John Galsworthy
A Man of Devon (3)

Джон Голсуърти
Утро в долината (3)

III

“Friday, 29th July.

.... Why do you ask me so many questions, and egg me on to write about these people instead of minding my business? If you really want to hear, I’ll tell you of Wednesday’s doings.

It was a splendid morning; and Dan turned up, to my surprise—though I might have known that when he says a thing, he does it. John Ford came out to shake hands with him, then, remembering why he had come, breathed loudly, said nothing, and went in again. Nothing was to be seen of Pasiance, and we went down to the beach together.

“I don’t like this fellow Pearse, George,” Dan said to me on the way; “I was fool enough to say I’d go, and so I must, but what’s he after? Not the man to do things without a reason, mind you.”

I remarked that we should soon know.

“I’m not so sure—queer beggar; I never look at him without thinking of a pirate.”

The cutter lay in the cove as if she had never moved. There too was Zachary Pearse seated on the edge of his dinghy.

“A five-knot breeze,” he said, “I’ll run you down in a couple of hours.” He made no inquiry about Pasiance, but put us into his cockleshell and pulled for the cutter. A lantern-Jawed fellow, named Prawle, with a spiky, prominent beard, long, clean-shaven upper lip, and tanned complexion—a regular hard-weather bird—received us.

The cutter was beautifully clean; built for a Brixham trawler, she still had her number—DH 113—uneffaced. We dived into a sort of cabin, airy, but dark, fitted with two bunks and a small table, on which stood some bottles of stout; there were lockers, too, and pegs for clothes. Prawle, who showed us round, seemed very proud of a steam contrivance for hoisting sails. It was some minutes before we came on deck again; and there, in the dinghy, being pulled towards the cutter, sat Pasiance.

“If I’d known this,” stammered Dan, getting red, “I wouldn’t have come.” She had outwitted us, and there was nothing to be done.

It was a very pleasant sail. The breeze was light from the south-east, the sun warm, the air soft. Presently Pasiance began singing:

“Columbus is dead and laid in his grave, Oh! heigh-ho! and laid in his grave; Over his head the apple-trees wave Oh! heigh-ho! the apple-trees wave....

“The apples are ripe and ready to fall, Oh! heigh-ho! and ready to fall; There came an old woman and gathered them all, Oh! heigh-ho! and gathered them all....

“The apples are gathered, and laid on the shelf, Oh! heigh-ho! and laid on the shelf; If you want any more, you must sing for yourself, Oh! heigh-ho! and sing for yourself.”

Her small, high voice came to us in trills and spurts, as the wind let it, like the singing of a skylark lost in the sky. Pearse went up to her and whispered something. I caught a glimpse of her face like a startled wild creature’s; shrinking, tossing her hair, laughing, all in the same breath. She wouldn’t sing again, but crouched in the bows with her chin on her hands, and the sun falling on one cheek, round, velvety, red as a peach....

We passed Dartmouth, and half an hour later put into a little wooded bay. On a low reddish cliff was a house hedged round by pine-trees. A bit of broken jetty ran out from the bottom of the cliff. We hooked on to this, and landed. An ancient, fish-like man came slouching down and took charge of the cutter. Pearse led us towards the house, Pasiance following mortally shy all of a sudden.

The house had a dark, overhanging thatch of the rush reeds that grow in the marshes hereabouts; I remember nothing else remarkable. It was neither old, nor new; neither beautiful, nor exactly ugly; neither clean, nor entirely squalid; it perched there with all its windows over the sea, turning its back contemptuously on the land.

Seated in a kind of porch, beside an immense telescope, was a very old man in a panama hat, with a rattan cane. His pure-white beard and moustache, and almost black eyebrows, gave a very singular, piercing look to his little, restless, dark-grey eyes; all over his mahogany cheeks and neck was a network of fine wrinkles. He sat quite upright, in the full sun, hardly blinking.

“Dad!” said Zachary, “this is Pasiance Voisey.” The old man turned his eyes on her and muttered, “How do you do, ma’am?” then took no further notice. And Pasiance, who seemed to resent this, soon slipped away and went wandering about amongst the pines. An old woman brought some plates and bottles and laid them casually on a table; and we sat round the figure of old Captain Pearse without a word, as if we were all under a spell.

Before lunch there was a little scene between Zachary Pearse and Dan, as to which of them should summon Pasiance. It ended in both going, and coming back without her. She did not want any lunch, would stay where she was amongst the pines.

