John Galsworthy
A Man of Devon (5)

Джон Голсуърти
Утро в долината (5)

V

“Saturday, 6th August.

.... I take up my tale where I left off yesterday.... Dan and I started as soon as we could get Mrs. Hopgood to give us coffee. The old lady was more tentative, more undecided, more pouncing, than I had ever seen her. She was manifestly uneasy: Ha-apgood—who “don’t slape” don’t he, if snores are any criterion—had called out in the night, “Hark to th’ ‘arses’ ‘oofs!” Had we heard them? And where might we be going then? ‘Twas very earrly to start, an’ no breakfast. Haapgood had said it was goin’ to shaowerr. Miss Pasiance was not to ’er violin yet, an’ Mister Ford ’e kept ’is room. Was it?—would there be—? “Well, an’ therr’s an ’arvest bug; ’tis some earrly for they!” Wonderful how she pounces on all such creatures, when I can’t even see them. She pressed it absently between finger and thumb, and began manoeuvring round another way. Long before she had reached her point, we had gulped down our coffee, and departed. But as we rode out she came at a run, holding her skirts high with either hand, raised her old eyes bright and anxious in their setting of fine wrinkles, and said:

“’Tidden sorrow for her?”

A shrug of the shoulders was all the answer she got. We rode by the lanes; through sloping farmyards, all mud and pigs, and dirty straw, and farmers with clean-shaven upper lips and whiskers under the chin; past fields of corn, where larks were singing. Up or down, we didn’t draw rein till we came to Dan’s hotel.

There was the river gleaming before us under a rainbow mist that hallowed every shape. There seemed affinity between the earth and the sky. I’ve never seen that particular soft unity out of Devon. And every ship, however black or modern, on those pale waters, had the look of a dream ship. The tall green woods, the red earth, the white houses, were all melted into one opal haze. It was raining, but the sun was shining behind. Gulls swooped by us—ghosts of the old greedy wanderers of the sea.

We had told our two boatmen to pull us out to the Pied Witch! They started with great resolution, then rested on their oars.

“The Pied Witch, zurr?” asked one politely; “an’ which may her be?”

That’s the West countryman all over! Never say you “nay,” never lose an opportunity, never own he doesn’t know, or can’t do anything—independence, amiability, and an eye to the main chance. We mentioned Pearse’s name.

“Capt’n Zach’ry Pearse!” They exchanged a look half-amused, half-admiring.

“The Zunflaower, yu mane. That’s her. Zunflaower, ahoy!” As we mounted the steamer’s black side I heard one say:

“Pied Witch! A pra-aper name that—a dandy name for her!” They laughed as they made fast.

The mate of the Sunflower, or Pied Witch, or whatever she was called, met us—a tall young fellow in his shirtsleeves, tanned to the roots of his hair, with sinewy, tattooed arms, and grey eyes, charred round the rims from staring at weather.

“The skipper is on board,” he said. “We’re rather busy, as you see. Get on with that, you sea-cooks,” he bawled at two fellows who were doing nothing. All over the ship, men were hauling, splicing, and stowing cargo.

“To-day’s Friday: we’re off on Wednesday with any luck. Will you come this way?” He led us down the companion to a dark hole which he called the saloon. “Names? What! are you Mr. Treffry? Then we’re partners!” A schoolboy’s glee came on his face.

“Look here!” he said; “I can show you something,” and he unlocked the door of a cabin. There appeared to be nothing in it but a huge piece of tarpaulin, which depended, bulging, from the topmost bunk. He pulled it up. The lower bunk had been removed, and in its place was the ugly body of a dismounted Gatling gun.

“Got six of them,” he whispered, with unholy mystery, through which his native frankness gaped out. “Worth their weight in gold out there just now, the skipper says. Got a heap of rifles, too, and lots of ammunition. He’s given me a share. This is better than the P. and O., and playing deck cricket with the passengers. I’d made up my mind already to chuck that, and go in for plantin’ sugar, when I ran across the skipper. Wonderful chap, the skipper! I’ll go and tell him. He’s been out all night; only came aboard at four bells; having a nap now, but he won’t mind that for you.”

Off he went. I wondered what there was in Zachary Pearse to attract a youngster of this sort; one of the customary twelve children of some country parson, no doubt-burning to shoot a few niggers, and for ever frank and youthful.

He came back with his hands full of bottles.

“What’ll you drink? The skipper’ll be here in a jiffy. Excuse my goin’ on deck. We’re so busy.”

And in five minutes Zachary Pearse did come. He made no attempt to shake hands, for which I respected him. His face looked worn, and more defiant than usual.

“Well, gentlemen?” he said.

“We’ve come to ask what you’re going to do?” said Dan.

“I don’t know,” answered Pearse, “that that’s any of your business.”

Dan’s little eyes were like the eyes of an angry pig.

“You’ve got five hundred pounds of mine,” he said; “why do you think I gave it you?”

Zachary bit his fingers.

“That’s no concern of mine,” he said. “I sail on Wednesday. Your money’s safe.”

“Do you know what I think of you?” said Dan.

“No, and you’d better not tell me!” Then, with one of his peculiar changes, he smiled: “As you like, though.”

Dan’s face grew very dark. “Give me a plain answer,” he said: “What are you going to do about her?”

Zachary looked up at him from under his brows.

“Nothing.”

