John Galsworthy
A Man of Devon (4)

Джон Голсуърти
Утро в долината (4)

IV

“4th August.

.... For three days after I wrote last, nothing at all happened here. I spent the mornings on the cliff reading, and watching the sun-sparks raining on the sea. It’s grand up there with the gorse all round, the gulls basking on the rocks, the partridges calling in the corn, and now and then a young hawk overhead. The afternoons I spent out in the orchard. The usual routine goes on at the farm all the time—cow-milking, bread-baking, John Ford riding in and out, Pasiance in her garden stripping lavender, talking to the farm hands; and the smell of clover, and cows and hay; the sound of hens and pigs and pigeons, the soft drawl of voices, the dull thud of the farm carts; and day by day the apples getting redder. Then, last Monday, Pasiance was away from sunrise till sunset—nobody saw her go—nobody knew where she had gone. It was a wonderful, strange day, a sky of silver-grey and blue, with a drift of wind-clouds, all the trees sighing a little, the sea heaving in a long, low swell, the animals restless, the birds silent, except the gulls with their old man’s laughter and kitten’s mewing.

A something wild was in the air; it seemed to sweep across the downs and combe, into the very house, like a passionate tune that comes drifting to your ears when you’re sleepy. But who would have thought the absence of that girl for a few hours could have wrought such havoc! We were like uneasy spirits; Mrs. Hopgood’s apple cheeks seemed positively to wither before one’s eyes. I came across a dairymaid and farm hand discussing it stolidly with very downcast faces. Even Hopgood, a hard-bitten fellow with immense shoulders, forgot his imperturbability so far as to harness his horse, and depart on what he assured me was “just a wild-guse chaace.” It was long before John Ford gave signs of noticing that anything was wrong, but late in the afternoon I found him sitting with his hands on his knees, staring straight before him. He rose heavily when he saw me, and stalked out. In the evening, as I was starting for the coastguard station to ask for help to search the cliff, Pasiance appeared, walking as if she could hardly drag one leg after the other. Her cheeks were crimson; she was biting her lips to keep tears of sheer fatigue out of her eyes. She passed me in the doorway without a word. The anxiety he had gone through seemed to forbid the old man from speaking. He just came forward, took her face in his hands, gave it a great kiss, and walked away. Pasiance dropped on the floor in the dark passage, and buried her face on her arms. “Leave me alone!” was all she would say. After a bit she dragged herself upstairs. Presently Mrs. Hopgood came to me.

“Not a word out of her—an’ not a bite will she ate, an’ I had a pie all ready—scrumptious. The good Lord knows the truth—she asked for brandy; have you any brandy, sir? Ha-apgood’e don’t drink it, an’ Mister Ford ’e don’t allaow for anything but caowslip wine.”

I had whisky.

The good soul seized the flask, and went off hugging it. She returned it to me half empty.

“Lapped it like a kitten laps milk. I misdaoubt it’s straong, poor lamb, it lusened ’er tongue praaperly. ‘I’ve a-done it,’ she says to me, ‘Mums-I’ve a-done it,’ an’ she laughed like a mad thing; and then, sir, she cried, an’ kissed me, an’ pusshed me thru the door. Gude Lard! What is ’t she’s a-done...?”

It rained all the next day and the day after. About five o’clock yesterday the rain ceased; I started off to Kingswear on Hopgood’s nag to see Dan Treffry. Every tree, bramble, and fern in the lanes was dripping water; and every bird singing from the bottom of his heart. I thought of Pasiance all the time. Her absence that day was still a mystery; one never ceased asking oneself what she had done. There are people who never grow up—they have no right to do things. Actions have consequences—and children have no business with consequences.

Dan was out. I had supper at the hotel, and rode slowly home. In the twilight stretches of the road, where I could touch either bank of the lane with my whip, I thought of nothing but Pasiance and her grandfather; there was something in the half light suited to wonder and uncertainty. It had fallen dark before I rode into the straw-yard. Two young bullocks snuffled at me, a sleepy hen got up and ran off with a tremendous shrieking. I stabled the horse, and walked round to the back. It was pitch black under the apple-trees, and the windows were all darkened. I stood there a little, everything smelled so delicious after the rain; suddenly I had the uncomfortable feeling that I was being watched. Have you ever felt like that on a dark night? I called out at last: “Is any one there?” Not a sound! I walked to the gate-nothing! The trees still dripped with tiny, soft, hissing sounds, but that was all. I slipped round to the front, went in, barricaded the door, and groped up to bed. But I couldn’t sleep. I lay awake a long while; dozed at last, and woke with a jump. A stealthy murmur of smothered voices was going on quite close somewhere. It stopped. A minute passed; suddenly came the soft thud as of something falling. I sprang out of bed and rushed to the window. Nothing—but in the distance something that sounded like footsteps. An owl hooted; then clear as crystal, but quite low, I heard Pasiance singing in her room:

“The apples are ripe and ready to fall. Oh! heigh-ho! and ready to fall.”