For lunch we had chops, wood-pigeons, mushrooms, and mulberry preserve, and drank wonderful Madeira out of common wine-glasses. I asked the old man where he got it; he gave me a queer look, and answered with a little bow:

“Stood me in tu shillin’ the bottle, an’ the country got nothing out of it, sir. In the early Thirties; tu shillin’ the bottle; there’s no such wine nowadays and,” he added, looking at Zachary, “no such men.”

Zachary smiled and said: “You did nothing so big, dad, as what I’m after, now!”

The old man’s eyes had a sort of disdain in them.

“You’re going far, then, in the Pied Witch, Zack?”

“I am,” said Zachary.

“And where might yu be goin’ in that old trampin’ smut factory?”

“Morocco.”

“Heu!” said the old man, “there’s nothing there; I know that coast, as I know the back o’ my hand.” He stretched out a hand covered with veins and hair.

Zachary began suddenly to pour out a flood of words:

“Below Mogador—a fellow there—friend of mine—two years ago now. Concessions—trade-gunpowder—cruisers—feuds—money— chiefs—Gatling guns—Sultan—rifles—rebellion—gold.” He detailed a reckless, sordid, bold scheme, which, on the pivot of a trading venture, was intended to spin a whole wheel of political convulsions.

“They’ll never let you get there,” said old Pearse.

“Won’t they?” returned Zachary. “Oh yes, they will, an’ when I leave, there’ll be another dynasty, and I’ll be a rich man.”

“Yu’ll never leave,” answered the old man.

Zachary took out a sheet of paper covered with figures. He had worked the whole thing out. So much—equipment, so much—trade, so much—concessions, so much—emergencies. “My last mag!” he ended, “a thousand short; the ship’s ready, and if I’m not there within a month my chance is as good as gone.”

This was the pith of his confidences—an appeal for money, and we all looked as men will when that crops up.

“Mad!” muttered the old man, looking at the sea.

“No,” said Zachary. That one word was more eloquent than all the rest of his words put together. This fellow is no visionary. His scheme may be daring, and unprincipled, but—he knows very well what he’s about.

“Well!” said old Pearse, “you shall have five ’undred of my money, if it’s only to learn what yu’re made of. Wheel me in!” Zachary wheeled him into the house, but soon came back.

“The old man’s cheque for five hundred pounds!” he said, holding it up. “Mr. Treffry, give me another, and you shall have a third of the profits.”

I expected Dan to give a point-blank refusal. But he only asked:

“Would that clear you for starting?”

“With that,” said Zachary, “I can get to sea in a fortnight.”

“Good!” Dan said slowly. “Give me a written promise! To sea in fourteen days and my fair share on the five hundred pounds—no more—no less.”

Again I thought Pearse would have jumped at this, but he leaned his chin on his hand, and looked at Dan, and Dan looked at him. While they were staring at each other like this, Pasiance came up with a kitten.

“See!” she said, “isn’t it a darling?” The kitten crawled and clawed its way up behind her neck. I saw both men’s eyes as they looked at Pasiance, and suddenly understood what they were at. The kitten rubbed itself against Pasiance’s cheek, overbalanced, and fell, clawing, down her dress. She caught it up and walked away. Some one, I don’t know which of us, sighed, and Pearse cried “Done!”

The bargain had been driven.

“Good-bye, Mr. Pearse,” said Dan; “I guess that’s all I’m wanted for. I’ll find my pony waiting in the village. George, you’ll see Pasiance home?”

We heard the hoofs of his pony galloping down the road; Pearse suddenly excused himself, and disappeared.

This venture of his may sound romantic and absurd, but it’s matter-of-fact enough. He’s after L. s. d.! Shades of Drake, Raleigh, Hawkins, Oxenham! The worm of suspicion gnaws at the rose of romance. What if those fellows, too, were only after L. s. d....?

I strolled into the pine-wood. The earth there was covered like a bee’s body with black and gold stripes; there was the blue sea below, and white, sleepy clouds, and bumble-bees booming above the heather; it was all softness, a summer’s day in Devon. Suddenly I came on Pearse standing at the edge of the cliff with Pasiance sitting in a little hollow below, looking up at him. I heard him say:

“Pasiance—Pasiance!” The sound of his voice, and the sight of her soft, wondering face made me furious. What business has she with love, at her age? What business have they with each other?

He told me presently that she had started off for home, and drove me to the ferry, behind an old grey pony. On the way he came back to his offer of the other day.

“Come with me,” he said. “It doesn’t do to neglect the Press; you can see the possibilities. It’s one of the few countries left. If I once get this business started you don’t know where it’s going to stop. You’d have free passage everywhere, and whatever you like in reason.”

