Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (4)

Глава четвърта
Първата свита на Фердинанд

[196] Княз Фердинанд дойде в България с готова свита, подбрана още във Виена. На чело на таз негова свита стоеше граф Грено^[1] (Grenaud), първият маршал на Фердинандевия двор. Той бе вече старец около 70-годишен, едър, представителен господин. Казваха, че през време на Наполеона III той бил префект в Лион, виден привърженик на роялистите. Види се, от тез времена той е близък на орлеаните и чрез тях на княгиня Клементина. Трябва да е било семейството Grenaud под покровителството на княгинята, защото когато тя дойде в България, доведе със себе си г-ца Грено, в качеството на аташирана към нея дама. Дойдоха по-после и братята на г-цата, на които временно бе поверена някаква си длъжност при двора. Впрочем те кратко време останаха тук. Един си замина за Париж сам, доброволно, а другият по причина на един малък скандал, за който на друго място говорим.

Граф де Грено бе типичен представител на времето си, на расата си, на съсловието си. Обичаше да похапва и да посръбва добре, да се носи всякога с вкус, да бъде безгрижен, весел, галант с дамите, да тананика куплети от кафешантанския репертоар, да разказва анекдоти от живота на френските салони и много други свойствени на времето и възпитанието му навици. Годинките и напредналата му възраст като че нищо не му шепнеха. А може и да са му шепнели, ала той не ги слушаше. Тъй требва да е било, защото графът умря от разрив на сърцето още на втората година след Фердинандовото дохождане в България.

Граф де Грено нямаше абсолютно никакво влияние върху княза, пък аслъ и не се интересуваше [197] от нищо в България.

Аз не чух никога княз Фердинанд да потърси мнението на графа по някой въпрос. Оказваше му уважението и почитанието, което заслужаваше и от туй бе доволен графът. Към г-н „Щамболов“ графът имаше особена симпатия, обичаше след дворцовите динета (обеди) да беседва с него, да му разказва подвизите си между женския свят в Париж и в Марсилия.

Ако някой български историк някога пожелае да се порови в архивите на българския дворец, той няма да намери името на първия маршал, както го произнасяме: защото той се подписваше ГРЕНАУД. Колкото и да обясняваха на почтения граф, че трябва да се подписва ГРЕНО, той не отстъпи. Дали не от опасение, че някога си знаменитият род Orenaud може да бъде смесен с друг някой буржоазен Orenot. Кой може да долови интимните мисли на таквиз важни особи?

Погребението на първия маршал не стана без един малък неприятен инцидент за българското висше чиновничество.

Бяхме се сбрали в долния вестибюл на двореца една значителна група чиновници. Заповед имаше от министерството и аз да отида да присъствувам при износа на тялото. Защото бе делничен ден и защото българското чиновничество не бе още навикнало на новия строг дворцов етикет, отидохме кой както беше облечен. Един в редингот, други във вестони, със сака, а имаше и в светли костюми. Князът, като ни видя, остана смаян от таз небрежност към дворцовия обичай.

— Боже мой, тез хора ще вземат с нощни халати да посещават двореца ми!…

— Г-н Вернаца^[2]! — обърна се той към левантинеца Вернаца, тогавашен редактор на френската кореспонденция при външното министерство. — Вий поне сте европеец!… Вий трябва да знаете как да се явите в двореца на погребение!…

[198] Княз Фердинанд имаше остър, креслив глас. А кога бе разгневен, виковете му режеха ухото на човека.

Ний рукнахме към изходната врата. Избягаха и тез, де бяха дошли с фракове […].

До Фердинандовото идване в България надали в София имаше повече от 5–10 фрачни дрехи. Драган Цанков отиваше в двореца при княза Александър с шаячени дрехи. Каравелов — с обикновен редингот, но всякога очистен от праха. Също тъй отиваха на аудиенция и другите министри. Княз Александър не обичал да прави въпрос за таквиз дреболии. Не такъв бе новият ни господар. При него не можеше да се пристъпи дворцовия праг без условеното от обичая облекло.

По-горе казахме, ще го повторим пак — така ми дойде на перото семейството Грено бе свързано с българския двор не само чрез граф Грено. Мадемоазел Грено, по-после г-жа Станчова^[3], дълго време служи около българския двор. Тя дойде изпървом в България като фрейлина на княгиня Клементина. Слабичка, сухичка, на вид не представителна, но с рядка живост в говор, в мисъл, в държания. По-после ний я познахме като доволно енергична, умна и амбициозна г-жа. Службата й на първо време бе, чрез рога да предава на глухата стара княгиня думите на тез, които й се представляваха. Тя е придружаваше навред в пътуванията й, в посещенията й, в аудиенциите, които даваше, във всичкия й външен живот. Случи се така, че частният секретар на княза д-р Станчов залюби младата графиня, споразумяха се, венчаха се. Сватбата стана обаче не без скърцане от страна на родителите [199] на младоженеца. Странно им се виждаше как така един българин да вземе графиня […].

Князът се оплаква още от роднините на Д. Станчов. Натяквали му били, защо почернил сина им, като го накарал да се годи за г-ца Грено. Хората погледнали на таз работа съвсем с българско око. Така впрочем погледнаха не само родителите на Д. Станчова, но и цялото софийско общество. Новината за годежа ги изненада като много значителен дворцов скандал. Говореха разни измислици, шушукаха, подиграваха в разговорите си Станчова и роднините му. Какво не може да приказва злият български език, особено тоз на българските госпожи от онова време?…

Неню Яни, бащата на Станчова, натякваше на сина си, че той хвърлял срам на къщата им. Майка му, сестрите му по цели часове плачели за брата си, който се бил зачервил. А. Д. Станчов всички тез домашни сърдитни ги носел в двореца, обаждал ги на княза.

Между това работата беше много естествена. Графиня Грено не беше грозна мома, при това с рядка интелигентност и голямо остроумие, а Д. Станчов млад човек. Много ли [87] трябва да се залюбят, особено кат живеят под един покрив?

Виждаше се по всичко, че Станчов беше влюбен в графинята, а тя обичаше ли го, то е нейна работа. Княз Фердинанд прекалено ревностно залягаше за тоз брак. Така той обяви годежа при една тържествена обстановка по време на едно дине. Стана прав, станахме всички на крака с чаши в ръка и изслушахме речта му. Говори за ума, за рода и високото образование на графинята, спомена за способностите и бляскавото бъдеще на Д. Станчов и предрече най-честит живот на годените. Извикахме всички „ура“, „да живеят“!

Новината още на следния ден обходи града, заприказваха, заклюкарствуваха всички. Не направи изключение и Стамболов. Срещам го в банката. Там бе и Свирчу.

— Имали сте годеж — дума и се хили Стамболов.

— Не, годеж нямаше, а имаше обявяване на годеж. Обручението (годежът) било станало във Виена.

— Все едно, пили сте шампанско, викали сте „ура“, „да живее“!

— Пихме, викахме, какво от това?

Той се смее през глава, смее се и Свирчу. После тури пръста на устата и заговори за друго.

