Йордан Милев
Съкровището на махараджата (16)

чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра

може да запита по-любознателният читател, който внимателно е следил големите премеждия и необикновеното пътешествие на Шегобишко по вода и суша с чадър?

И ще бъде напълно прав. Знае се вече, че Шегобишко плува за в къщи и че остави на един негърски остров своя верен приятел Господин Дръж Ми Чадъра. Белия слон продължава да бие училищния звънец на остров Сулуан. А никъде не се спомена кой държи сега чадъра на Господин Дръж Ми Чадъра!

Но трябва да бъдем справедливи. Тези деца, които усещат глад — не може непрекъснато да се чете, — да отидат в кухнята, да отворят шкафове и долапи и да опитат от всичко, каквото намерят там. А по-нетърпеливите да продължат четенето и добре да внимават, защото се бяха случили много нови чудесии и още имаше да се случват.

— А вярно ли е, че са видели чадъра като облак, засенчил Белия слон?

Спокойно, деца, търпение!

И с това може би ще се досетите за думите на най-великия от всички кралски съветници, който в началото на нашия разказ не поглади брадата си, не отпи от кафето, не смукна от лулата, а рече: „То е добродетел за слабия и украшение за силния.“

… Плува Шегобишко, лежи по гръб върху сала и гледа небето. Слънцето не пече така жарко. Мисли си: „Близо съм вече до дома. Може и сняг да е паднало там!“ Струва му се, че спи, но не вижда кораб. Капитанът го взема за корабокрушенец, изпраща му лодка, иска да го качи на палубата.

— Къде си тръгнал с тия десет бамбукови пръта — вика през корабната тръба… — За пръв път прибирам толкова малък корабокрушенец.

— Не съм корабокрушенец, а Шегобишко.

— Вижда се, че си шегобиец, щом си тръгнал така, но съм длъжен да те прибера. Нали ти викаше SOS.

— Не съм викал за помощ, а си мислех за снега.

— Слънчасал е — обръща се капитанът към двама моряци до него, — говори несвързано. Сняг в тоя екваториален пек! Я идете и го донесете, че някоя акула ще закуси с него.

— Не съм корабокрушенец! — упорствува той.

Двамата му надяват спасителен пояс и го влачат на буксир. Връзват го с корабно въже и така капитанът го извлича на палубата.

Шегобишко едва не ахва. Не е ли това капитанът Ким? Корабът е друг, а капитанът… „Да, той е“ — мисли Шегобишко и гледа надолу. „Ами ако сега ме познае!“

— Колко струва билетът? — пита изведнъж Шегобишко и гледа капитана право в очите.

— Ха-ха-ха — смее се капитан Ким, — гол сиромах, а горд!

— Не съм сиромах! Имам съкровище, по-голямо от това на Молук бей!

Нещо трепва в сърцето на капитана. Вика корабния готвач… А той — Чер Пипер. И го пита:

— Познаваш ли това момче?

— Таз паламида ми е позната, но май че не съм го виждал.

— А не ти ли прилича на краля от Сулуан, който не ни допусна до брега?

„Сега ще ме познаят — изтръпна Шегобишко и погледна колко метра има до края на борда. — Около пет!“

— Колко струва билетът? — извика той, за да отвлече вниманието им. И двамата бяха втренчили очи в него.

Чер Пипер каза:

— Ако съм сигурен, че това е кралят-дете, ще го сготвя веднага с ким. Щяхме да изгинем, докато намерим друг остров след Сулуан. А и подправките ни се бяха свършили.

Поогледа го, обиколи отстрани и рече:

— Не, не е той… Всички деца си приличат.

„Сега ще проверя — изхитри се капитан Ким, — ще ми платиш за дяволъка си, кралю дяволити!“

— Искаш да пътуваш до в къщи, добре: билетът ти струва една шепа бисери.

Шегобишко бърка в джобовете си и хвърля в нозете им шепа бисери. Подът около тях побелява. Те се хващат за устата от изненада, викат ай, ой… но докато кажат ай, нещо цамбурва зад борда.

— Дръжте го, той е негодникът — вика капитан Ким.

— Ще го сготвя, на яхния ще го направя с чер пипер и дафинов лист! — крещи корабният готвач.