I answered as rudely as I could—but by no means as rudely as I wanted—that his scheme was mad. As a matter of fact, it’s much too sane for me; for, whatever the body of a scheme, its soul is the fibre of the schemer.

“Think of it,” he urged, as if he could see into me. “You can make what you like of it. Press paragraphs, of course. But that’s mechanical; why, even I could do it, if I had time. As for the rest, you’ll be as free—as free as a man.”

There, in five words of one syllable, is the kernel of this fellow Pearse—“As free as a man!” No rule, no law, not even the mysterious shackles that bind men to their own self-respects! “As free as a man!” No ideals; no principles; no fixed star for his worship; no coil he can’t slide out of! But the fellow has the tenacity of one of the old Devon mastiffs, too. He wouldn’t take “No” for an answer.

“Think of it,” he said; “any day will do—I’ve got a fortnight.... Look! there she is!” I thought that he meant Pasiance; but it was an old steamer, sluggish and black in the blazing sun of mid-stream, with a yellow-and-white funnel, and no sign of life on her decks.

“That’s her—the Pied Witch! Do her twelve knots; you wouldn’t think it! Well! good-evening! You’d better come. A word to me at any time. I’m going aboard now.”

As I was being ferried across I saw him lolling in the stern-sheets of a little boat, the sun crowning his straw hat with glory.

I came on Pasiance, about a mile up the road, sitting in the hedge. We walked on together between the banks—Devonshire banks, as high as houses, thick with ivy and ferns, bramble and hazel boughs, and honeysuckle.

“Do you believe in a God?” she said suddenly.

“Grandfather’s God is simply awful. When I’m playing the fiddle, I can feel God; but grandfather’s is such a stuffy God—you know what I mean: the sea, the wind, the trees, colours too—they make one feel. But I don’t believe that life was meant to ‘be good’ in. Isn’t there anything better than being good? When I’m ‘good,’ I simply feel wicked.” She reached up, caught a flower from the hedge, and slowly tore its petals.

“What would you do,” she muttered, “if you wanted a thing, but were afraid of it? But I suppose you’re never afraid!” she added, mocking me. I admitted that I was sometimes afraid, and often afraid of being afraid.

“That’s nice! I’m not afraid of illness, nor of grandfather, nor of his God; but—I want to be free. If you want a thing badly, you’re afraid about it.”

I thought of Zachary Pearse’s words, “free as a man.”

“Why are you looking at me like that?” she said.

I stammered: “What do you mean by freedom?”

“Do you know what I shall do to-night?” she answered. “Get out of my window by the apple-tree, and go to the woods, and play!”

We were going down a steep lane, along the side of a wood, where there’s always a smell of sappy leaves, and the breath of the cows that come close to the hedge to get the shade.

There was a cottage in the bottom, and a small boy sat outside playing with a heap of dust.

“Hallo, Johnny!” said Pasiance. “Hold your leg out and show this man your bad place!” The small boy undid a bandage round his bare and dirty little leg, and proudly revealed a sore.

“Isn’t it nasty?” cried Pasiance ruefully, tying up the bandage again; “poor little feller! Johnny, see what I’ve brought you!” She produced from her pocket a stick of chocolate, the semblance of a soldier made of sealing-wax and worsted, and a crooked sixpence.

It was a new glimpse of her. All the way home she was telling me the story of little Johnny’s family; when she came to his mother’s death, she burst out: “A beastly shame, wasn’t it, and they’re so poor; it might just as well have been somebody else. I like poor people, but I hate rich ones—stuck-up beasts.”

Mrs. Hopgood was looking over the gate, with her cap on one side, and one of Pasiance’s cats rubbing itself against her skirts. At the sight of us she hugged herself.

“Where’s grandfather?” asked Pasiance. The old lady shook her head.

“Is it a row?” Mrs. Hopgood wriggled, and wriggled, and out came:

“Did you get yure tay, my pretty? No? Well, that’s a pity; yu’ll be falin’ low-like.”

Pasiance tossed her head, snatched up the cat, and ran indoors. I remained staring at Mrs. Hopgood.

“Dear-dear,” she clucked, “poor lamb. So to spake it’s—” and she blurted out suddenly, “chuckin’ full of wra-ath, he is. Well, there!”

My courage failed that evening. I spent it at the coastguard station, where they gave me bread and cheese and some awful cider. I passed the kitchen as I came back. A fire was still burning there, and two figures, misty in the darkness, flitted about with stealthy laughter like spirits afraid of being detected in a carnal-meal. They were Pasiance and Mrs. Hopgood; and so charming was the smell of eggs and bacon, and they had such an air of tender enjoyment of this dark revel, that I stifled many pangs, as I crept hungry up to bed.

