Добри Ганчев
Спомени за княжеското време (5)

Глава пета
Князът и княгинята

[272] Известието за женитбата на княз Фердинанд се посрещна с облекчение от всички привърженици на Стамболова. Бояха се и очакваха покушение върху живота му. В случай че таквоз се извърши и бъде сполучливо, анархията в страната била неизбежна. Така мислеха мнозина. Стамболов бе загубил много от популярността си, враговете му се бяха намножили, сам лично бе се самозабравил и като че бе уморен. Особено много бе загубил между офицерството. А пък то бе фактически крепител на реда и спокойствието. Липсва ли княз Фердинанд, офицерството се освобождава от клетвата си, всеки би потеглил частта си, където благоразсъди. Междуособията и кръвопролитията бяха неизбежни. Тез съображения и страхове караха управляющите кръгове да подканят младия княз към задомяване. Грижеше се за това и княгиня Клементина. Амбицията й да види династията на сина си утвърдена на българския престол бе безгранична. Аз я виждам ясно и сега как бе унесена до полуда от радост, кога показваше на народа, събрал се пред двореца да прави овация по случай рождението на престолонаследника — новородения принц, „детето на България“, както тя го зовеше. Женитбата [273] на княз Фердинанд, т.е. изборът на бъдещата българска княгиня бе нейно, изключително нейно лично дело. Нито правителството, нито сам князът имаха каква-годе инициатива в случая. Никой в България не подозираше за съществуванието на Пармския дук и семейството му. Те бяха Бурбони, от същия род на княгиня Клементина, родственици нейни.

Когато чухме за годежа, взехме Алманаха да търсим скритите за света Пармски Бурбони^[1]. И ги научихме, запознахме се с миналото им от кратките сведения за тях в страниците на историята. Не бяха със симпатично минало, но нали умната княгиня Клементина прави избора — трябваше да е добър, казвахме си всички. Где у нас тогаз хора, които да имат ясни и точни сведения за княжеските родове, от които би могло да се избере съпруга на младия княз? Разбира се, на всички ни се искаше бъдещата българска княгиня да бъде от някой царски род, или туй бе изключено. Княз — непризнат, при туй — католик — где ще търсиш, при тез условия, княгиня от царствующа династия?!…

 

 

Посрещнахме княгиня Мария-Луиза с големи тържества. Князът обичаше тържествата, цялото му царуване не бе друго, освен върволица от тържества. Тържествено посрещнахме [274] майка му, братята му, роднините му, целия му род. Празнувахме бележитите дни в живота му, рождението му, избирането му, именния му ден, провъзгласяването му за цар, 10-годишен юбилей, 15-годишен, 20-годишен и пр. и пр. За най-незначително събитие, свързано с личността му — тичай да тържествуваш. Какво ще правиш да не тържествуваш? Иска го човекът — настоява, сърди се, нервира се — мож ли да му откажеш? Душата на тоз човек бе изтъкана от суетност, от тщеславие. В шума и тържествата той виждаше смисъла на царуването си.

Боже мой, колко тържества, колко губене на време, колко разходи по тях! Но никой не може да отиде против волята му. Пожелае ли го той и кредит ще гласуват, и на хоро биле ще играят. Народниците му празнуваха 10-годишния юбилей, стамболовистите — 20-годишния. Таквиз юбилеи хората не празнуват, ала кат го иска?

При таз слабост на княз Фердинанд към тържествата, можете си представи какво бе посрещането на новата княгиня!

От гарата до двореца — ред стълбове, а те съединени с гирлянди от [275] разкошна зеленина с разнообразни цветя. Пред Лъвовия мост величествена триумфална порта, с най-ласкави, най-сервилни надписи. Князът и княгинята в грамадна позлатена колесница, стил Людовик XIV. Шест великолепни коня, с позлатени хамути, с високи щраусови пера, теглят туй тежко великолепие. Кочияшите, лакеите, свитата — всички потънали в злато. Подир княжевата каляска редят се други такива, не тъй обширни и ослепително бляскави, но все пак скъпи, богати и разкошни. В тях е многочислената свита: граф Форас, граф Бурбулон, граф Кела^[2], мадам де Шеверман^[3], д-р Станчов и г-жа Станчова, адютанти, ординарци и пр. и пр.

Пред триумфалната арка, при Лъвовия мост, шествието спира. Тук кметът чете адрес към младата княгиня, поднася подаръка от столицата на младоженците.

За пръв път тук видях родоначалницата на българската династия. Слаба, суха, с длъгнесто лице, без всякакви черти на красота и царско великолепие. Чакахме всички да видим [276] истинска царска фигура: пълна, едра, величествена, каквито трябва да са цариците, според както ги рисува въображението. Пък то…

Стамболов, който виждаше у хората само грозните черти, не скри несъчувствието си към младата княгиня. Понякога открито, в кръга на приятели, осъждаха княза, че нямал вкус, че не умеел да си избере жена, която да му прилича. Острият му език отиде по-далеч. Той предаваше съжаленията на професор Найсер^[4], че българската княгиня е от изроден род и че нямало да даде силно и здраво потомство за българския престол. Туй се приказваше не само в тесните кръгове на министри и високи чиновници, говореха за това в кафенета, в салоните, навред, гдето се отваряше приказка за новата княгиня. Говореха и съжаляваха България.

По-после, когато запознахме княгиня Мария-Луиза по-отблизо, всеки от нас откри в нея много симпатични черти, отлични душевни качества. Тиха, спокойна, благодушна, търпелива, дълбоко верующа в бога, в хората, в доброто, състрадателна, милозлива, тя с тез си качества печелеше съчувствие и любов у всички, които имаха случая да поговорят с нея. А след две-три години тя стана обична на цял народ. Дали общото несъчувствие към княз Фердинанда не спомогна за популярността и любовта към младата княгиня? Може и тъй да е.

[277] 3апознах отблизо княгиня Мария-Луиза през 1895 г.

По заповед от княз Фердинанд бях й представен за учител по български език. Пръв път тя ме прие в кабинета си, в една от средните стаи на стария дворец. Проходна бе таз стая, през нея се отиваше от княгининия будоар към апартаментите на княза. Постлана с дебели килими из нея се стъпва меко, като в памук. Никакъв шум. Не чуваш дори и лакеите, кога минават зад гърба ти.

Никога не видях княгинята в светъл костюм. Вижда се, обичаше тъмните цветове. И й приличаха. Белите, светлите рокли като че по-приличат на пълни, дебели дами, а тя тъй слаба, тъй суха!