[199] И преди сватбата клюкарите, особено клюкарките, бяха взели многозначително да разменяват приказки за тоз брак и да си шушукат. Туй смущаваше старите хора. При все туй, както казах, сватбата стана. Г-жа Станчова, умна, тактична, високо образована, много спомогна на съпруга си във високите постове, които той заемаше, служейки по дипломацията. Казват тя много усилия полагала, било направо, било чрез мъжа си да склони княза да мине на страната на съглашението в голямата война. Фердинанд останал непреклонен.

Г-жа Станчова имаше двама братя, в първите години от Фердинандовото князуване те често поидваха на гости в българския дворец. Гостуваха по длъжко, понякога с месеци. Мисля даже, че за да се оправдае субсидията, дет им се даваше, поверяваха им се някои вътрешни длъжности-синекури. Единият, по-младият, прекара в България почти цяла година. Прекъсна гостуването си поради един скандал, който причини много шум и приказки между софиянци и в Пловдив.

Дворът в онез времена прекарваше по няколко зимни месеци в Пловдив. Там ставаха балове, приеми, там се веселяха. Някои от по-известните гръцки дами, напук на софиянки, станаха драги гости на българския двор. Тук прекарваше зимата (1892 г.)^[4] и старата княгиня Клементина с новата си фрейлина г-жа Мария Белчева. Един ден младият парижанин, младият Грено, вмъкна се в стаята на Белчевица с пълна увереност какво тя [200] ще се хвърли в обятията му, но излязло друго — крясък, сълзи, сърдития и оставка. Какви извинения не последваха от страна на княза! Нищо не помогна. Г-жа Белчева остана непреклонна и напусна службата си при българския двор. Младият граф се оправдавал с туй, че бил предизвикан, т.е. че му дали повод да се надее на взаимност. Кой знае? Може да е лъгал, а може и да е казвал самата истина.

От подобен характер сърдитни между българските дами в първите години на Фердинандовото князуване често се случваха. Завист поради прекалено внимание на някои, по-ценен подарък на мъжа или на нея, по-честичко канене в двореца — на тез подобни причини често разпалваха неугасими вражди между софийските дами, които се мислеха достойни за височайшето внимание. Интриги, клюкарства, надсмивания без край. Естествено тез, които по една или друга причина не се удостояваха с внимание от високото място, оставаха си най-честните и най-почтените.

В първите години от идването си в България княз Фердинанд обичаше да прекарва в Пловдив. Намразил бе, както ми разправяше, София заради многото русофили в нея, зарад партизанството й […]. А там, в Пловдив, хората изглеждали добродушни, ласкави и вежливи към него, нямало партизански бяс, нямало клюкарство. Може да е било тъй, както казваше младият княз, а може да е имало и други причини. Мож ли намери извора на хорските симпатии и антипатии?… Трябва да беше от завист, дето българките тогава разправяха много скандалиозни приказки за князовото предпочитание към Пловдив. Казваха, например. [201] че когато някоя от пловдивските госпожи отивали в двореца на „цай“ или на представление пред старата княгиня, те бивали въвеждани в друга стая. Тез секретни и чести представления ставали със съдействието на сръчния Аврадалиев^[5], началника на дворцовата полиция, сам пловдичанин. Приказваха тогаз, че не били само гъркините, които сбърквали вратата и влизали не в онези стаи, дет се давал „цай“. И българки имало такива, и от много познати семейства.

Случай е тук да кажем и други причини за предпочитанието на Пловдив пред София. През всичкото време, докато имах достъп в двореца и можех да следя княз Фердинанд, аз забелязвах в отношенията му към гърци и турци, както вече споменах, много по-голямо съчувствие и симпатии, отколкото към българите. Криеше той тез чувства, но понякога избликваха, без той да ще.

[222] След смъртта на граф Грено за дворцов маршал дойде друг френец — граф Форас. Старец, 60-годишен, той имаше изгледа по-скоро на професор, отколкото на дворцов службаш. По всичко личеше, че той бе от изгладнелите френски аристократи, дошъл в България, за да изплати някои дългове или пък да спести някоя друга пара за по-черни дни, отколкото бе видял. Аслан, един скитник левантинец, който бе спечелил доверието на княза, за което бе назначен дворцов итендант, бил ходил на гости у графа в Южна Франция, посетил шатото (замъка) му, обходил лозята и маслините му, запознал се с живота му и разказваше за него:

— Графското му имане не е по-голямо от туй на един пловдивски чорбаджия. Такъв е и животът му. Искудност навред. Мобили, постилки — всичко вехто, изтрито, останало от минали величия…

Г. Аслан се чудеше как се мери графското достойнство с такваз беднота. Той не би носил високия титул.

Тъй мислеше левантинецът, ала френецът скъпеше аристократическото си произхождение повече от всичко на света. Той бе написал два тома за гералдиката (гербовете) на аристократически френски родове. Даде ми ги с условие непременно да ги прочета. Прегледах няколко страници. Ред панагирици (славословия) на множество френски контове (графове), маркизи, шевалета (рицари). Какви възторжени похвали! Мина ми през ума злостно подозрение: не пишеше ли изпадналият граф тез словословия за собствено утешение!… Граф Форас новите френски аристократи, тез от Наполеоново време, не признаваше, държеше за старите, от Бурбонските времена, измежду които бе сам.

А как се смиряваше унижаваше тоз беден граф пред княза! На никого от българите княз Фердинанд не си позволяваше таквиз груби хоканици, каквито отправяше към бедния граф. И пред всички, пред цялата свита. Един ден не бе харесал ястието.

— Докога, любезни графе, ще ме храните с тез мръсотии? Вий за всичко мислите, само не за туй, за което Ви държа…

Тонът, крясъкът, погледът бяха съкрушителни. Всички на трапезата изтръпнахме. Бедният граф! Разтрепера се като лист, блед, изплашен, той мърмори нещо за свое оправдание.

Таз хоканица бе в Калоферския манастир. Кметът, който бе на трапезата, мой съсед, ми прошепна:

— Аз на ратая си не смея да викам така.

Не можа за дълго време да запази доходната си служба бедният граф. В 1894 год. той напусна София. Казваха, защото бил против прекръстюването на княз Борис^[6]. То не можеше да бъде истина, защото графът имаше такваз остра нужда от голямата маршалска заплата.

[201] Друг важен придворен чин бе шамбеланът (камерхер) граф Бурбулон, 25-30-годишен господин, с женоподобно лице. Той, както старият Грено, никак се не интересуваше от българските работи. Теглеше го него Париж, със своите театри, вариетета, кабарета. Как често въздишаше за тях! Явно личеше, средствата му бяха кратки, инак за какъв бяс ще стои в полудивата България? Не можеше да противостои на голямата притегателна сила на милата Франция. В първите години вземаше чести отпуски, а по-после съвсем се изгуби от дворцовия хоризонт.

В княжевата свита не фигурираше най-умният, най-важният Фердинандов съветник фон Лаабе^[7]. Той бе човек с напреднала възраст, към 70 години. Всякога важен, с умни сериозни светли славянски очи, които изпълват човека със симпатия и дълбоко уважение. Речта му — спокойна, енергична [202] каквато бива у умните хора, у тез, които знаят достойнството и цената си. Правеше впечатление на стар, опитен воин. Трябва да е бил такъв, макар и да не се титуловаше с никакъв войнски чин.

Говореше фон Лаабе на едно наречие, нито сръбско, нито словацко, някаква смес от близки славянски езици. Трябва да е бил родом словак, макар да минаваше за чистокръвен немец.