Но Шегобишко вече го няма. Лази по дъното на морето като дънолаз и ни кораб вижда вече, ни акули. Само подводни скали-рифове и корали, и някаква огромна пещера отсреща…

Някой вика:

— Сезам, отвори се!

Не се показва човешка ръка, а скалата се отмества. Шегобишко спира смаян: огромна трапеза, около нея — моряци, чиито лица е виждал по корабите. На средата на масата — чалма, голяма колкото възглавница. И голяма бяла брада, и две очи, които светят като бисери.

Уж ядат нещо, а когато се вглежда, Шегобишко изтръпва: ядат бисери, както гъските гълтат пясък.

Шегобишко се доближава до масата. Чака един от моряците да преглътне голямото зърно бисер, пита го:

— Кой е тоя в средата?

— Али Баба — преглъща и хълца морякът.

— А вие кои сте?

— Неговите четиридесет приятели.

Всичко това изчезва, Шегобишко е някъде далеч, нов глас лети към него:

— Ваше кралско величество, запазете спокойствие… Разбойниците са неизтребими. Те са навсякъде. Вари ги, печи ги — отново никнат като кукуряк.

Господин Дръж Ми Чадъра ли е това? Но нали той остана на един далечен остров. Бисерните миди сигурно вече са вързали и скоро ще ги берат.

Мирише му на емфие. Шегобишко е спокоен. Лулата на Кокосо Пали Лула има запаси за цял живот. Дори и да пропуши принц Кокосо, когато баща му предаде лулата си и го сложи като кралски изтърсак на трона.

Лети Шегобишко над морето — вече се е качил на самолет, — лети и не вярва: долу — острови, като зелени смарагди в морето. И на всеки остров по един юнак, но не с тюрбан, а с калпак. Изпратил ги е той да учат децата, да играят с тях, да отглеждат банани и бисери, а зададе ли се разбойник — кракът му да не стъпва на брега. Великани колкото Коломай — много. И Лилитуни има, но умни и добри…

Плава с кораб, летя със самолет, пътува с влак… И ето го — върви Шегобишко към къщи. Отстрани — децата са се наредили в шпалир. Искат да видят великия морешественик.

— Шегобишко, Шегобишко… — И не може изведнъж да разбере кой го вика по име.

— Гледайте, вижте… Шегобишко се върна!

— Гледайте, гледайте… — Едно момиче тича към него и го оглежда отблизо — нито едно копче няма на ризата.

Та това е Кокаска… Не, каква ти Кокаска, Ацилар е — бяла и хубава, приятелката му с това приказно име.

Шегобишко се хваща за ризата. Наистина тя е без копчета. И тогава си спомня за ножа на крал Кокосо Пали Лула, който му отряза всичките копчета — за спомен.

— И по-добре, че е така — вика друго дете, — сега никой не може да му каже копче!

Но какво е това? Сняг! Хубав и пухкав, какъвто вали само над Криволичи. Студено е. А от облаците падат снежинки — едри и прелестни, малки чадърчета от светлина.

Изведнъж една снежинка взе да расте, расте, става като малко пухкаво облаче, става бял облак, става чадър… А под него — Господин Дръж Ми Чадъра.

Шегобишко трие очите си и не вярва.

— Добре дошъл, приятелю! — вика той. — Вярвах аз, че някой ден ще ми дойдеш на гости. — Но че ще дойдеш така по риза, не можех да предположа. Това да не е екватора, не виждаш ли какъв е студ?

Децата стояха с ококорени от учудване очи. Някои от тях потръпваха от студ, като го гледаха само по риза и панталонки. Други казваха: „Бррр…“ И триеха ръцете си, да се стоплят.

Господин Дръж Ми Чадъра каза:

— Моля те, дръж ми чадъра!

Шегобишко пое чадъра и попита:

— Къде си тръгнал, мой черни братко, в тоя студ и мраз само по риза и с чадър?

— Нищо, нищо — отвръща Окей Окай, — предвидил съм всичко. Нося си ръкавици от заешка кожа.

Това „мой черни братко“ се втълпи в главата на Шегобишко. Струваше му се, че нещо не е точно така. Вгледа се по-добре и плесна с ръце:

— Та това е Попарко, приятелю мой, ти ли си?

— А кой друг може да бъде! Мигар ще допусна да извършиш някое приключение без мен.

— А защо беше толкова черен?