Отблизо кога човек чуеше княгинята, кога говореше с нея минута, две-три, започваше да се прониква от други чувства към нея. Никаква гордост, нито следа от надменност. Тембърът на гласа й мек, слаб, непълен. Разговор, [278] усмивка — като у най-обикновените госпожи. Какъв контраст между нея и мъжа й! Той надут, надменен, фалшив, горд, тя — скромна, естествена, мила, симпатична. Говориш с нея и неволно се проникваш от съчувствие към особата й, настроява те да бъдеш откровен, естествен като пред свой, близък човек. Срещата с него, с княз Фердинанд, те снишава, на всяка минута виждаш и чувствуваш желанието му високо да се издига над тебе, да те гледа от високо, да иска да те натисне и когато му дойде разположение, да те унижи. Театралност, неестественост диша цялото му същество. Излизаш от кабинета на княз Фердинанд с облекчение, че си се отървал от нещо тежко. Като че от гърба ти е паднал цял товар. Княгинята те изпраща с усмивка, съжалява, че не може да продължи урока и ти я вярваш, защото на таквиз хора се вярва, дори и когато явно не говорят истината.

Княгиня Мария-Луиза усвоява българската реч не особено леко, мъчно й се отдава всичко. Пък и труд малко полага. Царските особи не обичат с труд нищо да печелят, нито хляба си, нито познанията си. Всичко трябва да им иде леко, без да полагат от своя страна усилия. [279] 3атова трябваше да се избират за четене леки разказчета, които да увличат и учат в същото време. Най-мъчно за нея, като за всеки чужденец, бе усвояването на производството на прилагателните и отглаголните думи. Бях принуден да създавам и систематизирам нарочно за нея правила. На българин няма нужда да му обаждаш как от съществително се образува прилагателно име, но за чужденец това е необходимо. Тез и други подобни улеснения бяха необходими, и аз си давах труд и усилия да ги правя. Тетрадките за това тя чете и повтаря само през време на часовете за учене. Пък и туй ли й беше само работата? Когато аз започнах уроците с нея, тя бе вече майка с престолонаследника.

Твърде често упражненията ги правехме и по вестниците. Четеше антрефилетата, помагах й да ги превежда и разбира.

Най-тревожни минути прекарваше княгинята през дните, кога вървяха преговорите за помиряването с Русия и за прекръщаването на престолонаследника. Щом чуеше да викат продавачите на вестниците, спира четенето, нервно затваря христоматията или захвърля писалката и бързо поръчва да й донесат вестници.

— Четете, г-н Ганчев!

Разтварям вестника и търся каквото може да я интересува.

[280] Един ден й прочетох във в. „Свобода“ едно извлечение от статията на Петербургские Известия за княз Фердинанда, който по туй време се намираше в Петербург. Подиграваха и усмиваха го, задето прекалено се преструвал, за да увери русите в добрите си чувства към тях. Кога минел край някоя църква, снимал калпака си и се кръстел, както това правят набожните руси. Ходел на панихиди, поръчвал сам такива, посещавал светите за русите места и навред гледал да подчертае предаността си към вярата, културата, обичаите и традициите на руския народ. Разбира се, умните хора виждат ясно лицемерието му. Дума ли трябва, че ставал за смях? Вижда се в Петербуг много са се смели, защото подигравките над него минаха и в пресата. Шегобиец някой бе писал, че княз Фердинад се кръстел и кога влизал в театрите, в концертни салони и в други увеселителни места. Туй се предава чрез в. „Свобода“. Чета й го и давам вид на възмущение от клеветата…

— Мислите, че това е лъжа? — казва княгинята.

Гледам я в недоумение. Тя бърза да ме увери, че туй не е подигравка, а гола истина.

— Вий не познавате Фердинанда. В България няма по-голям лъжец от него. Да, да, истината Ви казвам…

Смаян от тези думи, мълча и прелиствам вестника да намеря някоя друга новина, с която да й отвлека вниманието… [281] Тя упорито стои под същото впечатление:

— Глупав лицемер!… Ще намери други като мене да го повярва… Лъже хората, лъже и бога…

Очите й взеха да се овлажняват, малка сълзица се проточи по лицето й. Стана, мълчаливо си наклони главата и ми даде да разбера, че лекцията е свършена. Друг път ми поръчваше кой ден да се явя на урок. Сега нищо не продума. Мъчеше се да скрие от мене смущението си.

Не беше мъчно да отгадае човек извора на сълзите й. Тогава вървяха разговори и преговори за прекръщаването на Бориса. Дълбоко набожна, предана католикиня, тя скърбеше дълбоко в душата си за кощунствените намерения на своя царствен съпруг. Казват, в брачния им договор, устен или писмен — това не се говореше, изрично било споменато за религията на децата. Оттук и укорът, че княз Фердинанд лъгал и бога, и хората.

Права бе княгинята. Цар Фердинанд много лъга през живота си. Лъга̀ хората, лъга̀, бога, най-после и себе си излъга. Може бог да му прости за това, ала хората, особено пък българите, няма да му простят.

[282] Какво голямо заблуждение у хората да вярват, че само възпитанието може да пресъздаде човека!…

При тоз случай спомнювам си следния разговор. Стоим в кафенето няколко души и си говорим на разни теми. Когато един от компанията откри приказка за възпитанието на нашата младеж, взе да укорява покварата на нравите и пр. Даниил Юруков^[5], вечен скептик, извярвал се във всичко, в хора, в принципи и добродетели, махна с ръка, да не му дрънкат неврели-некипели.

— Виждаш ли ей-там онзи г-н?… Бръснатия, едрия, дебелия… Той е син на покойния Г^[6]. (Юруков спомена името на един много известен на времето си народен деятел, някога си руски консул, после губернатор, едно време учител, после лингвист и пр. и пр.) Той сам, ей-тоз г-н и брат му — дума, бай Даниил, — бидоха възпитани под най-бдителното око на високообразования си баща. Имаха гувернантка още от деца, учеха ги на немски, на френски, на музика, на всичко, на каквото се учат богатските деца. Не ги оставяха да се сбират с другите деца, да не би да молепсат някои пороци. По тез същите съображения в българското училище не ги пращаха, държеше бащата им нарочно за тях учители. С една дума, по-грижливо възпитание не би [283] било възможно даже за царските синове. И при все туй виждате им хала — единият лежи в затвора за кражба, помилваха го и сега е негде на частна работа. Другият, сполай на бога, в затвора не влезе, ала и той не оправда големите грижи на баща си. Окучила му се еднаж кучката. Във възторг човекът дошел от туй важно събитие. Отпразнува го в кръг на другарите си, калето прилича на добре възпитаните хора: похарчил за черпня и гощавка тъкмо 300 лева.

Дали не е и княз Фердинанд от типа на тез добре възпитани хора?