In the middle of the night I woke and heard what I thought was screaming; then it sounded like wind in trees, then like the distant shaking of a tambourine, with the high singing of a human voice. Suddenly it stopped—two long notes came wailing out like sobs—then utter stillness; and though I listened for an hour or more there was no other sound ....

III

Петъкъ, 29 юлий.

… Защо ми задавате толкова много въпроси и ме карате да пиша за тѣзи хора, вмѣсто да си гледамъ работата? Ако наистина искате да научите нѣщо, ще ви разправя за събитията въ срѣда.

Бѣше великолепно утро. И Данъ бѣше дошелъ, за моя изненада, макаръ че би трѣбвало да зная, че когато той каже нѣщо, прави го. Джонъ Фордъ излѣзе, за да се здрависа съ него, но следъ това, като си спомни за какво бѣше дошелъ, започна да диша тежко, не каза нищо и пакъ си влѣзе. Пашиенсъ не можеше да се види нийде и ние слѣзохме заедно на брѣга.

— Не ми се харесва този човѣкъ Пиѫрсъ, Джорджъ, — каза ми Данъ по пѫтя. — Много глупаво постѫпихъ, като казахъ, че ще дойда — и сега трѣбва да дойда, но какво представлява той, всѫщность? Той не е човѣкъ, който върши нѣщо, безъ да има нѣкакви намѣрения, помнете ми думитѣ.

Забелязахъ, че скоро ще разберемъ това.

— Азъ не съмъ толкова сигуренъ за този страненъ просякъ. Винаги, когато съмъ го виждалъ, съмъ си мислилъ за нѣкой пиратъ.

Платноходката се намираше на мѣстото си така, каточе не бѣше се помръдвала. И Захари Пиѫрсъ бѣше на брѣга пакъ така, седналъ на края на своята лодка.

— Вѣтърътъ е за петь вѫзли въ часъ, — каза той. — Ще ви върна следъ нѣколко часа.

Той не попита нищо за Пашиенсъ, а ни настани въ своята черупка и започна да гребе къмъ платноходката. Посрещна ни единъ човѣкъ съ изпъкнали челюсти, по име Праулъ, съ заострена, изпъкнала брадичка, продълговата, хубаво избръсната горна устна, съ обрулено отъ времето лице — истинска морска птица.

Платноходката бѣше хубаво почистена. Построена за единъ Бриксхамски риболовецъ, нейниятъ номеръ — ДХ 113 — още не бѣше изличенъ.

Влѣзохме въ нѣкава особена кабина, просторна, но тъмна, мебелирана съ две пейки и една малка маса, върху която стояха нѣколко бутилки бира; имаше и шкафове и окачалки за дрехи. Праулъ, който ни разведе изъ платноходката, изглеждаше много гордъ съ едно особено приспособление за вдигане на платната. Минаха нѣколко минути, преди да излѣземъ пакъ на палубата. И тогава видѣхме, че въ малката лодка, която гребѣше къмъ платноходката, седѣше Пашиенсъ.

— Ако знаехъ това, — каза Данъ заплетено, като се изчерви, — нѣмаше да дойда.

Тя ни бѣше измамила и нѣмаше какво да се прави.

Пѫтуването бѣше много приятно. Вѣтрътъ духаше леко отъ юго-изтокъ, слънцето бѣше топло, въздухътъ — мекъ. По едно време Пашиенсъ започна да пѣе:

„Колумбъ е умрѣлъ и положенъ е въ гроба —

        О! хей-хо! — положенъ е въ гроба.

И ябълчни клони надъ него се свеждатъ —

        О! хей-хо! — надъ него се свеждатъ…

 

Узрѣлъ е плодътъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо — готовъ е да падне.

Дойде една баба и всичко събра тя —

        О! хей-хо! — и всичко събра тя…

 

Събранъ е плодътъ, нареденъ на полици —

        О! хей-хо! — плодътъ на полици.

