Йордан Милев
Съкровището на махараджата (4)

черният магьосник Айло и новите беди на Шегобишко и Окей Окай

— Гледайте, гледайте — извикаха моряците, които след преминалия страх от случилото се с краля отново седяха около трапезата, — един бял слон с три негърчета и Шегобишко!

— Колко са хубави! — каза кралицата. — Приличат на черни и бели елмази.

— Това не са ли Кокоско и Кокаска? — попита кралят, който още не беше дошъл на себе си от оная страшна тъмница в търбуха на крокодила.

— Те са, ваше величество! — потвърди главният имам на острова Имам Баялда. — Ха сега хапнете от моята имамбаялдъ — и той сложи пред краля четири сини домата, опечени на жарава и поръсени с джинджифил — и ще видите, че всичко ще ви мине като на куче.

Кралят не му обърна внимание.

— Татовите деца, щяха да останат без баща!

В това време някои от воините на краля се хванаха за копията си. Двама моряци седяха с отворени уста към небето и страшно махаха с ръце. Трети се пльосна до тях и зарита като умрял.

Големи рибени кости бяха заседнали в гърлата им и те едва успяваха да си поемат дъх. Чернокожите стражи насочиха копията към гърлата им, бутнаха насам, натиснаха нататък и нещата се оправиха по-бързо, отколкото предполагаше Шегобишко. Людоедите си служеха с копията като с клечка за зъби и толкова изкусно боравеха с тях, че и най-голямата риба да беше сготвил Имам Баялда, нямаше да се случи нищо страшно. Още повече, че наблизо седеше и черният магьосник Айло — наближаваше нощта, а това беше времето, когато всичко беше възможно за него.

— Ха сега да погледаме какво ще ни покаже Айло — рече Кокосо Пали Лула.

Всички насядаха около шатрата на Айло в очакване на невиждани чудесии.

Най-отпред се свиха Шегобишко и Окей Окай. Кокоско и Кокаска рипнаха на коленете на баща си. Той милваше къдравите им глави и продължаваше да си повтаря: „Татовите деца, щяха да останат без баща!“

Айло изхвръкна от шатрата като сприя. До преди малко седеше сред моряците като обикновен негър, пиеше и ядеше с тях, говореше им, че е много по-добре да отглеждат банани и кокосови орехи, отколкото да гонят вятъра по моретата. „И какво — махаше с ръце магьосникът, — ще ми плачете за тая стара черупка! Щом като я видя, че тръгва към дъното, крал Кокосо Пали Лула спокойно запали лулата си и ви прие на драго сърце — иначе отдавна да сте опечени на ръжен и сега само костите ви да се белеят на брега!“

Наметнат с черна кадифена мантия, избродирана с черепи и преплетени кости, той се носеше като вихрушка и искаше да смая всички.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Тръпнеше до него Окей Окай. А Кокоско и Кокаска се смееха от душа, защото знаеха всички номера на кралския черен магьосник.

Айло гълташе гущери и бълваше змии. По едно време загреба с шепи жар от жарника. Като бучки захар започна да мята въглените в устата си. Нямаше му нищо, само пламъци излизаха от дългите му уши. А през носа му струеше дим.

„Не човек, а змей!“ изтръпна Шегобишко.

Изведнъж усети, че мястото до него е празно. Черният магьосник бе грабнал неусетно Окей Окай и всички наоколо започнаха да го окайват — на Шегобишко му се доплака. Искаше му се да извика: „Оставете го… Стига му черната мъка по кораби и черупки… не го хваща магия това момче!“ Но… да вярва ли на очите си?

С един замах на меча Айло отсече главата на Окей Окай. Шегобишко горчиво заплака: „Мой черни братко, какво ще правя сега без теб? Може ли деня без нощта!“

Окопити се и отвори очи. В това време Айло откъсна един кокосов орех, задими с нещо около трупа на Окей Окай и когато мъглата се разсея, в тъмнината се разнесоха гласове:

— Я, това не било глава, а кокосов орех!

— Че то няма голяма разлика между едното и другото.

— Колко ми прилича на Окей Окай!

— Ах, това Окай ли е, че той си е същият Кокосчо, както и по-рано.

Щом чу Кокосчо, престолонаследникът Кокоско се хвана за главата и като се увери, че тя е на мястото си… започна да се смее. Смееше се той, смееше се Кокаска, смееше се Шегобишко, смееха се и кралицата, и моряците. Черният магьосник беше задимил отново около шатрата. И от тоя омагьосан дим изскочи Окей Окай, цял-целеничък, с истинската си глава, от която не беше паднал нито косъм.

— Направи онова, онова… — обади се кралят.

Някои от моряците не се стърпяха:

— Какво онова?

— Онова, онова… — повтори Кокосо Пали Лула.

— Добре — каза Айло, — но дали ще се намери кандидат да се превърне в маймуна.

Очите на Шегобишко и Окей Окай се оживиха. Грейна като луна и Белия слон до една от близките палми. Шегобишко го беше оставил да пасе трева, да хрупка палмови клонки, защото знаеше: слон риба не яде, нито имамбаялдъ̀, дори и на царска трапеза!

„Значи, тоя черен магьосник може да превръща хората в маймуни мислеше Окей Окай, пък и на Шегобишко му минаваше същата мисъл през главата. Навярно затова островът се нарича Островът на маймуните!“

Шегобишко се изправи пред черния магьосник. „Какво пък, не е толкова страшно. Щом Айло може да сменя глави, сигурно е по-лесно да те превърне в маймуна!“

Така си мислеше Шегобишко и много се зарадва, когато от лявата си страна усети дъха на Окей Окай.

— Какво ли не съм изпатил — пошепна му негърчето, — на нищо и никаква дрипа са ме правили белите хора… защо да не видя как изглеждат те през очите на една маймуна!