“Are you cur enough to deny that you’ve married her?”

Zachary looked at him coolly. “Not at all,” he said.

“What in God’s name did you do it for?”

“You’ve no monopoly in the post of husband, Mr. Treffry.”

“To put a child in that position! Haven’t you the heart of a man? What d’ ye come sneaking in at night for? By Gad! Don’t you know you’ve done a beastly thing?”

Zachary’s face darkened, he clenched his fists. Then he seemed to shut his anger into himself.

“You wanted me to leave her to you,” he sneered. “I gave her my promise that I’d take her out there, and we’d have gone off on Wednesday quietly enough, if you hadn’t come and nosed the whole thing out with your infernal dog. The fat’s in the fire! There’s no reason why I should take her now. I’ll come back to her a rich man, or not at all.”

“And in the meantime?” I slipped in.

He turned to me, in an ingratiating way.

“I would have taken her to save the fuss—I really would—it’s not my fault the thing’s come out. I’m on a risky job. To have her with me might ruin the whole thing; it would affect my nerve. It isn’t safe for her.”

“And what’s her position to be,” I said, “while you’re away? Do you think she’d have married you if she’d known you were going to leave her like this? You ought to give up this business.

“You stole her. Her life’s in your hands; she’s only a child!”

A quiver passed over his face; it showed that he was suffering.

“Give it up!” I urged.

“My last farthing’s in it,” he sighed; “the chance of a lifetime.”

He looked at me doubtfully, appealingly, as if for the first time in his life he had been given a glimpse of that dilemma of consequences which his nature never recognises. I thought he was going to give in. Suddenly, to my horror, Dan growled, “Play the man!”

Pearse turned his head. “I don’t want your advice anyway,” he said; “I’ll not be dictated to.”

“To your last day,” said Dan, “you shall answer to me for the way you treat her.”

Zachary smiled.

“Do you see that fly?” he said. “Wel—I care for you as little as this,” and he flicked the fly off his white trousers. “Good-morning...!”

The noble mariners who manned our boat pulled lustily for the shore, but we had hardly shoved off’ when a storm of rain burst over the ship, and she seemed to vanish, leaving a picture on my eyes of the mate waving his cap above the rail, with his tanned young face bent down at us, smiling, keen, and friendly.

.... We reached the shore drenched, angry with ourselves, and with each other; I started sulkily for home.

As I rode past an orchard, an apple, loosened by the rainstorm, came down with a thud.

“The apples were ripe and ready to fall, Oh! heigh-ho! and ready to fall.”

I made up my mind to pack, and go away. But there’s a strangeness, a sort of haunting fascination in it all. To you, who don’t know the people, it may only seem a piece of rather sordid folly. But it isn’t the good, the obvious, the useful that puts a spell on us in life. It’s the bizarre, the dimly seen, the mysterious for good or evil.

The sun was out again when I rode up to the farm; its yellow thatch shone through the trees as if sheltering a store of gladness and good news. John Ford himself opened the door to me.

He began with an apology, which made me feel more than ever an intruder; then he said:

“I have not spoken to my granddaughter—I waited to see Dan Treffry.”

He was stern and sad-eyed, like a man with a great weight of grief on his shoulders. He looked as if he had not slept; his dress was out of order, he had not taken his clothes off, I think. He isn’t a man whom you can pity. I felt I had taken a liberty in knowing of the matter at all. When I told him where we had been, he said:

“It was good of you to take this trouble. That you should have had to! But since such things have come to pass—” He made a gesture full of horror. He gave one the impression of a man whose pride was struggling against a mortal hurt. Presently he asked:

“You saw him, you say? He admitted this marriage? Did he give an explanation?”

I tried to make Pearse’s point of view clear. Before this old man, with his inflexible will and sense of duty, I felt as if I held a brief for Zachary, and must try to do him justice.

“Let me understand,” he said at last. “He stole her, you say, to make sure; and deserts her within a fortnight.”

“He says he meant to take her—”

“Do you believe that?”

Before I could answer, I saw Pasiance standing at the window. How long she had been there I don’t know.

“Is it true that he is going to leave me behind?” she cried out.

I could only nod.

“Did you hear him your own self?”

“Yes.”

She stamped her foot.

“But he promised! He promised!”

John Ford went towards her.

“Don’t touch me, grandfather! I hate every one! Let him do what he likes, I don’t care.”

John Ford’s face turned quite grey.

“Pasiance,” he said, “did you want to leave me so much?”

She looked straight at us, and said sharply:

“What’s the good of telling stories. I can’t help its hurting you.”

“What did you think you would find away from here?”

She laughed.

“Find? I don’t know—nothing; I wouldn’t be stifled anyway. Now I suppose you’ll shut me up because I’m a weak girl, not strong like men!”

“Silence!” said John Ford; “I will make him take you.”

“You shan’t!” she cried; “I won’t let you. He’s free to do as he likes. He’s free—I tell you all, everybody—free!”

She ran through the window, and vanished.

John Ford made a movement as if the bottom had dropped out of his world. I left him there.

I went to the kitchen, where Hopgood was sitting at the table, eating bread and cheese. He got up on seeing me, and very kindly brought me some cold bacon and a pint of ale.

