Йордан Милев
Съкровището на махараджата (13)

неродената принцеса върху Белия слон

— Шегобишко, Шегобишко викаше тя и махаше с черните си ръце, — да живее крал Шегобишко!

Тоя глас стресна краля. Беше му много познат. Господин Дръж Ми Чадъра се наведе, като отмести чадъра встрани.

— Това е Кокаска — рече той, — тая сутрин доплува с една дървена лодка от Острова на маймуните. Какво смело дете! Каза ми да не съобщавам на никого, че е пристигнала. Само помоли да мине в шествието не на див бивол, а на бял слон.

— Кокаске! — викна Шегобишко.

Тя беше вече много далеч и едва ли го чу. Само му махаше с ръка и се смееше, и се радваше като дете, което няма други грижи.

Шегобишко забрави, че е крал, и хукна след нея, да я окичи с жасминов гердан — най-големия знак на почит и уважение на остров Сулуан.

Изведнъж много деца сложиха на главите си тюрбани. Бели копринени тюрбани, по-светли от слънцето. Нави Вача ги беше изнесъл от навивачницата. И всички деца протегнаха ръце към тях. Момчетата и момичета грабеха и ги слагаха като бели калпаци на черните си глави. Дори Палмо грабна един тюрбан и когато го наложи на главата си, сестра му прихна от смях:

— Ха-ха, хо-хо… олеле загивам… Приличаш ми на махараджа без мустаци!

И останалите момичета започнаха да се смеят, защото виждаха върху дивите биволи и други махараджи. Смееха се и викаха:

— Остров Сулуан ли е това?

— Не, това е Островът на махараджите.

— На най-богатите и славни махараджи!

— И тюрбаните им са най-бели.

— По-бели от бисери.

— И от корали…

— Само че един е без пискюл! Не достигна коприна за него.

— Осемстотин осемдесет и осем метра — как могат да се разделят на двеста тюрбана?

Гласът на Нави Вача се сля в общия шум.

— Дайте ми на мен тоя тюрбан — обади се момичето от Белия слон, — и по-добре, че е такъв. Тюрбан с пискюл прилича на фес.

Шегобишко напусна трона си, забрави, че е крал, и тръгна към Кокаска.

— Това се казва крал — викаха негърчетата, — тръгнал пеша да разнася тюрбани.

— Добре, но някой му пази сянка.

— Какъв хубав чадър го крие от слънцето!

— Кой държи чадъра?

— Господин Дръж Ми Чадъра!

— О, това се казва приятел!

— Иначе тоя бял крал ще припадне от жега.

— Не могат да го спасят ни с кокосови орехи, ни с ананаси!

— Ами с анасон? — обиди се А Насонко.

— Може, само да е узрял добре. Ако е зелен, ще му стане кисело!

— Няма да му е зле — рече Лимончо.

Шегобишко вървеше между дивите биволи — децата им казваха таморао — и когато настигна Белия слон, лично подаде на Кокаска бялата копринена корона.

На другия ден възрастните седяха пред палмовите колиби, смъркаха емфие, пиеха чай и се чудеха.

— Чудо невиждано на остров Сулуан!

— Ама немирни деца!

— Уж тръгнаха да се учат на четмо и писмо, а по цял ден яздят биволи.

— И се кичат с цветя.

— Момичетата си слагат корали и бисери.

— А момчетата — тюрбани.

— Нашите деца ли са това, или са деца на някой дебелак бей!

— Пристигнала е и една принцеса…

— Кокаска й казват.

— Та принцеса Кокаска не поискала да язди див бивол — нали е с кралска кръв, а се качила на Белия слон.

— Е и какво?

— Не знаела да чете и да пише, но казала, че може да научи децата на много неща.

— На какво да ги учи?

— Върна се нашата Палма снощи, задъхана и почерняла още повече, но грее като изпъстрено със звезди нощно небе. Мъжо, викам на Палм, огненицата го е хванала това дете. Ти си луда, Палмидо, сепва се той. Нищо му няма на детето. Щастливо е.

— Е, и какво?

— Смее се Палма и хвърчи: ошета цялата колиба, нахрани кокошките, напои тапира — нали знаеш, че си имаме тапир, да ни носи пресни яйца. Палм не може без прясно яйце на закуска — и като седна на коленете ми, целуна ме и каза: Мамо, научих се да чета и пиша… Ако всички крале са като Шегобишко, няма да има прости деца по земята. Няма, мама, няма — казвам й и треперя — да не би от много учене да не е с всичкия си. А то — продължава: Мила ми, сладка, черна майчице, дойде днеска една учителка от Острова на маймуните — може би си я видяла върху Белия слон, — не знае да чете и пише, но казва: Деца, ще ви науча на нова наука. Каква, рипнахме всички. — Кралят казва: черните деца са много любопитни. — Ще ви науча, завърши принцесата, да садите бисерни миди.