I ran to her door and knocked.

“What is it?” she cried.

“Is anything the matter?”

“Matter?”

“Is anything the matter?”

“Ha-ha-ha-ha! Good-night!” then quite low, I heard her catch her breath, hard, sharply. No other answer, no other sound.

I went to bed and lay awake for hours....

This evening Dan came; during supper he handed Pasiance a roll of music; he had got it in Torquay. The shopman, he said, had told him that it was a “corker.”

It was Bach’s “Chaconne.” You should have seen her eyes shine, her fingers actually tremble while she turned over the pages. Seems odd to think of her worshipping at the shrine of Bach as odd as to think of a wild colt running of its free will into the shafts; but that’s just it with her you can never tell. “Heavenly!” she kept saying.

John Ford put down his knife and fork.

“Heathenish stuff!” he muttered, and suddenly thundered out, “Pasiance!”

She looked up with a start, threw the music from her, and resumed her place.

During evening prayers, which follow every night immediately on food, her face was a study of mutiny. She went to bed early. It was rather late when we broke up—for once old Ford had been talking of his squatter’s life. As we came out, Dan held up his hand. A dog was barking. “It’s Lass,” he said. “She’ll wake Pasiance.”

The spaniel yelped furiously. Dan ran out to stop her. He was soon back.

“Somebody’s been in the orchard, and gone off down to the cove.” He ran on down the path. I, too, ran, horribly uneasy. In front, through the darkness, came the spaniel’s bark; the lights of the coastguard station faintly showed. I was first on the beach; the dog came to me at once, her tail almost in her mouth from apology. There was the sound of oars working in rowlocks; nothing visible but the feathery edges of the waves. Dan said behind, “No use! He’s gone.” His voice sounded hoarse, like that of a man choking with passion.

“George,” he stammered, “it’s that blackguard. I wish I’d put a bullet in him.” Suddenly a light burned up in the darkness on the sea, seemed to swing gently, and vanished. Without another word we went back up the hill. John Ford stood at the gate motionless, indifferent—nothing had dawned on him as yet. I whispered to Dan, “Let it alone!”

“No,” he said, “I’m going to show you.” He struck a match, and slowly hunted the footsteps in the wet grass of the orchard. “Look—here!”

He stopped under Pasiance’s window and swayed the match over the ground. Clear as daylight were the marks of some one who had jumped or fallen. Dan held the match over his head.

“And look there!” he said. The bough of an apple-tree below the window was broken. He blew the match out.

I could see the whites of his eyes, like an angry animal’s.

“Drop it, Dan!” I said.

He turned on his heel suddenly, and stammered out, “You’re right.”

But he had turned into John Ford’s arms.

The old man stood there like some great force, darker than the darkness, staring up at the window, as though stupefied. We had not a word to say. He seemed unconscious of our presence. He turned round, and left us standing there.

“Follow him!” said Dan. “Follow him—by God! it’s not safe.”

We followed. Bending, and treading heavily, he went upstairs. He struck a blow on Pasiance’s door. “Let me in!” he said. I drew Dan into my bedroom. The key was slowly turned, her door was flung open, and there she stood in her dressing-gown, a candle in her hand, her face crimson, and oh! so young, with its short, crisp hair and round cheeks. The old man—like a giant in front of her—raised his hands, and laid them on her shoulders.

“What’s this? You—you’ve had a man in your room?”

Her eyes did not drop.

“Yes,” she said. Dan gave a groan.

“Who?”

“Zachary Pearse,” she answered in a voice like a bell.

He gave her one awful shake, dropped his hands, then raised them as though to strike her. She looked him in the eyes; his hands dropped, and he too groaned. As far as I could see, her face never moved.