Към него княз Фердинанд се отнасяше с извънредно уважение, не тъй, както към французите. На официални приеми Лаабе се вестяваше много рядко, защото страдаше от ревматизма и подагра, а може пък защото не ги обичаше. Странеше и от обществото на французите. Подчертаваше това много дебело. Познаваше добре историята на Русия, руската литература и често ми отваряше приказка на таз тема. Фон Лаабе бил посредникът между българската депутация, която отиде във Виена да търси княз, и Фердинанда. Той бил дал куража на последния да се реши да дойде в България. Дълго време не остана тука — на втората или на третата година от идването си той напусна двореца. Казаха отишел да се цери, отдето се не върна. Мене и сега ми се вярва, че тоз човек бе аташиран към Фердинанд от австрийското правителство, като негласен съветник и ръководител на младия княз.

Майор Добнер бе единственото военно лице, което придружи от Австрия новия ни княз. Казваха, той командувал ескадрона, в който бил служил Фердинанд. Австрийският майор не можа да усвои нашата военна служба, за да може да [203] остане в българската армия. Бяха го назначили комендант на двореца, ала и тук не може да служи, езикът не научи. Получаваше си заплатата от военното министерство, като български офицер. Княз Фердинанд се теготеше с него, често го хокаше пред всички за най-малки опущения. Изглежда, искаше да го накара да си отиде. Така и стана. Добнер в България, остана само 6–7 години. Дойде в България повторно преди десетина години. Дошел бе да измоли от Фердинанд някаква субсидия. Човекът, поради идването си в България, загубил старшинство и станал невъзможен за по-нататъшна служба. Фердинанд отказа даже да го приеме, камо ли да му даде субсидия. Отиде си нещастникът с проклятия в уста по адрес на някогашния си подчинен офицер.

Слугите на княз Фердинанд дет служеха в двореца му, в кухнята му, в конюшнята му, всички бяха доведени от Виена. Някои немци, други маджари. Бръснати, в парадни дни — напудрени, с триъгълни шапки, с позлатени ливреи, те напомняха френския кралски двор, както бяхме го виждали по картини. Звереха се шопите, зверехме се всички софиянци, кат гледахме туй великолепие у княжеските слуги. Кой би помислил тогава, че в тез сърмени форми след 2–3 години ще бъдат облечени селенчета от Пирдопско и Златица? А то стана. Фердинанд един по един изпроводи назад доведените със себе си на първо време служители, замени ги с българи. Едни си отидоха сами, други изпъди той. По-евтино струваха българите. Защо да държи чужденци?

[204] В първите десетина години от идването си княз Фердинанд запази ориенталския салтанат, установен в българския дворец от предшественика му. Една дузина красиви, снажни мъжаги изпълняваха длъжност на телохранителен корпус. Облечени бяха в турско-арнаутски шарени костюми. Широки червени шалвари, пъстри копринени пояси, обшити с дебела сърма елеци, и те от червена материя. Кат статуи се редяха по стълбата тез пъстри фигури в тържествени дни на приеми или обеди. Всеки от тях държи в дясната ръка кокалената дръжка на големия ятаган, забучен за пояса. Красиво, оригинално, чисто ориенталско. Шеф на таз дворцова гвардия бе бай Христу Карагйозов^[8].

Украсен бе бай Христу с дълги къдрави мустаци, удължени с част от брадата му, която подстригваше така, че да наподобява мустаки. В Турция, а някъде досега и у нас, хората с дълги мустаки се ползуват с високо почитане, смятат ги за юнаци, за хубавци. Любопитно е миналото на главатаря на княжеските телохранители. Кариерата си кат гавазин (телохранител) бай Христу бе захванал още в 60-те години от миналото столетие в Русчук, при руското консулство. Отличил се той там в едно обиване с турци. Няколко души от тях били навлезли в двора на руското консулство, гдето било избягало едно със сила потурчено момиче. Бай Христу убил едного от нападателите, а другите се оттеглили. От това — цял дипломатически въпрос! Христу трябвало да бяга от Русе, за [205] да не бъде убит. Избяга в Цариград, гдето го прибра в посолството граф Игнатиев^[9], пак на същата длъжност. През време на войната 1877–78 год. графът води със себе си бай Христа из Русия, парадира с красивата му външност, с оригиналния му костюм. Подир войната бай Христу се предава на княз Дондуков-Корсаков^[10], а тоз последният го остави на княз Александър. Бай Христу бе добродушен, кротък човек. Който му не знаеше миналото, и помисъл в глава му не би могла да влезе, че той е способен да убие человека. Обичаше добре да си похапва, да се попохвалва със славното си минало, да си глади мустаците, да ги къдри, да ги маже с помади. Как да ги не гледа, кога от тях се храни? Гняв и сърдития никак не се вестяваха на благото му красиво лице. Когато обикаляше в първите години България, княз Фердинанд всякога го вземаше със себе си. Туряше го на капрата, при файтонджията. Селяни и по-прости граждани него вземаха за новия княз, него сочеха с пръст да го показват на децата си. Кой от тез наивни хорица можеше да допусне, че тънкото младо момче, дет седеше зад снажния, мустакатия мъжага е новият им господар? Спре ли някъде княжеският кортеж да приеме поздравите на излезлите да го посрещат — селяни, селянки, жени, деца, заобикалят бай Христа, гледат го, радват му се, а някои тичат и ръка му целуват. Князът стои настрана, радва се и той на бай Христовата популярност.

На стари година бай Христу го сполетя грозно нещастие. Къдри и боядисва мустаците си пред огледалото. Едно от децата му да гътне спиртничето, пламнал спирта, запалва се и пердето [206] около огледалото. Бай Христу посяга да го угаси, но по-голямо нещастие: запалват се и мустаците. Пожарът бил предварен, ала дългите хубави мустаци, гордостта и източникът на бай Христовата прехрана, не останаха. От туй нещастие взе звездата да засяда на бай Христа. Намаля благоволението към него и след година-две дойде и уволнението.

[205] Телохранителският отряд дълго време не се държа от княз Фердинанд. Той струваше доста скъпичко на дворцовото интендантство, а пък Стамболов, нито друг подир него, не пожелаха да впишат издръжката му в държавния бюджет. Затова един по един бидоха уволнени телохранителите, а най-после и бай Христу. Старостта предателски му измени, външността му не бе вече така внушителна, че да краси парадната стълба на двореца, както бе едно време. Бай Христу има възможност и време да се оплаква от неблагодарността на княза само няколко години след уволнението си. Скоро се помина, както туй става с мнозина разочаровани от живота заслужили хора.

[206] Бай Христу не бе само декоративна фигура към двореца. Възлагаха му се понякога и обязаности на екзекутор. Наистина, редки бяха тез случки, но все ги имаше. Ще обременя вниманието на читателя с един такъв случай. Много е характерен за времето и за новия ни княз.