— Е, и какво?

— Нали ти казах — искала да ги научи да садят миди!

— Бисерни ли?

— Бисерни и седефени, и не знам още какви. Щели да станат богати като принцеси.

— Е, и какво?

— Знам как се сади умам. Садила съм гръсти и джинджифил. Садила съм в полог яйца от тапир — на пет години само един се мъти, но тапир, ала такова чудо не съм чувала, нито виждала!

— Е, и какво?

… На друга поляна си говореха така и иначе, и ето какви чудесии можеха да се чуят:

— Не крал, а магьосник.

— Урочаса децата ни това бяло момче.

— Още като го видях на сала край бреговете ни, до един бял слон и Господин Дръж Ми Чадъра, който навсякъде му държи чадъра, рекох си: само зъл дух може да измисли такъв сал.

— А може и някоя вещица да се е разшетала тъдява!

— Може би — те вещиците си нямат друга работа, ами само шетат насам-натам.

— Да не би да е змей?

— Горянин ли?

— Май че тоя е долянин!

— Не, горянин е. Откакто Шегобишко седна на трона, децата ни сякаш не стъпват на земята. А бяха едни мързеливи и лениви.

— И сополиви…

— А сега не се свъртат в колибите.

— Бисерни миди, казваш, ще садят.

— Бисерни, Папайо, бисерни… То ние като цял живот носим бисери около шията си, та много сме прокопсали…

Но децата, научени от принцеса Кокаска, засадиха бисерни миди. Намериха няколко удобни лагуни край брега, изпъдиха крокодилите оттам, огледаха ги. Заградиха удобните заливи с прътове от бамбук, оплетоха ги с лиани и коноп. Когато всичко беше готово, седнаха на брега да чакат кога ще настъпи времето за беритбата на бисери.

Дойде и Шегобишко с Белия слон. Господин Дръж Ми Чадъра разпъна чадъра си над тях. И никой не забеляза как откъм морето се надигнаха облаци, стана топло и задушно, птиците в джунглата млъкнаха, морето затихна, замислено и страшно!

В далечината се зараждаше тайфун. „Така е — помисли кралят, — когато човек сади бисери, може да жъне тайфун!“ Но не поиска да тревожи приятелите си. Поне да беше обърнал внимание на Господин Дръж Ми Чадъра да пусне своя шарен чадър.

Забучаха вълните, джунглата затрещя. Нави Вача започна да се тревожи.

— Тоя тайфун ще ни навие на тюрбани!

— Може и без пискюли.

— Лилитуне, не си прави шеги, когато те навие тайфун, няма никакво значение дали си с пискюл.

— Има, има — упорствуваше джуджето Лилитун, — не е важно какъв ще бъде тайфунът, а каква ще бъде опашката му.

— Ти много знаеш — намеси се великанът Коломай. Скоро не беше се мяркал пред краля, но срещнеше ли Лилитун, започваше безкраен спор с него. Беше десет пъти по-едър от джуджето и затова вярваше, че думата на Лилитун не струва дори лула емфие.

Докато траеше тоя спор, ураганът подхвана чадъра, издигна го, завъртя го и, паднали върху пясъка, всички с ужас забелязаха как Господин Дръж Ми Чадъра отлетя заедно със своя чадър. И повече не се видя.

Нямаше вече тайфун. Белия слон отърси пясъка от гърба си — и той се беше преобърнал от страх. Кралят намери короната си, заплетена в храстите край брега. А Лилитун и Коломай, като се посъвзеха малко, отново започнаха да се карат и спорят.

— Натам, натам!

— Оттам, оттам!

— Не, видях го как се понесе натам.

— Аз пък го съгледах как идеше оттам.

— Може да е идел оттам, но аз го видях, че замина натам.

Търсеха в лагуните, оглеждаха брега, спираха пред палми и вековни островни липи — нямаше чадър, нямаше Господин Дръж Ми Чадъра.

Какво да правят! Кралят изпадна в беда. Имаше един приятел — черна сянка в белия свят, а сега го няма. Ни вест, ни кост от него. Вятърът го отнесе като шушулка. Дори принцеса Кокаска, която познаваше всички хитрости на тайфуните, не можеше да помогне сега.

А джуджето Лилитун и великанът Коломай продължаваха да се карат:

— Оттам, оттам!

— Натам, натам!

Заминаха към двореца. Събраха се много деца. И всички видяха как