John Galsworthy
A Man of Devon (2)

Джон Голсуърти
Утро в долината (2)

II

“Tuesday.

.... I’ve made a new acquaintance. I was lying in the orchard, and presently, not seeing me, he came along—a man of middle height, with a singularly good balance, and no lumber—rather old blue clothes, a flannel shirt, a dull red necktie, brown shoes, a cap with a leather peak pushed up on the forehead. Face long and narrow, bronzed with a kind of pale burnt-in brownness; a good forehead. A brown moustache, beard rather pointed, blackening about the cheeks; his chin not visible, but from the beard’s growth must be big; mouth I should judge sensuous. Nose straight and blunt; eyes grey, with an upward look, not exactly frank, because defiant; two parallel furrows down each cheek, one from the inner corner of the eye, one from the nostril; age perhaps thirty-five. About the face, attitude, movements, something immensely vital, adaptable, daring, and unprincipled.

He stood in front of the loggia, biting his fingers, a kind of nineteenth-century buccaneer, and I wondered what he was doing in this galley. They say you can tell a man of Kent or a Somersetshire man; certainly you can tell a Yorkshire man, and this fellow could only have been a man of Devon, one of the two main types found in this county. He whistled; and out came Pasiance in a geranium-coloured dress, looking like some tall poppy—you know the slight droop of a poppy’s head, and the way the wind sways its stem.... She is a human poppy, her fuzzy dark hair is like a poppy’s lustreless black heart, she has a poppy’s tantalising attraction and repulsion, something fatal, or rather fateful. She came walking up to my new friend, then caught sight of me, and stopped dead.

“That,” she said to me, “is Zachary Pearse. This,” she said to him, “is our lodger.” She said it with a wonderful soft malice. She wanted to scratch me, and she scratched. Half an hour later I was in the yard, when up came this fellow Pearse.

“Glad to know you,” he said, looking thoughtfully at the pigs.

“You’re a writer, aren’t you?”

“A sort of one,” I said.

“If by any chance,” he said suddenly, “you’re looking for a job, I could put something in your way. Walk down to the beach with me, and I’ll tell you; my boat’s at anchor, smartest little craft in these parts.”

It was very hot, and I had no desire whatever to go down to the beach—I went, all the same. We had not gone far when John Ford and Dan Treffry came into the lane. Our friend seemed a little disconcerted, but soon recovered himself. We met in the middle of the lane, where there was hardly room to pass. John Ford, who looked very haughty, put on his pince-nez and stared at Pearse.

“Good-day!” said Pearse; “fine weather! I’ve been up to ask Pasiance to come for a sail. Wednesday we thought, weather permitting; this gentleman’s coming. Perhaps you’ll come too, Mr. Treffry. You’ve never seen my place. I’ll give you lunch, and show you my father. He’s worth a couple of hours’ sail any day.” It was said in such an odd way that one couldn’t resent his impudence. John Ford was seized with a fit of wheezing, and seemed on the eve of an explosion; he glanced at me, and checked himself.

“You’re very good,” he said icily; “my granddaughter has other things to do. You, gentlemen, will please yourselves”; and, with a very slight bow, he went stumping on to the house. Dan looked at me, and I looked at him.

“You’ll come?” said Pearse, rather wistfully. Dan stammered: “Thank you, Mr. Pearse; I’m a better man on a horse than in a boat, but—thank you.” Cornered in this way, he’s a shy, soft-hearted being. Pearse smiled his thanks. “Wednesday, then, at ten o’clock; you shan’t regret it.”

“Pertinacious beggar!” I heard Dan mutter in his beard; and found myself marching down the lane again by Pearse’s side. I asked him what he was good enough to mean by saying I was coming, without having asked me. He answered, unabashed:

“You see, I’m not friends with the old man; but I knew he’d not be impolite to you, so I took the liberty.”

He has certainly a knack of turning one’s anger to curiosity. We were down in the combe now; the tide was running out, and the sand all little, wet, shining ridges. About a quarter of a mile out lay a cutter, with her tan sail half down, swinging to the swell. The sunlight was making the pink cliffs glow in the most wonderful way; and shifting in bright patches over the sea like moving shoals of goldfish. Pearse perched himself on his dinghy, and looked out under his hand. He seemed lost in admiration.