Княз Фердинанд дойде в България далеч не със съгласието на множеството от народа. Един вид бе натрапен от Стамболова и малка част от интелигенцията, т.е. от чиновничеството. Болшинството гледаше на него като на временен гостенин. По таз причина не всякога и не навред срещаше нужното уважение и почитание, та често се натъкваше на малки неприятности. Не го поздравяваха на улицата, други си подхвърляха по негов адрес двусмислени приказки. В Троян — гледат го втренчено в лицето, нито шапка снемат, нито глава поклащат. По-дръзките и по-нахалните се хилят в очите му. Най-добър отговор на туй бе да избягва подобни срещи, но той, като че нарочно, всеки божи ден, придружен от ординареца-офицер и от бай Христа, скиташе из улиците по цели часове. Понякога спира селяните да приказва с тях, разпитва гражданите, които среща, за имота им, русофили ли са или не, на кого са близки и роднини и пр. и пр. [207] Дълго време той не обръщаше внимание на неприличното държание на срещаните из улиците, но по-после, дали защото се приспособи към средата, в която попадна, или защото някой го научи, той на грубостта с грубост взе да отговаря. Среща един ден пред самото здание на военното министерство едного от близките партизани на Каравелова, но вместо поздрав, получава едно оскърбително фиксиране. Князът го отминава бледен от злост, но бай Христу отплаща на нахала, като с няколко удара го поваля на земята. Вик, крясъци, псувни. Сбира се тълпа минувачи, дохождат и стражари да арестуват виновника. Сеща се той какво го очаква и се изтръгва от ръцете им, а Фердинанд влезе в двореца удовлетворен. Разбира се, благодарността към бай Христа трябва да е била голяма.

Вечерта кога отидох на урок, първата му приказка бе да ме попита какво съм чул за скандала. Обадих му какво съм чул, обадих му и как се е посрещнала таз улична разправия от обществото. Осъдих постъпката на бай Христа.

— Как? И вий порицавате предания ми служител! Да ме оскърбяват на улицата, пред очите на толкоз хора, мене, господаря на таз страна, и моите служители да не смеят да ме защитят?!…

Замълчах, защото князът бе силно нервиран, пък и излезе отчасти прав по последствията от скандала. Оттогава никой не посмя да мине край него, без да го поздрави. Които не искаха да сторят това, щом го съглеждаха още отдалеч, кривнуваха в друга улица. Тъй постъпваше дядо Бурмов^[11] и мнозина други русофили. И туй се продължава, докато не стана помирението с Русия и не биде признат „узурпаторът“.

[208] За началник на канцеларията си княз Фердинанд назначи Славчу Тъпчилещов, който бе служил в длъжността частен секретар при княз Александра.

Славчу бе роден в Калофер, син на едного от двамата известни в Цариград български търговци — Тъпчилещови. Учил бе в Роберт колеж^[12] и владееше добре френски, английски, малко немски и всички други езици, които се говореха в Цариград. Образование имаше прекрасно, а нрав и сърце за всякого симпатични. Обичаха Славча почти всички, които имаха случай да го запознаят, защото бе добродушен, весел, незлобив, откровен, далеч от всяко партизанство и интриганство, обичаше го княз Александър, обикна го и Фердинанд.

В първите години от князуването си княз Фердинанд в много въпроси касателно дворцовия етикет и установените от княз Александър дворцови обичаи се допитваше до Славча, слушаше му мнението, ръководеше се от него. Търсеше му мнението, съветите, указанията, как да се държи в църква, при различни религиозни обряди, при дворцовите приеми, чрез него се запознаваше с гражданите, с по-видните представители на духовенството. Ментор му бе Славчу в много случаи. На вид, т.е. по външност Славчу бе некрасив човек. Висок, кокалест, малко пригърбен, с голо теме, с побелели твърди коси и мустаци, изглеждаше много по-стар от годините си. Приближиш ли се обаче до него, виждаш в лицето му едно старо, симпатично дете. Очи млади, весели, вечно засмени. Странностите му бяха големи, но при все туй те не отблъскваха хората от него, напротив, привличаха ги.

— Аз тоз български народ — [209] казваше той, често половин на шега, половин на истина, в минути на леко докривяване представлявал съм го пред най-високата английска аристокрация във Виндзорския дворец!

И разказва добрият Славчу как той заедно с княз Александра присъствувал на сватбата на Йосиф Батенберг^[13]: как танцувал с някоя си графиня от кралски род; как тя се учудвала, дето вижда такъв елегантен и образован кавалер из България, гдето тя, графинята, мислела, че живеят диваци, черни като негрите.

С веселите, с наивните и добродушните си приказки Славчу бе разсмивал княз Александра, веселеше и Фердинанда. Може би дълго би се продължила таз сърдечност и таз весела интимност между княза и веселия началник на канцеларията му, ако… ако не бе се оженил Славчу, т.е. ако не бе се оженил за г-ца д’Екзарх.

Читателят може да е чул туй име. Александър Екзарх^[14], казват, бил заслужил някога си с нещо си на българския народ. Тез заслуги бяха му дали права и основания да предложи кандидатурата си за княз на България подир освобождението й. Издал бе и прокламация, в която обещаваше да направи българите тъй охолни и честити, че да могат само с пандишпан да се хранят. Не повярваха българите на тез обещания и не го избраха. Задоволи се бившият претендент с длъжността префект в Пловдив, гдето добрите му приятели, между които бе Александър Богориди^[15], го бяха настанили, за да се поминува, без да работи нещо.

Живя и се поминува в Пловдив Александър д’Екзарх до [210] съединението между Източна Румелия и България, а кога дойде княз Фердинанд в България, Ал. д’Екзарх бе се вече отказал от претенциите си на българския престол и живееше почти без средства в Пловдив, но с гордостта на някогашен благородник. Разправяше за миналото си, за заслугите си, показваше ГЕРБА си на посетителите. (Той заедно с частицата „де“, която бе прибавил към тъй също измисленото си прозвище, стъкмил бе в Париж и фамилен ГЕРБ!) При всичката таз отдавна замислена сериозна подготовка за големи аспирации действителността накара стария мечтател да се задоволи със скромните желания поне на децата си да види настанени около българския двор. Син му Иванчу^[16] бе сполучил да влезе в княжеската канцелария на една малка длъжност, но и дъщеря си искаше да види недалеч от хубавата мечта, толкоз години галена от него. Стана и тоз сън. Славча Тъпчилещов го сватосаха, ожениха го за дъщерята на едновремешния претендент върху българския престол. Старият д’Екзарх се пресели да живее в София. То се знае кат първи хора, при туй родители на младата г-жа Тъпчилещова, не можеха да не ги канят в двореца на приеми и вечеринки. Той, дядо Екзарх, на 75 години^[17], тя, г-жа д’Екзарх, почти негова връст, еднакво уморени от живота, почти грохнали — нито един случай не изпущаха да не отговарят на дворцовите покани. Не че им беше весело на тез старци да ходят във Фердинандовия дворец, да висят в салоните му, но… положението им ги задължаваше… [211] Какъв щеше да е тоз дворец, салоните, на който се не посещават от първия благородник в страната, от тъста на началника на княжевата канцелария?!…

Бедните старци, колко бяха смешни и колко нерви тровеха на княз Фердинанда!

И сега още ясно виждам тез старци на вечеринките и приемите в двореца.

Стар, прегърбен, с глава увиснала напред, защото врата му бе вече слаб, да я държи права, зяпнал, както е свойствено на старците, за да могат по-свободно да дишат, той се сили с полузатворените си очи да следи движенията на тържествения княз Фердинанд. Гдето мръдне той — там и дядо Екзарх. Изправи се редом до него, стои, не се мърда. Князът разговаря с някого от гостите си, онзи стои само две крачки настрана. Гледа го Фердинанд изкриво, прекъсне разговора, бързо се отстрани на другия край на салона, или в друг салон, но дядо Екзарх и той крехти, влачи се натам.