“I thart I shude be seeing yu, zurr,” he said between his bites; “Therr’s no thart to ’atin’ ’bout the ’ouse to-day. The old wumman’s puzzivantin’ over Miss Pasiance. Young girls are skeery critters”—he brushed his sleeve over his broad, hard jaws, and filled a pipe “specially when it’s in the blood of ’em. Squire Rick Voisey werr a dandy; an’ Mistress Voisey—well, she werr a nice lady tu, but”—rolling the stem of his pipe from corner to corner of his mouth—“she werr a pra-aper vixen.”

Hopgood’s a good fellow, and I believe as soft as he looks hard, but he’s not quite the sort with whom one chooses to talk over a matter like this. I went upstairs, and began to pack, but after a bit dropped it for a book, and somehow or other fell asleep.

I woke, and looked at my watch; it was five o’clock. I had been asleep four hours. A single sunbeam was slanting across from one of my windows to the other, and there was the cool sound of milk dropping into pails; then, all at once, a stir as of alarm, and heavy footsteps.

I opened my door. Hopgood and a coast-guardsman were carrying Pasiance slowly up the stairs. She lay in their arms without moving, her face whiter than her dress, a scratch across the forehead, and two or three drops there of dried blood. Her hands were clasped, and she slowly crooked and stiffened out her fingers. When they turned with her at the stair top, she opened her lips, and gasped, “All right, don’t put me down. I can bear it.” They passed, and, with a half-smile in her eyes, she said something to me that I couldn’t catch; the door was shut, and the excited whispering began again below. I waited for the men to come out, and caught hold of Hopgood. He wiped the sweat off his forehead.

“Poor young thing!” he said. “She fell—down the cliffs—’tis her back—coastguard saw her ’twerr they fetched her in. The Lord ’elp her mebbe she’s not broken up much! An’ Mister Ford don’t know! I’m gwine for the doctor.”

There was an hour or more to wait before he came; a young fellow; almost a boy. He looked very grave, when he came out of her room.

“The old woman there fond of her? nurse her well...? Fond as a dog!—good! Don’t know—can’t tell for certain! Afraid it’s the spine, must have another opinion! What a plucky girl! Tell Mr. Ford to have the best man he can get in Torquay—there’s C—-. I’ll be round the first thing in the morning. Keep her dead quiet. I’ve left a sleeping draught; she’ll have fever tonight.”

John Ford came in at last. Poor old man! What it must have cost him not to go to her for fear of the excitement! How many times in the next few hours didn’t I hear him come to the bottom of the stairs; his heavy wheezing, and sighing; and the forlorn tread of his feet going back! About eleven, just as I was going to bed, Mrs. Hopgood came to my door.

“Will yu come, sir,” she said; “she’s asking for yu. Naowt I can zay but what she will see yu; zeems crazy, don’t it?” A tear trickled down the old lady’s cheek. “Du ’ee come; ’twill du ’err ’arm mebbe, but I dunno—she’ll fret else.”

I slipped into the room. Lying back on her pillows, she was breathing quickly with half-closed eyes. There was nothing to show that she had wanted me, or even knew that I was there. The wick of the candle, set by the bedside, had been snuffed too short, and gave but a faint light; both window and door stood open, still there was no draught, and the feeble little flame burned quite still, casting a faint yellow stain on the ceiling like the refection from a buttercup held beneath a chin. These ceilings are far too low! Across the wide, squat window the apple branches fell in black stripes which never stirred. It was too dark to see things clearly. At the foot of the bed was a chest, and there Mrs. Hopgood had sat down, moving her lips as if in speech. Mingled with the half-musty smell of age; there were other scents, of mignonette, apples, and some sweet-smelling soap. The floor had no carpet, and there was not one single dark object except the violin, hanging from a nail over the bed. A little, round clock ticked solemnly.

“Why won’t you give me that stuff, Mums?” Pasiance said in a faint, sharp voice. “I want to sleep.”

“Have you much pain?” I asked.

“Of course I have; it’s everywhere.”

She turned her face towards me.

“You thought I did it on purpose, but you’re wrong. If I had, I’d have done it better than this. I wouldn’t have this brutal pain.” She put her fingers over her eyes. “It’s horrible to complain! Only it’s so bad! But I won’t again—promise.”

She took the sleeping draught gratefully, making a face, like a child after a powder.

“How long do you think it’ll be before I can play again? Oh! I forgot—there are other things to think about.” She held out her hand to me. “Look at my ring. Married—isn’t it funny? Ha, ha! Nobody will ever understand—that’s funny too! Poor Gran! You see, there wasn’t any reason—only me. That’s the only reason I’m telling you now; Mums is there—but she doesn’t count; why don’t you count, Mums?”

The fever was fighting against the draught; she had tossed the clothes back from her throat, and now and then raised one thin arm a little, as if it eased her; her eyes had grown large, and innocent like a child’s; the candle, too, had flared, and was burning clearly.

“Nobody is to tell him—nobody at all; promise...! If I hadn’t slipped, it would have been different. What would have happened then? You can’t tell; and I can’t—that’s funny! Do you think I loved him? Nobody marries without love, do they? Not quite without love, I mean. But you see I wanted to be free, he said he’d take me; and now he’s left me after all! I won’t be left, I can’t! When I came to the cliff—that bit where the ivy grows right down—there was just the sea there, underneath; so I thought I would throw myself over and it would be all quiet; and I climbed on a ledge, it looked easier from there, but it was so high, I wanted to get back; and then my foot slipped; and now it’s all pain. You can’t think much, when you’re in pain.”