Да, да, от тях е. Аз познавам домашния му учител. Флейшман^[7] се казваше. В първите години на князуването си той често го извикваше в София, като гостенин на двореца, престояваше тука месец-два, очевидно да му се даде възможност и случай да се порадва на плода от трудовете си. Княз Фердинанд парадираше пред скромния немец, водеше го от салон в салон в двореца, препоръчваше го, хвалеше се с него, като че искаше да каже:

— Ей го, гледайте го, той е създал великия човек, когото боготворите.

Гимназиалният професор Флейшман знаеше много малко френски, ала все можеше да се обясни. Много доволен бе от запознаването си е мене, любопитствуваше да научи как възприема царственият му възпитаник българската реч. Разбира се, и двама го хвалехме. Може ли да не хвалиш, когато получаваш от него субсидия в живота си? А такава получавахме и аз, и той. Пък и в двореца му сме гости…

[284] Отклоних се от въпроса. Беше думата за княгиня Мария-Луиза, а пиша за княза. Такваз грешка мнозина историци ще правят, защото княз Фердинанд се наложи на историята с цялата си крупна фигура, задръсти й пътя, отклони я от естественото й течение, повлече я подире си…

 

 

Княгиня Мария-Луиза дойде в България не без свита. Някой си граф Келла бе неин частен секретар, а мадам де Шеверман — нейна dame de compagnie (компаньонка). Интересни бяха отношенията един към други на тез почтени френци. Тя, г-жа Шеверман, казваше на графа oncle (чичо, вуйчо), а пък живееше с него като мъж и жена. Нашите хора се чудеха на това, някои ги осъждаха, порицаваха, ала други ги успокояваха, кат им обаждаха, че у френците таквоз съжителство било напълно оправдано от нравите и вярата им.

Секретарството на граф Келла се състоеше в разписване в дворцовата ведомост за получаване на заплатата, защото каква кореспонденция може да има княз Фердинандовата съпруга? По-важната му, ако не и единствената длъжност, бе да сяда в каляската и да съпътствува в тържествени дни княгинята.

Добродушен човечец бе тоз граф Келла. Не се интересуваше от българската политика. Най-сериозен разговор за него беше скъпотията [255] на живота в София и скуката, таз ужасна скука за един добър френец.

Мадам де Шеверман не приличаше на тихия и спокойния си вуйчо. Весела, подвижна, игрива, тя би играла при българския двор съвсем друга роля, ако не бе взела да увяхва. Минала бе отдавна четиридесетте години. Тя снове често из града, ту сама, ту придружавана от някой офицер от свитата. Ходи на гости у чужденци, но и у българи. Смее се, танцува, разказва парижки анекдоти и салности (цинизми), шушука на ухото на младите българки, праща им въздушни целувки. Мила г-жа, мила французойка! Две дъщери имаше, моми вече. И те весели кат майка си. Где се дянаха? Кого ли интересува това? Изхвръкнаха, без да ги видим, от туй чуждо за тях гнездо, от таз скучна София. Граф Келла, и той имаше дъщеря. И тя кат г-ци де Шеверман, красеше дворцовите салони на балове и вечеринки.

А колко чести, колко разкошни бяха тез балове в първите години на княз Фердинандовото князуване!

[287] Княгиня Мария-Луиза не обичаше мъжа си, не го и уважаваше. Не я обичаше и той. Сцените между двамата съпрузи не бяха редки. Предизвикваха се ту от едната, ту от другата страна. Най-незначителният повод бе достатъчен, за да избухне бурята помежду им. Всякога е така, кога младите нямат вяра един у другиго, когато бракът е за тях само една обикновена формалност, а не дело на сърдечни влечения. Княз Фердинанд се оженил за нея не защото я обичал и защото му се харесала, а защото била от еди-кой си царски род, с който той сметнал, че може да се сроди. Също такъв разчет имала и тя. Впрочем Фердинанд представляваше нещо повече: той бе владетел. А тя — дъщеря на едно бивше височество, изоставено от всички, усамотено негде си в едно планинско шато (замък), за което се чуваше и говореше само в кръга на близки роднини и приятели.

[288] Да добавим и опърничавия характер на „августейшия“ съпруг, а най-главното таз развала и извратеност в мъжките му наклонности. Истинските си съпружески отношения те сами знаят, ний от страна чувахме само приказки, виждахме ухажвания подир чужди жени, привличане в двореца „на служба“ красиви момчета, скандали с тях и много други отвратителни гадостни разкази.

Да споменуваме тез Фердинандови гадости или приказките за тях би било посягане върху моралното чувство на читателя, ала пълнотата на разказа го налага.

За Фердинанда вървеше упорита мълва, че той бил дълбоко заразен от древногръцки порок. Обичал красивите момчета. Може туй да е измислица на враговете му, на враговете на приближените, на любимците му, ала има факти, има свидетелства на достопочтени хора, офицери и други служещи, които високо изобличават българския господар в скандалиозно морално разтление.

През 1894 год. беше доближил до особата си поручик М^[8]., рус момък с къдрава коса, напет, с твърда, здрава войнишка походка. Познавах го от [289] Военното училище, ученик ми беше. Груба натура, в душата му проглеждаше дива природа. Видял го бил в някой провинциален полк, харесал го и заповядал да го командироват в двореца на ординарческа длъжност. Само няколко месеца служи М. в таз почетна длъжност. Стана нетърпим, откомандироваха го. Скарал се бил с пор. С^[9]., друг Фердинандов любимец, нарекъл го „курва“ и демонстративно напуща двореца. Преди да замине за полка си в провинцията, той отива да види Ст. Стамболов, да му обадел нещо. Беше паднал тогава „тиранина“, между него и Фердинанд свирепствуваше война. Не го приел, побоял се да не иде по поръка да го шпионува. Пор. М. предава на едного от приятелите на Стамболов, за да го предаде на последния, че Фердинанд бил направил мръсно посегателство на честта му. Обстоятелствата на делото, както говорят в съдилищата, били таквиз. Фердинанд провожда да викат М. да се яви при него, в банята. Ординарецът отива като по служба, почуква и бутва вратата. Пред него Фердинанд гол-голеничък, седнал на плетен стол, хили се, кани ординареца да се съблече. Македонецът тръшва вратата, отстранява се.

След 7–8 години аз го видях тоз Фердинандов изкусител. Водеше две деца за ръце, дошел бе в София да цери жена си. Попитах го за едно за друго и рекох проверя скандалните приказки за него и Фердинанд.

— Видиш ли ги? Мои са — посочи той децата си. — Да не са живи, ако те излъжа.