Старата Екзарховица — и тя така. Княгиня Клементина бе глуха, приказва през рог. Обикновено сяда на кресло до стената в приемния или в танцовия салон, следи танцовете или разговаря с дамите, които удостояваше с вниманието си. Седне някоя дама на приготвеното до княгининото кресло-стол, а старата обърне рога към лицето й. Разговорът трай минута-две, рогът се смъкне, княгинята усмихната клюмне с глава, дамата стане, за да дойде друга на мястото й. Канеше ги една по една г-жа Станчова или друга някоя придворна дама. Тръгне из салона да търси дамата, за която е поръчала старата княгиня, [212] г-жа д’Екзарх се возползува от празния стол, цопне се на него и забъбри нещо. Старата княгиня извие очи, обърне глава насам-нататък, па стане и даде заповед да й пренесат креслото на другия край на салона. Отиде, седне там, ала и две минути не минават, пълзи към нея и г-жа д’Екзарх. Изправи се малко настрана, дебне да намери пак свободен стола.

Колко досада от това на княза и майка му! И колко смях за гостите!

Смешни старци, смешни не само с държанието си, но и по вид, по облекло и тоалет. По всичко личеше нещо ненормално у тез хора. Старата идеше в двореца винаги в съвсем светли рокли, с широко деколте. А защото годините направили вече своето опустошение, сбръчканата кожа на сухия старчески бюст, щедро посипана с дебел слой пудра — напомняше чисто измито овче шкембе.

Бедният старец видя наполовина реализирани отдавнашните си мечти. Княз на България, за какъвто някога си мечтаеше, не можа да стане, защо да не тържествува сега в душата си, кога се вижда тъй отличен в българския дворец? Тъй великодушно е отстъпил правата си на друг, по-честит от него!…

Княз Фердинанд подозира туй великодушие у някогашния претендент и не може да удържи яда си. Всякога облива добрия старец с хладен, презрителен поглед.

А какъв зъл е тоз поглед! Пронизва човека до дълбините на душата му.

Свърши се таз комедия с туй, че някогашният претендент на българския [213] трон престана да бъде канен в българския дворец. Обидата е голяма. Честолюбивите старци не можеха лесно да я понесат. Те умряха скоро, навярно с проклятия в уста към хората, които не пожелаха да оценят нито миналите им заслуги, нито доскорошното им великодушие.

Не можа да прости обидата и зет им. Той се формализира, даде си оставката и спря да ходи на служба в двореца. Туй бе много неприятно на княза, мъчно му бе да се лиши от услугите на добрия и веселия Славчу. Праща посредници за помирение, моли, обещава — нищо не помогна. Тъпчилещов стоеше непреклонен. След няколко месеца постигна го и друг удар, който още повече уголеми надутостта му към двореца. Бе се поминала жена му. Запусна се той съвсем, прахоса всичко, каквото бе получил в зестра от покойната си съпруга, продаде и многото драгоценности, дет му бяха подарявани в разни времена и при разни случаи от княз Александър и княз Фердинанд. Живя, пиля, npaxocвá, докато остана без пул (копче). Тогава само помисли за служба. Дадоха му такваз в Министерството на външните дела. Но и тук не оцеля, дойде д-р Данев за министър и намери, че туй добре уредено министерство можело да мине и без услугите на Тъпчилещов. Уволни го, за да назначи на мястото му някой си свой партизанин. Славчу пак остана без средства. Падна му се само една малка пенсия от 150 лева месечно. С нея трябваше да поддържа себе си и дъщеря си. Тогава неочаквано се появи в тоз гален до тогаз син на съдбата воля и характер, каквито се срещат в класическата драма. Пожертвува се за щастието [214] на детето си. Отиде си в родното гнездо, в Калофер, съблече градското облекло, надяна широки потури, запаса ги с червен вълнен пояс, наметна кожух на рамене, гугла на глава преобрази се цял и заживя скромно, като сетен сиромах, харчеше не повече от тридесет лева в месец, за да може с остатъка от пенсията си да издържа дъщеря си, която бе пратил някъде в Европа за образование. Така прекара 5–6 години в Калофер човекът, който бе танцувал във Виндзорския дворец с графини и принцеси. Дъщеря му свърши образованието си и се завърна при остарелия и изпадналия си баща. Половин човек бе обаче тогаз Славчу. От излишества в младини и от лишения в старини той залиня, заболя и свърши в мизерия.

Често го срещах по улиците в София, преди да легне в легло. И следа не бе останала от предишния весел и шеговит Славчу. Спомнях си миналото му, „представляването“ българския народ във Виндзорския двор, танцуването му с братовчедката на Едуарда VII^[18], обедите му в разните европейски дворци и пр. и пр. Отидох да го посетя и кога легна в легло. Печатът на смъртта дълбоко се бе врязал в цялата му снага. Обстановка — бедна, съвсем сиромашка. Мебели — почти никакви: един плетен стол, една полусчупена маса и нищо друго. Попитах от що има нужда. Поклати глава, за да отрече, просълзи се и се обърна към стената.

Погребението му бе много сиромашко. Присъствуваха [215] на опелото му в „Св. Неделя“ само роднини и няколко души от безбройните му някогаш приятели. Църквата беше почти празна. Само личното присъствие на княз Фердинанда говореше, че опяват не обикновен бедняк. Личеше, че князът бе дълбоко нажален от загубата на предишния, си добър приятел и службаш.

Славчу Тъпчилещов бе първият в България ДЪРЖАВЕН СЪВЕТНИК, а може би ще бъде и последният такъв. Произведен бе в тоз чин още в първата година от идването на княз Фердинанд в България. Произведен бе формално, с княжески указ, печатан в държавен вестник, както туй става с всички държавни актове, кога се обличат в сила. Подпис на някой министър нямаше. Как стана, че се позволи напечатваното, не зная. Мисля, че имаше министерско мъмрене за това към отговорния чиновник при вестника.

Туй Славчово производство причини остра сензация в политическите кръгове, правителствени и опозиционни. Недоволен бе Стамболов, критикуваха, подиграваха се, смяха се всички.

Българската конституция титли не допуща, и туй хич не се харесваше на младия княз. Раждан и расъл в страна, гдето титлите за хората са тъй необходими, както и шапките им, на княз Фердинанд се виждаше много грозно да се обръща към министри, към високи чиновници само с едно господиносване.

Един ден, на урок у него, заприказва той за намеренията си да склони Стамболова и правителството да се въведе институтът за титулованото чиновничество. Говори ми дълго на таз тема, разправя как било в Австрия, в Германия, във Франция. Дори великият Наполеон не можел да уреди новата си държава без титли [216] и аристокрация, та бил принуден да ги създаде.

— Как би прилягало — каза княз Фердинанд, — да кажеш: маркиз Стоилов, конт Начович!…

— Тез контове и маркизи — думам му — утре кат паднат от власт, кой ще им дава средства, за да поддържат високото си достойнство?

