Йордан Милев
Съкровището на махараджата (10)

това, което никой не очакваше: умря адмиралът

… На това място, обзет от мъка, корабният писар Керкенез де Керкаде нямаше вече сила да държи тръстиковото перо. Ръката му падна, отсечена като с негърски меч. И седем дни той се търкаля по палубата на кораба без хляб и вода и оплаква на глас нещастната съдба на великия адмирал, сразен на остров Сулуан от копието на негърския крал Сулу, пред очите на кралица Сула, принц Суло и неродената принцеса Сулуана, за чиито двеста тюрбана ще научите по-късно и ще разберете защо е тъжно негърчето Нави Вача.

Ще се опитам да възстановя всички подробности по тоя печален случай, така както бяха разказани от един пленен моряк от кораба на адмирал Джинджифил, когато Шегобишко, Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон спряха случайно на остров Сулуан, търсейки емфие за крал Кокосо Пали Лула, чиито запаси застрашително намаляваха. Над Острова на маймуните продължаваше да дими: „Емфие, момчета, емфие!“

И тъй, адмирал Джинджифил свали далекогледа си и съобщи, че не вижда никакъв остров, а само шарен чадър, и когато до него долетяха думите на малка песен, веднага съобрази: под чадъра плуват Белия слон, Шегобишко и Окей Окай. Но не знаеше, че малкото черно момче вече се казва Господин Дръж Ми Чадъра.

— Пълен напред! — нареди адмиралът.

Капитан Ким закова руля в ръцете си и насочи така корабните платна, че дори и най-малкият полъх на вятъра да може да ги понесе към хоризонта.

— Пълен напред! — повтори капитан Ким.

— Пълен напред! — обади се и Чер Пипер от кухнята и започна да пуска в рибената чорба дафинов лист и парчета от ананас.

В същия миг няколко моряци затичаха по палубата и завикаха с пълно гърло:

— Остров в далечината!

— Сулуан… Сулуан…

— Сега ще покръстим крал Сулу и сулуанци…

Адмирал Джинджифил отново погледна през далекогледа и се убеди, че това наистина е остров Сулуан, където крал Сулу си живееше по свои закони и обичаи и не искаше и дума да чуе за негово кралско величество Августин Красиви, нито за неговите диви магарета.

— Сега или никога! — рече си адмиралът. Ще ги научим тия туземци на ред, да не са тъй разточителни и да се отнасят с пренебрежение към златото и джинджифила, плъзнал из острова като пиреѝ.

— Какво си говорите, адмирале? — попита отец Лопес, в едната ръка с меча, а в другата с кръста, връчен му лично от Августин Красиви.

— Не успяхме да вземем съкровището на махараджата — каза адмирал Джинджифил, — крал Кокосо Пали Лула без малко да ни опече; ако не успеем да покръстим сулуанци и не принесем в дар на негово кралско величество техния остров — изгубени сме. Спасение ще търсим само на морското дъно.

Корабът, направляван от капитан Ким, напредваше бавно, като заобикаляше кораловите рифове. При тази гледка ръцете на капитана го засърбяха: „Тук има много бисери!“ — шепнеше той. И тъкмо мислеше да свие платната и да остави кораба на мъртъв дрейф — едно дълго копие се забоде пред вратата на капитанската каюта.

Капитанът познаваше тоя знак. От брега му съобщаваха, че трябва да спре кораба, за да обяснят на краля кои са, откъде идват и какво искат!

Капитан Ким излезе на палубата. И погледна към брега: най-личен сред всички посрещачи бе крал Сулу — изписан с индиго и шафран, с по три златни гривни на ръцете и златни обеци на дългите си уши, подобни на брънки. Гледаше спокоен и тих, заобиколен от десетина негърски вождове, въоръжени с мечове и копия. В ръката си нямаше ръжен, а копие — три пъти по-високо от него.

— Кажи им! — заповяда адмиралът. — И по-кратко, за да те разберат. Многото думи ги объркват.

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, наречен още Дивото магаре, защото много обича да ходи на лов за диви магарета. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира пеперуди и прави хербарии. На палубата на кораба се намира и негово преосвещенство отец Лопес в едната ръка с кръст, а в другата — с меч…

— Ума ла по! — рече крал Сулу, спокойно и ясно, без бамбукова тръба, през каквато говореше крал Кокосо Пали Лула от Острова на Маймуните.

