Йордан Милев
Съкровището на махараджата (14)

Шегобишко сяда, разрешава спора между Лилитун и Коломай и отказва да стане крал

— Ти, Лилитуне, казваш, че си видял с очите си как Господин Дръж Ми Чадъра се е издигнал с чадъра си към небето, забравил е да го пусне като добър човек, който здраво държи на тези, които цял живот са му помагали. И са му правили сянка. Издигнал се и отишъл натам, някъде напред към хоризонта, тъй ли?

— Така е, ваше кралско величество…

— Викай ми Шегобишко, тия титли малко ме притесняват.

— Ваше Шегобишко… и отиде натам, напред някъде към хоризонта.

— Така… А ти, Коломай, си висок и як и не всеки тайфун има значение за тебе. Казваш, че тайфунът ей оттам е дошъл, и трябва да търсим моя приятел Господин Дръж Ми Чадъра заедно с чадъра му.

— Така е ваше Шегобишко…

— Викай ми по име, без това ваше… Всичко е наше.

— Шегобишко, много добре видях, не ми мигва окото пред нищо — тайфунът се вдигна оттам и точно там трябва да търсим чадъра и неговия стопанин.

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— Не знам дали се казва така, някои от децата му викаха и Окей Окай…

— И двете му имена означават едно и също: приятелство докрай.

— Не знам, Шегобишко, но тоя Лилитун никога не се предава и не се съгласява с мен и ми иде да го друсна по чутурата, та тайфуни да излязат от очите му.

— Аз съм прав! — викаше Лилитун.

— Аз съм прав! — крещеше Коломай.

И кавгата им нямаше край.

— Кой викаше, че можем да намерим Господин Дръж Ми Чадъра там, откъдето е дошъл тайфунът?

— Аз! — изгърмоли Коломай.

— Аз казвам, че трябва да го търсим натам.

Когато всички наоколо се усмириха и спорът между двамата заглъхна, кралят рече:

— Право има тоя, който казва натам. Само там можем да намерим нещо. А това, което е зад нас — оттам, е минало. При него не можем да намерим нищо повече.

— Това дете управлява като крал, а говори като мъдрец!

— Прав си, Палм, и крал Сулуан сме слушали как приказва, но такива умни думи не сме чували от него.

Възрастните се чудеха и цъкаха с език, някои казваха: тю, брей, е-еее-хей, а-хай, — а Коломай, колкото и да беше едър като планина, за първи път се прегърби засрамен и стана по-нисък от Лилитун.

Джуджето наистина беше право. Юрнаха се децата натам, където изчезна Господин Дръж Ми Чадъра — напред, в далечината, по посока на избягалия тайфун и тук Окей, там Окай, накрая го намериха, седнал да яде папая.

— Изкара ми акъла тоя тайфун, щеше да ми отнесе чадъра.

— Окей Окай, мой черни братко — зарадва се Шегобишко, — значи нашият сал пак ще заплува.

— Пак, пак — скачаше наблизо Белия слон.

— Не, ти ще останеш тук.

— Моля ти се, ваше величество…

— Шегобишко… забраних да ме кичат с кралски титли.

— Моля ти се, Шегобишко, не ме оставяй на тоя остров, искам да тръгна с теб и с Окей Окай.

— А кой ще бие звънеца на децата, когато ходят на училище?

— Моля ти се, Шегобишко… Ще си намерят друг слон.

— Но той няма да бъде бял.

— А само бял слон може да бие звънец от раковина, със златно ключе за език.

— Окей Окай, не говори така. Помогни ми пред Шегобишко, цял живот ще нося чадъра ти и ти ще бъдеш само един Господин Дръж Ми Чадъра.

— А ти?

— Бял слон под чадър!

— Не, скъпи приятелю — рече Окей Окай, — това ми звучи като чист сън. Или приказка.

Шегобишко разтърка очите си. Не спеше. Слон под чадър! Помисли: „А кой е забранил на слоновете да носят чадъри. Не съм чувал за такава царска заповед. Щом като е цар на джунглата, може да си прави каквото иска!“

Цяла нощ спа спокойно. Белия слон пасеше наблизо, хрупкаше зелените палмови листа, а Господин Дръж Ми Чадъра се сушеше на месечина — и себе си, и чадъра, добре ги беше намокрил тайфунът.

Спяха в негърските колиби и новите му приятели — децата от острова Сулуан. Как се промени животът им, откакто го избраха за крал. „Крал — усмихна се той в тъмнината, — шегуват се възрастните с нас и ни нахлупват понякога на главите царски корони и кралски венци, правят ни слуги и роби, издигат ни в шахове и махараджи. А когато се събудиш — ставай да си пишеш домашното, учи, обличай се добре, да не изстинеш, не тичай, да не се изпотиш, не пей, не викай… лягай да спиш, да спиш…“

Някой го дърпаше за рамото.

— Шегобишко! Чуваш ли, Шегобишко?

Събуди се в просъница. Стори му се, че е на тоя остров от дълги години и всяка сутрин слънцето е друго, друг е и Белия слон — само морето си остава така синьо и далечно.

— Шегобишко, не чуваш ли? — викаше Господин Дръж Ми Чадъра. — Не чувствуваш ли как трепере въздухът.

— Това е корабна сирена!

— И аз мисля така, Шегобишко. Цяла сутрин дочувам как се приближава към нашия остров.

Шегобишко сложи короната на главата си, взе кралските доспехи и ръжена на спокойствието. Двамата поеха към морето, носени от Белия слон.

А на брега народ — короната си да хвърлиш, няма къде да падне.

