Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (1)

Глава първа
Първи впечатления от княз Фердинанд

Да ведают потомки православных

Земли родной минувшую судьбу,

Своих царей великих поминают

За их труды, за славу, за добро —

А за грехи, за темные деянья

Спасителя смирено умоляют.

Пушкин^[1]

[2]^[2] Видях го за пръв път пред самите източни порти на двореца. Тук чакахме няколко души чиновници да посрещнем и да видим новия княз. Стояхме зад гъстия ред войници, които бяха наредени от зданието на Народното събрание до самия дворец.

Тънък, строен млад момък, с дълъг бурбонски нос, остри сиви очи, които плахо изглеждаха посрещачите, войниците, околните здания. Беше на кон, от лявата му страна яздеше майор Рачо Петров. Урата бяха редки, викаха не гражданите, а школуваните войници. Викаха без ентусиазъм, без енергия. Нямаше наблизо офицерин да ги застрашава с очи. Русофилите^[3], които имаха смелостта да излязат на посрещането, стараеха се да обнаружват (покажат) незачитанието си към „узурпатора“, „неканения гостенин“, не си снемаха шапките, подхвърляха си погледи, загадъчни фрази.

Няколко дена след пристигането на княз Фердинанд беше ми съобщено от канцеларията на двореца, че съм препоръчан за учител по български език и че трябва еди-кога си да се представя на негово царско височество. Попитах в какво облекло. Отговориха ми, във фрак.

Фрак?!… Где фрак? У колко души тогава имаше фракове? Само някои от министрите и не всички. При княз Александър^[4] [3] Драган Цанков^[5] отиваше на аудиенция в двореца с шаячени дрехи, П. Каравелов^[6] само при големи обеди, при тържествени представления обличаше фрака си. При други случаи — в редингот. Когато на Др. Цанков му напомняли за етикета, той псувал, замислювал да бъде въведена националната носия в българския дворец. А когато му изтъквали, че националната носия не е шаячното сако, а шопското менте и беневреците, той пак псувал. Упорит, зъл старец беше […]^[7].

[4] Взех фрак в заем от един приятел, който бе служил като секретар при едно от дипломатическите ни агентства в странство.

Княз Фердинанд ме прие в кабинета си в южната ъглова стая на двореца. Тя служеше за кабинет и на княз Александра. Един малък куриоз.

Еднаж става дума за двореца. Той го намира съвсем неудобен, без вкус и без план построен. Къща за един обикновен виенски рантие (рентиер), не за дворец според мнението му. Разказах му, че кога дойде княз Александър, дворецът беше много по-неудобен, много по-тесен, един прост пашовски конак.

— А знаете ли, г-н Ганчев, че аз, щом влязох в двореца, усетих миризмата на княз Александра?

Гледам го учуден. Той продължава да разправя, че кога бил на коронацията на Александър III^[8] в Москва, запознал се бил там с княз Александър и прекарал с него три-четири дни. Оттогава не бил се срещал с него, но щом пристъпил прага на кабинета и спалнята му, изведнаж [5] почувствувал миризмата на тялото му.

Бях чувал, че китайците можели да подушват европееца в заключена стая, но че един германски принц може особено да долавя миризмата на друг, като него княз, това ме учуди. Помъчих се да повярвам не защото княз Фердинанд много от сърце ме уверяваше, а защото гледах огромния му нос. Цял комин. На комин ми напомнюваше носа му особено в минутите, кога го цереше. Широк, дълъг, обширен, той често биваше изложен на простуда. Мажеше го с една доста големичка четка, бъркаше в него със спокойствието и търпеливостта на един коминочистач. Защо да не допусна, че тъй голямата струя, която тоз гигантски нос поемаше, не съдържа някакви неуловими за обикновените носове миризми?!…

По пода на кабинета се стъпва меко, като че из харман газиш. Килими меки, дебели, а към писалището — разкошни кожи от диви зверове, от мечки и американски тигрове. Казваше, че през пътуването си по Амазонка той бил убил сам един леопард и сочеше кожата му под краката си. Широката писмена маса на княз Фердинанд е претрупана с портрети в скъпи елегантни рамки. Надутите и важни лица на бурбоните, смесени с едрите, мъжествени фигури на кобургите. До краката на княза всякога лежи любимото му куче, порода [6] мопс, старо, дебело, едвам пристъпва. Очите му изпъкнали, постоянно гуреливи и мокри. Отвратително животно, гадно, дори вонещо, защото често навоняваше целия кабинет. При все туй господарят му го обичаше като дете. Как го той хвалеше, с какво увлечение разправяше за интелигентността на своя „Буби“. Един ден аз му похвалих породата на дребните, пъргавите кученца, които княз Александър бе завъдил в двореца. Княз Фердинанд ги знаеше, че са известна английска раса, обична на кралица Виктория^[9]. Тя ги имала с дузини в двореца си.

— Зли са като нея самата. Тя е извънредно зла жена, никого не обича — казва моят ученик.

Не зная дали кралица Виктория е била зла жена, както казваше новият ни княз. Може и така да е, но положително верни са и други наши сведения, че тя никак не обичала княза Фердинанда. Даваше му се туй при разни случаи да го чувствува. Причините не ни бяха известни. Може някакви фамилни антипатии. Във всеки случай не бяха лични.