— Със закон трябвало да се уреди всичко! Държавата трябва да им дава средства, все едно дали са те на служба или не!

— Има и друго неудобство…

— ?

— Бащите на много от тез бъдещи маркизи и барони са още живи — едни орат, други са терзии, обущари, бакали… Синовете им с аристократически титули, а те прости работници.

Позасмя се Фердинанд, но стори ми се, не остана убеден, че на кравата седло не приляга. Дълго време още той обмислюва въпроса, как да насади аристократическите титули всред новите си поданици. Когато по-после се усвои с нашите нрави и особености и видя смешната страна на замисляната си, той я напусна, за да се залови за друга такваз: да създаде ранг за чиновниците. Пръв такъв опит бе държавното съветничество на Тъпчилещов. Кога и тук удари на камък, защото и Славчу стана за смях, пък и дворецът много си изпати от злите езици, Фердинанд напусна съвсем смешната идея да оприличава демократическата България на Германия и Австрия, гдето следите от средновековния аристократизъм дълго още няма да липсват. Той сам се демократизира в някои отношения, и много успешно. Захвана да вика на приближените си: бай Лука, бай Христу, бай Георги и др. Усвои, даже с удивителна охота опакото на българския демократизъм…, т.е. [217] уличната му страна, като да бе расъл на българска улица. Както казах, някои от министрите, към които не благоволеше по една или друга причина, той взе да нарича в интимните си кръгове обидни прозвища: Изтърван заяк (Ив. Ев. Гешов), сойката (Радославов), коконката (Тончев^[19]) и пр. и пр. […].

[218] Започнах да пиша за интимната характеристика на княз Фердинанд, нека продължа. Да ме извини читателят за несистематичността на мемоарите ми. Струва ми се, тъй ще бъдат те по-пълни, понеже асоциацията на идеите по-лесно ги възпроизвежда.

Като говорим за свитата на княз Фердинанд, трябва да забележим обща една черта у него. Умни хора, хора с характер и амбиция той не можеше да понася. Той ги гонеше, или те сами бягаха от него. Ето защо през всичкото време на царуването си той не допусна в двореца си умен човек. Един ден му казвам, че Ст. Стамболов не гледа с добро око на Д. Станчов, защото го подозира, че влияе върху княза в полза на консерваторската фракция от кабинета. (Д. Станчов бе шуря на Григор Начович.)

— Малко ме познава Т. Стамболов — рече Фердинанд. — Кога ви се падне случай, обадете му, че аз предпочитам да имам служители в двореца си, а не съветници.

И наистина, всички наоколо му бяха служители. Тез господа, на които потомството ще чете имената при прелистването на дворцовата хроника, не бяха нищо друго, освен служители. Мнение, глас — нямаха. Слушаха и изпълняваха. Генерал Марков^[20], Сл. Тъпчилещов, Д. Станчов, генерал Стоянов^[21], Стр. Добрович и пр. и пр. — всички тез господа бяха истински служители, както той ги искаше. Най-посредствени по ум и по образование, те аслъ и за друга не [219] бяха годни. Пък и да имаха нещо повече у себе си, те, от дълго служене при него, под личния му режим, загубваха това нещо и оглупяваха. Генерал Стоянов бе мой ученик с отлични дарби момче, свърши военното училище пръв. Постъпи ординарец, а после флигел-адютант и в 30-годишното си служене не останаха и следи от предишните му дарования. За него един остроумник бе казал:

— От силенье да държи секрети, той забрави да говори.

И наистина, Стоянов не говореше. Питаш го за нещо, той — хихика, клати глава, мига.

Такъв бе и Добрович. Той пък само се смее. Марков обичаше да говори, говореше охотно, много, но за… ядене, за пиене, за жени. За политика, за работа — боже пази!

Трепереха от княза, да не би да подозре, че се е изнесло нещо от двореца, приказка или намерение. Нямаха собствено съждение, защото се бояха, да не би да подозрят, че то е по отражение. Ами ако той чуе, че те са говорили не туй, което той мисли или крои?…

Не ще и дума, че секретът за времето на княжевото тръгване или пристигане бе наложителен за всички.

Естествено, даровит човек, човек с характер и амбиции не можеше да се обрече на подобен режим. Ако такива случайно попадаха в двореца, те скоро напущаха доброволно, или пък биваха принудени да сторят това. Служеха дълго само обезличените.

Княз Фердинад имаше вярата в себе си, [220] че може по външността на човека да чете в душата му. Затова сам избираше приближените си, не разпитваше за тях. В повече случаи красивата външност бе главният ръководен пункт при избора на хората. Затова и попадаше твърде често в несполуки, неприятности и материални загуби. Един от адютантите му, кап. Бойчев, излезе такъв негодяй, че свърши на бесилото. Известно е мистериозното и тъй скандално дяло по убийството на певачката Анна Симон. Тоз тип Бойчев, още от училището личеше, че е негодник. Свърши слабо и затова попадна офицер в провинцията. Случайно го видял негде князът, поправил му се по външност — а бе красив момък — взема го за ординарец. По-после го изпрати да следва в Италия, без право и без всякакъв конкурс, обязателен за другите офицери. Когато, казват, през 1892 или 1893 година пътувал в Италия, князът нарочно се отбил в Торино, да види любимеца си, да му се порадва и да го препоръча на професорите от академията. Лошо отплати тоз престъпен тип за вниманието и за нежностите към себе си. Българската преса, отчасти и австрийската, много писаха за княжеския ординарец-убийца. Колко обидни подмятания имаше и по адрес на самия дворец!…

Между приближените до княз Фердинанд в първите години на идването му бе майор Попов Христу^[22].

Когато дойде новият княз, [221] Попов бе един от най-популярните офицери от българската армия. Той командува 1-ий софийски полк във войната със сърбите, отличи се в боя на Сливница^[23], при с. Гургулят^[24]. Неговата храброст, разпоредителност, грижите му за войника и офицера го направиха любимец на полка, готов да мре за него. Сам бе човек със симпатична външност, жив, подвижен, бърз в мисъл, в чувства, в решения, Стамболов държеше на него, считаше го за опора на властта си, понеже бе от противниците на тез, които детронираха княз Александра. Значението и силата на майор Попов се усилиха през време на преврата. Току-речи контрапревратът се дължи повече нему, отколкото на другите участници. Превратът и контрапревратът бяха дело на войската, на офицерите. На нея, на войска и офицерство трябваше да се опре и княз Фердинанд. Така той и стори. Още в първите дни след идването си взе да търси приятелството на по-видните офицери. Захвана да ги кани на вечеря в двореца, да ги награждава с пръстени, с ордени, с часовници. Подаръците тъй изобилно се сипеха, особено върху началствующите лица, че приличаха на най-ординерен (обикновен) подкуп.