Потвърди ми всичко, дет се говореше, разправи подробности, обади, че се канел да го застреля, но че…

Да бъде на душата му грехът за клеветата, ако горното е клевета.

[290] Друг подобен скандал има Фердинанд с друг млад един човек, немец по народност, Фанищел^[10] се казваше. Открил го бе негде в Германия, служил кантарщик в някой си магазин. Хубаво, красиво, напето момче. Приближил го бе толкоз до себе си, че му поверявал всичките си тайни, политически и лични. Без Фанищел никъде. В Европа ли отиде с него, из България ли пътува — без него не тръгва. Води го дори в Русия, кога ходи да прави визитата си. И както обикновено бива между неестествено много близките хора — настъпва охлаждение, кавги. Дохожда работата до разрив. Фанищел не ще да си отива, заплашва със скандал. Намесва се Стоилов, полицията, и раба божий, любимеца, го екстернират из пределите на България. В Германия той издаде брошура, посветена всецяло на Фердинанда и двора му. Докоснал бе и политиката, разкрил интимните си намерения спрямо Русия. „Аз него, казвал бил Фердинанд, руския цар ей така мога да си го въртя, както си ща: и напред, и назад.“ Таз брошура, казват, била цяла откупена от приятелите на княза и унищожена. Не вярвам да не са я чели в Петербург.

Вайх бе последният Фердинандов любимец [291] измежду чужденците. Доведе го в България като шофьор, а го издигна до длъжността хаусмаршал. Не е важна дворцовата му служба. Важна е интимността между шофьора и господаря, а оттук и силата и влиянието му. Г-н Вайх можеше да мести и уволнява неугодните нему чиновници по железниците. Княз Фердинанд го причисли към свитата си, настоявал да се зачита като такъв не само у нас, в България, но и в странство, гдето постоянно го влачеше. Разказваха за един голям скандал някъде си в Германия. Маршалът на германския император зачеркнал името на Вайх измежду лицата на Фердинандовата свита. Как може един прост немец, един шофьор, да седне на императорската трапеза? Фердинанд направя от това въпрос на протокол и настоява да не бъде обиден неговият хаусмаршал.

Вайх напусна България заедно с господаря и приятеля си.

Да, нежността на Фердинанда към някои личности се показваха много чужди за нашите нрави и понятия. Ив. Карастоянов^[11], придворният фотограф, бил поразен, кога видял Фердинанда да чеше собственоръчно косата на Д. Станчов, кога последният се готвел да бъде снет. Нежности много непонятни и много подозрителни за нашите нрави. Мъчно разбираме начина, по който аристократите разкриват сърцата си.

Тез вкусове, тез маниери на княз Фердинанд даваха материал за подигравки, за насмешки, за многочислени, разбира се, преувеличени и изопачени скандални разкази.

[292] Имаше нещо болезнено, нещо ненормално в природата на княз Фердинанда. И вкусовете му неестествени, и моралът му такъв. Неумерен, непостоянен нито в чувства, нито в симпатии, нито във вкусовете си. Първата му симпатия, щом дойде в България, бе г-жа Султана Р. Петрова. Скандалните му ухажвания подир нея даваха, в продължение на няколко зими, материал за приказки и смехории на цялото софийско общество. Друга симпатия бе г-жа Белчева, г-жа Винарова и други някои по-незначителни г-жи и г-ци. Разбира се, навред, гдето почукваше, не му се отваряше. Отмъщаваше си за това на ревнивите мъже, лишаваше ги от милости и благоволения, не ги канеше в двореца, а някои гонеше от служба. Такъв бе случаят с г-жа Винарова, която още от първите дни му показа хладнина. Затова и мъжът бе отдалечен от двора му.

Княз Фердинанд прекарваше във Виена най-малко 3–4 месеца през годината. Току-виж, указ в Държавния вестник. Заминава „по важни семейни причини“. Стамболов и по-сетне Стоилов знаеха много добре, от какво естество са „важните домашни причини“, ала го не спираха — да се праждосва. Защо им е тук, да им създава дребни неприятности и закачки?

Всички тез амурни похождения на княз Фердинанда, в битността му като ерген, като по чудо, станаха известни на новодошлата в България княгиня. Как и отгде ги бе научила? — туй го разбират много добре жените. Може Фердинанд да е попродумал нещо в минута на откровеност, а може и ревнивият инстинкт на жената да й е подсказал нещо. Във всеки случай факт бе, че още от първите дни на идването си в София тя взе демонстративно да показва хладнина към известни дами, особено към г-жа Султана Р. Петрова. Освен [293] интригите, слуховете, малко ли други пътища има жената, за да разбере истинските чувства на мъжа си? Особено пък като е въпросът за такъв мъж, какъвто бе княз Фердинанд. Много, много прозрачен бе той за своята съпруга. А когато сръбнеше повечко, свойствената на природата и възпитанието му циничност не знаеше предел. Мнозина, особено дамите, си закриваха с ръце ушите, да го не слушат. В таквиз минути цялата му душа се ракриваше. Можеше ли ревнивата съпруга да не види в нея гадното, отвратителното?

Във Виена, в Карлсбад, във Франценсбад^[12] — навред след себе си влачеше по няколко феи от виенската опера. За оргиите му се разправяше по курортите. Една година един карлсбадски лекар ми сочеше едно от отделенията на прочутия хотел Пуп:

— Виждате ли тез прозорци, дето гледат към гората?… Миналата година вашият княз държеше три хористки от операта във Виена. Първите хубавици, украшенията, през целия сезон.

Важното е, че „семейните причини“, дет го караха да снове до Виена по-често, ставаха и след женитбата му. Княгинята — в Рилския манастир или в Евксиноград, той — в Австрия, цери си подаграта или пък по важни политически нужди […].

[295] Княз Фердинанд бе много любопитен. Любопитство — дребнаво, женско. Душа и свят му е да чуе какво се говори от празните хора, кого корят, кого хвалят. Пари плаща за удовлетворение на туй празно чувство. Наемаше хора, плащаше им, понякога вменяваше в длъжност на служещите при него да му донасят какво са чули-видели. И сам не отбягва съблазъна да се подложи на унижение, ала да долови ухото му нещичко любопитно. Един ден княгинята чете нещо от христоматията, мъчи се да превежда. Аз я слушам и поправям. По едно време откъм червения салон се чува скрип (скърцане) на врата, скрип лек, едвам-едвам дочут. При все туй и аз, и княгинята неволно се обърнахме. Нищо. Четенето продължава. Минават 2–3 минути — нов скрип. Явно става — там има някой. Княгинята пита: кой е? Не се обажда. Четенето пак продължи. Аз не обръщам очи към вратата, дет се чува скрипът. Виждам издава се една глава — главата на Фердинанда! Той забеляза, че го видях, дръпна се бързо назад и с лек шум притвори коварната издайница — врата. Всичко стана явно: той подслушва!