“I’m married to him,” she said, “d’ you hear? Married to him. Go out of my room!” She dropped the candle on the floor at his feet, and slammed the door in his face. The old man stood for a minute as though stunned, then groped his way downstairs.

“Dan,” I said, “is it true?”

“Ah!” he answered, “it’s true; didn’t you hear her?”

I was glad I couldn’t see his face.

“That ends it,” he said at last; “there’s the old man to think of.”

“What will he do?”

“Go to the fellow this very night.” He seemed to have no doubt. Trust one man of action to know another.

I muttered something about being an outsider—wondered if there was anything I could do to help.

“Well,” he said slowly, “I don’t know that I’m anything but an outsider now; but I’ll go along with him, if he’ll have me.”

He went downstairs. A few minutes later they rode out from the straw-yard. I watched them past the line of hayricks, into the blacker shadows of the pines, then the tramp of hoofs began to fail in the darkness, and at last died away.

I’ve been sitting here in my bedroom writing to you ever since, till my candle’s almost gone. I keep thinking what the end of it is to be; and reproaching myself for doing nothing. And yet, what could I have done? I’m sorry for her—sorrier than I can say. The night is so quiet—I haven’t heard a sound; is she asleep, awake, crying, triumphant?

It’s four o’clock; I’ve been asleep.

They’re back. Dan is lying on my bed. I’ll try and tell you his story as near as I can, in his own words.

“We rode,” he said, “round the upper way, keeping out of the lanes, and got to Kingswear by half-past eleven. The horse-ferry had stopped running, and we had a job to find any one to put us over. We hired the fellow to wait for us, and took a carriage at the ‘Castle.’ Before we got to Black Mill it was nearly one, pitch-dark. With the breeze from the southeast, I made out he should have been in an hour or more. The old man had never spoken to me once: and before we got there I had begun to hope we shouldn’t find the fellow after all. We made the driver pull up in the road, and walked round and round, trying to find the door. Then some one cried, ‘Who are you?’

“‘John Ford.’

“‘What do you want?’ It was old Pearse.

“‘To see Zachary Pearse.’

“The long window out of the porch where we sat the other day was open, and in we went. There was a door at the end of the room, and a light coming through. John Ford went towards it; I stayed out in the dark.

“‘Who’s that with you?’

“‘Mr. Treffry.’

“‘Let him come in!’ I went in. The old fellow was in bed, quite still on his pillows, a candle by his side; to look at him you’d think nothing of him but his eyes were alive. It was queer being there with those two old men!”

Dan paused, seemed to listen, then went on doggedly.

“‘Sit down, gentleman,’ said old Pearse. ‘What may you want to see my son for?’ John Ford begged his pardon, he had something to say, he said, that wouldn’t wait.

“They were very polite to one another,” muttered Dan ....

“‘Will you leave your message with me?’ said Pearse.

“‘What I have to say to your son is private.’

“‘I’m his father.’

“‘I’m my girl’s grandfather; and her only stand-by.’

“‘Ah!’ muttered old Pearse, ‘Rick Voisey’s daughter?’

“‘I mean to see your son.’

“Old Pearse smiled. Queer smile he’s got, sort of sneering sweet.

“‘You can never tell where Zack may be,’ he said. ‘You think I want to shield him. You’re wrong; Zack can take care of himself.’

“‘Your son’s here!’ said John Ford. ‘I know.’ Old Pearse gave us a very queer look.

“‘You come into my house like thieves in the night,’ he said, ‘and give me the lie, do you?’

“‘Your son came to my child’s room like a thief in the night; it’s for that I want to see him,’ and then,” said Dan, “there was a long silence. At last Pearse said:

“‘I don’t understand; has he played the blackguard?’

“John Ford answered, ‘He’s married her, or, before God, I’d kill him.’

“Old Pearse seemed to think this over, never moving on his pillows. ‘You don’t know Zack,’ he said; ‘I’m sorry for you, and I’m sorry for Rick Voisey’s daughter; but you don’t know Zack.’

“‘Sorry!’ groaned out John Ford; ‘he’s stolen my child, and I’ll punish him.’

“‘Punish!’ cried old Pearse, ‘we don’t take punishment, not in my family.’

“‘Captain Jan Pearse, as sure as I stand here, you and your breed will get your punishment of God.’ Old Pearse smiled.

“‘Mr. John Ford, that’s as may be; but sure as I lie here we won’t take it of you. You can’t punish unless you make to feel, and that you can’t du.’”