А повече искашъ ли, пѣй си самичъкъ —

        О! хей-хо! — ти пѣй си самичъкъ…“

Нейниятъ слабъ, тънъкъ гласъ идваше до насъ на трели и вълни, както го носѣше вѣтърътъ, като пѣсеньта на чучулига залутана въ небесата. Пиѫрсъ стана, отиде при нея и й пошепна нѣщо. Въ лицето й доловихъ нѣкакъвъ проблѣсъкъ, какъвто трепва понѣкога въ лицето на нѣкое диво създание. Тя трепна, разтърси косата си, засмѣ се — и всичко това наведнажъ! Тя не искаше да пѣе повече, а се сви на дѫга, подпрѣла брадичка на рѫцетѣ си, докато слънчевитѣ лѫчи падаха върху едната отъ бузитѣ й, крѫгла, кадифена, червена като праскова…

Минахме край Дартмаутъ и половинъ часъ по-късно навлѣзохме въ единъ малъкъ, залесенъ заливъ. На една низка, червеникава канара бѣше построена една кѫща, заобиколена съ борове. Единъ остатъкъ отъ порутена скеля излизаше отъ долния край на канарата и висѣше надъ водата. Ние метнахме тамъ вѫжето и слѣзохме на сушата. Единъ старъ човѣкъ, приличенъ на риба, дойде на брѣга съ размъкната походка и пое грижата за платноходката. Пиѫрсъ ни поведе къмъ кѫщата, а Пашиенсъ, която ни следваше, изведнажъ бѣше станала смъртно-плаха.

Кѫщата имаше тъменъ покривъ съ широка стрѣха, покритъ съ тръстика, каквато растѣше тукъ изъ мочуритѣ наоколо. Не си спомнямъ нищо друго забележително. Кѫщата не бѣше нито нова, нито стара; нито хубава, нито пъкъ грозна; нито чиста, нито съвсемъ замърсена; тя стърчеше съ всичкитѣ си прозорци надъ морето, обърнала презрително гърба си къмъ сушата.

Седналъ на нѣщо като тераса, до единъ огроменъ телескопъ, ние видѣхме единъ много старъ човѣкъ съ панамена шапка и тръстиковъ бастунъ. Неговитѣ снѣжно-бѣли мустаци и брада и почти чернитѣ му вежди придаваха единъ съвсемъ особенъ, проницателенъ видъ на неговитѣ малки, подвижни, тъмно-сиви очи. По врата му и по бузитѣ му съ цвѣта на махагони имаше цѣла една мрежа отъ тънки бръчици. Той седѣше изправенъ, изложенъ напълно на слънцето, и едва примигваше.

— Татко! — каза Захари. — Това е Пашиенсъ Войсей.

Стариятъ човѣкъ извърна къмъ нея очитѣ си и промълви:

— Какъ сте, госпожице?

И следъ това не й обърна повече внимание. И Пашиенсъ, която изглеждаше да се разсърди отъ това, скоро се измъкна и тръгна да се разхожда между бороветѣ. Една стара жена донесе нѣколко чинии и бутилки и ги нареди както свърне на една маса. И ние насѣдахме около фигурата на стария капитанъ Пиѫрсъ, безъ да кажемъ нито дума, каточе всички бѣхме подъ влиянието на нѣкаква магия.

Преди закуската стана една малка сцена между Захари Пиѫрсъ и Данъ, които се препираха за това, кой отъ тѣхъ ще трѣбва да покани Пашиенсъ. Препирнята завърши съ това, че и двамата отидоха — и се върнаха безъ нея. Тя не искала никаква закуска, щѣла да си остане кѫдето била, между бороветѣ.

На закуска получихме котлети, диви гълѫби, гѫби и мармеладъ отъ черници и отъ общи винени чаши пихме чудно-хубава мадейра. Попитахъ стария човѣкъ откѫде я е купилъ; той ми отправи единъ страненъ погледъ и ми отговори съ слабъ поклонъ:

— Струваше ми два шилинга бутилката, и държавата не получи нищо отъ това, съръ. Въ началото на тридесеттѣ години бѣше. Два шилинга бутилката. Въ днешно време нѣма вече такова вино; нѣма вече и, — добави той, като погледна Захари, — такива хора.

Захари се усмихна и каза:

— Ти никога не си вършилъ такова голѣмо нѣщо, татко, каквото кроя азъ сега!

Въ очитѣ на стария човѣкъ блесна нѣкакво презрение.

— Значи, ти ще идешъ далечъ съ „Пъстрата чародейка“, Захъ?

— Да, — каза Захари.

— А кѫде можешъ да идешъ съ тази разнебитена черупка?

— Въ Мароко.

— Ха! — каза стариятъ човѣкъ. — Тамъ нѣма нищо; познавамъ този брѣгъ, както познавамъ дланьта на рѫката си.

Той протегна рѫката си, която бѣше покрита съ вени и косми.

Изведнажъ Захари започна да лѣе цѣлъ потокъ отъ думи:

— Подъ Могадоръ… единъ човѣкъ има тамъ… мой приятель… две години има отъ тогава. Концесии, търговия… барутъ… кръстосвани… вражди… пари… главатари… топове… султанътъ… пушки… възстание… злато.