[296] Княгинята гъсто се изчерви, бързо стана от стола и сухо ми се поклони. Трябваше да изляза, за да не бъда неприятен зрител на остра домашна сцена.

Излизах от двореца и си мислех колко бе прав Стамболов, който един ден по адрес на Фердинанд казваше: „Ако бе прост гражданин и ходеше като нас, по кафенета и публични места, всеки ден щеше да яде плесници.“

Какво го караше да подслушва? Подозрения към една високонравствена жена, при това бременна на седмия месец? Не, не е то. Просто ей така, да чуе какво се говори.

Княгиня Мария-Луиза дойде в България в едно време, когато атмосферата против Стамболова бе много сгъстена. Еднакво бе сгъстена тя и в двореца. И там бяха недоволни от силния човек. Естествено туй недоволство се предаде и на новодошлата княгиня. Всеки божи ден да чува да се говори за „тиранина“ и да не се молепса от общото настроение! Ами че инак трябва да бъде в конфликт с мъжа си! Може ли да има други чувства към някого, освен тез на Monseigneur’a (Господаря)?! Фердинанд не търпеше таквиз хора, нито в свитата си, нито в семейството си.

Княгинята не криеше антипатията си към първия министър.

— Още от деня, кога го видях пръв път — казваше тя, — аз почувствувах нещо, което ме отблъсна от тоз човек. А тез подозрителни цирки по врата му… Боже мой, каква гнусота!

[297] Княгинята разказваше за чувствата и впечатленията от деня, когато видяла Стамболова в Парма, гдето бе ходил да присъствува на венчалния й обряд. Тогава, кат за зло, били му излезли циреи по врата.

Не бе разположена княгинята към Стамболова и по други причини. Той бе намислил да я огради със свои хора, за да знае какво тя мисли, говори и кого приема. Затова настоя да бъде назначена за фрейлина при особата й г-ца Муткурова^[13], сестрата на зетя си, въпреки че нито образование, нито език, нито пък ¡външността й можеха да я отличат за туй високо положение.

Разбираше Стамболов, че туй момиче не бе за такваз работа, ала друго, по-близко, от което да може да чува какво става около младата княгиня, той нямаше. По-далечно нямаше да се съгласи за таз роля, която му сочеше. Княз Фердинанд не се възпротиви да види Стамболовата подставеница фрейлина на княгинята. Не го направи туй и последната, но затуй пък и князът и княгинята се отнасяха с явно пренебрежение към натрапеницата. Колко обиди се сипеха над бедното момиче!

Туй назначение, тъй неподходящо, даде материал на много смехории из града. Нотович, пастрока на момичето, [298] инак наричан „Козичката“, беше слабоумен, бъбрив старец, та служеше за предмет на гаври в устата на зевзеците. Върви из софийските улици, срещне някой познат и почне да се хвали с дъщеря си:

— Графиня, графиня ще го правят! — обажда Козичката и се хили от превеликата семейна радост.

— А ти, дядо Натович, граф, нали? — подзема зевзекът.

— Ха, ха, ха! — смеят се и двамата.

Колко шеги, колко подигравки! Особено от устата на търновчани, дет познаваха и Козичката, и домочадието му.

Г-ца Муткурова стоя фрейлина дълго време и след падането на Стамболова. Не я викаха в двореца, даваха й с това да разбере, че трябва сама да се откаже от високата почест. Ала тя се преструваше, че не разбира. Пък и защо ли трябваше на бедното момиче да разбира, като бе уверена, че ще се лиши от един сигурен месечен доход?

Как се свърши фрейлинството й, не помня. Струва ми се, ясно й дадоха да разбере, че трябва да се оттегли.

Друга придворна дама бе г-жа Петрова-Чомакова. Тиха, спокойна, изпълнителна жена, влияние — никаво. Държаха я за добрата памет на нейния баща. Обременена с тежко семейство, тя скъпеше мястото си, гледаше постоянно в очи княза и княгинята, за да предугади желанията им. Мъж й в двореца бе съвсем безличен, не се виждаше, защото го не канеха. А и той нямаше тез претенции, доволен бе да бъде само за в къщи мъж. Княз Фердинанд не обичаше вирнатите глави, а много наведените ги презираше, често ги иронизираше. Г-жа Чомакова бе навикнала да я нарича „кокошка“. Може би защото тя бе извънмерно безобидна, снишена. Във всеки случай тя бе дълбоко предана на двореца. Помня изобилните й сълзи за покойната княгиня.

През първите години от Фердинандовото князуване имахме празници и тържества премного. А пък кога дойде младата княгиня, те тъй зачестиха, че дамите не можеха да сварят да се отморят от танцувания. Тягостни за мнозина бяха тез приеми, тез балове, особено за офицерството, за чиновничеството, за тез новоизпечени Фердинандови велможи, заплатите, на които едвам стигаха за дневните нужди. А пък дворцовите празненства искат разноски, защото с една рокля не можело няколко пъти да се отива на бал или вечеринка. Тъй било някъде си, така искаха да става и у нас. И ставаше, макар то и да костуваше толкоз бурни домашни сцени и кавги. Понякога и нещо повече от домашни сцени, ала за туй благовъзпитаните софиянци си шепнеха само на уши.

През зимата на 1894 год. дойде тъстът на княз Фердинанда — Роберт Пармски. Колко нови тържества [299] по тоз случай! Българският княз искаше да покаже всичкия блясък на двора си, не щадеше нито лични, нито държавни, нито общински средства. Балове и приеми в двореца, таквиз в салоните на Военното училище от страна на военното министерство, та и в Славянска беседа — от страна на кметството. Ходиха в Пловдив, и там балове, и там приеми и вечеринки! […].

Малко едно отстъпление от разказа. Княз Фердинанд не жалеше собствените средства, кога бе въпросът за представителство. Душа и свят му бе да блесне. Тази му страст обаче не бе само в щета на цивилната му листа: от нея страдаха и държавното и общинските ковчежничества. Твърде често, под предлог, че в града върлуват епидемии, той пренасяше празненствата и баловете във Военното училище, и в Славянска беседа, разбира се, за сметка на военното министерство, на самото училище или пък на общината. Как ще отиде толкоз свят в двореца, да занесе заразата? Нали е по-добре да си потанцуваме, без да рискуваме да заразим скъпите особи?… И го правехме това честичко. Доволен бе господарят, доволни бяха и гостите. Главоболия имаха само ковчежниците, догде измислят хитрината да покрият дефицитите.