From her eyes I saw that she was dropping off.

“Nobody can take you away from-yourself. He’s not to be told—not even—I don’t—want you—to go away, because—” But her eyes closed, and she dropped off to sleep.

They don’t seem to know this morning whether she is better or worse....

V

Сѫбота, 6 августъ.

… Подкачамъ разказа отъ тамъ, гдето бѣше свършилъ вчера…

Данъ и азъ тръгнахме, щомъ успѣхме да накараме мисисъ Хопгудъ да ни даде кафе. Старата жена бѣше по-недовѣрчива, по-нерешителна, по-нападателна, отколкото я бѣхъ виждалъ, когато и да било по-рано. Тя бѣше явно неразположена. Хопгудъ, който „не спѣлъ“ — и сигурно не е спалъ, ако хъркането може да бѫде нѣкакъвъ критерий! — бихъ извикалъ презъ нощьта:

— Слушай! Тропотъ отъ конски копита!

Дали сме го чули? И кѫде сме щѣли да вървимъ сега? Било много рано за заминаване, и то безъ закуска! Хопгудъ билъ казалъ, че щѣло да има буря. Мисисъ Пашиенсъ още не била започнала да свири на цигулката си, а мистъръ Фордъ билъ още въ стаята си. Не било ли…? Нѣмало ли да има…?

— Ха, ето и една лѣтна дървеница! Още е малко рано за тѣхъ.

Чудно ми бѣше какъ улавяше тя всички такива създания, когато азъ неможехъ дори да ги видя. Тя я стисна разсѣяно между палеца и показалеца си и започна да търси друга. Дълго време преди тя да бѣше успѣла въ усилията си, ние бѣхме изсърбали кафето си и тръгнахме. Но когато се качихме вече на конетѣ и потеглихме, тя изтича следъ насъ, държейки високо политѣ си съ дветѣ си рѫце, вдигна своитѣ стари очи, които бѣха свѣтли и загрижени всрѣдъ своята мрежа отъ ситни бръчици, и каза:

— Не ви ли е мѫчно за нея?

Едно вдигане на раменетѣ бѣше цѣлиятъ отговоръ, който получи тя. Ние заездихме по пѫтекитѣ; презъ мръсни фермерски дворища, пълни съ каль и прасета, съ мръсна слама, съ фермери съ хубаво избръсната горна устна и съ бакенбарди чакъ подъ брадичката; покрай житни нивя, въ които пѣеха чучулиги. Нагоре или по нанадолнище, ние не дръпнахме юздитѣ, докато не стигнахме предъ хотела на Данъ.

Предъ насъ блестѣше рѣката подъ една мъгла, въ която грѣеше дѫгата и се отразяваше всѣка сѣнка. Изглеждаше да има сродство между небето и земята. Никога не съмъ виждалъ извънъ Девонъ това особено нѣжно единство. И всѣки корабъ, безразлично дали е стариненъ или модеренъ, когато плуваше по тѣзи бледи води, имаше видъ на приказенъ корабъ. Високитѣ зелени гори, червената пръсть, бѣлитѣ кѫщи — всичко бѣше разтопено въ една опалена мъгла. Валѣше дъждъ, но слънцето въпрѣки това грѣеше задъ облацитѣ. Чайки се стрелкаха край насъ — като духове на старитѣ алчни пѫтешественици по море.

Бѣхме казали на нашитѣ двама лодкари да ни откаратъ на „Пъстрата чародейка“! Тѣ потеглиха съ голѣма решителность, но по едно време се облегнаха на своитѣ лопати.

— Пъстрата чародейка ли казахте? — попита единиятъ вежливо. — А какъ е сѫщинското име на кораба?

Това бѣха истински западняци! Никога не ви казватъ „не“, никога неизпускатъ никой изгоденъ случай, никога не казватъ, че не знаятъ нѣщо или че не могатъ да направятъ нѣщо — независимость, любезность и погледъ устременъ винаги къмъ главната изгода. Ние казахме името на Пиѫрсъ.

— Капитанъ Захари Пиѫрсъ!

Тѣ си размѣниха погледи, въ които се четѣше донѣкѫде веселость, донѣкѫде възхищение.

— „Слънчогледътъ“, искате да кажете. Това е името на кораба. Да живѣе „Слънчогледътъ“!

Когато се качвахме на парахода, чухъ едного отъ тѣхъ да казва:

— „Пъстрата чародейка“! Това е наистина подходящо име — гиздаво име, точно за него!

Тѣ се смѣеха, докато се качвахме на кораба.

Старшиятъ матрозъ на „Слънчогледа“, или „Пъстрата чародейка“, или както вече се наричаше параходътъ, ни посрещна на борда. Това бѣше единъ високъ младъ момъкъ по рѫкави, обгорѣлъ отъ времето до корена на косата си, съ жилести татуирани рѫце, съ сиви очи, зачервени по краищата отъ взиране въ времето.

— Капитанътъ е на борда, — каза той. — Ние сме доста заети, както виждате. Хайде, заловете се съ нѣкаква работа, негодяи! — извика той на двама души, които не правѣха нищо.

По цѣлия корабъ матрози влачеха, нареждаха и трупаха товаръ.

— Днесъ е петъкъ. Въ вторникъ заминаваме, ако имаме късметъ. Моля, вървете следъ мене.