Княз Фердинанд дойде в България със запас само от няколко български думи, които бе научил от Димитър Станчов^[10]. Съученик бил с него, познавал го от Терезианум^[11], гдето са учили в едно време. Имаше и малки сведения по българската история, прочел бил Иречека^[12], преди да дойде в България. Много обичаше да напомнюва теорията за угро-финското произхождение на Аспаруховите българи. Когато обходи България, той взе да посочва местата, догдето се била разляла угро-финската кръв. Имаше Стамболов за типичен представител [7] на едновремешните Аспарухови българи. Туй пристрастие към угро-финската теория не трая за през цял живот у него. Тя се менеше според политиката. Когато прогласи знаменитата си фраза, че зарята за България изгрявала от изток, тогава угро-финската теория се замести у него с чисто славянска. Даже в собствените си жили откри славянска кръв. Той тъй охотно обичаше да беседва по таз тема с руските кореспонденти, кога последните бяха дошли в София за прекръщаването на престолонаследника. А за да запечати в паметта на грядущите поколения славянското си произхождение, той бе заповядал да издълбаят това на една мраморна плоча, зазидана в една от порталните колони на Александър Невски. Когато обаче политиката на България се промени (след 1913 год.) […], последва друга заповед: да се свали плочатата. Защото германските принцове имат таз особеност пред обикновените хора, че те меняват националността си според туй, где се установяват за владетели. Защо да не я меняват таз националност и според посоката на политическите си интереси?

Княз Фердинанд има огромна памет. Таз дарба бе му дала възможност да изучи няколко езика: френски, немски, английски, италиански и маджарски. На френски говореше с майка си и с дипломатите, на немски — с брата си и слугите, на маджарски псуваше, а на английски и италиански се хвалеше. Българския език скоро го усвои, много по-скоро, отколкото всеки можеше да очаква. Труд не употреби, научи го от практика. Граматика не взе в ръка, колкото и да настоявах. Не пожела нищо да прочете и от българската литература. Само вестниците го интересуваха, тях [8] и четеше. Българските писатели ги опозна от срещи с тях. Кой какво писал — не го интересуваше. Разпитваше само кой от коя партия е, какви са му чувствата, политическите взглядове. Със Ст. Михайловски^[13] се бе няколко пъти срещал в двореца, когато Стоилов^[14] бе пръв министър, а той, Михайловски, народен представител. Обичаше да говори с него по френски, да го разпитва за едно, за друго, да се надзема с неговата ексцентричност. По-после, когато „сърдитият поет“, както го бе еднаж нарекъл, взе да го напада в писанията си, князът се забавляваше с него при всяка среща, ако Михайловски случайно не можеше да я избегне. Еднаж го настигна пред самите порти на двореца. Стоян го съглежда, фуква да бяга, за да не го поздрави.

— Bon jour, bon jour, господин Михайловски — вика князът и широко размахва с фуражката си, а Стоян бяга, кат да го гонят триста турци. Отподире смях от княза, от свитата, от случайните минувачи […].

С вестникарите обичаше да се среща. Канеше ги в двореца, говореше с тях по-длъжко, хвалеше ги, награждаваше ги, било с ордени, било със субсидии за „тъй отлично списвания вестник“. В първите времена на князуването си особено благоволеше към редактори, на които вестниците бяха против Стамболова, но не и против него. Само че туй благоволение се проявяваше скрито.

Княз Фердинандовата памет учудваше всекиго. Хора, които бе срещал само един път, помнеше ги дълго, знаеше какво му са говорили, как са били облечени, [9] как са си държели ръцете, краката и пр. Едно само биеше в очи: като че ли паметта му поглъщаше дребулиите в живота. Женска памет, би казал някой. Екземплярите от зоологическата си сбирка знаеше отлично: кой отгде го има, как го е получил, какви са особеностите на вида му и пр. и пр. Минаваше на времето за уж отличен орнитолог и голям познавач на ботаниката. Зоологическите му сбирки правеха и на чужденци, и на наши силно впечатление.

Неговата страст към птичето царство скоро стана известна на поданиците му, та затова във всички градища и села му поднасяха орли, соколи, яребици, дори и петли. В Търново из канарите наловиха всички млади орлета: бели, черни, всякакви. Вълчета, лисичета, борсуци — носеха му ги. Разбира се, с надежда да си получат за труда. Един му бе подарил петел с рога. Всичко се приемаше с благодарност и се пращаше в зоологическата му градина. В една-две години той свари да я напълни с екземпляри от всички видове нашенски птици и зверове. Особено с орли. Имаше ги със стотини.

През време на занятията си по български език княз Фердинанд обичаше да разправя много за^[15] дедите и прадедите на майка си. За Людовик-Филип^[16], за баща му — Егалитето^[17], за бурбоните, за известните полководци или държавници и от едните и другите, бурбони или орлеани. Никога не го чух да заприказва за Кобургите^[18]. Даже за баща си не обичаше [10] да говори. Види се, смяташе Кобургите за нищожество пред Орлеаните^[19]. Напомняше ми това онези от учениците ми във Военното училище, които носеха фамилните имена от майчина, а не от бащина страна. Сестрините синове на Раковски^[20] се казваха Раковски, а не по баща. Юнкери, които имаха стрикове известни някои хора, офицери или видни чиновници, пишеха се с техните имена.

Княз Фердинанд приличаше на Кобургите само по ръст. По лице, по душевни качества той бе истински представител на бурбоните, от орлеанския клон. Княгиня Клементина с нескривана майчина гордост обичаше често да разправя, че никой от живите потомци на бурбоните не приличал по лице тъй много на Людовика Велики, както княз Фердинанд. Понякога също така се хвалеше със съпруга си и княгиня Мария Луиза. Впрочем таз семейна гордост не бе неоснователна. Князуването на Фердинанд, животът му, обноските му, дори и нещастията на България се дължат на таз прилика. В първите години след идването му в България българският двор като че се напъваше да се уприличи на някогашното френско придворно великолепие, което будеше таквиз приятни спомени у княза и августейшата му майка. Тържествеността на големите приеми, държането и обноските му в подобни случаи към министри, офицери, към обикновените граждани, речите му, надутостта, с която ги произнасяше — всичко туй като че бе напълно в дух и стил на Людовик XIV. Колко отегчително, а понякога и комично се показваше туй негово държане за нас, селски и еснафски синове на България!