Имах щастието да присъствувам на приема в двореца и на бала в Славянска беседа, дадени в чест на Пармския дук. Какъв [300] блясък, какво великолепие! Где мож позна дъщерите на нашите занаятчии, на нашите еснафи, попове, на дребните бакали и кръчмари! Облечени с вкус, скъпо, елегантно, като да са били и пребили в туй си великолепие! На много от тях блещят скъпоценни камъни: обици, гривни, колиета, даже диадеми.

Редят се всички, мъж и жена, дефилират пред дука, представляват ги на него и съпругата му. По-важните персони се удостояват с две-три думи, незначителните се задоволяват само с ръкопожатие (ръкостискане). Нему, на дука, не ни караха да целуваме ръка; на нея, на дукесата — да. Вървим и се нареждаме, радостни и честити, че сме имали случай да се удостоим с таквоз благоволение.

Княз Роберт беше възнисък човек, хубаво ял, хубаво пил. Личеше по лицето му. Интелигентност — никаква. Като че се срамуваше от големите почести, дето му се правеха. Аз го вярвам, че беше така. Облекли го бяха в български мундир. Нали го бяха произвели генерал и го направиха шеф на 1 полк?

Дукесата бе едра, стройна, хубава жена. Много по-свободна в движения и в обноски от съпруга си. Осеяна бе с драгоценности. Драгоценности по косата, по врата, по ушите, по ръцете, [301] по роклята. Отвред блясък, отражение на най-разнообразни цветове. Върви с гордо вдигната глава, с царствена усмивка на уста. Съща царица!

Тя бе втора жена на дука, още млада, 30–35 годишна. Държи се гордо, гледа отвисоко на нас, обикновените смъртни, па даже и на благоверния си съпруг. Така се струваше на всички ни.

Пармският дук, говореха, бил отличен селянин, живял тихо, мирно, спокойно, някъде си в Тиролските Алпи. Никакви обществени, нито политически амбиции не го вълнували. От замъка си при Шварценау рядко кога излизал. И защото нямал други грижи, освен семейните, затова бог го бе наградил с многобройно домочадие, тъкмо 14 деца. Откак се скара със зетя си, поради прекръщението на внука си, ний се лишихме от възможността да чуваме какво-годе за него, та затова аз не мога да кажа дали младата хубава дукеса не го е надарила поне още с половин дузина наследници.

Високият гостенин увековечи името си в България. Княз Фердинанд го заведе на лов в землището на с. Бариево^[14], патици да бият. Отбили се в самото село. Разбира се, имало тържествени срещи, каквито подобават на княжевия бабалък, речи, похвали, поднасяне хляб и сол, както си е приличното. Очарованият дук дал нещо за бедните, а пък кметът и общинарите го измолили да се съгласи да им позволи да ощастливят селото си, кат го нарекат на името му — Робертово. Дали за дълго време името на Пармския дук ще краси селото, [302] не можем обади на потомството. Нашите селяни са тъй непостоянни в чувствата си! Отгде знаеш, че името Роберт няма да им напомня за някои страшни бедствия, както и името Барио, някогашен техен бей?…

По-горе споменах, че княз Фердинанд се е карал с тъста си. То е истината, защото оттогава, т.е. от времето на прекръстването на престолонаследника, ний не само че не видяхме някого от роднините на княгиня Мария-Луиза в София, но и не чувахме за тях нищо. Като че те умряха за България или тя за тях. Впрочем, туй не е съвсем точно. Нещичко дочухме кат далечно ехо. А то бе за един малък процес, за 400 хиляди лева, между бабалъка и зетя. Дук Роберт I отказал да даде следвалото се наследство на децата на Мария-Луиза от майчиния й имот. Малко ли оправдателни причини могат да се намерят? Много, твърде много, особено когато е думата да се дават пари на човек, изменил на обещанията, на вярата си. А княз Фердинанд не излезе чист от таз страна.

Ходи в Австрия генерал Марков кат пълномощник на онеправдания зет, завежда дело, а какво излезе от туй? Нито ний — съвременниците, се позаинтересувахме да научим, нито пък вярвам, че грядущите поколения ще покажат какъв-годе интерес. Не им ли стига да знаят, че и князете се лъжат един друг?

А как се гордееше княз Фердинанд с рода на съпругата си, с нейните деди и прадеди? Поръчал ми бе да напиша нещо за славните праотци на Пармския дук. Бяха ми написали нещо разхвърляно, несвързано, на френски език. Кой го бе писал — не зная. От тоз материал трябваше да сглобя нещо. Печата се туй нещо, ако се не лъжа, в календари на Окръжната постоянна комисия и в някои вестници. В последните — в извлечение. Спомням си какви хвалби за някакви си Пий Бурбонски и Сицилийски кралици, за борбите им с революцията и пр. и пр.

И при всичката наличност на тез славни предци, Фердинанд скоро заряза потомците им. Такъв бе към всички.

[303] Думата бе за княгиня Мария-Луиза и за нейния живот с царствения й съпруг. Не бе добър тоз живот. И не можеше да бъде такъв. Фердинанд бе с извратена, с много разгалена природа человек. Казахме за непостоянството в чувства, в симпатии, в мисли, в понятия, вероломство, изменчивост, хипокризия (лицемерие) — туй бяха черти, дет никога не липсваха през живота му. С тях си и замина от България и навярно с тях ще замине и от този свят. В нея пък, в княгинята, биеше в очи нейната непримирима упоритост. Тя бе въоръжена със страшното оръжие на жената, с пасивната способност за борба. Мисля, че от нея и умря. Разказваха, че след покръстването на престолонаследника, тя станала неузнаваема. Измамена в най-светите си чувства, загубила вяра в хората, дори в най-близките си, тя заключва душата си, скрива я от света, от мъж, от приближени. Навярно само на своя католически бог я е поверявала. Един ден тя ми се хвалеше с извънредната си твърда воля. Кога била малка, наказали я били несправедливо за нещо си. Обидена от това, тя се заключила в стаята, дет си учела уроците, и рошила се оттук жива да не излезе. А за да стане това, изпила цяло шише с мастило, понеже била уверена в отровната му сила. Може и да не притежава оназ твърдост на волята, с която се хвалеше; във всеки случай упортистта [304] и бе несъмнена. Една придворна дама ми разправяше един ден, че смъртта на княгинята се дължи именно на таз черта от характера й, на нейната упоритост. Изгубила уважението на Фердинанд — за любов не говорим, защото такваз помежду им никога не е имало, — оскърбена и унизена, тя загубила опората в живота и търсила смъртта. Не се пазела от студ, излагала се на всякакви опасности. Нарочно излизала недобре облечена и обута. Оттук и настинката, която я унесе. Туй ми говори придворната дама г-жа М^[15]. Тя я била често предупреждавала да се не излага, ала нито предупрежденията, нито съветите действували. За нея животът бил загубил цената си — добавя г-жа М.