“If we could only net some of those spangles,” he said, “an’ make gold of ’em! No more work then.”

“It’s a big job I’ve got on,” he said presently; “I’ll tell you about it on Wednesday. I want a journalist.”

“But I don’t write for the papers,” I said; “I do other sort of work. My game is archaeology.”

“It doesn’t matter,” he said, “the more imagination the better. It’d be a thundering good thing for you.”

His assurance was amazing, but it was past supper-time, and hunger getting the better of my curiosity, I bade him good-night. When I looked back, he was still there, on the edge of his boat, gazing at the sea. A queer sort of bird altogether, but attractive somehow.

Nobody mentioned him that evening; but once old Ford, after staring a long time at Pasiance, muttered a propos of nothing, “Undutiful children!” She was softer than usual; listening quietly to our talk, and smiling when spoken to. At bedtime she went up to her grand-father, without waiting for the usual command, “Come and kiss me, child.”

Dan did not stay to supper, and he has not been here since. This morning I asked Mother Hopgood who Zachary Pearse was. She’s a true Devonian; if there’s anything she hates, it is to be committed to a definite statement. She ambled round her answer, and at last told me that he was “son of old Cap’en Jan Pearse to Black Mill. ’Tes an old family to Dartymouth an’ Plymouth,” she went on in a communicative outburst. “They du say Francis Drake tuke five o’ they Pearses with ’en to fight the Spaniards. At least that’s what I’ve heard Mr. Zachary zay; but Ha-apgood can tell yu.” Poor Hopgood, the amount of information she saddles him with in the course of the day! Having given me thus to understand that she had run dry, she at once went on:

“Cap’en Jan Pearse made a dale of ventures. He’s old now—they du say nigh an ’undred. Ha-apgood can tell yu.”

“But the son, Mrs. Hopgood?”

Her eyes twinkled with sudden shrewdness: She hugged herself placidly.

“An’ what would yu take for dinner to-day? There’s duck; or yu might like ‘toad in the hole,’ with an apple tart; or then, there’s—Well! we’ll see what we can du like.” And off she went, without waiting for my answer.

To-morrow is Wednesday. I shan’t be sorry to get another look at this fellow Pearse....

II

Вторникъ.

Направихъ едно ново запознанство. Лежахъ въ овощната градина и изведнажъ, безъ да ме вижда, той мина край мене — единъ човѣкъ съ срѣденъ ръстъ, съ особено добъръ външенъ видъ — съ малко износени сини дрехи, фланелена риза, тъмно-червена вратовръзка, кафяви обувки, каскетъ съ кожена козирка, вдигната надъ челото. Лице — дълго и тѣсно, бронзирано съ нѣкаква бледа мургавина; хубаво чело. Кестеняви мустаци, доста заострена брада, която около бузитѣ бѣше по-тъмна; брадичката му не се виждаше, но ако се сѫдѣше по растежа на брадата му, трѣбва да бѣше голѣма; устата бихъ нарекълъ сладострастна. Носътъ — правъ и тѫпъ; очи сиви, съ вдигнатъ нагоре погледъ, не съвсемъ откровени, защото бѣха предизвикателни; по две паралелни бръчки на дветѣ бузи, едната излизаща отъ вѫтрешния ѫгълъ на окото, другата — отъ ноздрата; възрасть — може би тридесеть и петь. Въ лицето, държането, движенията — нѣщо безкрайно жизнено, приспособимо, дръзко и безпринципно.

Той застана срещу терасата, хапейки пръститѣ си, приличащъ на нѣкакъвъ пиратъ отъ деветнадесетия вѣкъ, и азъ се чудѣхъ какво търсѣше на това мѣсто. Казватъ, че човѣкъ може да познае всѣки, който е отъ Кентъ или отъ Съмърсетширъ; положително можете да познаете всѣки йоркширецъ, а този тука можеше да бѫде само човѣкъ отъ Девонъ, бидейки единъ отъ двата главни типа, които се срѣщатъ въ тази область.