Подир Рача Петров, Попов бе най-много отличен в това отношение. Сближиха се двамата — князът и майор Попов, много тясно. Изглеждаше, че първият не можеше без втория. Таз близост, понякога тъй оскърбителна и пренебрежителна към тогавашния военен министър Муткуров [224] подкопа почвата под краката на княжевия любимец. Прекалена бе таз близост. В сношенията си с войската князът се опираше на майор Попов, като пренебрежително игнорираше нищожния военен министър. Оттук вражда между Попов и Муткуров. Полковник Муткуров бе силен чрез шуря си, първия министър и доскорошен регент — Стамболов. Той не можеше да прости и понесе честите обиди от княза. Стамболов се оплакваше на приятелите и колегите си, какво княз Фердинанд по цели часове бил оставял Муткурова да чака в адютантската, кога отивал на доклад. А един ден го държал прав, на крака, цял час. Всички тез пренебрежения се отдаваха на интригите на Попова, а то не беше вярно. Князът на младини бе много експанзивен, открит, не можеше или не искаше в известни случаи да крие чувствата си. А пък полковник Муткуров бе толкоз незначителен и като офицер, и като човек, че не всеки би могъл да му отдаде всички почести, каквито се следваха на положението му. Стамболов го направи министър, защото именно такъв човек му трябваше. Пък и роднина близък му стана.

Един ден бях у Стамболов след вечеря. Беше, като рядко се случваше, сам. Обичаше да приказва за приятели, познати и врагове. Не беше разборчив в избора на думи и изречения, особено кога говореше за неприятни нему хора. Псуваше, попържаше, даже в присъствие на дами.

[225] — Аз нему (на Попова) м… му, дет ми се пречка в работите. Взел, че внушил на тоз хаплю — думата бе за княза, — че той го бил пазел, че без него и три дни не можел да проживее в София. Между къщата му и двореца има прокаран телефон. Ще излиза някъде на разходка, пита го:

— Мога ли, няма ли опасност?

А другият отговаря:

— Да попитам агентите си, Ваше царско височество!

— Агенти, дяволи!… Онзи хаплю чака, а той я жена си прегръща, я приказва с вестовите си. Минат се десет минути и звънецът: бъррр…

— Всичко спокойно! Дето обича князът може да отиде, опасност никаква!…

— Аз ще го наредя него! — кани се Стамболов.

И го нареди. Помогна му Гр. Начович, министър на финансите. Уж майор Попов беше негов и на Стоилова човек, и в неговото лице виждаха човека, чрез когото смятаха да намерят опора във войската, ала направиха тъкмо туй, което трябваше на Стамболова. То бе една неизвинителна несъобразителност от страна на хитрия Гр. Начович.

Бе се разчуло, че в полка на Попова имало нередовни сметки […]. Близките и приятелите на Стамболова с особена старателност разпространяваха из града тез слухове. Министърът на финансите лесно се хвана на въдицата. Назначава комисия да проверят полковите сметки. Откриват се нередовности, които при други обстоятелства и за друг офицер не биха имали таквиз резултати: да го докарат до съд и до затвор.

[226] След като съдът произнесе присъдата си, Начович и Стоилов се заловиха да го спасяват, но стана късно. Не можа и княз Фердинанд да му помогне, колкото и да се опитва. Спасиха го само от затвора, ала за армията той бе загубен. Загуби и князът инструмента, чрез който мислеше да противодействува на всесилния министър Стамболов. Присъдата над Попова бе едно косвено поражение за противниците му от кабинета, пък и за самия княз. С нея Стамболов опита силата си и даде на враговете си да разберат, че той не е един обикновен министър.

Майор Попов биде помилван и отиде да следва правото в Швейцария. Върна се с диплом, започна адвокатството и се записа в Радославовата партия. За дълги години се забрави. Заговори се пак за него, когато стана кмет, а по-после, в 1917 г. — министър на вътрешните работи^[25]. Тоз път той пак стана предмет на разговор поради начина, по който бе отстранен от министерския пост. Царят от Ниш телеграфирал на Радославова кратката депеша: „Приемам оставката на министъра на вътрешните дела.“ Мотиви — никакви, поне в телеграмата. Имало ги, казваха, но не се обаждаха, или не можаха за военно време да се обадят. Съюзниците не били доволни от Попова, че не позволявал всеобщо оголване страната. Бедният Христу Попов! Сега пак е в затвора — виновник за погрома, за нещастията!

[227] Нека кажем две-три думи и за Димитър Марков, който тоже бе по едно време един от приближените на княза, макар и за кратко. Димитър Марков бе с гръцка душа человек. Роден бе в Търново от баща грък, а майка българка. Свършил бе образованието си във Франция и след завръщането си в България постъпи на военна служба по съдебното ведомство и защото знаеше добре френски, повикаха го за ординарец при новия княз. Служи кратко време, защото бе от типа на тез хора, които, макар и да правят отлично впечатление, при първа среща, дълго не могат да бъдат търпени. За да бъде угоден и ласкан, носеше в двореца всичко, което чуеше из града. Един ден князът ме прие мрачно настроен. Сърдит бе, като да беше се карал с някого. Отговори на поклона ми сухо, небрежно, не както друг път, и с очи ми посочи стола. Аз седнах и разтворих тетрадките си. Той гледаше замислен, със свити очи, един от портретите на баща си. Чаках заповед да почнем урока. Вместо това той хвърли пронизвателния си поглед към мене, и ме попита:

— Познавате ли вий, г-н Добри Ганчев, някого си Димитър Михайлов^[26]?

Казах му, че го познавам.

— Има ли тоз господин значение и влияние в столицата ми?

— Никакво.

Полюбопитствувах да зная, защо князът се интересува за Д. Михайлов. Обади ми, че Марков бил му казал, какво тоз господин имал [228] бил само едно-единствено желание в живота си: да види главата на княз Фердинанд да се търкаля из софийските улици. Казал го бил това, според Маркова, в сладкарницата „Панах“ в присъствието на множество чиновници и граждани.

— И никой от тях не ме е защитил — печално завърши княз Фердинанд за Марковия донос.

Князът бе не на шега изплашен. Взех да го успокоявам, както и колкото можах. „За глазами и царя ругают“ — казват русите. Промяната у него от думите ми скоро взе да се забелязва.

— Ами защо позволявате да носят в двореца подобни улични приказки? — питам напълно успокоения вече княз.

— Таз каналия, Марков!… — ругае князът.

Каналията след няколко седмици причини нова неприятност на княза. Той пратил някому си в Лом телеграма, в която заплашвал противника си с ординарческата си служба в двореца. Тогава, под претекст, че Стамболов се бил сърдел и искал удовлетворение, Маркова го освободиха от ординарчеството му.

Княз Фердинанд се сближи отново с него няколко години след това. Марков се отличи със сътрудничеството си по свалянето на Стамболова. Той и Хр. Басмаджиев, със съгласието на полковник Савов, поканват Савовица в къщата на Д. Марков. Тя отива, както е отивала и в други къщи, гдето е бивала тъй често канена. Отишла, разбира се, с други надежди и намерения. Учудена останала, когато й заговорили, че те искат да я помирят с мъжа й, за което обаче искали от нея да си обади греховете: где с кого е изменявала на съпруга си. Обещават зарад нейното искрено разкаяние да измолят прошка от обидения съпруг. Савовица лесно се хванала на въдицата. С откровеността и безсрамието на жена от нейната пасмина, тя разправя обстоятелствено, даже с цинични подробности, где, кога, с кого се срещала, какво й давали и обещавали. Споменала много имена […]. [229] Докато се продължавал разпитът, умният съпруг стоял в съседната стая, отгдето, през полуотворената врата имал търпението и куража всичко да изслуша. Чул със собствените си уши, убедил се в престъпността на жена си, а главното, до което се домогвали интригантите, разбрал, че колегите му се подигравали с честта му.