— Тук рядко идват кораби — рече Палм, — затова на островитяните им е интересно, когато видят платна.

Тоя кораб му се стори познат, макар че беше боядисан наскоро: блестеше като седеф. От палубата моряците махаха с парцалчета и мъниста и размахваха едно кюлче със злато, за да покажат на туземците за какво разменят своите скъпоценности.

— Учен човек — жив дявол! — продума Палма.

Трудно привикваше с четенето и писането, но имаше голяма слабост към поговорките, на които ги учеше Шегобишко. Знаеше двайсет наизуст.

Палмо и А Насонка, принцеса Кокаска и Нави Вача бяха дошли с тюрбаните си. Това заблуди капитана на кораба и той викна през корабната тръба:

— Един е аллах на небето и Мохамед е негов пророк.

Корабът приближи до брега, остана в мъртъв дрейф, а Шегобишко се стъписа. И все пак извика с кралско достойнство:

— Кои сте вие и какъв вятър ви носи насам?

— Кои сте вие и какво ви носи насам? — повтори Господин Дръж Ми Чадъра. Вятърът беше насрещен и трудно се чуваше. А и кралят нямаше никакви бамбукови прътове за тръби.

Шегобишко не се лъжеше. На палубата застана капитан Ким. А от корабната кухня страшно лъхаше на чер пипер.

Капитанът вдигна корабната тръба и протръби:

— Това е корабът на великия мореплавател адмирал Джинджифил, от флотата на негово кралско величество Август Красиви, наречен още Дивото Магаре. С нас пътува и великият английски пътешественик лорд Сандвич, който събира…

— Как — чудеше се Шегобишко, — какъв Джинджифил…

— Лъжеджинджифил! — обади се Господин Дръж Ми Чадъра, застанал от дясната страна на краля.

— Нали адмирал Джинджифил беше убит на остров Сулуан от крал Сулу, в присъствието на кралица Сула и всички останали сулуанци? А на един друг остров без малко щеше да бъде опечен и изяден като долен разбойник?

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Кралят отказа да приеме кораба. Предлагаха мито за акостиране, махаха пред очите му дрънкулки и огледалца.

Той остана непреклонен.

Държа се като крал — достойно докрай.

Децата съжаляваха, че няма да разменят бисери за стъкълца, жените — седеф за мъниста, мъжете ножове за кюлчета злато. Но кралят не се шегуваше. И никаква молба не можа да смекчи сърцето му.

Върна се в двореца и свали короната. И легна под палмата — лежи и тъжно въздиша. Побледня, престана да яде. Всичко му горчеше в устата.

Възрастните се тревожеха и говореха всевъзможни неща.

— Разболя се нашият крал.

— Хванала го е малария.

— Нали още от времето на крал Сулу дворецът няма прозорци.

— Всякакви гадини се въдят там.

— Може и смок да го е ухапал.

— Прав си, Палм, наскоро видях един, който свиреше на върба, а няколко други виеха кръст край него.

— То, Палмидо, и нашият таморао неотдавна беше ухапан от смок, но като го намазах с кокосово масло — веднага му мина. И оттогава яде само кокосови орехи.

— А може да са го урочасали?

— На Сулуан няма врачки и магьосници.

— Това да не е Островът на маймуните.

— И махараджи няма.

— Така е!

— Е, и какво?

— Ако му стане нещо, ще си останем без крал, за едното чудо!

— Е, и какво?

— Казват, че тая принцеса Кокаска го е замаяла с омайно биле — иска да се ожени за него.

— Е, и какво?

— Ти не знаеш ли друга дума, ами само това повтаряш: „Е, и какво? Е, и какво?“

— Може и да знам, но ме интересува какво ще стане по-нататък.

… Стана Шегобишко, мълчи. Намери кенарената си риза. Облече я. Прати децата да видят какво става с бисерите — дали са избуяли. Каза нещо и на Белия слон и забеляза, че той заплака. За пръв път виждаше как плаче Бял слон — и му стана тъжно.

Как да го вземе със себе си. Ни кораб си има да го превози, ни самолет — да го пренесе. А река Криволичи е далече, далече. Да е птица — може да стигне дотам. Има да лети и със самолет. А кой е чул и видял слон в самолет! Ще пробие със слонските си зъби някой илюминатор, та чудо ще стане — ще се сказва света.

— Време е да си ходим, приятелю мой — каза на другата сутрин на Господин Дръж Ми Чадъра, — салът ни очаква. Поцарувахме тук, научихме децата да учат и четат, нека садят бисерни миди… Ще пораснат и с тия съкровища, които натрупат сега, ще се оправят някак си.

— Да се обадим ли на Кокаска?

— Недей, нека спи и сънува. Казах й веднъж сбогом и толкова сълзи изплака. Пак ще иска да тръгне с нас. Малка е. Да се прибира при крал Кокосо Пали Лула и кралица Кокаса. Навярно вече се тревожат за нея.

— А короната?

— Остави я на трона. Ще се намери глава за нея.

— Шегобишко…

— Шш-т, тихо, да тръгваме. Време е да опънем чадъра.

Незабелязано достигнаха до брега. Натовариха бедния си багаж върху сала. И вятърът наду платното на веселия шарен чадър на Господин Дръж Ми Чадъра. Чу се училищният звънец — тъжен и глух.

Окей Окай не знаеше, че Шегобишко ще го остави на остров Тоабато, сред купища елмази и злато, да управлява като истински черен крал и да учи децата да четат и пишат, и да развъжда с тях бисерни миди.

… А сега да ги оставим да плуват щастливо и да надникнем в