На Нова година, на Великден, [11] на именния и рождения му ден, в двореца трябваше да се отива, да поднасят поздравленията си всички офицери от столичния гарнизон, духовенството, православно и иноверно, висшите чиновници, кметството, някои от по-видните граждани, към които по една или друга причина князът оказваше известно благоволение. Туй множество свят, изпълнило всички салони, понякога с часове чакаше господаря да излезе. Един път Никола Михайловски^[21] 70-годишен старец, натежал поради извънредната си корполентност (дебелина) и защото никому не се полагаше да седне, а и нямайте где, уморен, нервно раздразнен, избухна кат бомба:

— Слуга ли съм му аз тука, та ме държи с часове на крака? — разтласква множеството и си отиде. Князът се научи за това и повече не го покани в двореца.

Нали така правел и Людовик XIV?…

Който от чиновниците или офицерите не ценеше хляба и службата си, да заповяда да подражава на дяда Михайловски. Той бе стар, службата му незавидна, директор на гимназията, нямаше особено много да загуби, ами тез, дето чакат повишение, дет са лакоми за по-охолен живот?… А те бяха множеството. Пък и где толкоз самолюбие у тогавашните ни велможи, синове на най-обикновени еснафи, дребни търговци и земеделци?!… Надпреварвахме се всички да му бъдем приятни. И който бе по-близо — той повече гънеше гръбнак. Целуваха ръката му всички, даже и през ръкавица, защото княз Фердинанд много често се плашеше от заразителни болести. Може да молепса нещо от някого.

[12] Понякога княз Фердинанд отсъствуваше от строгите и тежки церемонии. То ставаше по съвет от други. Трябваше му да се запознае по-широко от поданиците си, с чиновници, с граждани, особено с офицери. Нали и без народни симпатии не можеше да се мине? В такива случаи той канеше множествен свят, слагаше големи трапези, за повече от стотина души. Можете си представи какво е чувствувал потомъкът на Людовик Великий, кат е гледал как ядат, как пият, как се държат тез гости, вчерашни орачи, занаятчии, или най-малко синове на такива […].

[13] Княз Фердинанд бе взел за обичай в първите години на князуването си да раздава ордени и подаръци в тържествените царски дни, на именния и на рождения си ден. И то преди приемите, когато множеството чакаше излаза му от вътрешните апартаменти. То ставаше тъй, че всички присъствуващи да виждат и научават кой с какво е награден. Ординарецът-адютант разбутваше множеството гости да търси щастливеца. Последният се промъкваше подир ординареца и отиваше в салона за аудиенциите. Тук излиза князът от кабинета си. Подава му ръка, няколко похвали и подава наградата.

В първите две години подир дохождането си в България княз Фердинанд даваше чести и разкошни обеди. По-после те ставаха все по-редки и по-редки. И качеството на ястията и вината стана друго. На министрите и на тез, дето бяха близо до княза, подаваха се едни вина, а на по-далечните — други. Шампанските за обикновените гости бяха от евтините, от най-съмнително качество и произхождение. На големците се разливаха токайет и истинско бордо, а на множеството — обикновено стипчиво станимашко черно вино, купувано от цинцарските кръчми. Аз вярвам, че княза го научиха на таз икономия българските интенданти, които скоро заместиха чужденците.

Някои от интендантите правеха икономии от една страна, за да могат да крадат от друга. Двама от тез интенданти впоследствие забогатяха и станаха от първите богаташи в София. Князът знаеше това и не предприемаше никакви мерки да ги преследва. Генерал Ботев^[22], който за едно кратко време бе станал маршал на двора, разправя, че била съставена под негово председателство комисия да преглежда сметките на интенданта З.^[23]. и на А.^[24]. Открити били големи злоупотребления, ала до съд работата не отиде. Князът не искал съдилищата да разглеждат домашните му работи. Свърши се разследването на дворцовите кражби с туй, че З. бе принуден да излезе в оставка. С чужденците князът бе по-строг. Ротмистър Перакович^[25] бе съден и осъден. Лежа в затвора няколко месеца и бе помилван. Аслан^[26], левантинец, който тъй също бе задигнал една доста внушителна сума от интендантството, биде уволнен и изгонен от България.

Мястото му тук е да споменем нещо за подаръците, дет раздаваше тъй щедро княз Фердинанд в първите години от князуването си. Във виенските вестници от онез времена бяха писали, че имотите на Кобургите се разпилявали за подаръци в България, че княз Фердинанд само чрез тез скъпи подаръци можел да се държи в средата на новите си поданици. По всяка вероятност таз хула против България бе пусната от някоя неосторожна приказка на самия княз или пък на някой негов приближен или роднина. По-вярното е първото предположение, защото Фердинанд често обичаше да се хвали кому какъв подарък бил дал.

Разпиляването на имотите на Кобургите за подаръци в България бе легенда. Всички тез подаръци, колкото и щедро да се раздаваха, не съставляваха бог знай каква сума, та от нея да се причини разорение на сериозен имот, какъвто се предполагаше да е бил имотът на Кобургите.

[14] Една голяма част от княжевите подаръци бяха от много долна стойност. На множеството се раздаваха златни или позлатени игли с княжески монограм, набоден с дребни люспици диаманти. На други се даваха пръстени, на дамите — браслети, но на някои от министрите ордените бяха с брилянти.

Князът държи на тез подаръци и обича да напомнюва за тях. На Стамболов бе дал 1-ва степен „Св. Александър“ с брилянти и му напомнил туй благоволение няколко пъти.