Последствията от таз интригантска комедия бяха тъкмо такива, каквито се желаеха от Стамболовите врагове: Савов обявява дуел на Стамболова. Защо само на Стамболова? А не на всички, дет са сквернили ложето му, това мижали да обяснят само интригантите. Лудата и разбурмената глава, отчет за интригата не била в състояние да си даде. Полковник Ковачев^[27] бил поканен за секундант на Савова. Той тогава изпълняваше длъжността другар на военния министър и четеше лекции във военното училище. От него аз научих за дуела. Същия ден, на връщане от училището, срещам Гр. Начовича. И той знаел за дуела. Види се, секретът бил публичен. Някоя от страните трябвало да има интерес да го разгласява. Гр. Начович при таз среща счете за нужно да ме помоли да обадя на полковник Ковачев, че Стамболов бил носел ризница. Той знаел това от достоверно място. Достоверното място било той сам, защото тази ризница той я бил купувал за Стамболов във Виена, кота бяха приятели и когато и двамата се преследваха с русофилите. Такваз също ризница носел и Гр. Начович в деня, кога Симеон Киселев^[28] стреля в него в Букурещ. Читателят може сам да се догади за мотивите, които [230] караха заклетия Стамболов враг да обажда за ризницата. Аз не срещнах същия ден Ковачева, затова и Начовичовата поръка не можах да изпълня. Впрочем не стана нужда да предупреждавам за ризницата, защото дуела го осуети Д. Греков.

Отиват Савовите секунданти полк. Ковачев и Петрунов^[29] при Грекова, комуто Стамболов бил възложил да се срещне с тях. Чете им той такава нотация, която ги облива със студена пот. Отваря им очите да видят интригата на партизаните, напомня им коя е Савовица, безпътното й поведение тук, в столицата, в Пловдив, в Шумен, навред, дето е живяла; че тя била лишена от чест преди още да е стъпила в брак със Савова. Не помнят ли как той се жени?

— Ами изпитът какво ви показа? Нали видяхте? […].

(Д. Греков знаял резултата от изпита чрез полк. Петров Р., който, по молбата на Савова, тъй също присъствувал.)

С наведени глави излезли секундантите от Грековата къща. На излизане Греков им напомня да не забравят, че Ст. Стамболов, когото дошли да викат на дуел, е министър-председател и заместник на негово царско височество княза.

От Грекова Ковачев отива право във Военното [231] министерство да докладва за резултата от мисията си и да обади на Савова, че той се отказва по-нататък от секундантството си. Савов му се зле разсърдва и постоянно подлец го вдигаше, подлец го слагаше. Мисля, че го премести от София в Стара Загора.

И тъй, интригата на Гр. Начович и с-ие с дуела, със семейната чест на Савова не сполучи. Стамболов настоя пред княза да приеме оставката на лекоумния полковник. Князът се съгласи. Победата обаче на Стамболова не бе пълна. Той не сполучи да настани на Савовото място предан на себе си човек. Рачу Петров бе човек на княз Фердинанд. Таз непълна победа бе началото на Стамболовото падане.

Полковник Савов съблече офицерския мундир. Като щатски (цивилен) той се показа такъв страхливец, какъвто си бил всякога. Подплашили го бяха, че Стамболов щял бил да го убива. Загуби Савов и ума и дума. Писмо след писмо взе да праща в двореца, за да моли закрилата му. Рачу Петров ми разправя, че той, Савов, треперел от страх пред Стамболова още кога бил на поста си военен министър. Издал бил заповед нему, на Р. Петров, кат началник-щаб в случай че той, Савов, бъде арестуван, Р. Петров да вземе командуването на войските, да арестува Стамболов и да възстанови реда (князът тогава бе във Виена.) За да се избави от безпокойствата, дет му се причиняваха от [232] изплашения полковник, князът го посъветва да се махне за известно време от България. Съветът се прие на драго сърце. Савов се оплаква, че нямал средства да замине, т.е. попроси ги от двореца. Обещаха му ги. Заповяда му се само да се приготви за път, да иде на гарата, гдето ще получи парите. Вечерта, преди тренът да потегли, Д. Станчев отива на гарата, връчва на беглеца двеста наполеона и му пожелава добър път и добри „забавления“.

Чуваше се после, че тез „забавления“ наистина били добри и съвсем по вкуса на Савова. Дали оскърбеният в семейната си чест съпруг не търсел разтуха в потока на разврата? Можеше и това да се допусне, ако целият живот на тоз човек не бе преплетен с най-долнокачествени любовни истории и похождения.

Каква смес от дарби, кал, благородни начинания, гнусотии и мерзости! И колко шум, колко скандали около името си вдигна през живота си тоз человек!

Впрочем, за него — на друго място. А тук да довършим за Д. Марков.

Д. Марков се издигна много през време на Стоиловото министерствуване. Заслужил пред партията при свалянето на Стамболова, Д. Марков обърна върху си вниманието на княза и министри с речите си по събранията, по митингите. Глас имаше [233] силен, ясен, хиляди хора свободно го слушаха кога говори. Съдържанието на речите му — общи мисли, общи фрази, нищо ново, нито оригинално. Кражбите, тиранията, злоупотребленията на Стамболов — ето темата на ораторството му. До това Д. Марков мина и за съдебен оратор. Военен прокурор бе, гони разбойниците в Луковитско и Тетевенско, обира хората, уж че били ятаци на Яко и Качамачко, арестува, запира — ала и себе си не забрави. Вдигна великолепна къща, след което пусна майстора й да проси. Идеха му отръки тез работи. Изкарваше всичко на чисто, без да остави следа подире си. Син на баща грък, той имаше сръчността и гъвкавостта на племето му. Като представител на България в Цариград, той се отличи много и направи някои дребни работи, благодарение на благоразположението към него на султан Хамида^[30]. Сполучи да се дадат известни права на българските общини в Македония, а главното — устрои добрия прием на княз Фердинанд в Цариград. Милостите към него бяха редки. Султанът го обсипа със скъпоценни дарове, а князът — е ордени.

Но завърши дипломатическата си кариера Д. Марков безславно. Повикаха го по служебни работи в София. Докато чакаше тук да го приемат в двореца, Добрович отива в Цариград с пълномощия от княза и министра, отваря всичките бюра в агентството, преглежда кореспонденцията и задига тези от писмата, които князът искаше да има у себе си. А те бяха собствената му кореспонденция. Понякога княз Фердинанд имаше слабостта и рядкото разположение собственоръчно да пише на някои дипломатически агенти. Пишел каквото трябва и каквото не трябва, интимничел, съобщавал съкровените си мисли и чувства. Например в едно от писмата си до Маркова бил нарекъл германския император лудетина, бърборко и др. Някои от притежателите на таквиз писма го шантажираха с тях, плашеха го, че ще ги напечатат и по такъв начин изнудваха го, ще не ще, да ги държи на служба. Така правеше по-сетно Д. Ризов^[31]. У Д. Маркова князът имал по-опасни за себе си писма. Сепнал се, че те могат да попаднат, гдето не трябва, рекъл да си ги вземе назад и ги взема. Д. Марков преглътна оскърблението без протест, защото се надяваше да запази и занапред мястото и благоволението, ала остана излъган както мнозина.