Той ни поведе надолу къмъ една тъмна дупка, която наричаше салонъ.

— Името ви? Какво? Вие ли сте мистъръ Трефри? Тогава ние сме съдружници.

Младежка веселость се изписа на лицето му.

— Гледайте тука, — каза той. — На васъ мога да покажа нѣщо.

И той отключи вратата на една кабина. Изглеждаше, че тамъ нѣма нищо друго, освенъ единъ грамаденъ кѫсъ бризентъ, който се спущаше, издутъ, отъ единъ високъ купъ сандъци. Той го отметна. Най-долниятъ сандъкъ бѣ отмѣстенъ и на негово мѣсто се показа грозното тѣло на една демонтирана картечница.

— Шесть такива събрахъ, — пошепна той съ престорена тайнственость, презъ която прозираше неговата туземна откровеность. — Точно сега тѣ струватъ тамъ, кѫдето отиваме, толкова злато, колкото тежатъ. Така казва капитанътъ. Натоварихме и цѣлъ купъ пушки и сума муниции. Една часть отъ тѣхъ той даде на мене. Това е по-хубаво, отколкото да ми плаща нѣкаква заплата или да трѣбва да се разправямъ съ пасажери по борда. Бѣхъ решилъ вече да изоставя този моряшки занаятъ и да се заловя съ садене на захарно цвекло, когато се натъкнахъ на капитана. Чуденъ човѣкъ е този капитанъ! Ще ида да му кажа, че сте дошли. Цѣла нощь го нѣмаше. Дойде, едвамъ когато удари четири часътъ. Легналъ е да си подрѣмне сега, но нѣма да се сърди, като е за васъ.

Той излѣзе. Чудѣхъ се кои качества на Захари Пиѫрсъ привличатъ толкова много единъ такъвъ морякъ, единъ отъ ония типични момци, които винаги горятъ отъ желание да прострелятъ нѣколцина негри и които винаги сѫ откровени и млади.

Той се върна съ рѫце пълни съ бутилки.

— Какво ще пиете? Капитанътъ ще дойде следъ мъничко. Извинете, че трѣбва да се кача на палубата. Ние сме сега толкова много заети!

И следъ петь минути Захари Пиѫрсъ дойде. Той не направи никакъвъ опитъ да си стиснемъ рѫцетѣ, заради което азъ почувствувахъ уважение къмъ него. Лицето му изглеждаше морно и по-предизвикателно, отколкото обикновено.

— Е, господа? — каза той.

— Дойдохме да попитаме какво смѣтате да правите, — каза Данъ.

— Не предполагамъ, — отговори Пиѫрсъ, — че това може да бѫде ваша работа.

Малкитѣ очи на Данъ блеснаха като очитѣ на разгнѣвенъ глиганъ.

— Вие получихте отъ мене петстотинъ лири, — каза той. — Защо, мислите, ви ги дадохъ?

Захари хапѣше пръститѣ си.

— Това не ме интересува, — каза той. — Азъ заминавамъ въ срѣда. Вашитѣ пари сѫ сигурни.

— Знаете ли какво мисля за васъ? — каза Данъ.

— Не — и по-добре ще бѫде да не ми казвате! — Сетне у него настѫпи една отъ неговитѣ специфични промѣни и той се усмихна: — Все пакъ, както обичате.

Лицето на Данъ потъмнѣ съвсемъ.

— Дайте ми ясенъ отговоръ, — каза той. — Какво смѣтате да правите съ нея?

Захари го погледна изотдолу подъ вежди.

— Нищо.

— Нима сте толкова голѣмъ мошеникъ да отречете, че сте се оженилъ за нея?

Захари го погледна хладно:

— Съвсемъ не, — каза той.

— Защо, за Бога, направихте това?

— Вие нѣмате монополъ да се поставяте въ положението на съпругъ, мистъръ Трефри.

— Да поставите едно дете въ това положение! Нима вие нѣмате сърдце на мѫжъ? За какво идвате крадишкомъ презъ нощьта? За Бога! Не знаете ли, че сте извършили едно звѣрско дѣло?

Лицето на Захари потъмнѣ, той стисна песници. Следъ това каточе затвори въ себе си своя гнѣвъ.

— Вие искахте да ви я оставя на васъ, — каза той подигравателно. — Азъ й дадохъ своето обещание, че ще я взема съ себе си въ Мароко и въ срѣда ние щѣхме да заминемъ съвсемъ спокойно, ако вие не бѣхте дошли и подушили цѣлата работа съ своето проклето куче. Сланината падна въ огъня! Сега нѣма причина, поради която би трѣбвало да я взема съ себе си. Азъ ще се върна като богатъ човѣкъ при нея или изобщо нѣма да се върна.

— А между това? — намѣсихъ се азъ.

Той се обърна къмъ мене съ примирителенъ видъ.

— Азъ бихъ я взелъ съ себе си, за да избѣгна скандала, — наистина бихъ я взелъ, — но не е моя вината за това, че цѣлата работа се разбра. Азъ започвамъ една рискована работа. Ако я взема съ себе си, това може да развали цѣлата работа; то ще съсипе нервитѣ ми. То не е хубаво за нея.

