John Galsworthy
A Man of Devon (6)

Джон Голсуърти
Утро в долината (6)

VI

“Tuesday, 9th August.

.... It seems more like three weeks than three days since I wrote. The time passes slowly in a sickhouse...! The doctors were here this morning, they give her forty hours. Not a word of complaint has passed her lips since she knew. To see her you would hardly think her ill; her cheeks have not had time to waste or lose their colour. There is not much pain, but a slow, creeping numbness.... It was John Ford’s wish that she should be told. She just turned her head to the wall and sighed; then to poor old Mrs. Hopgood, who was crying her heart out: “Don’t cry, Mums, I don’t care.”

When they had gone, she asked for her violin. She made them hold it for her, and drew the bow across the strings; but the notes that came out were so trembling and uncertain that she dropped the bow and broke into a passion of sobbing. Since then, no complaint or moan of any kind....

But to go back. On Sunday, the day after I wrote, as I was coming from a walk, I met a little boy making mournful sounds on a tin whistle.

“Coom ahn!” he said, “the Miss wahnts t’ zee yu.”

I went to her room. In the morning she had seemed better, but now looked utterly exhausted. She had a letter in her hand.

“It’s this,” she said. “I don’t seem to understand it. He wants me to do something—but I can’t think, and my eyes feel funny. Read it to me, please.”

The letter was from Zachary. I read it to her in a low voice, for Mrs. Hopgood was in the room, her eyes always fixed on Pasiance above her knitting. When I’d finished, she made me read it again, and yet again. At first she seemed pleased, almost excited, then came a weary, scornful look, and before I’d finished the third time she was asleep. It was a remarkable letter, that seemed to bring the man right before one’s eyes. I slipped it under her fingers on the bed-clothes, and went out. Fancy took me to the cliff where she had fallen. I found the point of rock where the cascade of ivy flows down the cliff; the ledge on which she had climbed was a little to my right—a mad place. It showed plainly what wild emotions must have been driving her! Behind was a half-cut cornfield with a fringe of poppies, and swarms of harvest insects creeping and flying; in the uncut corn a landrail kept up a continual charring. The sky was blue to the very horizon, and the sea wonderful, under that black wild cliff stained here and there with red. Over the dips and hollows of the fields great white clouds hung low down above the land. There are no brassy, east-coast skies here; but always sleepy, soft-shaped clouds, full of subtle stir and change. Passages of Zachary’s Pearse’s letter kept rising to my lips. After all he’s the man that his native place, and life, and blood have made him. It is useless to expect idealists where the air is soft and things good to look on (the idealist grows where he must create beauty or comfort for himself); useless to expect a man of law and order, in one whose fathers have stared at the sea day and night for a thousand years—the sea, full of its promises of unknown things, never quite the same, a slave to its own impulses. Man is an imitative animal....

“Life’s hard enough,” he wrote, “without tying yourself down. Don’t think too hardly of me! Shall I make you happier by taking you into danger? If I succeed you’ll be a rich woman; but I shall fail if you’re with me. To look at you makes me soft. At sea a man dreams of all the good things on land, he’ll dream of the heather, and honey—you’re like that; and he’ll dream of the apple-trees, and the grass of the orchards—you’re like that; sometimes he only lies on his back and wishes—and you’re like that, most of all like that....”

When I was reading those words I remember a strange, soft, half-scornful look came over Pasiance’s face; and once she said, “But that’s all nonsense, isn’t it...?”

Then followed a long passage about what he would gain if he succeeded, about all that he was risking, the impossibility of failure, if he kept his wits about him. “It’s only a matter of two months or so,” he went on; “stay where you are, dear, or go to my Dad. He’ll be glad to have you. There’s my mother’s room. There’s no one to say ‘No’ to your fiddle there; you can play it by the sea; and on dark nights you’ll have the stars dancing to you over the water as thick as bees. I’ve looked at them often, thinking of you....”

Pasiance had whispered to me, “Don’t read that bit,” and afterwards I left it out.... Then the sensuous side of him shows up: “When I’ve brought this off, there’s the whole world before us. There are places I can take you to. There’s one I know, not too warm and not too cold, where you can sit all day in the shade and watch the creepers, and the cocoa-palms, still as still; nothing to do or care about; all the fruits you can think of; no noise but the parrots and the streams, and a splash when a nigger dives into a water-hole. Pasiance, we’ll go there! With an eighty-ton craft there’s no sea we couldn’t know. The world’s a fine place for those who go out to take it; there’s lots of unknown stuff’ in it yet. I’ll fill your lap, my pretty, so full of treasures that you shan’t know yourself. A man wasn’t meant to sit at home....”