And that is truth!

Dan went on again:

“‘You won’t tell me where your son is!’ but old Pearse never blinked.

“‘I won’t,’ he said, ‘and now you may get out. I lie here an old man alone, with no use to my legs, night on night, an’ the house open; any rapscallion could get in; d’ ye think I’m afraid of you?’

“We were beat; and walked out without a word. But that old man; I’ve thought of him a lot—ninety-two, and lying there. Whatever he’s been, and they tell you rum things of him, whatever his son may be, he’s a man. It’s not what he said, nor that there was anything to be afraid of just then, but somehow it’s the idea of the old chap lying there. I don’t ever wish to see a better plucked one....”

We sat silent after that; out of doors the light began to stir among the leaves. There were all kinds of rustling sounds, as if the world were turning over in bed.

Suddenly Dan said:

“He’s cheated me. I paid him to clear out and leave her alone. D’ you think she’s asleep?” He’s made no appeal for sympathy, he’d take pity for an insult; but he feels it badly.

“I’m tired as a cat,” he said at last, and went to sleep on my bed.

It’s broad daylight now; I too am tired as a cat....

IV

4 августъ.

… Три дена следъ като написахъ тѣзи последнитѣ думи, тукъ не се случи съвсемъ нищо. Утринитѣ прекарвахъ на канарата, четейки и съзерцавайки слънчевитѣ искри като валѣха надъ морето. Тукъ е величествено съ многото бодили наоколо, съ морскитѣ орли, които се припичатъ по канаритѣ, съ яребицитѣ, които се обаждатъ въ нивята, докато сегизъ-тогизъ прелита надъ главата ми нѣкой младъ ястребъ. Следобѣдитѣ прекарвахъ въ овощната градина. Въ чифлика животътъ си тече презъ цѣлото време като обикновено — доятъ се кравитѣ, пече се хлѣбъ, Джонъ Фордъ ту излиза на езда, ту се връща, Пашиенсъ въ своята градина бере лаванда и разговаря съ ратаитѣ отъ чифлика; миризма на детелина, на крави и на сѣно; шумъ отъ кокошки, прасета и гълѫби, слаба бъркотия отъ гласове, глухъ тънтежъ отъ колитѣ на чифлика; а день следъ день ябълкитѣ ставатъ все по-червени.

И ето че веднажъ, миналия понедѣлникъ, Пашиенсъ бѣше изчезнала отъ изгрѣвъ слънце до залѣзъ слънце, — никой не бѣше я видѣлъ да излиза — никой не знаеше кѫде е отишла. Бѣше чудно-хубавъ, необикновенъ день, небето бѣше сребърно-сиво и синьо, вѣтърътъ гонѣше облаци по небето, всички дървета въздишаха леко, въ морето имаше продължително, леко вълнение, животнитѣ бѣха неспокойни, птицитѣ мълчаха, освенъ морскитѣ орли съ тѣхния старчески смѣхъ и тѣхното котешко мяукане.

Въздухътъ бѣше малко буренъ; изглеждаше каточе бурята се носѣше надъ дюнитѣ и хълма и нахлуваше въ самата кѫща, подобно на страстни звуци, които проникватъ до ушитѣ ви, когато спите. Но кой би могълъ да помисли, че отсѫтствието на това момиче за нѣколко часа би могло да предизвика такава суматоха! Ние бѣхме като неспокойни духове; ябълчно-червенитѣ бузи на мисисъ Хопгудъ просто каточе бледнѣеха предъ очитѣ ви. Минахъ покрай една доячка и единъ ратай, които разискваха тѫпо по това съ много загрижени лица. Дори Хопгудъ, единъ изпеченъ човѣкъ съ огромни плешки, дотолкова забрави своята невъзмутимость, че обюзда коня си и замина ужъ „да иде малко на ловъ за диви гѫски“.

Мина дълго време, преди Джонъ Фордъ да даде да се разбере, че е разбралъ, че нѣщо не е въ редъ, но късно следъ обѣдъ го намѣрихъ седналъ, сложилъ рѫце на колѣнетѣ си и взирайки се право предъ себе си. Когато ме видѣ, той се изправи тежко и излѣзе.