Разбира се, придворната дама не казва всичко. То е естествено, защото мъж й служи още при Фердинанда.

Във всеки случай между княз Фердинанда и първата му съпруга любов нямаше. В първата година може да е имало младежко увлечение, ала то скоро е изфирясало. Хората се взели, за да произведат потомство, а не от любов, както правят другите хора. А че бракът им бил сключен само за таз цел и по тез мотиви, виждаше се от факта, че княз Фердинанд благоволи да оповести [305] на министрите си радостната вест за бременността на княгинята телеграфически, още на втория месец от сватбата им. Телеграмата дошла от парахода между Бриндизи^[16] и Пирея, негде от Средиземното море. У обикновените хора първата мълва за бременност се предава скришом, на ухо, щади се чувството на свенливост у бъдещата майка. Не се правят разгласявания, защото материнството е свързано с опасности, с изненади. Защо да мълчи Фердинанд, когато той се жени тъкмо, за да има престолонаследник? А пък и бъбрив човек беше, без свен, без скрупули за мяра и порядъчност.

Както и трябваше да се очаква, всички тез г-жи, които в битността си на ерген княз Фердинанд награждаваше с вниманието и симпатиите си, княгинята гледаше с явно неразположение, с хладина и оскърбително пренебрежение. Г-жа Ст. трябваше да напусне и двореца, и София. Дадоха на мъжа й длъжност вън от България. Г-жа Б. се отстрани от двора подир един скандал, който не можа да бъде прикрит. Мнозина чуха за него, а и оскърбената не го криеше от близките си.

Г-жа Б. бе адаптирана при княгиня Клементина в длъжност статсдама. Съпровождаше я навред из България […].

[306] Другата симпатия на княз Фердинанд г-жа П. воюва дълго с княгинята. И воюва не без успех. Мъж й бе силен на времето, имаше на кого да се опре. И по положение, и по темперамент тя можеше да предизвиква стълкновенията. Буйна, дори нахална природа. Знае настроението на княгинята към себе си и за да си отмъсти, не [307] изпуща и най-малкия случай да я подразни. Честите вечеринки и балове й даваха за това пълна възможност. Нарочно избере позиция, за да я гледа княгинята, изпъчи се, изкриви си шията — нейна маниера за кокетничене — чака удобен момент да хвърли въдицата. Минава князът, а тя — реверанс дълбок, хили се, чупи се и пред него, хвърля му шеги, комплименти. Съперницата гледа това, наумява си приказките за Фердинандовите похождения през време на ергенството му, бере лой, пука се. Г-жа П. имаше и необюздан език, както всички жени от нейния калъп. Не дай боже да й се попаднеш на езичето. По цял град те разнася, нещата именува със същите им имена. Груба, цинична. Дебели са дворцовите стени, ала се пак се чува по нещо от присмехулните уста на храбрата госпожа. Тя приема два пъти през неделята, идат й дипломати, чужденци, сама мете по цял град. И навред меле. Може ли да не се чуе нещо? Чуваше се, защото услужливи хора много […].

[310] Княз Фердинанд, както казах, високо ценеше Бурбонския род. През всичко време на князуването си в България, във всевъзможните си срещи и разговори, той много рядко подчертаваше Кобургското си произхождение. Всякога говореше за Бурбоните, тях хвалеше, от тях се възторгваше. Знаеше им, макар в общи черти, историята, разказваше епизоди от живота на последните френски крале. За Кобургите — никога нищо. Туй предпочитание на майчиния си род пред тоз на баща си се обяснява с [311] възпитанието му и с онуй влияние, което майка му княгиня Клементина упражняваше още от детинство върху му. Беше ми дал бележки да напиша нещо за пред българската публика за детинството и рода му. В тез бележки — почти нищо за баща му, но затуй пък бяха преизпълнени със славословия за майчиния му род. Същото се подчертаваше и в бележките за рода на княгиня Мария-Луиза^[17]. И тя Бурбонка. Туй обстоятелство пък трябваше да се подчертае с дебели черти. Така и стана.

„По мъжка и по женска линия, пише се в тез бележки, в жилите на българската княгиня тече кръвта на френския кралски род — Бурбоните. По баба, от бащина страна, тя е внучка на Луиза-Мария, инак наричана mademoiselle de France дъщеря на Берийския дук^[18], внук на последния френски крал от Бурбонската династия, на Карла X^[19]. По майка тя води рода си пак от същите Бурбони, от неаполитанската им линия. Мария Пия Бурбонска^[20], майката на княгинята, е дъщеря на неаполитанския крал Фердинанд II^[21]. Кръвта на Бурбоните от двете линии на тоз род, в лицето на княгининия дядо Карла III^[22], с този от пармските херцози, предишни крале на Етрурия^[23].“

Беше време, когато Бурбоните се смятаха за избрания от бога род да владее в Европа. Затуй от тях се отделиха линии в Испания, в Португалия, в Неапол, в Парма. С таз мисъл живееше княгиня Клементина; същата се предаде и на княз Фердинанд. Струва ми се, туй е главният секрет за избора на българската владетелка. Нито богатство, нито политическо влияние, нито сърдечни [312] влечения са имали значение в случая.

Образованието на княгиня Мария-Луиза бе повърхностно, таквоз, каквото обикновено дават на Запад на жените от нейното обществено положение. Знаеше новите европейски езици, общи понятия от литературата и църковния латински език, колкото да разбира молитвите. Нещо повече бе учила от класическата италианска поезия. Много [313] от стиховете на Данте, из Божествената комедия, декламираше с увлечение. От новата литература сведенията й бяха оскъдни. Вижда се, принципите, с които се държели възпитателите й, не позволявали по-обширни познания за една госпожица от нейното положение. Стана един ден дума за Емил Зола^[24], за романа му „Рим“. Тя се намръщи.

— Не обичам френските мръсотии в литературата.

Аз не вярвам, че бе чела тез „мръсотии“. По-вероятното е, че така е било говорено за модерната литература на великия народ.

Княгиня Мария-Луиза беше дълбоко набожна жена. Оттук и страшното потресение, що изпита при промяната вярата на престолонаследника. За нея това бе такъв нравствен удар, който тя не можа да пренесе. Мнозина даже говореха на времето, че тя търсила смъртна, не се гледала, нарочно се излагала на опасности да настине, да се поболи. Една от приближените й дами, г-жа М. разправя, че княгинята в последните години от живота си живеела под страха на едно тежко предчувствие, че скоро щяла да умре. Особено се усилило туй предчувствие [314] подир смъртта на доростолочервенския митрополит Григорий. Да забележим, че и тя, княгинята, и княз Фердинанд високо ценяха дарбите на покойния йерарх. Безспорно умен човек, той се ползуваше в очите на двамината с голяма почит, с уважение и рядко влияние. Кога да умира, княз Фердинанд отива с княгинята в митрополията, гдето лежеше болен владиката.