Той подсвирна — и тогава излѣзе Пашиенсъ, облечена въ резедава рокля, приличаща на нѣкакъвъ високъ макъ, — вие познавате леката приведеность на цвѣта на мака и начина, по който вѣтърътъ поклаща неговото стебло… Тя е единъ живъ макъ, нейната пухкава черна коса прилича на матовото черно сърдце на мака, тя има изтезаващата привлѣкателность и отблъскващата сила на мака, нѣщо сѫдбовно или, по-скоро, сѫдбоносно. Тя тръгна бавно къмъ моя новъ приятель, сетне ме съзрѣ и се спрѣ като закована.

— Да ви представя, — каза тя на мене, — Захари Пиѫрсъ. Да ви представя, — каза тя, — нашия наематель.

Тя каза това съ чудно нѣжно злорадство. Искаше да ме засегне и ме засегна. Половинъ часъ по-късно азъ бѣхъ горе въ двора, когато дойде този човѣкъ Пиѫрсъ.

— Приятно ми е да се запозная, — каза той, гледайки замислено прасетата. — Вие сте писатель, нали?

— Нѣщо подобно, — казахъ.

— Ако случайно се чудите, — каза той изведнажъ, — какво да правите, азъ мога да ви предложа нѣщо. Елате съ мене долу на брѣга, и азъ ще ви кажа. Моята лодка е на котва, и тя е най-хубавата малка платноходка въ цѣлата околность.

Бѣше много горещо и нѣмахъ никакво желание да слизамъ долу на брѣга — и все пакъ отидохъ. Не бѣхме отишли далечъ, когато Джонъ Фордъ и Данъ Трефри се появиха на пѫтеката. Нашиятъ приятель изглеждаше да е малко смутенъ, но скоро се съвзе. Срещнахме се на срѣдата на пѫтеката, гдето едва имаше мѣсто да се разминемъ. Джонъ Фордъ, който гледаше много надменно, сложи пенснето си и се втренчи въ Пиѫрсъ.

— Добъръ день! — каза Пиѫрсъ. — Великолепно време. Ходихъ горе да помоля Пашиенсъ да дойде да се повозимъ съ лодката. Наредихме за срѣда, ако позволява времето; този господинъ ще дойде сѫщо. Може би ще дойдете и вие, мистъръ Трефри? Вие никога не сте виждали моето имение. Ще ви оставя на закуска и ще ви запозная съ баща си. Той заслужава да се повозва на лодката по нѣколко часа на день.

Това бѣше казано по такъвъ своеобразенъ начинъ, че човѣкъ не можеше да се сърди за неговата надменность. Джонъ Фордъ бѣ обвзетъ отъ пристѫпъ на задухъ и изглеждаше, че малко остава да избухне; той хвърли погледъ къмъ менъ и се овладѣ.

— Вие сте много любезенъ, — каза той съ ледено-студенъ тонъ, — но моята внучка има друга работа. Вие мѫжетѣ ще се забавлявате сами.

И като направи единъ много слабъ поклонъ, той тръгна съ тежки стѫпки къмъ кѫщата. Данъ ме погледна и азъ сѫщо го погледнахъ.

— Вие ще дойдете ли? — каза Пиѫрсъ доста настоятелно.

Данъ каза заплетено:

— Благодаря ви, мистъръ Пиѫрсъ. Азъ се чувствувамъ по-добре на конь, отколкото въ лодка, но… благодаря ви!

Притиснатъ по този начинъ, той се бѣше превърналъ въ нѣкакво плахо, мекосърдечно сѫщество. Пиѫрсъ изрази усмихнатъ своитѣ благодарности:

— Въ срѣда, тогава, въ десеть часа. Нѣма да съжалявате за това.

— Нахаленъ просякъ!

Чухъ Данъ какъ измърмори подъ мустакъ тѣзи думи и скоро тръгнахъ, пакъ редомъ съ Пиѫрсъ, надолу по пѫтеката. Попитахъ го, каква полза можеше да има отъ това, да казва, че и азъ ще ида, безъ да ме е питалъ. Той отговори безсрамно:

— Видите ли, азъ не съмъ приятель съ стария човѣкъ, но знаехъ, че той нѣма да бѫде невежливъ къмъ васъ, затова си позволихъ свободата.