Вечерьта, когато се бѣхъ опѫтилъ за брѣговата стражева станция, за да помоля да ми помогнатъ да претърсимъ канарата, Пашиенсъ се появи, вървейки така, каточели едва можеше да влачи краката си единъ следъ другъ. Бузитѣ й бѣха румени; тя хапѣше устнитѣ си, за да сдържи сълзитѣ си, които бликаха отъ умора въ очитѣ й.

Тя мина покрай мене презъ портата, безъ да ми каже нито дума. Страхътъ, който бѣше преживѣлъ стариятъ човѣкъ, изглеждаше да го възпира да говори. Той просто излѣзе насреща й, взе лицето й въ рѫцетѣ си, сложи върху него една продължителна цѣлувка и отмина. Пашиенсъ се тръшна на пода въ тъмния коридоръ и зарови лице въ рѫцетѣ си.

— Оставете ме сама! — това бѣше всичко, което казваше тя.

Следъ малко тя се изкачи съ мѫка на горния етажъ. Подиръ малко мисисъ Хопгудъ дойде при мене.

— Нито дума не може да се изтръгне отъ нея — и не иска да хапне нито хапка, а пъкъ азъ съмъ приготвила една торта — великолепна! Единъ Богъ знае каква е истината — тя поиска да й дамъ ракия. Имате ли малко ракия, съръ? Хопгудъ не пие ракия, а мистъръ Фордъ не позволява да се пие нищо друго, освенъ слабо вино.

Азъ имахъ уиски.

Добрата жена грабна бутилката и изкочи навънъ, като я прегърна. Тя ми я върна наполовина изпразнена.

— Лочеше я, както коте лоче млѣко. Не се съмнявамъ никакъ, че това е силно питие. Бедното агънце, съвсемъ му се развърза езикътъ! „Азъ направихъ, това“, казваше ми тя. „Мамичко, азъ направихъ това!“ И се смѣеше като обезумѣла. А сетне, съръ, започна да плаче, и да ме цѣлува, и най-сетне ме изтика презъ вратата. Мили Боже! Какво ли е направила?…

На следния день и на втория день валѣ презъ цѣлото време. Вчера къмъ петь часа дъждътъ престана; съ малкото конче на Хопгудъ азъ се опѫтихъ за Кингсуеръ, за да ида при Данъ Трефри. Отъ всѣко дърво, трънка и папратъ се оцеждаха дъждовни капки, а всички птички пѣеха отъ дъното на душата си.

Презъ цѣлото време мислѣхъ за Пашиенсъ. Нейното отсѫтствие презъ оня день все още бѣше забулено въ тайна; ние все още не бѣхме престанали да се питаме какво бѣше правила тя. Има хора, които никога не порастватъ — тѣ нѣматъ право да вършатъ каквото и да било. Всѣко действие има своитѣ последици, а децата нѣматъ работа съ последици.

Данъ бѣше излѣзълъ. Вечеряхъ въ хотела и бавно поехъ върху коня за у дома. Въ дрезгавината, която се разстилаше надъ пѫтя, дветѣ страни на който можехъ да достигна съ камшика си, азъ не мислѣхъ за нищо друго, освенъ за Пашиенсъ и за нейния дѣдо; въ полумрака имаше нѣщо такова, което създаваше чудна и несигурна атмосфера.

Преди да влѣза въ двора на чифлика, бѣше станало тъмно. Две млади кучета започнаха да душатъ около мене, една сънна кокошка се подплаши и избѣга съ страшно куткудячене. Оставихъ коня въ конюшната и заобиколихъ да мина отзадъ. Подъ ябълковитѣ дървета бѣше тъмно като въ рогъ, а всички прозорци бѣха тъмни. Постояхъ малко така, всичко благоухаеше тъй хубаво следъ дъжда!

Изведнажъ започнахъ да изпитвамъ неприятното чувство, че нѣкой ме наблюдава. Изпитвали ли сте нѣкога такова нѣщо въ тъмна нощь? Най-сетне извикахъ:

— Има ли нѣкой тамъ?