Той разви единъ безскрупуленъ, нисъкъ, дързъкъ, планъ, който, подъ формата на нѣкакво търговско предприятие, гонѣше цельта да създаде цѣла редица политически смутове.

— Никога нѣма да ти позволятъ да слѣзешъ тамъ, — каза стариятъ Пиѫрсъ.

— Нѣма ли? — отвърна Захари. — О, щатъ, ще ми позволятъ! А когато напустна страната, ще има друга династия и азъ ще бѫда богатъ човѣкъ.

— Никога нѣма да я напустнешъ, — отговори стариятъ човѣкъ.

Захари взе единъ листъ хартия покритъ съ цифри. Той бѣше изработилъ цѣлия планъ:

— Толкова пари — за екипировка, толкова пари — за концесии, толкова пари — за търговия, толкова пари — за непредвидени случаи. Последната ми просия! Хилядо лири не ми стигатъ. Корабътъ е готовъ и ако не бѫда тамъ следъ единъ месецъ, все едно, че планътъ ми е пропадналъ.

Това бѣше цельта на разкриването на неговитѣ планове — зовъ за пари! И ние всички се спогледахме така, както правятъ всички хора, когато изкочи такова нѣщо.

— Лудость! — промълви стариятъ човѣкъ, като гледаше къмъ морето.

— Не! — каза Захари.

Тази последната дума бѣше по-красноречива отъ всички останали негови думи взети заедно. Този човѣкъ не е фантастъ. Неговиятъ планъ може да е смѣлъ и безпринципенъ, но — той знае много добре какво иска.

— Добре, — каза стариятъ Пиѫрсъ, — ще получишъ петстотинъ лири отъ моитѣ пари, макаръ само, за да видя какво ще направишъ. Закарай ме вѫтре!

Съ стола на колелца Захари го закара въ кѫщата, но скоро се върна.

— Ето чека за петстотинъ лири на стареца! — каза той, като държеше високо чека. — Мистъръ Трефри, дайте ми другитѣ петстотинъ — и ще имате една трета отъ печалбитѣ.

Очаквахъ, че Данъ ще се откаже направо. Но той само попита:

— Това ще ви бѫде ли достатъчно за заминаване?

— Съ тия пари, — каза Захари, — мога да се впустна на пѫть следъ две седмици.

— Добре! — каза Данъ бавно. — Дайте ми едно писмено обещание. Да бѫдете на море следъ две седмици и да ми дадете каквото ми се пада за моитѣ петстотинъ лири — нито повече, нито по-малко!

Пакъ помислихъ, че Пиѫрсъ ще приеме съ готовность това, но той облегна брадичката си на рѫката си и загледа Данъ, а Данъ загледа него. Докато тѣ се гледаха така единъ другъ, дойде Пашиенсъ, носейки едно котенце.

— Гледайте! — каза тя. — Не е ли миличко?

Котенцето пропълзѣ по нея и се качи отзадъ на шията й. Видѣхъ погледа и на двамата мѫже, когато тѣ гледаха Пашиенсъ, и изведнажъ разбрахъ какви бѣха желанията имъ. Котенцето се умилкваше около бузата на Пашиенсъ, изгуби равновесие и падна, пълзишкомъ, на роклята й. Тя го вдигна и излѣзе съ него. Нѣкой — не помня кой отъ насъ бѣше — въздъхна, а Пиѫрсъ извика:

— Свършено!

Пазарлъкътъ бѣ направенъ.

— Сбогомъ, мистъръ Пиѫрсъ, — каза Данъ. — Предполагамъ, че само за това съмъ ви билъ потрѣбенъ. Моето пони ме чака въ селото. Джорджъ, нали ще изпратите Пашиенсъ до у тѣхъ?

Чухме тропота отъ копитата на неговото пони, галопиращо по пѫтя. Пиѫрсъ ненадейно се извини и изчезна.

Тази негова авантюра може да звучи романтично и абсурдно, но тя е нѣщо съвсемъ конкретно. Той гледа да трупа лири, шилинги и пени! О, вие сѣнки на Дрейкъ, Ралей, Хоукинсъ, Оксенхамъ! Червеятъ на подозрението прояжда розата на романтиката. Дали и тия хора сѫщо не сѫ гледали само да трупатъ лири, шилинги и пени?…

Зарѣяхъ се въ боровата гора. Земята тамъ бѣше покрита, като тѣлото на пчела, съ черни и златни ивици. Подъ мене бѣше синьото море; по степнитѣ треви се катерѣха бръмбари и надъ тѣхъ се носѣха бѣли, сънни облаци. Всичко бѣше преизпълнено съ нѣжность, бѣше истински Девонски лѣтенъ день. Ненадейно се натъкнахъ на Пиѫрсъ, който стоеше на края на една канара, докато Пашиенсъ бѣше седнала въ една малка трапчинка отдолу и гледаше нагоре къмъ него. Чухъ го да казва:

— Пашиенсъ… Пашиенсъ!