Throughout this letter—for all its real passion—one could feel how the man was holding to his purpose—the rather sordid purpose of this venture. He’s unconscious of it; for he is in love with her; but he must be furthering his own ends. He is vital—horribly vital! I wonder less now that she should have yielded.

What visions hasn’t he dangled before her. There was physical attraction, too—I haven’t forgotten the look I saw on her face at Black Mill. But when all’s said and done, she married him, because she’s Pasiance Voisey, who does things and wants “to get back.” And she lies there dying; not he nor any other man will ever take her away. It’s pitiful to think of him tingling with passion, writing that letter to this doomed girl in that dark hole of a saloon. “I’ve wanted money,” he wrote, “ever since I was a little chap sitting in the fields among the cows.... I want it for you now, and I mean to have it. I’ve studied the thing two years; I know what I know....

“The moment this is in the post I leave for London. There are a hundred things to look after still; I can’t trust myself within reach of you again till the anchor’s weighed. When I re-christened her the Pied Witch, I thought of you—you witch to me....”

There followed a solemn entreaty to her to be on the path leading to the cove at seven o’clock on Wednesday evening (that is, to-morrow) when he would come ashore and bid her good-bye. It was signed, “Your loving husband, Zachary Pearse....”

I lay at the edge of that cornfield a long time; it was very peaceful. The church bells had begun to ring. The long shadows came stealing out from the sheaves; woodpigeons rose one by one, and flapped off to roost; the western sky was streaked with red, and all the downs and combe bathed in the last sunlight. Perfect harvest weather; but oppressively still, the stillness of suspense....

Life at the farm goes on as usual. We have morning and evening prayers. John Ford reads them fiercely, as though he were on the eve of a revolt against his God. Morning and evening he visits her, comes out wheezing heavily, and goes to his own room; I believe, to pray. Since this morning I haven’t dared meet him. He is a strong old man—but this will break him up....

VI

Вторникъ, 9 августъ.

Повече изглежда, че сѫ минали три седмици, нежели три дена, откато пиша. Въ кѫща, гдето има болни, времето минава бавно!… Лѣкаритѣ бѣха тука тази сутринь, тѣ й даватъ четиридесеть часа. Нито една дума на оплакване не се изтръгна отъ устнитѣ й, откато тя узна… Ако я видѣхте, мѫчно бихте помислили, че е болна; бузитѣ й не бѣха имали време да повѣхнатъ или да изгубятъ цвѣта си. Нѣма много болки, а едно бавно, пълзящо вцепенение… Желанието на Джонъ Фордъ бѣше да й бѫде казано. Тя само извърна главата си къмъ стената и въздъхна; сетне се обърна къмъ бедната стара мисисъ Хопгудъ, която обичаше отъ дъното на душата си:

— Не плачете, госпожо, не искамъ и да зная.

Когато си излѣзоха, тя поиска цигулката си. Накара да я държатъ предъ нея и потегли лѫка надъ струнитѣ, но звуцитѣ, които се изтръгнаха, бѣха тъй колебливи и несигурни, че тя отпусна лѫка и се задави въ хълцане. Следъ това не се чу вече каквато и да било жалба или стенание…

Но да се върнемъ назадъ. Въ недѣля, въ деня следъ като бѣхъ писалъ последния пѫть, като се връщахъ отъ разходка, срещнахъ едно малко момче, което издаваше жални звуци съ една малка свирка.

— Елате, — каза то, — госпожицата желае да ви види.

Отидохъ въ стаята й. Сутриньта тя бѣше изглеждала по-добре, но сега имаше крайно изтощенъ видъ. Въ рѫката си държеше едно писмо.

— Това е, — каза тя. — Струва ми се, че не го разбирамъ. Той иска отъ мене да направя нѣщо, но азъ не мога да мисля и усѣщамъ странно очитѣ си. Прочетете ми го, моля.

Писмото бѣше отъ Захари. Прочетохъ й го на нисъкъ гласъ, защото мисисъ Хопгудъ бѣше въ стаята и плетѣше, но очитѣ й бѣха непрестанно устремени къмъ Пашиенсъ. Следъ като го прочетохъ, тя ме накара да го прочета още веднажъ и още веднажъ. Най-първо тя изглеждаше зарадвана, почти развълнувана, сетне на лицето й се изписа уморенъ, безразличенъ изразъ, и преди да бѣхъ свършилъ третия пѫть четенето, тя бѣше заспала.

