Йордан Милев
Съкровището на махараджата (2)

Кокосо Пали Лула спокойно пали лулата си

— Кой си ти, пътешественико — викна през дългия бамбуков прът негърският крал, когато корабът хвърли котва, — и какъв вятър те довея насам?

Вече трима адмирали бяха опечени с ръжена на негово кралско величество и той усещаше, че ръцете го сърбят за четвърти.

Висок като палма и черен като антрацит, наметнат с червено кадифе и с морска раковина върху главата си, той удари три пъти с кралския ръжен на спокойствието в земята. До него — същинска кошута — ситнеше кралица Кокаса, а от двете им страни стоеха двете им деца престолонаследникът Кокоско и принцеса Кокаска — хубави и лъскави като шоколад.

От палубата долетя гласът на адмирала. И без тръба той звучеше ясно и силно:

— Ваше кралско величество, аз съм адмирал Джинджифил от непобедимата флота на негово кралско величество Августин Красиви, който заръча да ви предам: ако ни приемете като братя, и ние ще бъдем ваши братя; ако приемете и се молите на нашия кръст — не може да има приятелство между непокръстени и покръстени, — гръм и светкавици няма да падат върху вас, змии няма да ви хапят, крокодили няма да ви ядат.

В близката лагуна крокодилът Убоко не спеше дълбоко, но нищо не разбра от думите на адмирала. А той щеше да изрежда и други заръки на великия крал, но си спомни за една малко по-особена негова грижа и затова попита:

— Има ли диви магарета на вашия остров?

— Не! — разнесе се от бамбуковата тръба.

— Жалко… иначе нашият велик господар щеше да доплува и половува тук. Не напразно му викат Дивото Магаре.

— Магарета нямаме, но имаме маймуни.

Шегобишко пошепна на Окей Окай:

— Трябва да се внимава. Където има много маймуни, там работите трудно вървят.

— Така е — съгласи се Окей Окай, — маймуна от дума не разбира.

Кралят прегърна адмирала, без да продума. Адмиралът прегърна краля, без да продума. Моряци и негри започнаха да се прегръщат. Сред това шарено множество английският пътешественик лорд Сандвич разпери ръцете си и без малко да потъне в прегръдката на черния магьосник Айло и да се превърне на сандвич. Добре, че навреме му замириса на тамян, и той се строполи в несвяст в близките палмови храсти.

Отвсякъде се носеха викове: „Братя! Братя!“ Само отец Лопес, корабният свещеник, още стоеше на палубата, закрил очи с длан. Повече от негърките и негърчетата стоеха полуголи на брега, над бедрата им висеха малки пъстри парчета плат, завързани с лико.

— По-скоро облечете тия неверници — крещеше корабният свещеник и тулеше очите си в шепи, — че ме е срам да ги гледам.

За всеки случай в едната си ръка стискаше меча, а в другата кръста.

Крал Кокосо Пали Лула вдигна бамбуковата тръба и я доближи до ушите на вождовете. Единствената дума, която дочу Шегобишко, беше „танга“.

— Какво значи това? — попита той Окей Окай, който като всяко негърче разбираше езика на местните людоеди.

— Танга ли? — отвърна черният му приятел. — Кралят каза на своите вождове, че този — и той посочи с ръка към отец Лопес — е голяма пранга.

Шегобишко нищо не разбра от това обяснение. Скоро забрави и танга, и пранга… На брега моряците вече бяха свалили сандъци и кошове с шалове и шапки, с гривни и чаши, с хлопки и гердани, кожи, ножици, огледалца, гребени и дрънкулки, ножчета триста и чували с мъниста. От време на време се чуваше радостно цвилене: белите търговци примираха от възторг, в очите им играеха пламъчета, озарени от черните шепи, пълни с бисери, седеф и злато.

Шегобишко дочу звън на ръжен. Обърна се, цял изтръпнал. Край разгорената жарава, върху жарника, крал Кокосо Пали Лула удари три пъти с ръжена си — особен кралски знак при посрещане на знатни гости по далечните острови. Адмирал Джинджифил пристъпи две крачки, готов отново да прегърне своя любезен домакин.