— Аз му дадох българска корона и не му споменувам — казал Стамболов, — а той току ми вре в очите брилянтите си! И то да ми са барем брилянти като хората!…

Сърдитнята си Стамболов продължава с отбрани псувни, както са отбрани и брилянтите на княз Фердинандовите подаръци. При тоз случай Стамболов ми разправи един ден, че той бил викал търновчанина Стефан Сахатчията^[27], тогавашен пръв софийски бижутер, да определи цената на брилянтите по ордена му. Изкарали ги на 1500–2000 лева. Ще рече или брилянтите са били от съмнителна стойност, или пък княжеският интендант е бил измамен. Такваз измама била открита и от другиго, от Ив. Салабашев^[28]. Той подложил подаръците си да ги преоценят виенските бижутиери. Брилянтите, подарени на финансовия министър, се оказали съвсем фалшиви. Други подобни случаи не се разправяха. Напротив, 15 дълги години подарените пръстени и други подаръци красяха ръцете и гърдите на щастливците.

А възможно е приказките за „фалшивите“ брилянти да бяха плод на българския характер, на подозрителността. Нека бъде известно на грядущите поколения и туй, че ний, хората от онова време, не можехме да се освободим от нашата селяшка материялистичност при преценката знаковете за княжевото благоволение. Стойността на подаръка бе главното. Ясно си спомнювам следната сцена. Стоим няколко души в адютантската стая на двореца. Князът вика чрез ординареца си ощастливените с благоволението му и им раздава подаръци по един особен случай. Кому — пръстен, кому — игла. Връща се от княжевия кабинет поручик Бобошевски^[29], наскоро назначен за ординарец при особата на княза. Няма никакъв подарък, рекъл княз Фердинанд и него да награди. Връща се от кабинета, а в ръцете му червена кутийка с копчета за горна риза. На лицето му кисела, недоволна усмивка. Подхвърля в ръка подаръка и казва:

— Тридесет лева… я струва, я не!… Кой ще даде повече?…

Въобще ний не бяхме лакоми за подаръци без стойност. Дюкмеджиев^[30], пловдивският тогавашен кмет и народен представител, получава орден „Св. Александър“ V степен за някаква си услуга към княза. Излизаме цяла тълпа гости от двореца, гдето бяхме на обед. Спира всички ни пред хотел България и вика:

[16] — Господа, за една бира!… Давам го! Кой ще почерпи?

Царят се научи за таз подигравка и тъй много се бе разсърдил, че няколко пъти напомнюва на Стамболова да премахне Дюкмеджиева от пловдивското кметство.

Не бе лаком на ценни подаръци само Гр. Начович. Сам ми разказа един път следното: Искал бил княз Фердинанд да му даде някакъв скъпоценен подарък.

— Кога го видят хората на ръцете ми — казал бил Начович^[31] на Фердинанд, — ще си рекат: подкупен е. И каквото и да им говоря добро за вас, няма да ми вярват.

Трябва да има нещо достоверно в горното, защото през всичкото време Гр. Начович не получи никакъв подарък от княз Фердинанда.

От всички близки до княз Фердинанда лица най-много и най-ценни подаръци, освен служещите при двора му, получаваха Рачо Петров, г-жа Петрова^[32], генерал Савов М., г-жа Белчева^[33], по-после г-жа Кръстева и др. Много от брилянтите в тез подаръци още при живота на получилите ги се изчоплиха от иглите или ордените и отидоха при бижутерските дюкяни.

Многото раздадени игли в първата година от княз Фердинандовото князуване се носиха не повече от година-две. Липсаха и те. Не поради малката им стойност, а защото хората гледаха на тях като на веществено доказателство за „подкупничество“. Ний обичахме княза, радвахме се и гордеехме се с благоволението, догде бяхме на власт. Паднем ли от нея, и княза не обичаме, и подаръкът му не струва, особено ако е малоценен.

Мнозина носеха ордените и подаръците, докато партията е на власт. Падне ли партията, подаръците се скриват, за да бъдат извадени, кога дойдем на власт.

Княз Фердинанд раздаваше щедро подаръци не само в България, за да привърже към себе си новите си поданици, както писаха австрийските вестници, но и навън в Европа, при официални или частни срещи.

Страст бе у него да раздава ордени. Раздаваше ги безразборно. На доростолочервенския митрополит Григория^[34], на готвача му бе дал орден V ст. за гражданска заслуга. Гощавал го дядо Григорий, харесал яденето князът, защо да не зарадва готвача?

Много неприятности си създаваше княз Фердинанд с тази си страст да раздава подаръци и ордени. Кабинетът на К. Стоилов бе сменен поради таз негова страст. При посещението на европейските дворове, след признанието му от европейските сили, князът бил раздал подаръци за 200 000 лева. Поиска той тази сума да се впише в бюджета. Стоилов отказва — оттук враждата между двамата. Кабинетът на отличния държавен мъж биде свален, за да дойде друг кабинет, който няма да прави въпрос за таквиз дреболии. Радославов^[35] още в първия бюджет, гласуван от камарата му, вписа сумата и я изплати. Колко много струва тоз спор между княза и Стоилов! Кабинетът на Стоилов падна, а с него заедно и договорът за откупуване Хиршовата линия^[36]. Тя се откупи няколко години по-после от Малиновия^[37] кабинет. Откупи се за няколко десятки 18 милиона повече.

Княз Фердинанд обича хубавото. Може би на туй се дължи голямата му страст към драгоценностите. Пръстите му буквално са унизани с най-скъпи пръстени. Преобладават цветните камъни: рубини, сапфири, изумруди. Види ли у някого на пръста рядък камък, непременно ще иска да го разгледа, ще разпита откъде и как го има, колко струва и пр. Тази му страст към рядкостите би могла да се обясни и с голямата му амбиция. Обича да се говори за него, па макар и във връзка с дреболии. Дали и богатите му колекции по орнитологията не дължаха произхождението си на таз съща черта на характера му? Защото любов у него към науките в нищо не се проявяваше, даже и какъв-годе интерес към научните открития у него се не забелязваше.