Звукътъ на неговия гласъ и видътъ на нейното нѣжно, учудено лице ме разяриха. Какво общо има тя съ любовьта — на своята възрастъ? Какво общо иматъ тѣ единъ съ другъ?

Той ми каза изведнажъ, че тя си била тръгнала за у дома си, притегли ме къмъ скелята на брѣга, задъ едно старо, сиво пони. По пѫтя той пакъ се върна на своето предложение отъ миналия день.

— Елате съ мене, — каза той. — Не бива да пренебрѣгваме печата. Тамъ ще намѣрите голѣми възможности. Това е една отъ малкото останали непроучени страни. Веднажъ да започна тази работа, вие нѣма да знаете кѫде ще спре тя. Ще имате свободенъ достѫпъ навредъ и ще можете да имате каквото си пожелаете.

Отговорихъ колкото грубо можехъ, — но не и колкото грубо бихъ желалъ, — че неговиятъ планъ е лудешки. Въ сѫщность, за мене той е твърде много здравъ; защото, каквото и да е тѣлото на единъ планъ, неговиятъ духъ отговаря на духа на автора на плана.

— Помислете си, — настояваше той, каточе можеше да чете въ душата ми. — Можете да правите каквото си искате. Да пишете статии за печата, разбира се. Но това е механична работа. О, дори азъ бихъ могълъ да го върша, ако бихъ ималъ време. Що се отнася до всичко друго, вие ще бѫдете тъй свободенъ… тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде.

Тука, въ тѣзи нѣколко думи, е изразена сѫщината на този човѣкъ Пиѫрсъ — „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакво правило, никакъвъ законъ, нито дори мистериознитѣ връзки, които свръзватъ мѫжетѣ съ тѣхното собствено самоуважение! „Тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде!“ Никакви идеали, никакви принципи, никаква звезда, предъ която да благоговѣе, никакви релси, отъ които да не може да изкочи! Но този човѣкъ имаше и упоритостьта на нѣкое девонско старо домашно куче. Той никога не би употрѣбилъ думата „не“, за да даде отговоръ.

— Помислете си, — каза той. — Всѣки день можете да се решите — азъ имамъ две седмици на разположение… Гледайте! Ето я!

Помислихъ, че думата му бѣше за Пашиенсъ; но той сочеше единъ старъ параходъ, ленивъ и черенъ въ ослѣпителната свѣтлина на слънцето, съ боядисанъ съ жълто и бѣло коминъ и безъ никакъвъ признакъ на животъ на борда.

— Това е тя — „Пъстрата чародейка“! Взема като нищо дванадесеть вѫзли на часъ — човѣкъ не би помислилъ това за възможно! Хайде, лека вечерь! По-добре ще бѫде да дойдете. Достатъчно е да ми кажете една дума когато и да било. Сега отивамъ на борда.

И докато стояхъ така, азъ го видѣхъ какъ се излегна на седалището на една малка лодка; слънцето обкръжаваше съ ореолъ неговата сламена шапка.

Отидохъ при Пашиенсъ, която бѣше на около една миля нагоре по пѫтя и седѣше въ храсталака. Тръгнахме между брѣговетѣ — Девонширски брѣгове — високи като кѫщи, гъсто обрасли съ бръшлянъ и папратъ, трънки и лѣщаци и орлови нокти.

— Вѣрвате ли, че има Богъ? — каза тя изведнажъ. — Дѣдовиятъ Богъ е просто ужасенъ. Когато свиря на цигулка, азъ мога да почувствувамъ Бога. Но дѣдовиятъ Богъ е такъвъ тѫпъ Богъ… — знаете, какво искамъ да кажа: морето, вѣтърътъ, дърветата, багритѣ сѫщо — тѣ каратъ човѣка да чувствува Бога. Но азъ не смѣтамъ, че животътъ е създаденъ, за да бѫде човѣкъ „добъръ“ въ него. Нима нѣма нѣщо по-хубаво отъ това, да бѫдешъ добъръ? Когато съмъ „добра“, азъ просто се чувствувамъ зла.

Тя посегна нагоре, откѫсна едно цвѣтче отъ храститѣ и бавно започна да кѫса листцата му.