— А какво ще бѫде нейното положение, — казахъ азъ, — следъ като вие заминете? Мислите ли, че тя щѣше да се омѫжи за васъ, ако знаеше, че ще я изоставите така? Вие трѣбваше да изоставите тази работа. Вие я похитихте. Тя е още дете!

Тръпки преминаха по лицето му; това показваше, че той страдаше.

— Оставете тази работа! — настояхъ азъ.

— Въ нея съмъ вложилъ и последната си стотинка, — въздъхна той. — Тукъ е щастието ми за цѣлъ животъ.

Той ме гледаше колебливо, умолително, сякашъ за пръвъ пѫть презъ живота му проблесваше предъ него тази дилема за последици, които неговиятъ характеръ никога не признава. Мислѣхъ, че той бѣше наклоненъ да отстѫпи. Изведнажъ, за мой ужасъ, Данъ изрева:

— Дръжте се като мѫжъ!

Пиѫрсъ извърна глава.

— Нѣмамъ никаква нужда отъ вашитѣ съвети, — каза той. — Не желая да ми бѫде диктувано.

— Докато съмъ живъ, — каза Данъ, — вие ще трѣбва да отговаряте предъ мене за начина, по който се държите съ нея.

Захари се усмихна.

— Виждате ли тази муха? — каза той. — Е, добре! На васъ обръщамъ сѫщо толкова малко внимание, колкото и на нея. — И той прогони мухата отъ своитѣ бѣли панталони. — Сбогомъ…

Благороднитѣ моряци, които караха нашата лодка, потеглиха весело къмъ брѣга, но ние едвамъ бѣхме тръгнали, когато пороенъ дъждъ се излѣ надъ кораба, който изглеждаше каточе изчезва, оставяйки предъ очитѣ ми фигурата на помощника на капитана, който размахваше надъ перилата на палубата своята фуражка, привелъ надъ насъ своето обрулено отъ вѣтъра младо лице, усмихнатъ, смѣлъ и любезенъ.

Стигнахме на брѣга наквасени до кости, ядосвайки се сами на себе си и единъ на другъ. Сърдито се опѫтихъ за у дома си.

Когато минавахъ, ездейки, край една овощна градина, една ябълка, отбрулена отъ дъждовната буря, тупна на земята.

„Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне.“

Взехъ решение да си стегна багажа и да замина. Но има нѣкаква необикновена, нѣкаква притегляща привлѣкателность въ всичко това. Ако не познавате хората, всичко това може да ви изглежда само обикновена глупость. Но не е доброто, очевидното, полезното, което запленява като съ магия нашия животъ. То е смѣшното, едвамъ видимото, тайнственото за добро или за лошо.

Когато ездѣхъ вече нагоре къмъ чифлика, слънцето бѣше наново изгрѣло. Жълтиятъ сламенъ покривъ блестѣше презъ дървесата и изглеждаше каточе приютява подъ себе си щастие и добри вести.

Самъ Джонъ Фордъ ми отвори вратата.

Той започна съ едно извинение, което ме направи да се чувствувамъ повече отъ всѣки другъ пѫть като натрапникъ. Сетне той каза:

— Още не съмъ говорилъ съ своята племенница — чакахъ да видя Данъ Трефри.

Той бѣше сериозенъ и съ печаленъ погледъ, като човѣкъ, на чиито плешки тежи бремето на голѣма скръбь. Изглеждаше каточе не е спалъ; дрехитѣ му бѣха въ безпорядъкъ, той не бѣше си събличалъ дрехитѣ, струва ми се. Но Джонъ Фордъ не е човѣкъ, къмъ когото можете да изпитвате съжаление. Чувствувахъ, че бѣхъ си позволилъ твърде голѣма свобода, като изобщо бѣхъ се запозналъ съ този случай. Когато му разправихъ кѫде бѣхме ходили, той каза:

— Много мило е отъ ваша страна, че сте си създали такова безпокойство. Какъ можа да се случи на васъ това! Но щомъ като е трѣбвало да станатъ такива нѣща… — Той направи единъ жестъ, който издаваше ужасъ. Правѣше впечатление на човѣкъ, чиято гордость се бори съ нѣкаква смъртна обида. Изведнажъ той попита:

— Казвате, че сте го видѣли? И той призна тази женитба? Даде ли нѣкакво обяснение?

Опитахъ се да обясня гледището на Пиѫрсъ. Предъ този старъ човѣкъ съ неговата непоколебима воля и чувство за дългъ азъ се чувствувахъ така, каточе представлявамъ интереситѣ на Захари и трѣбва да му осигуря справедливо третиране.

— Чакайте да разбера, — каза той най-сетне. — Той я е похитилъ, казвате, за да бѫде сигуренъ; а следъ две седмици я изоставя…

— Той казва, че има намѣрение да я вземе…

— Вѣрвате ли това?

Преди да мога да отговоря, видѣхъ, че Пашиенсъ стоеше на стъклената врата. Колко време е била тамъ, не зная.

— Вѣрно ли е, че иска да ме остави тука? — извика тя.

Можехъ само да кимна съ глава.

— Лично вие чухте ли това?

— Да.

Тя тупна съ кракъ.

— Но той обеща! Той обеща!

Джонъ Фордъ се опѫти къмъ нея.

— Не се докосвай до мене, дѣдо! Азъ мразя всички! Оставете го да прави каквото иска, не ме е грижа!

Лицето на Джонъ Фордъ стана съвсемъ сиво.