Всичко, което галеше окото, за княз Фердинанд имаше голяма цена. В обстановката на живота си, в облеклото си, в мебелите си — във всичко търсеше блясък. Добрович^[38] един ден ми се оплака, че ден не се минавал да не намери в облеклото му някакъв кусур. Ту връзката не такъв цвят, какъвто трябва, ту ризата недостатъчно добре огладена, ту ордените неправилно закачени. Туй в първите години на Добровичовото служене в двореца. През [19] тържествените приеми, кога князът правил посещенията си по европейските дворове, всякога е правел общ преглед на свитата си. Преди да тръгнат, разправя Добрович, извика всички уж да им говори за него. Всъщност събира ги за преглед. Очите му бягат по обущата, по връзките, по ордените. Забележките се сипят една по една. Понякога вместо думи — мръщене, свиване устни.

Обичаше хубавото княз Фердинанд не само в предметите, в облеклото, но и в хората. Външността бе първо условие при избора на служещите при двора му, било за слуги, било за ординарци или за чиновници в канцеларията му. Ординарците си избира измежду младите офицери при прегледите на войските. Хареса му по външност, не разпитва за другите качества. Затуй пък и са натъкваше на скандални неприятности като тази с поручик Бойчев^[39] и с Фанищел^[40].

Интересен е случаят с последния. Пътувал някъде и видял хубавото 18-20-годишно момче в някой си магазин. Харесало му. Поразпитал за него, казали му, че бил незаконороден син на някакъв граф. Може да са го излъгали, а може и сам да е искал да се лъже. Взема го подире си в София, дава му служба в двореца, пътува с него навред, дава му ордени, титули, прави го най-интимен, от всичките си приближени. Незаконороденият граф вдига нос, отговаря остро, [20] сърди се, кара се, става капризен както всички галени любимци. Идат отношенията им до крупни скарвания. Свършва се най-после високото благоволение с туй, че Фанищела уволняват и екстернирват от България. Отива си. Но за отмъщение на княз Фердинанд написва и издава скандална брошура. Всички интимни разговори с княза, оскърбителните му отзиви за царе, за държавници — всичко, каквото чул и видял в българския дворец — писал го в брошурата. Казват, дворцовото интенданство похарчило много хиляди левове, за да я откупи и унищожи.

Към хубавите и красиви жени княз Фердинанд хранеше култ. Неудържимо се влачеше подире им, въпреки приличие, обществен морал, а по-сетне и съпружески обязаности. В първите месеци след идването си обикаляше в разходките си ул. „Стефан Караджа“, гдето живееше г-жа П.^[41]., загледваше в прозорците й и май длъжко беседваше с нея. По-после се увлече от г-жа Б.^[42]. Увлече се до скандалиозния на времето си „апотеоз“. На времето си тоз „апотеоз“ се печата в една френска илюстрация. Колко смях и подигравки в чуждата преса! Картината представляваше младия княз обиколен от хубави дами, а г-жа Белчева, облечена с ослепително бели дрехи, във вид на ангел, държи венец [21] над главата му.

В напреднала възраст се увлече по друга хубава, млада г-жа. За да я има близо до двореца, защото тя живееше в X., съдействува да направят мъжа й — скромен, посредствен провинциален адвокат — министър.

Във връзка с горното иде ми наум един доста скандален епизод от живота на българския двор. Толкоз огорчения изпита тогаз младата княгиня. Догде бе млад, княз Фердинанд прекарваше почти шестте месеца от годината в Европа. Ту в Карлсбад^[43], ту в Мариенбад^[44], ту на Вагнеровите опери в Байройт^[45]. Прекарваше навън весело, безгрижно, в кръга на добри приятели и приятелки. През лятото на 1898 година запознал се бе някъде с една госпожица, рядка по хубост, с тънки благородни черти красавица. Казваше се Фукс. Тази мадмоазела бе поканена на гости в България. Приела поканата на драго сърце и се озовала в София. Оттук в Евксиноград^[46], гдето княжеското семейство прекарваше лятото. Читателките на записките ми лесно ще влязат в положението на младата княгиня, едвам 3–4 години женена и при това с много скромно мнение за собствената обворожителност (очарователност). Ранена в най-чувствителната половина на женското си сърце, тя се формализира спрямо красивата си гостенка, гледа на нея и се държи както [22] би се държала всяка друга жена в нейното положение. Настроението на княгинята се предава и на свитата, още повече че г-ца Фукс се отнасяла към българските офицери с известен оттенък на незачитание.

Един ден, разказва един от тез господа, когато свитата чакала княза и княгинята да се явят в трапезарията, дохожда г-ца Фукс. Следва само студен поклон. Никой не доближава до нея. Смутена, полунасълзена, г-цата си отива в стаята, не излиза до вечерта. Научава князът за обидата на драгата му гостенка, разсърдва се и разгонва невежливите кавалери.

Савова праща в Ловеч да командува дружина, а Пападопова^[47] тоже нейде в провинцията. Самата княгиня нямаше где по-далеч от София да прати. Дворецът във Варна скоро бе напуснат от царското семейство, замина си и г-ца Фукс. Сцени и настроения от подобно естество не бяха редки във Фердинандови живот.

 

 

[23] Мнозина от съвременниците намираха княз Фердинанд хитър човек. Хитрост аз у него не виждах. Той говореше много, лесно пламваше, увличаше се, често идеше в настроения на възбуденост, понякога до самозабрава. А таквиз хора, струва ми се, не могат да бъдат хитри. Беше осторожен в политическите въпроси, имаше известен такт и тез му качества се вземаха за хитрина. Бедяха го, че той от хитрост се преструвал ту на русофил, ту на русофоб. Това е погрешно мнение. Когато се показваше русофил, той си бе такъв в действителност^[48]; кога русофобствуваше — той не лицемереше.