Тук стоят повече от час в стаята на умирающия, за последна благословия и последна прошка. Вижда се, тез трагични моменти са оставили мъчно изгладими следи в душата на покойната, тя често си ги спомнювала и повтаряла:

— Скоро ще умра, и ще умра като дядо Григория!

Предчувствието й се сбъдна: и тя, като владиката, умря от пневмония.

Настинала, едни казваха в Славянска беседа, на представлението Ревизор, други — на парада на 5-ий януарий, на водосвета. Княгинята заболява от инфлуенца, която по-сетне се обърна в пневмония. Бременното й положение стеснявало свободното лекуване. На 18 януарий тя се освободи от бременността си с раждането на княгиня Надежда^[25], а на следния ден, на 19-ий януари в 8 часа и 15 минути почина.

Разказваха, че когато в часа се появило подуването на белите дробове, лекарите били заявили на Фердинанд, че била изгубена последната надежда за спасение. Уж княгинята сама била се уверила в неизбежността на страшния час, и поискала да види мъжа си и децата си. Явили се пред леглото [315] й, тя се била обърнала към княза с думите: „Аз умирам, ала винаги ще бъда с тебе и отгоре ще бдя над България, над тебе и децата.“ А на престолонаследника умирающата била дала съвет: „Когато един ден ще бъдеш повикан да царуваш, гледай да бъдеш примерен владетел.“

Тез сведения за последните минути на княгиня Мария-Луиза и думите, с които се тя уж обърнала към мъжа и сина си, могли да бъдат съобщени само от княз Фердинанда, защото освен децата, нямало е друг, който да ги е чул и предаде. Ако те са измислица, отговорността за това пада на него самия, на Фердинанда. Имаше ги печатани във вестниците, от гдето са взети. Съглежда се нещо театрално в тез трагични минути, та се двоумяха всички хора да им вярват. Княз Фердинанд през цял живот, при всички случаи и обстоятелства обичаше да парадира и да актйорствува, та как да не повярваш на злите езици, че и в тез трагични дни на живота си Фердинанд не е пожелал да измени на себе си.

 

 

Погребението на покойната княгиня се извършила 24 януарий. Цяла неделя се правеха приготовления и се чакаха да пристигнат за траурното тържество представители от европейските дворове. Когато всичко бе готово, столицата бе препълнена със свят. Депутации дойдоха от всички български градища, от военни части, от [316] разни дружества и учреждения. Денят на погребението бе истински траурен ден за българската столица. Цял град бе окичен с траурни материи. Търговската улица и част от Дондуков булевард, през гдето трябваше да мине погребалното шествие, буквално бяха потънали в черно. Черни знамена се развяваха навред по врати, по балкони, по прозорци — навсякъде […].

При княз Фердинанда ставаха небивали тържества в София, каквито друг път надали ще стават. Роди ли се някой, умре ли, дойде ли, отиде ли си — тържества, тържества, тържества! Министри, офицерство, виеше чиновничество, духовенство — всичко на крак!

А пък погребението на първата българска княгиня не бе от обикновените [317] събития. Затова княз Фердинанд намери време да напрегне всички свойствени нему дарби, за да обстави (устрои) колкото се може по-тържествен и по-ефектен дворцовия и народния траур. Дали сам той съчиняваше всичките тез церемонии, други ли му ги измислюваше, но едно можеше да се каже: всичко от тоз род у него излизаше бляскаво, много по-бляскаво, отколкото можеше да се очаква.

Столицата се изпълни със свят. Толкоз много хора надойдоха, че място нямаше нито по хотели, нито по ханища, нито в казарми. Дори и частните домове се препълниха. Къща нямаше без гостенин. Депутации от военни части, от полкове, от гарнизони, депутации от кметства, от окръжни съвети, от всевъзможни учреждения; депутации и представителства от странство, от близки и далечни царствующи дворове. Само от страна на княгинините роднини не дойде никой да я изпроводи до вечното й жилище. Сърдити бяха.

Още от 8 часа сутринта улиците, през които трябваше да мине траурното шествие, бяха покрити с черно. Врати, прозорци, балкони — всичко обвито в черна материя.

Равно в 10 часа топовните гърмежи известиха изнасяне тялото на покойната от двореца.

Саркофагът бе направен от алпака, с великолепни бронзови орнаменти. Злато и сребро лъщеше по тез украшения. Траурното шествие се предшествуваше от няколко войскови отделения, пред всяко от които музика свиреше погребалния [318] марш. Пред самата катафалка шествуваше католическото духовенство, начело с владиката Менини^[26]. От страни на гроба (ковчега) вървяха някои от министрите, председателят и подпредседателят на Народното събрание. Князът върви непосредствено след гроба. Вижда се, дълбоко е потресен от постигналото го нещастие. След него следват извънредните пратеници на чуждите дворове. На първо място между тях херцог Салватор, представител на австрийския император; бившият сръбски крал Милан^[27], генерал Бибиков^[28], представител на руския император, Шакир-паша и пр. и пр. По-нататък следва дипломатическото тяло, бившите министри, княжевата свита, слугите на покойната княгиня, а най-отдире депутациите от разните градове, дружества и еснафи. Пред „Св. Неделя“ процесията спря за няколко минути, за прочитане заупокойната молитва по православния обряд.

Смъртните останки на покойната почиваха в католическата църква до два часа през следнята нощ. Пренесоха се почти незабелязано за софиянци на гарата. Равно в два часа подир полунощ князът отива със свитата си в църквата, пред която стояха вече около стотина конвойни войници със запалени факли. Казват, Фердинанд дълбоко нажален и със сълзи на очи се молил дълго време, коленичил пред гроба на покойната си съпруга.

[319] „Всред нощната тъмнина и при най-дълбока тишина — пише един тогавашен вестник, — това траурно шествие, с пламнали факли, мълчаливо кат самата нощ, представляваше трогателен и мистичен изглед. То бе импозантна, феерична етикеция…“

Тъкмо във вкуса и по природата на княз Фердинанд.

На гарата тялото бе внесено в княжеския салон, а оттам в специално приготвен влак, вагоните, на който бяха обвити в траурна материя. Оставя се тук почетна стража, изгасват се факлите, князът благодари на участвуващите в нощната церемония войници и се връща в двореца.