— Пашиенсъ, — каза той, — искашъ ли да ме оставишъ да страдамъ толкова много?

Тя гледаше право въ насъ и каза остро:

— Каква полза има отъ това, да си разправяме приказки? Ако това те кара да страдашъ, не мога да помогна.

— Какво си мислила, че ще намѣришъ, като заминешъ отъ тука?

Тя се засмѣ.

— Да намѣря? Не зная — нищо. Въ всѣки случай, нѣма да бѫда удушена. Предполагамъ, че сега ще ме затворишъ горе, защото съмъ слабо момиче, не съмъ силна като мѫжетѣ.

— Чакай! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ ще го накарамъ да те вземе!

— Ти нѣма да направишъ това! — извика тя. — Азъ нѣма да те оставя да го направишъ. Той е свободенъ да прави каквото си иска. Той е свободенъ, — казвамъ на всички васъ, на всѣкиго, — свободенъ е!

Тя мина бързишкомъ презъ стъклената врата и изчезна.

Джонъ Фордъ направи такова движение, каточе бѣше останалъ безъ почва подъ краката си. Оставихъ го тамъ.

Отидохъ въ кухнята, гдето Хопгудъ седѣше предъ масата, ядейки хлѣбъ и сирене. Като ме видѣ, той се изправи и много любезно ми поднесе малко студенъ беконъ и една чаша бира.

— И безъ това искахъ да ви видя, съръ, — каза той между хапкитѣ си. — Днесъ въ цѣлата кѫща е тревожно. Старата се безпокои за мисъ Пашиенсъ. Младитѣ момичета днесъ сѫ странни създания, — той избърса съ рѫкава си своитѣ широки, твърди устни и си напълни лулата, — особено когато това е въ кръвьта имъ. Стариятъ Рикъ Войсей бѣше човѣкъ конте; и мисисъ Войсей, и тя сѫщо, бѣше хубава дама, но, — и като премѣташе смукалото на лулата си отъ единия ѫгълъ на устата си въ другия, добави: — Тя бѣше истинска лисица.

Хопгудъ е добъръ човѣкъ и мисля, че е толкова благъ, колкото строгъ изглежда, но не е отъ ония хора, съ които човѣкъ може да говори върху такива въпроси. Качихъ се на горния етажъ и започнахъ да си стѣгамъ багажа, но следъ малко оставихъ това, за да се заловя за една книга и не зная какъ съмъ заспалъ.

Когато се събудихъ, погледнахъ часовника си; бѣше петь часътъ. Бѣхъ спалъ четири часа. Единъ единственъ лѫчъ се плъзгаше презъ стаята отъ единия прозорецъ до другия, и се дочуваше студениятъ звукъ отъ капещо въ ведрата млѣко. Следъ това изведнажъ се чу тревоженъ шумъ и се раздадоха тежки стѫпки.

Отворихъ вратата на стаята си. Хопгудъ и единъ пазачъ отъ брѣговата стражева станция носѣха бавно нагоре по стълбитѣ Пашиенсъ. Тя лежеше неподвижно на рѫцетѣ имъ, лицето й бѣше по-бѣло отъ дрехата й, на челото й имаше рана и две-три капки засъхнала кръвь. Рѫцетѣ й бѣха скопчени и тя бавно свиваше и изправяше пръститѣ си. Когато се изкачиха съ нея на най-горното стѫпало, тя отвори устнитѣ си и каза задъхано:

— Така е добре. Не ме сваляйте. Не мога да понасямъ това.

Тѣ отминаха нататъкъ и, съ слаба усмивка въ очитѣ си, тя ми каза нѣщо, което не можахъ да доловя. Вратата бѣ затворена и възбудениятъ шепотъ започна отново. Почакахъ да излѣзатъ мѫжетѣ и спрѣхъ Хопгудъ. Той избърса потьта отъ челото си.

— Бедното младо създание! — каза той. — Паднала — отъ скалата надолу — така, по гърба си — пазачътъ я видѣлъ — и сетне я вдигнали. Богъ да й е на помощь, може би не се е наранила много. А мистъръ Фордъ не знае! Азъ отивамъ за докторъ.

Трѣбваше да се чака единъ часъ или повече, докато дойде докторътъ; единъ младъ човѣкъ; почти момче. Той изглеждаше много сериозенъ, когато излѣзе отъ стаята й.

— Старата жена тука — обича ли я? Гледа ли я добре?… Привързана е като куче къмъ нея? Добре! — Не зная — не мога да кажа нищо положително. Боя се, че е гръбначния стълбъ, може да трѣбва да измѣня мнението си. Такова смѣло момиче! Кажете на мистъръ Фордъ да повика най-добрия лѣкарь, когото може да намѣри въ Торкуей — тамъ има единъ мистъръ С… — Утре сутриньта първата ми работа ще бѫде да дойда тукъ. Внимавайте да лежи съвсемъ неподвижно. Оставихъ едно срѣдство за сънь; тази нощь тя ще има треска.

Най-сетне Джонъ Фордъ дойде. Бедниятъ старъ човѣкъ! Колко ли много му е струвало това, че не искаше да иде при нея отъ страхъ да не я направи да се вълнува! Колко пѫти презъ следнитѣ нѣколко часа го чувахъ да идва до най-горното стѫпало на стълбата; чувахъ неговото тежко, задъхано дишане, неговитѣ въздишки; чувахъ и заглъхващия шумъ отъ стѫпкитѣ му, които се връщаха! Къмъ единадесеть часа, точно когато се канѣхъ да си легна, мисисъ Хопгудъ се изправи на вратата ми.