— Намазах се със сажди и катран… Опитай и ти и ще видиш какъв Окай ще станеш за окайване и за бой. Едва не ме напердашиха и затова избягах след тебе с кораба на великия пътешественик адмирал Джинджифил…

— Гледайте, гледайте…

Всички деца вдигнаха глави към небето. И какво да видят!

— Бял слон под чадър!

— Слон под чадър ли?

— Това да не е снежинка?

— Вятър работа, може ли един слон да бъде снежинка, когато слонът тежи пет тона!

— Може, може — ако снежинката е голяма, може!

— Ти, Ацилар, винаги се препираш — рече Попарко, — колкото по растеш, толкова по-препирна ставаш.

Белия слон се спусна точно край Шегобишко. Децата наоколо се разбягаха и се образува цяла поляна, бяла като самодивско хорище.

— За къде сте без мен — каза Белия слон и се засмя с бял весел смях: — Ха-ха, хо-хо, хайде да изиграем едно снежно хоро.

Шегобишко гледаше и не вярваше:

— Не, това не може да бъде!

— Може, Шегобишко, може… Биех училищния звънец на остров Сулуан, но мога ли цял живот само това да правя, а ти да играеш с Попарко и Ацилар край Криволичи, змии да хващаш, главите на змейове да късаш?

— И откъде взе тоя чадър?

— Откъде ли! Като гледаш, не виждаш ли? Събрах всички тюрбани, които беше навил Нави Вача, и аз си уших чадър. Не ми достигна само един пискюл, но хайде — от мене да мине. Вместо пискюл сложих на чадъра дръжка от бамбук и ето ме, отново сме заедно.

Слонът спря. Стъписа се. Помисли.

— Чакай, чакай — нещо си спомни той (слоновете трудно си спомнят), когато летях насам, ме настигна една бърза телеграма. Като пикирах с чадъра над нея, успях да прочета, че е за теб. Ето я, нанизах я на левия си зъб.

Шегобишко прочете: „… И всяка сутрин да закусваш със сандвич. Лорд Сандвич, велик пътешественик.“

Някакъв глас го стресна. Обърна се. Кой говореше за него!

— И стига с тия сандвичи, че му втръснаха всяка сутрин!

Баба Кута се караше на дядо му:

— Сандвич, та сандвич… Може ли цял живот да се живее със сандвичи? Колко пъти те моля — Тошо, иди до бакалницата, иди бе, човек… купи джинджифил, чер пипер и няколко пакетчета ким… Нали знаеш какъв манджия е Шегобишко, не вкусва нищо без тях.

Стори му се, че е в просъница. Но чуваше същия глас:

— И вземи да изтупаш тоя килим… Откакто баща му го донесе от Индия, не си го тупал.

— Е, и какво! — обади се дядо Тошо.

— Това не е вече бял слон на него…

— Е, а какво?

— Зебра…

— Ми така е, щом Шегобишко ходи с кални обувки по него.

Отвори очи. Това не беше сън. Удари се по главата, за да разбере, че не сънува. Беше буден. А пред леглото му лежеше килимът с белия слон, равен и плосък като дъска.

— Кой ли те е сплескал тъй, приятелю? — наведе се Шегобишко и му стана тъжно. — Или може би съм те измислил?

— Не, Шегобишко, аз съм истински слон… Твоят Бял слон, който те спаси от птицата Хар… Сега е твой ред… Дойде ми до гуша да ме тъпчат! — И като помисли малко, помоли: — Сега е твой ред да ме спасиш.

— Как? Мой бели братко?

— Като ме върнеш във времето…

Белия слон се задъхваше. Искаше много неща да каже, но имаше сили за малко.

— В кое време?

— В моето… Навий килима!

На Шегобишко му стана още по-мъчно. Но когато го молеше един приятел, не можеше да не изпълни желанието му.

Нави килима на руло. Отвори прозореца. Навън продължаваше да вали сняг. Започна да изтърсва килима. Замижа… не можеше да гледа как неговият бял приятел си отива. Завинаги.

Отвори очите си. Белия слон се носеше между белите снежинки. Летеше към времето на приказките.

Старият индийски килим лежеше на пода. Нещо белееше някъде по средата на стаята, приличаше на слон… Но това беше само сянката на краля на джунглата.

Толкова стъпки бяха преминали през него, че той вече нямаше сили да говори с Шегобишко.