Човек на крайностите — хвърляше се цял от една крайност на друга. Резерви — никакви. Такъв бе спрямо служещите, спрямо частните лица, такъв бе и в политиката. Гледаш, с някого близък приятел, близък до интимност, обажда му и най-съкровените си тайни, излива цялото си сърце. Мине година-две, а някога по-малко — да го не види, враг му става.

В началото на князуването си, в първите месеци след идването си в България Фердинанд тъй се бе увлякъл от групата консерватори^[49] (Стоилов, Ценов, Вълкович^[50], Начович), че замислюваше даже да повери властта само на таз партия. Въздържаха го от тази фатална грешка съветите на Виена. Кроеше, както казваме на друго място, да ги произвежда в графове, барони, маркизи. То бе много естествено. Таз група държавници бяха почти единствените европейски образовани хора. Говореха всички по на няколко езика, имаха европейския лукс, маниери, държание и пр. Трябваше човек да се рови в душите на либералите^[51] или в миналото, за да намери симпатичните им особености. Полуобразовани, без такт, без външна култура, без умение да се обясняват на първо време с княза на разбран за него език — защото почти всички знаеха немски много слабо, те не можеха да му станат близки и симпатични в първите години. После, много по-после, можа да се зароди известна интимност между княза и Стамболова.

Година не мина, тез приятни за него господа, консерваторите, които кроеше да прави маркизи и графове, князът намрази толкоз, че не искаше да ги чува. Какви не псувни по адрес на тях!…

Слуховете и интригите действуваха върху княз Фердинанд извънредно възбудително, той лесно кипваше, ставаше невъздържан в думи, дори в дела. Излизането на д-р Странски^[52] от Стамболовия кабинет се дължеше именно на минутно пламнуване. Скандалът стана в мое присъствие. Князът поръчал да се съобщи на д-р Странски неговото мнение по известен въпрос. Струва ми се, касаеше се за някакво искане на австро-унгарския представител. Д-р Странски не възприел туй мнение. Лятната градина на двореца през август 1889 г. бе препълнена с гости. Празнуваше се втората годишнина от възкнязуването на новия ни владетел. Д-р Странски, обиколен от приятели, пуши папироса след папироса. Него рядко човек можеше да го види без цигара в уста. Разказваше се нещо весело. Изведнаж групата се разстъпва. Минава княз Фердинанд, съглежда д-р Странски и се спира пред него. Говори му една-две минути, изслушва го и него и с думата cochon (свиня)! — отмина. Каза му в очите свиня и то високо, за да чуят всички. Скандалът минутно се предаде от човек на човек. Стамболов сви [25] очи и се замисли. Какво намисли?… — само оставката на д-р Странски^[53]. Меденият месец в отношенията между новия княз и Стамболова не бе се изминал. Можеше ли другояче да се свърши тоз скандал?…

Колко таквиз избухвания има в живота на княз Фердинанд!

Несдържан бе княз Фердинанд и в съжденията си за хората. Чуе нещо от някого, веднага го възприема и сам бърза да го разнася. Един ден за генерал Тантилов^[54] (тогава майор) бе казал:

— По-голям хайдук от него в българската армия няма!

То бе по случай купуването и приемането на коне, купени в Унгария. Тантилов се опитал да смъкне нещо от евреина. Последният се оплакал в двореца и княз Фердинанд му побърза на помощ. Съобщи това на Стамболова, на Муткурова^[55]. Възбуден бе извънредно много от тоз случай.

— Всички тук в България са крадци! — казва той вечерта, когато отидох у него на урок.

Изгледах го продължително в очите. Той се сети и побърза да се извини.

— Ама и аз съм българин, г-н Ганчев. Аз съм между вас, укорите падат и върху мене.

За да оправдае обобщаването си, той взе да ми именува всички, за които се говореше, че били крали и вземат рушвет. Спомена имената на двама офицери и на няколко чиновници.

— Чакат чужденците накрай града. Още не влезли, викат: дай [26] бакшиш!

За Ив. Салабашев, тогавашен министър на финансите, той също имаше долнйо мнение.

— Вий не усещате ли миризмата на трендафиловото масло, кога минавате край зданието на финансовото министерство? — пита ме един ден.

Гледам го в недоумение. Чакам да ми обясни какво иска да каже.

— Да, да, миризма на трандафилово масло… Той го продава там, в кабинета си. Там отиват купувачите, там му стоят мострите.

Може и така да е било, аз не знаех. Ако го казваше, трябва да е знаял нещо повече. Салабашев беше богат човек, скъперник и саможив. А за таквиз несимпатични господа измислиците лесно се вярват.

Когато княз Фердинанд след Стамболовото сваляне поведе русофилска политика, той я поведе като убеден русофил, с всичките крайности на тогавашното русофилство. Русите можеха да му повярват и без тия викове и крясъци наляво и надясно, без смешните му манифестации и без онуй диво гонение на стамболовистите, което вършеше чрез народняците^[56]. Има хора, които стават еднаж в живота си ренегати, но има и таквиз, които ренегатствуват често. Казваха на времето, че Фердинанд актйорствувал, парадирал с вярата, с политическите си убеждения, с чувствата си към хората, със системите.

Може и да е така, т.е. да е актйорствувал, но туй актйорство бе гадно, отвратително.

[27] Гадно и отвратително бе в политиката, защото минаваше мярката и на приличие, и на порядъчност, и на морал […].