Никакъвъ звукъ! Отидохъ къмъ портата — нищо! Дърветата все още се оцеждаха съ слабъ, нѣженъ, съскащъ звукъ, — но това бѣше всичко! Заобиколихъ и излѣзохъ предъ кѫщата, влѣзохъ вѫтре, залостихъ вратата и пипнешкомъ се мушнахъ въ леглото си. Но не можахъ да заспя. Дълго време лежахъ буденъ. Най-сетне задрѣмахъ, но изведнажъ се стреснахъ и се събудихъ. Нѣкѫде съвсемъ близо се дочуваше сподавенъ шепотъ на тихи гласове. Сетне спрѣ; мина една минута; изведнажъ се чу лекъ тътнежъ като отъ нѣщо паднало. Скочихъ отъ леглото и изтичахъ на прозореца. Нищо — но въ далечината се дочуваше нѣщо, което приличаше на шумъ отъ стѫпки. Една кукумявка крещѣше; сетне чухъ Пашиенсъ да пѣе въ стаята си съ гласъ ясенъ като кристалъ, но съвсемъ тихо:

Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне…

Изтичахъ до нейната врата и почукахъ.

(Нашитѣ врати сѫ така: -)

— Какво има? — извика тя.

— Какво става?

— Какво става ли?

— Какво става?

— Ха-ха-ха-ха! Лека нощь!

Сетне чухъ съвсемъ слабо какъ тя си поемаше дъхъ — силно, остро. Никакъвъ другъ отговоръ, никакъвъ другъ звукъ!

Върнахъ се въ леглото си и нѣколко часа лежахъ буденъ.

Тази вечерь Данъ дойде; въ време на вечерята той подаде на Пашиенсъ единъ свитъкъ съ ноти; бѣше ги купилъ въ Торкуей. Търговецътъ, казваше той, му казалъ, че това било „шлагеръ“.

Това бѣше една пиеса отъ Бахъ. Трѣбваше да видите какъ блестѣха очитѣ й, какъ наистина треперѣха пръститѣ й, докато тя обръщаше страницитѣ една следъ друга! Странно изглежда да мисли човѣкъ за нея, че тя благоговѣе предъ олтара на Бахъ — сѫщо тъй странно, както странно би било да се мисли, че единъ младъ жребецъ по своя воля ще иде подъ ярема. Но това бѣше точно така, — човѣкъ винаги можеше да се излъже съ нея.

— Божествено! — казваше тя непрестанно.

Джонъ Фордъ остави ножа и вилицата си.

— Неморална работа! — промълви той и изведнажъ изгърмѣ: — Пашиенсъ!

Тя трепна и вдигна погледъ, захвърли нотитѣ и зае отново мѣстото си.

Презъ време на вечерната молитва, която следваше всѣка вечерь непосрѣдствено следъ вечерята, по лицето й можеше да се прочете бунтъ. Тя си легна рано. Когато ние се вдигнахме, бѣше вече доста късно — защото Фордъ бѣше започналъ да ни разправя за своя новопоселенически животъ. Когато излѣзохме, Данъ вдигна рѫка. Едно куче лаеше.

— Това е Ласъ, — каза той. — Ще събуди Пашиенсъ.

Кучето лаеше сърдито. Данъ изтича навънъ да го спре, но скоро се върна.

— Нѣкой е билъ въ овощната градина и е избѣгалъ надолу къмъ беседката.

Той се затича надолу по пѫтечката. Азъ сѫщо се затичахъ, страшно смутенъ. Предъ насъ, презъ мрака, се разнасяше лаятъ на кучето. Свѣтлината на крайбрѣжната стражева станция се мѣркаше слабо. Азъ стигнахъ пръвъ на брѣга; кучето дойде веднага при мене, свило съвсемъ опашката си, сякашъ за да се извини. Чуваше се шумъ отъ гребла, които скърцаха въ своитѣ гнѣзда; не се виждаше нищо друго, освенъ пѣнеститѣ гребени на вълнитѣ. Данъ каза задъ мене:

— Никаква полза! Той е избѣгалъ.

Гласътъ му звучеше пресипнало, като гласъ на човѣкъ задавенъ отъ вълнение.

— Джорджъ, — каза той заплетено, — това е оня мошеникъ. Бихъ искалъ да му хвърля единъ куршумъ.

Изведнажъ една свѣтлина блесна въ тъмнината надъ морето, изглеждаше, че се понесе плавно напредъ и изчезна. Безъ да кажемъ нито дума повече, ние се върнахме на хълма. Джонъ Фордъ стоеше на портата неподвиженъ, безразличенъ — още нищо не бѣше му станало ясно. Азъ пошепнахъ на Данъ:

— Да оставимъ тази работа!

— Не, — каза той, — искамъ да ви покажа.