Кокосо Пали Лула го възпря. Удари още три пъти с ръжена върху жарника, подаде нагорещения железен пръст на адмирала и високо извика:

— Убий ме, ваше величество, убий ме с тоя ръжен, опечи ме и ме изяж!

Моряците престанаха да се радват на златото. Тръпки пробягаха по гърбовете на Шегобишко и Окей Окай, които бяха застанали до Кокоско и принцеса Кокаска.

Всички гласове наоколо замряха. Кокосо Пали Лула коленичи пред великия мореплавател адмирал Джинджифил.

— Как мога да докажа моята готовност за приятелство, ако не мога да предложа за него кръвта си! — продължаваше да се моли кралят. — Убий ме и ме изяж!

Великият мореплавател го хвана под мишница, помогна му да стане и му подаде отново ръжена.

— Моля ви, ваше кралско величество, за мен е достатъчна вашата готовност да умрете за едно приятелство. Аз и моите моряци с чисто сърце ви приемаме за приятел!

Адмирал Джинджифил искаше да добави още нещо, но това чисто сърце го подсети, че някъде близо до него е скътано малко листче от полупрозрачна еленова кожа, върху което с тайни знаци и черти нечия моряшка ръка беше отбелязала мястото, където на шест метра под земята бе скрито съкровището на махараджа Молук бей, бащата на крал Кокосо Пали Лула.

— А сега — чу се отново гласът на крал Кокосо Пали Лула, — след като повярва в моята готовност да умра за теб, вече мога да те убия, да те набуча с ръжена, да те опека, а след това ще те изям, подпомогнат от моите славни негърски вождове.

Всички негърчета паднаха по очи и започнаха да хвърлят къчове към адмирала — особен негърски знак на почит към знатни гости. Хвърли няколко къча и главният свещеник на острова, Имам Баялда, прочут готвач на източни манджи от сини домати, печени върху жарава.

Моряците изведнъж спряха да търгуват и започнаха тихо да се оглеждат. Адмирал Джинджифил трепереше като палмов лист и ако в тоя миг духнеше вятър, щеше да го отбрули направо върху палубата на кораба.

— Ваше кралско величество — понечи да каже нещо адмиралът, — ваше негърско благородие…

Не успя да довърши, тъй като устата му бяха запушени с един жълт и сладък банан, и той зарита като яре в ръцете на черните вождове. Моряците търтиха да бягат към кораба, но бяха заковани на място от гласа на краля:

— Спокойно, моряци, корабът потъва, вода има за всички!

О, ужас! Щом вдигнаха очи, моряците забелязаха само мачтата на потъващия кораб и върху нея черния магьосник Айло, примиращ от удоволствие сред заливащите го вълни.

Ами сега какво да правят! Накъде да бягат, в какви миши дупки да се свират!

Някои от моряците заплакаха. Те бяха чували, че на тоя остров живеят людоеди, които имат странни обичаи, но приказките за печенето на ръжен им се струваха чиста измислица. Пък и оръжието им потъна.

Едва успяха да си поемат дъх, когато най-черният от вождовете посочи към краля:

— Тоя не става. Много е слаб.

Няколко негри се спуснаха към капитан Ким. Хванаха го набързо, привързаха го с лико и го положиха пред Кокосо Пали Лула.

Кралят го погледна отвисоко, както може да гледа само един негърски крал, и удари два пъти с ръжена.

— И тоя не става — едва процеди през зъби той, — намерете някой по-тлъст. Защо да хабим напразно жаравата.

Шегобишко гледаше и не смееше да мигне. Трепереше до него и Окей Окай. Кокаска го следеше с такъв светнал поглед, че ако се доближеше до нея, сигурно щеше да пламне, преди да го сложат на ръжена.

Помисли си това и усети, че две черни ръце го хващат за раменете.

— О, хо-хо-хо… Крехък е като агне! — Чу гласът на този, който го носеше като в люлка.