Кога дойде в София, той обнаружи (показа) таквоз богомолство, че дори и поповете се слисаха. Не оставаше празник да не отиде в църква. Кръсти се, кланя се, дори и на колене пада. В Никопол, като стана молебствие по случай отиването му за пръв път в тоз град, бе коленичил наред с бабичките, дрипави и окъсани, каквито са обикновено махаленските бедни българки. След излизането си от църква грижливо се оглеждаше, да не би да отнесе от тях по дрехите си някой „сувенир“. А пък приструвките му към попове, калугери и владици — предел нямаха. Един характерен случай: когато Стамболов разгони синодалните архиереи от София и ги експедира в епархиите им, той се престори възмутен [28] в най-святите си чувства. Отивам вечерта у него на урок. Попита ме за мнението ми по случката с владиците. Аз не осъдих разпорежданията на министра, напротив, съчувствено се отзовах към тях. Техни преосвещенства, инспирирани от многобройната тогаз опозиция, ровеха да подкопаят дялото по консолидирване на княжеството, не признаваха новоизбрания княз, не признаваха законността на правителството и властите. Докат аз изказвах мнението си, влезе в кабинета Д. Станчов. Княз Фердинанд, който слушаше не без известно скрито одобрение думите ми, изведнаж смени настроението си. Възмути се присторно, че и аз одобрявам тъй грубите и осъдителни разпореждания на Стамболова спрямо „князете на църквата“, които, каквато и политика да държат, все пак са високи сановници, следователно тъй да се постъпва с тях, е непростително. Не беше нужно да му се възразява, защото до това време аз други мнения и други настроения към някои от владиците чувах от него. Кога излязохме вън, г-н Станчов се усмихна и каза:

— Той днес беше на литургия, затова е такъв към владиците. Не го слушай!

Към русенския митрополит Григорий княз Фердинанд питаеше особено уважение. Никак непристорно, защото бе продължително и трая до самата смърт на достойния архипастир.

Когато последният умираше, князът, придружен от княгиня Мария-Луиза, дълго-дълго стоя и се моли коленопреклонно край одъра [29] на покойния. Дядо Григорий бе необикновено умен човек. В турско време минаваше за приятел на правителството, уважаваха го, почитаха го турските власти, слушаха го, изпълняваха ходатайствата и застъпничествата му за християните. Почитаха го и по-старите наши хора — за ума му, за характера му, за такта му в отношенията си с властта, с паство, с всекиго. От туй уважение към достойния архипастир се проникна и княз Фердинанд. Обичаше да слуша мненията, съветите му. На времето си говореха, че митрополит Григорий бил човекът, който най-много повлиял върху княз Фердинанда да даде съгласието си за прекръщаване престолонаследника. Уважението на княза към достойния архиерей бе тъй голямо, че той, князът, всякога през пътуванията си в Източна България считаше за обязаност да се отбие в Русчук и да посети приятеля си. Отсрамяше се и последният с редка щедрост, макар и да бе с ограничени средства. Обед ли му даде, на закуска ли го покани, правеше това с широка ръка.

Приятелството между княз Фердинанда и митрополит Григорий не спираше, но понякога князът, когато бе весело настроен и искаше да разсмее присъствуващите, подиграваше владиката, като го имитираше в говора, в маниерите, в дикцията. Да забележим, княз Фердинанд имаше дарба да подражава до актйорско съвършенство. Имитираше някои от министрите, познатите си и владиките. Защото и неговият бурбонски нос бе тъй обширен, както този [30] на русенския владика, затуй и подражанието му в произнасяне думите и фразите бе тъй еднакво, че ако не виждаш отпреде си княз Фердинанд, ще помислиш, че говори Григорий.

Търновският владика, митрополит Климент, не се ползуваше с благосклонността на княз Фердинанд. Причината бе в манифестираното русофилство на владиката, а отчасти и в интригите на Стамболовите партизани в Търново.

Една малка бележка за тез партизани и интриги.

Тез господа бяха с много съмнителна порядъчност. Стамболов ценеше в тях предаността към себе си. За моралните им качества не искаше да знае. Може би, защото и той им приличаше, а може и затуй, защото в тях виждаше сляпа преданост, готовност всяка минута да изпълнят заповедите му. Измежду многото тез приятели и партизани най-зле се изтъкваше Ив. Халачов^[57]. Простак, нахал, дързък до безобразие, в много случаи побойник, в съучастие с най-долни елементи от търновчаните, той отблъсваше от Стамболова почтените хора. Адвокат беше, ала печелеше делата със заплашвания, с влияния и с мошеничество. Съдии, писари, разни административни чиновници се назначаваха и уволняваха по негово ходатайство. Можеха ли да го не слушат? Имало е случаи, когато съдия-следовател [31] е изтръгвал показания от обвиняемите по заповед от Халачова в негово присъствие с бой. От таквоз едно дирене на истината умря един подсъдим, което причини навремето си немалък шум във вестниците. На един председател на съд бе казал през време на разбирателството (разглеждането) на някакво защищавано от него дело:

— Ти да мълчиш там, защото в 24 часа ще те изпратя да си идеш, отгдето си дошел!

Тоз именно г-н Ив. Халачов създаде неприятната за Стамболова история с митрополит Климент. Интимната причина за неразположението на търновския диктатор към владиката била таз. Според едни черковни традиции черкуващите се големци се причастявали за отличие на положението и значението си веднага щом свещеникът изнасял от олтаря светите дарове, при възгласа: „Со страхом божиим…“ Халачов е големец, има право да се причасти в тоз случай. Изстъпя се пред олтаря и отваря уста. Владиката се обръща и вниса причастието в олтаря. Общ смях в черковата.

Може ли осменият големец да не търси случай да отмъсти на владиката? Намира повод в една реч, в която дядо Климент малко и политиката зачекнал. Скандалът на времето си бе голям. Оскърбеният в религиозното си чувство народ значително охладня към Стамболова поради таз негова нетактичност спрямо такъв един виден и общопочитан служител на българската църква. Казват, Стамболов много [32] се разкайвал впоследствие за туй, дет послушал онуй „магаре“. Когато в един разговор д-р Антонов^[58], добър негов приятел, му направил укор, че се е доверил и обиколил от таквиз „магарета“, той отвърнал, че други, по-добри от тез, не идват подире му.