Той запали една клечка кибритъ и бавно проследи стѫпкитѣ по мократа трева въ овощната градина.

— Гледайте — ето!

Той се спрѣ подъ прозореца на Пашиенсъ и раздвижи кибрита надъ земята. Ясни като на длань бѣха следитѣ отъ нѣкой човѣкъ, който е скочилъ или падналъ. Данъ вдигна клечката кибритъ надъ главата си.

— А вижте тука! — каза той.

Единъ клонъ на ябълковото дърво подъ прозореца бѣше строшенъ. Той духна и изгаси кибрита.

Можехъ да видя бѣлкитѣ на очитѣ му, които свѣткаха като на животно.

— Оставете тази работа, Данъ! — казахъ.

Той се обърна изведнажъ на петитѣ си и каза заплетено:

— Имате право.

Но като се обърна, той се намѣри изправенъ предъ Джонъ Фордъ.

Стариятъ човѣкъ стоеше тамъ като нѣкаква голѣма сила, по-тъменъ отъ мрака, устремилъ погледъ нагоре къмъ прозрреца, сякашъ слисанъ. Ние не можехме да кажемъ нито дума. Изглеждаше, че той не съзнаваше нашето присѫтствие. Той се извърна и ни остави да стоимъ тамъ.

— Последвайте го! — каза Данъ. — Последвайте го — за Бога! Това не е хубаво.

Ние го последвахме. Приведенъ и стѫпвайки тежко, той се качи на горния етажъ. Удари силно вратата на Пашиенсъ.

— Пустни ме да влѣза! — каза той.

Азъ отдръпнахъ Данъ въ моята спалня. Ключътъ бѣ леко обърнатъ, нейната врата се отвори и тя застана на прага въ своята роба, съ свѣщь въ рѫка; лицето й бѣше румено и тя бѣше тъй млада, о, съ нейнитѣ кѫси, кѫдрави коси и съ нейнитѣ крѫгли бузи. Стариятъ човѣкъ, приличенъ на нѣкакъвъ гигантъ застаналъ предъ нея, вдигна рѫцетѣ си и ги положи върху раменетѣ й.

— Какво е това? Ти… ти си имала нѣкой мѫжъ въ стаята си?

Нейнитѣ очи не се сведоха.

— Да, — каза тя.

Данъ изстена.

— Кой?

— Захари Пиѫрсъ, — отговори тя съ гласъ като звънче.

Той я разклати страшно, отпусна рѫцетѣ си, сетне ги вдигна, сякашъ за да я удари. Тя го гледаше въ очитѣ; рѫцетѣ му се отпуснаха и той сѫщо изстена. Доколкото можехъ да видя, лицето му не трепваше.

— Азъ съмъ омѫжена за него, — каза тя, чувашъ ли? Омѫжена съмъ за него. Излѣзъ отъ стаята ми!

Тя пустна свѣщьта на пода предъ краката му и тръшна вратата предъ носа му. Стариятъ човѣкъ остана една минута като зашеметенъ, сетне заслиза пипнешкомъ по стълбата.

— Данъ, — казахъ, — вѣрно ли е това?

— Ахъ, — отговори той, — вѣрно е. Не я ли чухте?

Радвахъ се, че не можехъ да видя лицето му.

— Това е вече краятъ, — каза той най-сетне. — Сега стариятъ човѣкъ трѣбва да си помисли.

— Какво ще прави?

— Ще иде при човѣка още тази нощь.

Той изглеждаше, че не се съмнява никакъ въ това. На единъ дѣлови човѣкъ може да се вѣрва, че познава другъ дѣлови човѣкъ.

Азъ измърморихъ нѣщо въ смисълъ, че съмъ външно лице — чудѣхъ се дали има нѣщо, съ което бихъ могълъ да помогна.

— О, — каза той бавно, — азъ не зная да съмъ сега нѣщо друго, освенъ сѫщо външно лице; но азъ ще ида съ него, ако той иска да ме вземе.

Той слѣзе на долния етажъ. Нѣколко минути по-късно тѣ отездиха отъ черния дворъ. Видѣхъ ги какъ пресѣкоха линията на купитѣ сѣно, навлѣзоха въ по-тъмнитѣ сѣнки на бороветѣ, сетне тропотътъ отъ копита започна да отслабва въ тъмнината и най-сетне замрѣ.