Това бѣше едно забележително писмо, което изглеждаше да поставя човѣкъ въ благоприятна свѣтлина предъ очитѣ ви. Пъхнахъ го подъ пръститѣ й на покривката и излѣзохъ. Любопитството ме заведе на канарата, отъ кѫдето тя бѣше паднала. Намѣрихъ оная точка на скалата, гдето се виеше бръшлянътъ. Издадината, на която тя се бѣше покатерила, бѣше малко надѣсно отъ мене — едно страховито мѣсто. То показваше ясно какви безумни чувства трѣбва да сѫ я подтиквали! На задната страна имаше една наполовина пожъната нива съ една ивица макове и съ роякъ лѣтни насѣкоми, които пълзѣха и хвърчеха; въ непожънатата часть на нивата единъ пъдпъдъкъ непрестанно се обаждаше. Небето бѣше синьо до самия рѫбъ на хоризонта, морето бѣше чудно-хубаво подъ тази черна дива канара поръсена тукъ-таме съ червено. Надъ стръмнини и падини по полето голѣми бѣли облаци висѣха низко надъ земята. Тукъ нѣма строги небеса като надъ източното крайбрѣжие, а винаги сънни, нѣжно заоблени облаци, пълни съ леки движения и промѣни. Пасажи отъ писмото на Захари Пиѫрсъ продължаваха да се отронватъ отъ устнитѣ ми. Въ края на краищата, той бѣше такъвъ човѣкъ, какъвто го бѣха направили неговото родно мѣсто, и животътъ, и кръвьта. Безполезно е да се очаква идеализъмъ тамъ, гдето въздухътъ е мекъ и нѣщата даватъ приятна гледка (идеалистътъ расте тамъ, гдето може да създаде красота или удобства за себе си); безполезно е да се очаква чувство на законность и редъ у единъ човѣкъ, чиито дѣди въ течение въ хиляди години денемъ и нощемъ сѫ сновѣли по морето — по морето пълно съ своитѣ обещания за непознати нѣща, никога едно и сѫщо, робъ на своитѣ импулси. Човѣкътъ е подражателно животно…

„Животътъ е достатъчно тежъкъ, — бѣше писалъ той, — ако не си позволява човѣкъ известна свобода. Не сѫди твърде строго за мене! Нима ще те направя по-щастлива, като те повлѣка въ една опасность? Ако успѣя, ти ще бѫдешъ богата жена; но плановетѣ ми ще пропаднатъ, ако ти си съ мене. Когато те гледамъ, това ме разнѣжва. Когато е на море, човѣкъ блѣнува за всички хубави нѣща на сушата, блѣнува за полскитѣ цвѣтя, за меда — а ти си като тѣхъ; блѣнува за ябълковитѣ дървета и за тревата въ овощната градина — а ти си като тѣхъ; понѣкога просто лежи по гръбъ и си желае — а ти си такава, повече отъ всички други си такава“…

Спомнямъ си, че когато четѣхъ тѣзи думи, забелязахъ единъ страненъ, мекъ, полусърдитъ изразъ на лицето на Пашиенсъ; а веднажъ тя каза:

— Но всичко това сѫ глупости, нали?

Следъ това следваше единъ дълъгъ пасажъ за това, какво щѣлъ да спечели той, ако успѣелъ, за всичко онова, което той рискувалъ, за невъзможностьта да претърпи неуспѣхъ, ако запази бодростьта на ума си.

„Това е въпросъ само на два месеца или нѣщо подобно, — продължаваше той; — остани гдето си си сега, мила моя, или иди при моя баща. Той ще бѫде щастливъ, ако си при него. Стаята на майка ми е свободна. Тамъ нѣма никой, който да ти каже «Не!», когато свиришъ на цигулка; можешъ да свиришъ и на брѣга на морето; а когато нощитѣ сѫ тъмни, звездитѣ ще танцуватъ предъ тебе надъ вълнитѣ и ще бѫдатъ едри като пчели. Често съмъ ги съзерцавалъ и съмъ си мислилъ за тебе“…