Каза така и погледна черния магьосник в упор.

Айло се усъмни: „Тоя няма да го хване магията! Какъвто е черен, и с катран да го мажа, пак няма да заприлича на маймуна!“

За да е по-сигурен в своята работа, рече:

— Я да ви вържа двамата с лико, че с вързани маймуни е по-лесно.

— Така и направи.

И тук се случи нещо, че е по-добре да спра, отколкото да продължа разказа си.

Злото ги дебнеше от отсрещния хълм. И това зло имаше клюн и криле.

Айло се щураше като щурав, димеше с тамяни и жасмини, стържеше кокосови орехи. Палеше шума от бамбук и гледаше как децата бавно се опушват като маймуни. Беше му изхвръкнало от ума, че на тоя остров живееше страшната птица Хар — орел на орлите, която не е чак толкова страшна за хората, колкото апетитът й към маймуните е ненаситен.

Плодовете на острова — с кошове да ги ринеш. Риби и влечуги — милион. Прилепи с глави на кучета. Летящи невестулки. Овци с глави на бик. Диви магарета… Не, нищо не му беше така сладко, както омайващият вкус на млади маймуни. Такива, каквито станаха набързо Шегобишко и Окей Окай, шашардисани от черните магии на черния магьосник Айло.

Орелът Хар подуши мириса на тамян. „Айло си знае работата!“ — помисли той.

Отвори едното си око. Премести се на по-ниската скала. Отвори и другото си око. Премести се още по-надолу. В далечината, в двора на кралския дворец, край огъня на Айло, забеляза две чудни маймунки — пъргави като агнета, сладки като козлета.

Изтрака с клюна си. Провери дали са в ред ноктите. Потръпна с всяко перо на крилете си. „Още са яки — рече си той, — не две маймунки, ами цяло маймунско стадо могат да отвлекат!“

Небето притъмня. Месечината изчезна в сянката на орела. И докато Айло се усети да развали магията, в двореца настана дандания — орелът Хар отнесе в ноктите си двете малки маймунки, които толкова се изплашиха, че изкрещяха като големи маймуни.

„На̀ ти сега Остров на маймуните!“ — каза Керкенез де Керкаде, когато всичко в двореца утихна. И взе да записва нещо в дневника си.

Утихна и джунглата наоколо. Само чакали виеха в дълбоката нощ, което означаваше, че Хар се приближава с нова плячка. Знаеха, че все някой и друг кокал ще остане и за тях, бедните кучета от острова на Кокосо Пали Лула…

Шегобишко отвори очи. Тъмно — като в рог. Спеше ли, или беше примрял от страх.

— Къде съм! — изхлипа той. — Хей, хора, има ли някой тук?

Никой не отговори. Сова проплака, бухал избуха. Някакви клони и шумки се преплитаха около ръцете му. Стори му се, че е завързан с лико.

— Къде съм! — викаше Шегобишко.

Чу до себе си шепот, треперещ и мил:

— Тихо, Шегобишко, не викай… в джунглата сме.

— Каква джунгла? — не можеше да разбере Шегобишко.

— Орелът ни изпусна тук!

Чак сега Шегобишко позна, че това е Окей Окай. И започна да окайва не него, а себе си, дето се съгласи да бъде превърнат от черния магьосник в маймуна. И за птицата Хар си припомни. Как се надвеси като облак над тях и как ги понесе над джунглата…

— А къде е Хар? — осмели се да попита той. Все още не вярваше, че не е разкъсан от ноктите на орела.

— Тихо, тихо, Шегобишко… Той ни изпусна, защото беше много жаден. Орлите не само че виждат добре, ами като ожъднеят, в същия миг разтварят клюна си и това ни спаси.

— Може би наскоро е закусвал с други маймуни! — предположи Шегобишко.

— Ш-т, шшш-т… — помоли отново Окей Окай и придърпа своя приятел, който висеше като шикалка върху клоните на един вековен дъб.

Добре, че черният магьосник Айло ги завърза с лико. Иначе и двамата щяха да се търкалят отдавна из краката на гущери и змейове, които пълзяха из тия влажни места и от време на време охлаждаха огнените си езици в близкия поток.

Чу се пукот на счупени изсъхнали клонки. „Откъм реката иде!“ — тоя шум следеше Окей Окай. Радостта, че е останал жив, го бе завладяла и не му даваше да се окайва. Благодареше на случайността, че се изкачи за клоните на дъба. И така — ни жив ни умрял — можеше да дочака утрото.

Шумът отдолу се усили. Три сенки се снишиха край дъба. Седнаха. Припламна клечка кибрит. Една от сенките запали свещ.

— Духове са! — уплаши се Шегобишко. — Това са духовете на изядените по тези места моряци.

— Приказки! — сгълча го негърчето Окей Окай. — Приказки приказваш. Когато човек го пекат с ръжен, и духът му не може да избяга от огъня.

Но сенките проговориха.

— Игу! — обади се най-бледата сянка. — Ти си страшен. Пират на пиратите. Как можа да ни навреш в тоя пущинак!

— Слушай, Цигу — отвърна сянката, наречена Игу, — много думи, малко пари! Добре те измъкнах от устата на крокодила Убоко. Я ми светни тук.

Игу разгърна някаква хартийка и така започна да се взира, сякаш търсеше игла в нападалия листак. После вдигна глава и се обърна към третата сянка:

— Ти какво ще кажеш, Мигу!

Мигу рече:

— Страшен си, Игу! Пират на пиратите. Като те гледам как се взираш в пиратската карта — тъдява ще е това, което търсим — съкровището на махараджата…

И тук, за да бъда по-точен и за да узнаете с най-малки подробности за станалото по-нататък, ще се обърна към