— Ума ла по! — повториха и вождовете край него. Някои от тях опънаха лъковете си.

— Какво казват? — наведе се адмиралът към великия пътешественик лорд Сандвич, който освен пеперуди събираше и непознати думи и знаеше стотина от тях.

— Казват ни добро утро!

— Добро утро! — извика адмирал Джинджифил.

— Ума ла по, ума ла по — понесе се от брега.

Постлаха червено кадифе върху рогозка и крал Сулу седна, скръстил по турски крака. Когато посрещаше гости, само няколко минути стоеше прав.

— Искаме да ви станем братя и вие да ни станете братя!

— От брега пак се обадиха:

— Ума ла по!

— Да си разменим подаръци, вие да ни дадете вашите камъчета и жълти кюлчета, а ние да ви накичим с мъниста, шарени парцалчета и дрънкулки!

— Ума ла по!

— Ако вашите жени искат да водят сладък разговор с нашите моряци, трябва да приемат новата вяра — да се покръстят, тъй като нашият крал Августин Красиви забранява общението между покръстени и непокръстени.

— Ума ла по!

— А как ще ни покръстите? — попита крал Сулу.

Адмиралът даде знак на отец Лопес. Той се спусна със спасителна лодка към брега, прибра меча и удари с кръста един туземец по главата. Ударът беше съвсем лек, но туземецът изрева като пребит повече от страх, отколкото от болка. Отец Лопес загреба морска вода и започна да го ръси с шепи.

— Това се казва покръстване! — викаше капитан Ким.

— Ума ла по!

Адмирал Джинджифил взе да се ядосва: „Тия не знаят ли други думи, ами все ума ла по си повтарят?“ Погледна към слънцето — наближаваше обед, а от брега викаха добро утро!

Крал Сулу повика с пръст отец Лопес, свещеникът се наведе, изслуша го, после бързо заситни към лодката, като забрави кръста на брега. По вървежа личеше, че е неспокоен. Качи се бързо в лодката и отплува към адмирала.

— Крал Сулу иска да платим данък и тогава можем да слезем на брега.

— Какво?

— Каза, че ако искаме да ни посрещнат с ума ла по, трябва да платим данък за престой в сулуански води.

— Ще си платите! — обади се кралят.

— Няма да си платим — викна адмирал Джинджифил, — не познавате силата на нашето оръжие.

Един моряк бързо облече ризница, нахлупи шлем и се изправи на палубата. Други двама започнаха да го удрят с мечове, да го мушкат с копия — жените на брега изпищяха, а крал Сулу гледаше разсеяно към морето.

— Видяхте ли? — попита адмирал Джинджифил.

Крал Сулу вдигна копието си, за да го видят по-добре.

— И нашите копия не са лоши. Всяко едно има на върха си отрова.

Морякът съблече ризницата и шлема и почти всички островитяни ахнаха — нямаше му нищо.

Това не направи никакво впечатление на Сулу.

— Ще си платите! — рече той.

— Ни грош няма да дадем!

— Ще си платите!

— Нито грош няма…

— Преди няколко дни тъдява мина един адмирал. И той не искаше да плаща, но си плати като поп!

Отец Лопес изруга:

— Нечестивец такъв!

— Плати си като поп! — повтори Сулу.

— Плати си, плати си — викаха вождовете край краля.

Моряците се разтичаха. Корабът се залюля от носа до кърмата. Адмирал Джинджифил даде знак всички да се въоръжат, за да покаже „на тоя туземец“ какво значи да си адмирал, велик пътешественик от флотата на негово кралско величество Августин Красиви, Дивото Магаре.

Изсвистяха арбалетите, чу се трясък на мускетите. Островитяните така се изплашиха, че великанът Коломай се пльосна по очи и направи на плескун десетина туземци. „Вай, ай — ревеше и се дереше той, за първи път чул гърмежи от пушки, — Коломай край, ето ти тебе едно ума ла по!“

Но великанът рипна веднага, защото пред лицето му прелетя като тайфун джуджето Лилитун.

Така изглеждаха нещата в началото на битката. Като попривършиха патроните, моряците оставиха арбалетите и мускетите, хванаха мечовете и водени от своя велик адмирал, с лодки и пеша — направо през водата — се намериха на брега.