— Защо, вий, почтените, не дойдете да заместите Халачовци, да поведете тълпите на митинги и избори?

Подир падането и убийството на Стамболова Ив. Халачов загуби предишното си значение в партията. Д. Петков^[59] — заместникът на Стамболов — го търпеше, ала преднина — никаква. По-сетне за него, за Халачова, пак взе да се приказва. То бе последствие на една негова аудиенция у княз Фердинанд. В българския дворец през времето на Стоиловия кабинет бяха дошли в отчаяние от нападките и псувните на Петковата „Свобода“. Стоилов не желаеше да прокара по-големи ограничения на печата, за да запази от обиди особата на Фердинанд, а в двореца бяха много чувствителни, лесно и от малко се обиждаха. Фердинанд [33] намислюва сам да се запази от обидите на „Свобода“. Среща случайно Ив. Халачова, спира го на пътя, любезно го заприказва, даже го поканва на обед в двореца. Туй става във Варна. Обласкава Халачова за миналите му заслуги към народолибералната партия, хвали последната за високия й патриотизъм пред страната и престола, казва и много комплименти по адрес на Д. Петков. Даже отишел и по-далече. Обещал, че скоро ще дойде време той пак да се обърне за сътрудничество към старите си патриоти — приятели. Д. Петков омеква, „Свобода“^[60] не пише вече нападки. Сметна се тоз случай за услуга към партията, един вид мост стана Ив. Халачов между княза и гонената доскоро партия. А тя, таз партия, бе тъй много изгладняла за власт и за хляб!… Мина време, минаха години. Редът на партията дойде. Халачов трябваше да бъде възблагодарен, ала Дим. Петков го знае какво струва, та министерски пост да му повери, не се реши. Най-много дето можа да му направи, бе да му позволи подпредседател на Събранието да бъде избран. В 1907 г. убиха Петкова. Кабинетът трябваше да се преустрои. Халачов се наложи, стана министър на обществените сгради. Питам Генадиева^[61] (още не бе станал зет на Халачов): „Как стана таз работа?“ Обажда ми той следната история: Халачов бил дал дума, че ако не го направели министър, той щял бил да излезе в Камарата и да заяви, че си давал оставката от подпредседателското място, защото считал, той, Халачов, за безчестно да седи наред с такъв „хайдук“ като Добри Петков^[62], председателя на Камарата. Помъчих се да уверя Генадиева, че Халачов дотам няма да отиде и не ще направи таквоз безобразие.

— Луд е, ще го направи — отсича Генадиев. — Пък има и други причини да му дадем министерството: настоява князът!

А работата каква била? Той, Халачов, постоянно бил бомбардирал двореца с писма и молби, оплаквал се, че бил разорен, че нямал с що да [34] храни децата си и че туй бедствие го постигнало, защото бил предан на двореца, на династията, за която… и пр. и пр. Разбира се, княз Фердинанд не вярвал, на Халачова, ала да слуша такваз музика му е било приятно. Както и да било, знаеше се уверено, че княз Фердинанд настоявал да стане Халачов министър. Обичаше князът да прави добрини на държавна сметка.

Халачовото министерствуване бе кратко, но действуваше той, за да си поправи разореното състояние с бърз темп. Виждаше, че време не остава: защо да не бърза? Трябваше да се вземе каквото и колкото можеше. Аферите се почнаха. Първата бе от дружеството за постройката на железопътната линия Каспичан-Добрич, втората — за централното отопление в двореца.

По наше време и други министри вземаха, ала Халачовото вземане надмина по цинизма си всичко, дет бе ставало. Дори трябваше да се намесят в известен случаи легациите на чуждите държави, за да защитят поданиците си от изнудване. За централното отопление на двореца Халачов бе взел 60 000 лева подкуп. Отоплението не стана, т.е. остана предишното, защото кабинетът на Малинова не пожела да хвърля пари на вятъра, за ново отопление. Ами 60 000 лева? — Плати ги на компанията — държавата.

Стар съм, забравям. Дали туй, дет имам тук да изложа, не е казано на друго място? Ще го повторя: княз Фердинанд обичаше да прави помени с чуждо коливо, т.е. на държавна сметка. Тъй облагодетелствува той и Д. Попов — Централния^[63]. Услуга му бе правил, т.е. обаждал му кой какво говорил в Министерския съвет за него, за княза, та кога падна Даневият кабинет^[64] (1903 год.), Фердинанд настоя пред Петкова да вземе в кабинета си Д. Попова, макар и да е от друга партия.

— Задължен съм към г. Попов, услуга ми е правил — казвал князът.

Петков не отказа, взе Д. К. Попова за министър на железниците. Държа го година или две, а при една промяна в кабинета той, Петков, помоли за разрешение от княза да замени Попова с друго лице.

— Може, може — казал князът. — Стига му вече, той взема доста.

Туй го зная от самия Д. Петков.

[35] Да извинява читателят, че го заведох в тинята чрез горното отклонение за Халачова. Понякога историята се движи в тиня, в мръсотии, та който иска добре да я разбере, длъжен е да нагазва в таз тиня.

Нашето поколение преживя важни, големи събития, в известен смисъл и славни времена. Ала тез събития и тез славни времена са хубави и приятни за ония, които стоят далеч от тях, които ги виждат през бърда и баири, които ще четат за тях след поколения. Колко са те, тез времена, събития и лица, в някои отношения гадни за съвременниците, особено пък за тез, които са имали случай и възможност отблизо да ги виждат! Виждам им грапавините, грозотиите, мърсотиите — мож ли да им се радваш?

Друг може да опише красивите, светлите страници на миналото. Аз тъй мъчно виждам хубавото и красивото в нашето минало.