— Какво бихте направили, — промълви тя, ако искате да имате нѣщо, но се боите отъ него? Но азъ предполагамъ, че вие никога не се боите! — добави тя, присмивайки ми се.

Признахъ, че понѣкога съмъ страхливъ и че често пѫти се боя отъ това, че съмъ страхливъ.

— Хубава работа! Азъ не се боя отъ болести, нито отъ дѣдо си, нито отъ неговия Богъ; но — азъ искамъ да бѫда свободна. Ако безъ право желаете нѣщо, вие се боите за него.

Помислихъ си за думитѣ на Захари Пиѫрсъ „тъй свободенъ, както единъ мѫжъ може да бѫде“.

— Защо ме гледате така? — каза тя.

Азъ казахъ заплетено:

— Какво разбирате подъ свобода?

— Знаете ли, какво трѣбва да направя тази вечерь? — отговори тя. — Да излѣза презъ своя прозорецъ при ябълката, да ида въ гората и да свиря.

Слизахме по една стръмна пѫтека, покрай една гора, въ която има винаги благоухание на свежи листа и дъхъ отъ крави, които минаватъ близо край храститѣ, за да вървятъ по сѣнка.

На края на пѫтеката имаше една колиба и едно момче седѣше предъ нея и си играеше съ една купчинка прахъ.

— Хей, Джони! — каза Пашиенсъ. — Протегни си крака и покажи на този човѣкъ где те боли.

Малкото момче разви една превръзка сложена на голия му и мръсенъ малъкъ кракъ и гордо разголи една рана.

— Не е ли злокачествена? — извика Пашиенсъ жадно и отново стегна превръзката. — Бедното малко момче! Джони, вижъ какво съмъ ти донесла!

Тя извади отъ джоба си една плоча шоколадъ, фигурата на единъ войникъ направена отъ червенъ восъкъ и вълна, и една монета отъ половинъ шилингъ.

Това бѣше едно ново нейно хрумване. По цѣлия пѫть за въ кѫщи тя ми разправяше историята на семейството на малкия Джони; когато дойде до смъртьта на неговата майка, тя избухна:

— Истински позоръ, нали? А тѣ сѫ толкова бедни хора! По-добре щѣше да бѫде това да се случеше на нѣкого другиго! Азъ обичамъ беднитѣ хора, а мразя богатитѣ — надменнитѣ звѣрове.

Мисисъ Хопгудъ надничаше презъ портата, килнала^[1] шапчицата си на една страна и взела една отъ Пашиенсинитѣ котки, която се умилкваше въ полата й. Като ни видѣ, тя се изправи.

— Где е дѣдо? — попита Пашиенсъ.

Старата жена поклати глава.

— Имаше ли кавга?

Мисисъ Хопгудъ извърта, извърта и най-сетне каза:

— Получила ли бѣше разрешение, мила моя? Не? О, жалко, въ такъвъ случай. Ще има да видишъ и патишъ!

Пашиенсъ тръсна глава, сграбчи котката и изтича вѫтре. Азъ останахъ тамъ, устремилъ погледъ въ мисисъ Хопгудъ.

— Милата, милата! — започна да куткудячи тя. — Бедното агънце! Така да кажа, това е… — и тя изведнажъ изрече всичко: — Цѣлъ кипи отъ ярость. Сега ще видите какво ще стане!

Тази вечерь куражътъ ми ме напустна. Азъ прекарахъ въ брѣговата стражева станция, гдето ми дадоха хлѣбъ и сирене, и малко лошъ сайдеръ. Като се върнахъ, минахъ край кухнята. Тамъ още горѣше огънь и две фигури, призрачни въ тъмнината, пърхаха насамъ-натамъ съ сподавенъ смѣхъ, подобно на духове, които се боятъ да не бѫдатъ заловени въ нѣкое нечестиво дѣло. Това бѣха Пашиенсъ и мисисъ Хопгудъ; и тъй съблазнително бѣше благоуханието на яйца и пържена шунка, и тѣ имаха такъвъ видъ на тънко наслаждение отъ това мрачно пиршество, че азъ трѣбваше да потискамъ голѣми болки, когато легнахъ гладенъ въ леглото си.

Посрѣдъ нощь се събудихъ и чухъ нѣщо, което ми се стори като скимтене; сетне то звучеше като вѣтъръ между дървесата, сетне заприлича на далечно дрънкане на тамбура съ силенъ припѣвъ на човѣшки гласъ. Изведнажъ всичко спрѣ — разнесоха се като ридания две продължителни жалбени ноти — и сетне настѫпи пълна тишина; и макаръ че се услушвахъ цѣлъ часъ, или повече, не се чу вече никакъвъ звукъ…