Сулу и неговите вождове това и чакаха. Обсипаха ги с гора от копия. Много от негрите падаха посечени, други се удавиха от страх, но имаше и смелчаци, които не се отделяха от краля. Бавно, макар и да оредяваха, те се приближаваха към адмирал Джинджифил. В един храст беше приклекнал Коломай и стискаше дълъг прът в ръцете си — а вождовете и Сулу гледаха така да подмамят Джинджифил, че той да се окаже гърбом към великана.

Тъй и стана. В един миг Коломай скочи, замахна и с все сила удари в шлема великия адмирал. Той се преметна като перце, ризницата му издрънча. Джинджифил падна, навирил адмиралски крака в зеления дафинов храст наблизо. Сулу се затича и го мушна с копието си в ахилесовата пета.

— Така ти се пада — промълви в яда си той, — за тая пета няма ни ризници, ни шлемове.

Отровата от копието на Сулу подействува веднага.

Останалите десетина живи моряци доплуваха като гмурци до кораба. Оттам капитан Ким изпрати последния си куршум. Крал Сулу подгъна колене и падна възнак. Чу се писък. Това беше кралица Сула, уплашена като яребица.

… След два дни на тоя бряг спря Шегобишко. Слезе от сала. От няколко месеца той живееше с Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон на близкия остров Тоабато, владение на крал Сулу. Тоабато беше пълен със злато и много други съкровища. Но тримата приятели не бяха жадни за тях. По цял ден играеха, къпеха се в бистрите реки, беряха кокосови орехи, помагаха на местните хора да отглеждат емфие. И не забравяха за какво ги беше помолил Кокосо Пали Лула. С първия кораб, който мина оттам, те му изпратиха цяла бала емфие, като се смееха — „да пуши на провала…“

Шегобишко заякна, порасна. Издължи се и Господин Дръж Ми Чадъра, та трябваше да повдигат по-високо чадъра, вече го достигаха с главите си. За тая работа се грижеше Белия слон, който бе неотлъчно до тях. Игрите, слънцето, вкусните плодове и непознатите птици ги правеха щастливи от зори до здрач. Беше ли вече време за училище — Шегобишко не помнеше и не можеше да си спомни. Мислеше, че сънува.

Той вървеше покрай брега, следван от Господин Дръж Ми Чадъра и Белия слон. Събираха миди и бисери, правеха си гердани и гривни. И тогава край един дафинов храст той видя дървен кръст, забит в пясъка. Нечия ръка беше написала с въглен:

Адмирал Джинджифил,

велик мореплавател.

Друга беше добавила: И голям разбойник.

— А къде е крал Сулу? — викна Шегобишко и му идеше да заплаче. Предусещаше нещо лошо. От тоя крал беше видял само добрини при многобройните гостувания с тримата си приятели.

Заобиколилите го островитяни му казаха, че след като бил убит от капитан Ким, вождовете наклали огън, изгорили го и по стар туземен обичай разпръснали праха му в морето — да плува в мислите им, докато са живи.

Шегобишко гледаше вълните и нищо не виждаше там освен белите им гребени от седеф. Разправиха му как кралица Сула толкова се натъжила, че се отказала от трона на мъжа си, хванала за ръка принц Суло и двамата заминали навътре в острова, да отглеждат банани и емфие, да берат кокосови орехи. Искала да бъде по-далеч от голямата кралска мъка.

От палмите наоколо долетяха гласове:

— Новият крал…

— Новият крал дойде…

— Колко е млад!

— И хубав като бисер…

— Та той е почти момче.

— Не, хлапе е.

— Какво приказваш, не виждаш ли, че е дете!

— И по-добре, че е така.

— Най-добрите крале са децата!

… Шегобишко се заозърта изплашено. Не разбираше какво става и за кого говорят. Господин Дръж Ми Чадъра държеше над главата му чадър слънцето печеше силно. А Белия слон ги огряваше със светлината си и ги ръсеше с цветя от жасмин и богинвилия.

Шегобишко не знаеше за още един древен обичай на тоя остров: Щом кралят умре или бъде убит, за нов крал се обявява този, който пръв дойде на мястото, където старият крал е завършил живота си.

Туземците се събираха наоколо и викаха:

— Гледайте, гледайте…