Пашиенсъ ми бѣше пошепнала: „Не четете това!“ — и по-после азъ го изпущахъ… Следъ това се проявяваше чувствената страна на неговия характеръ: „Следъ като завърша това, цѣлиятъ свѣтъ ще бѫде предъ насъ. Има нѣкои мѣста, кѫдето мога да те заведа. Познавамъ едно мѣсто, гдето не е нито много топло, нито много студено, гдето можешъ да седишъ по цѣлъ день на сѣнка и да наблюдавашъ виещитѣ се растения и кокосовитѣ палми; гдето нѣма да правишъ нищо и нѣма да се грижишъ за нищо; ще имашъ всички плодове, които можешъ да си представишъ; нѣма да чувашъ никакъвъ шумъ, освенъ отъ папагалитѣ и отъ потоцитѣ, и понѣкога нѣкое изплѣскване, когато нѣкой негъръ се гмурне въ нѣкой виръ. Пашиенсъ, ние ще идемъ тамъ! При осемдесеть-тоненъ корабъ нѣма да остане море, което да не опознаемъ. Свѣтътъ е великолепно мѣсто за тия, които излизатъ да го завладѣятъ; въ него все още има сума непознати нѣща. Ще напълня скута ти, мила моя, съ съкровища, та нѣма да можешъ да се познаешъ. Отъ единъ мѫжъ никога не се е очаквало да седи у дома си…“

Презъ цѣлото това писмо, — въпрѣки всичкото негово истинско увлѣчение, — човѣкъ можеше да почувствува, колко много този човѣкъ държеше на своята цель — на доста низката цель на това приключение. Той не съзнаваше това, защото бѣше влюбенъ въ нея; но той трѣбваше да преследва своитѣ собствени цели. Той е жизнеспособенъ — страшно жизнеспособенъ! Сега не се учудвамъ толкова много на това, че тя е трѣбвало да отстѫпи!

Какви картини не бѣше рисувалъ той предъ нея! Имало е сѫщо и чисто физическа привлѣкателность — още не съмъ забравилъ израза, който бѣхъ видѣлъ изписанъ на нейното лице въ Блекъ Милъ. Но следъ като всичко е било казано и направено, тя се е омѫжила за него, защото е Пашиенсъ Войсей. И тя лежи сега тукъ умираща; нито той, нито който и да било другъ нѣма да може вече да я отведе. Жално става човѣку, като си помисли какъ той е тръпнелъ отъ страсть, когато е пишелъ това писмо на това обречено момиче въ оная тъмна дупка минаваща за салонъ. „Азъ искахъ да имамъ пари, — пишеше той, — още когато бѣхъ малко момче и седѣхъ по полето между кравитѣ… Сега искамъ да имамъ пари заради тебе — и ще ги имамъ! Проучвалъ съмъ работата две години; сега зная какво искамъ… Въ момента, когато това писмо ще замине, азъ ще съмъ тръгналъ за Лондонъ. Има още стотици работи, за които трѣбва да се погрижа. Докато котвата не бѫде вдигната, не мога да вѣрвамъ на себе си, че нѣма да се върна пакъ при тебе. Когато прекръстихъ кораба на «Пъстрата чародейка», азъ мислѣхъ за тебе — ти, която ме запленявашъ…“

Следваше едно тържествено заклинание къмъ нея да бѫде въ седемь часа вечерьта въ срѣда (сиречъ, утре) на пѫтеката, която води къмъ беседката, когато той щѣлъ да слѣзе на сушата, за да се сбогува съ нея. Писмото бѣше подписано: „Твоятъ любещъ те съпругъ, Захари Пиѫрсъ“.

Дълго време лежахъ на края на тази нива; тамъ бѣше много спокойно. Камбанитѣ на черквата бѣха започнали да биятъ. Дълги сѣнки се разстилаха пълзишкомъ откъмъ снопитѣ; диви гълѫби се издигаха единъ следъ другъ и отлитаха да спятъ; западното небе бѣше обагрено съ червено и всички падини и хълмътъ бѣха окѫпани въ последната слънчева свѣтлина. Великолепно лѣтно време, но потискащо тихо; това бѣше затишие предъ буря…

Животътъ въ чифлика продължава както обикновено. Ние правимъ сутринни и вечерни молитви. Джонъ Фордъ четѣше молитвитѣ съ свирепъ тонъ, сякашъ изправенъ на прага на нѣкакъвъ бунтъ срещу своя Богъ. Сутринь и вечерь той отива при нея, излиза сетне тежко дишащъ и отива въ стаята си, — за да се моли, струва ми се. Отъ оная сутринь не смѣя да се срещна съ него. Той е силенъ старецъ — но това ще го сломи…