Горкият Шегобишко. Толкова се уплаши, че изгуби ума и дума от страх. Негърът продължаваше да вика: „Крехък е, ох, колко е крехък!“, а това на Шегобишко звучеше така: „Кротък е, ох, колко е кротък!“

— Татко — изпищя принцеса Кокаска, — пуснете го! Изглежда много добър с тая коса като паламида и много чист с тая кенарена ризка.

Крал Кокосо Пали Лула поглади дъщеря си по черната къдрава глава.

— Спокойно, принцесата ми, не плачи!

— Татко…

— Моя черна и хубава принцесо… Не се бой. Знам, че няма лоши деца и крал Кокосо Пали Лула никога няма да направи зло на едно дете.

Пуснаха Шегобишко. Той стъпи на краката си. Не искаше да гледа как го пекат на шиш, но отвори очи. И тогава забеляза, че топлината, която грееше дясната му длан, идеше от ръката на принцеса Кокаска.

— Нали ще бъдеш добър? — попита го тя.

Не отговори. Защото не знаеше какво значи да бъдеш лош. Стисна й ръката и се обърна към краля, на когото в тоя миг поднасяха корабния готвач Чер Пипер.

И капитан Ким им се стори много слаб и длъгнест, а когато измъкнаха от палмовите храсти великия английски пътешественик и няколко черни вождове го опипаха за ребрата, един от тях отсече: „Я махнете тоя кокалест дангалак, става само за кучешки сандвич!“

Крал Кокосо Пали Лула отново запали лулата си: ей тъй, взе от жарта един въглен, натисна го с палец в позлатеното гърло на лулата, дълга половин метър. И като вдъхна дълбоко дима, дълго въздиша, замаян от тютюна, с мирис на жасмин. Когато погледна корабния готвач, оставен пред нозете му, забеляза с кралско достойнство:

— Тая тантуреста тиква е тлъста и става само за шиш! — Закашля се, смукна още един-два пъти от лулата си и каза: — Ето ви ръжена!

Корабният готвач започна да квичи като прасе. Негово кралско величество се хвана за корема. И избухна и в такъв смях, че като топка заподскача по земята, започна да рита с крака и да вика на пресекулки:

— Хо-хо-хо… ха-ха-ха… ох, ах… ще обеся тая черна маймунааа, хо-хо, ха-ха…

Така се смееше, че зарази със смеха си всички вождове, кралицата, Кокоско и Кокаска, и другите деца по брега, черни и слънчеви, с бели като бисери зъби.

— Ваше кралско величество — наведе се над него адмирал Джинджифил, — какво ви стана!

— Ще го обеся тоя черен магьосник! — заканваше се кралят и не можеше да дойде на себе си от смях. — Ха-ха, хо-хо… да ми сложи в лулата шафран наместо щипка тютюн…

Истината беше точно такава. Освен че беше магьосник при краля, Айло беше и кралски шут — къде се е чуло и видяло да бъдеш негърски крал и да не се смееш!

Когато му мина смеха, крал Кокосо Пали Лула прибра в кралската торба лулата си и заповяда да развържат корабния готвач, като промърмора нещо такова: „Оставете го, не подушвате ли, че целият се е умирисал на чер пипер!“ Събра около себе си адмирал Джинджифил, капитан Ким… и всички останали моряци, удари пет пъти с ръжена си в жарника и рече:

— Разликата между добрите и лошите хора е същата, каквато е между кравата и змията: първата превръща тревата в мляко, а втората — млякото в отрова… Вие се уверихте, че съм готов да ви стана приятел, разбрах, че и вие можете да умрете за едно приятелство. Добре дошли на Острова на маймуните и бъдете добри гости на крал Кокосо Пали Лула!

Адмиралът се спусна към краля. От благодарност за негърското гостоприемство и бъдещото приятелство увеси на кралската шия пет едри колкото подкова медала от името на техни величества краля, кралицата и целия далечен кралски род.

Тогава Кокосо Пали Лула запали отново лулата си, покани гостите на обед — церемониала по посрещането се проточи няколко часа — и с кралски стъпки тръгна към двореца, където внезапно всички се разтревожиха, когато стана дума, че наблизо са се появили