Положително, той знаеше нѣкакво срѣдство за превръщането на гнѣва въ любопитство. Сега ние бѣхме вече долу на брѣга; отливътъ бѣше настѫпилъ и цѣлиятъ пѣсъкъ бѣше покритъ съ малки, мокри, блестящи бразди. На около четвъртъ миля въ морето имаше единъ катеръ, чиито възкафяви платна бѣха наполовина прибрани и който се полюляваше отъ вълнението на водата. Слънчевата свѣтлина правѣше да блестятъ чудно-хубаво розовитѣ скали, и хвърляше свѣтли петна по повръхностьта на морето, които приличаха на движещи се стада червена риба. Пиѫрсъ се облегна на своята малка варка и загледа предъ себе си. Той изглеждаше унесенъ въ възхищение.

— Ехъ, да можехме да уловимъ съ рибарска мрежа нѣкои отъ тѣзи свѣтли петна, — каза той, — и да направимъ злато отъ тѣхъ! Не ни трѣбва повече работа тогава!

— Започналъ съмъ една голѣма работа, — каза той следъ малко. — Ще ви разправя за нея въ срѣда. Имамъ нужда отъ единъ журналистъ.

— Но азъ не пиша въ вестници, — казахъ азъ. — Азъ се занимавамъ съ другъ видъ работа. Моята специалностъ е археологията.

— Това нѣма значение, — каза той. — Колкото по-богато въображение имате, толкова по-добре. Това ще бѫде страшно хубаво нѣщо за васъ.

Неговата увѣреность изглеждаше забавна, но бѣше минало вече време за вечеря и понеже моятъ гладъ бѣше по-голѣмъ отъ моето любопитство, азъ му пожелахъ лека нощь. Когато се извърнахъ да погледна назадъ, той бѣше още тамъ, седналъ на края на своята лодка, гледащъ къмъ морето. Странна птица въ всѣко отношение, но все пакъ занимателенъ човѣкъ, нѣкакъ си.

Никой не спомена за него тази вечерь; но веднажъ стариятъ Фордъ, следъ като се взира дълго време въ Пашиенсъ, промълви безъ никакъвъ поводъ:

— Деца, които не знаятъ дълга си!

Тя бѣше по-смирена, отколкото обикновено, слушаше спокойно нашия разговоръ и се усмихваше, когато й заговорѣхме. Когато стана време за лѣгане, тя сама отиде при своя дѣдо, безъ да чака обикновената заповѣдь: „Ела и ме цѣлуни, дете!“

Данъ не остана на вечеря и оттогава не е идвалъ тука. Тази сутринь попитахъ мисисъ Хопгудъ кой е този Захари Пиѫрсъ. Тя е истинска девонска жена; ако има нѣщо, което тя мрази, то трѣбва да бѫде съсипано до последна възможность. Тя започна да усуква отговора си и най-сетне ми каза, че той билъ „синъ на стария капитанъ Дженъ Пиѫрсъ въ Блекъ Милъ. Това е едно старо семейство отъ Дартимаутъ и Плимутъ, — продължи тя въ пристѫпъ на охота за разказване. — Казватъ, че Франсисъ Дрейкъ вземалъ петима отъ тия Пиѫрсовци, за да се бори съ тѣхъ срещу испанцитѣ. Така, поне, съмъ чувала да казва мистъръ Захари; но Хопгудъ може да ви каже какъ стои работата“.

Бедниятъ Хопгудъ! Съ колко много осведомителни работи го товарѣше тя въ течение на деня! Като ми даде по този начинъ да разбера, че не желае да говори повече, тя продължи:

— Капитанъ Дженъ Пиѫрсъ е преживѣлъ сума приключения. Той е старъ вече — казватъ, че наближава стотѣ. Хопгудъ може да ви каже това.

— Но синътъ, мисисъ Хопгудъ?

Очитѣ й свѣтнаха съ внезапна лукавость. Тя се изкубна мълчаливо.

— А какво ще вземете днесъ за вечеря? Има патица; може да се намѣри и друго нѣщо хубаво, и една ябълчна торта; или пъкъ, има и… Както и да е, ще видимъ какво можемъ да направимъ.

И тя си излѣзе, безъ да дочака моя отговоръ.

Утре е срѣда. Нѣма да съжалявамъ, ако разбера още нѣщо за този човѣкъ Пиѫрсъ…