— Моля елате, съръ, — каза тя. — Тя пита за васъ. Иска да ви види. Странно изглежда това, нали? — Една сълза се търкулна по бузата на старата жена. — Моля, елате. Това ще бѫде лошо за нея, може би, но не мога — иначе тя ще се тревожи.

Влѣзохъ на пръсти въ нейната стая. Тя лежеше по гръбъ върху своитѣ възглавници и дишаше бързо съ полузатворени очи. Нищо не показваше, че тя бѣше искала да ме види или дори че знаеше, че съмъ въ стаята. Фитилътъ на свѣщьта, поставена отстрана до леглото, бѣше станалъ съвсемъ кѫсъ и даваше много слаба свѣтлина. Вратата и прозорецътъ бѣха отворени и въпрѣки това не ставаше течение и малкиятъ пламъкъ горѣше съвсемъ спокойно и хвърляше върху тавана едно слабо жълто петно. Презъ широкия, четвъртитъ прозорецъ ябълковитѣ клони се очертаваха въ черни ивици, които никога не се помръдваха. Бѣше твърде тъмно и нѣщата не можеха да се виждатъ ясно. До долния край на леглото имаше една ракла и на нея бѣше седнала мисисъ Хопгудъ движеше устнитѣ си така, каточе говорѣше. Примѣсени съ полу-мухълестия дъхъ на старината, разнасяха се и други миризми — на резеда, на ябълки и на нѣкакъвъ сладко-благоуханенъ сапунъ. На пода нѣмаше килимъ и нѣмаше нито единъ едничъкъ тъменъ предметъ, освенъ цигулката, която висѣше на единъ пиронъ надъ леглото. Единъ малъкъ, крѫгълъ часовникъ тикъ-такаше тържествено.

— Защо не искате да ми дадете това лѣкарство, госпожа? — каза Пашиенсъ съ слабъ, остъръ гласъ. — Искамъ да спя.

— Имате ли силни болки? — попитахъ.

— Разбира се, имамъ; по цѣлото тѣло.

Тя извърна лицето си къмъ мене.

— Вие мислите, че съмъ направила нарочно това, но не сте правъ. Ако имахъ намѣрение да го направя, щѣхъ да го направя по-добре. Нѣмаше да имамъ тѣзи страшни болки. — Тя сложи пръститѣ си върху очитѣ си. — Ужасно е да се оплаква човѣкъ! Но болкитѣ сѫ тъй силни! Но сега нѣма вече… азъ обещавамъ.

Тя взе съ благодарность лѣкарството за сънь и на лицето й се изписа изразъ като на дете, което е било напудрено.

— Колко време, мислите, ще мине, преди да мога пакъ да свиря? О! Азъ забравихъ — има други нѣща, за които трѣбва да мисля. — Тя протегна рѫката си къмъ мене. — Погледнете пръстена ми. Омѫжена съмъ — не е ли смѣшно това? Ха-ха! Никой никога нѣма да разбере това — и то е сѫщо смѣшно! Бедниятъ мой дѣдо! Виждате, не е имало никаква друга причина — само азъ съмъ си причината. Това е едничката причина, поради която ви разправямъ сега. Госпожата е тука, но тя не влиза въ смѣтката. Защо не влизате въ смѣтката, госпожо?

Треската се борѣше срещу лѣкарството за сънь. Тя бѣше отметнала отъ шията си завивкитѣ си и отъ време на време вдигаше малко слабата си рѫка, каточе това я облекчаваше; очитѣ й бѣха станали широки и невинни като на дете; свѣщьта сѫщо бѣше се разпалила и свѣтѣше ясно.

— Никой не бива да разправя на него — съвсемъ никой; обещайте!… Ако не бѣхъ се подхлъзнала, щѣше да бѫде съвсемъ друго. Какво щѣше да се случи тогава? Вие не можете да кажете; и азъ не мога — това е смѣшно! Мислите ли, че съмъ го обичала? Никой не се жени безъ любовь, не е ли така? Не съвсемъ безъ любовь, искамъ да кажа. Но вие виждате, че азъ искахъ да бѫда свободна, той каза, че ще ме вземе; а сега ме изостави следъ всичко това! Азъ не искамъ да бѫда изоставяна, не мога! Когато отидохъ на канарата — на оня край, гдето расте точно отдолу бръшлянътъ — право подъ мене бѣше морето. И азъ мислѣхъ да се хвърля долу и всичко щѣше да утихне. И азъ се изкачихъ на една издадина, оттамъ изглеждаше по-лесно, но бѣше толкова високо и азъ поискахъ да се върна обратно; и тогава кракътъ ми се подхлъзна; и сега всичко е само болки. Човѣкъ не може да мисли много, когато има болки.

По очитѣ й виждахъ, че тя отпадаше.

— Никой не може да ви изтръгне — отъ васъ самия. На него не бива да се казва — не дори — азъ не — не искамъ — да си отивате, защото…

Но очитѣ й се затвориха и тя се отпусна и заспа.

На сутриньта изглеждаше, че хората не можеха да разбератъ дали е по-добре или по-зле…