Отъ това време седя тукъ въ спалнята си и ви пиша, докато свѣщьта ми почти се свърши. Продължавамъ да мисля какъвъ ли ще бѫде краятъ на всичко това, и се упрѣквамъ за това, че не направихъ нищо. И все пакъ, какво бихъ могълъ да направя? Мѫчно ми е за нея — по-мѫчно ми е, отколкото бихъ могълъ да кажа. Нощьта е тъй спокойна — не чувамъ никакъвъ шумъ. Заспала ли е тя, будна ли е, плаче ли, тържествува ли?

Вече е четири часътъ; бѣхъ заспалъ.

Тѣ се върнаха. Данъ лежи на моето легло. Ще се опитамъ да ви разправя неговия разказъ, колкото точно мога, съ неговитѣ собствени думи.

— Тръгнахме съ конетѣ, — каза той, — като заобиколихме по горния пѫть, вървейки настрана отъ пѫтекитѣ, и стигнахме въ Кингсуеръ въ единадесеть и половина. Фериботътъ за коне бѣше престаналъ да се движи и ние направихме доста усилия, докато намѣрихме нѣкой, който да ни прехвърли насреща. Наехме единъ човѣкъ и го накарахме да ни чака, а отъ странноприемницата „Замъкътъ“ взехме една кола. Преди да стигнемъ въ Блекъ Милъ, бѣше станало почти единъ часътъ и бѣше тъмно като въ рогъ. Понеже морскиятъ вѣтъръ духаше отъ юго-изтокъ, азъ смѣтнахъ, че той трѣбва да бѣше стигналъ за единъ часъ или малко повече. Стариятъ човѣкъ съвсемъ не бѣше говорилъ съ менъ и преди да стигнемъ тукъ, азъ бѣхъ започналъ да се надѣвамъ, че въ края на краищата нѣма да намѣримъ човѣка. Накарахме коларя да отбие по пѫтя и обикаляхме доста наоколо, мѫчейки се да намѣримъ колата. Тогава нѣкой извика:

— Кой е тамъ?

— Джонъ Фордъ.

— Какво желаете?

Това бѣше гласътъ на стария Пиѫрсъ.

— Да видя Захари Пиѫрсъ.

Дългиятъ прозорецъ на външната страна на терасата, на която седѣхме оня день, бѣше отворенъ и ние влѣзохме. На дъното на стаята имаше една свѣщь и презъ нея идѣше свѣтлина. Джонъ Фордъ тръгна къмъ нея. Азъ се спрѣхъ въ тъмнината.

— Кой е оня съ васъ?

— Мистъръ Трефри.

— Нека влѣзе и той.

Азъ влѣзохъ. Стариятъ човѣкъ бѣше въ леглото, съвсемъ неподвиженъ върху своитѣ възглавници, а отъ едната му страна имаше свѣщь; като го гледаше така, човѣкъ би помислилъ, че у него само очитѣ му сѫ живи. Странно бѣше да бѫде човѣкъ тука съ тѣзи двама стари мѫже.

Данъ се спрѣ, изглеждаше да се услушва, сетне тръгна навѫсенъ.

— Седнете, господа, — каза стариятъ Пиѫрсъ. — За какво може да искате да видите моя синъ?

Джонъ Фордъ помоли да бѫде извиненъ, ималъ да каже нѣщо, каза той, което не търпѣло отлагане.

Двамата бѣха много вежливи единъ къмъ другъ, — промълви Данъ…

— Не желаете ли да му предадете чрезъ мене своето съобщение? — каза Пиѫрсъ.

— Това, което имамъ да кажа на вашия синъ, е отъ личенъ характеръ.

— Азъ съмъ неговъ баща.

— Азъ съмъ дѣдо на своето момиче и неговъ единственъ настойникъ.

— Ахъ! — промълви стариятъ Пиѫрсъ. — Дъщерята на Рикъ Войсей?

— Искамъ да видя вашия синъ.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна. Странна бѣше неговата усмивка, нѣкаква подигравателна гримаса.

— Човѣкъ никога не може да каже где може да е Захъ, — каза той. — Вие мислите, че искамъ да го скрия. Не сте правъ; Захъ може да се грижи самъ за себе си.

— Вашиятъ синъ е тукъ! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ зная!

Стариятъ Пиѫрсъ ни отправи единъ много особенъ погледъ.

— Вие идвате въ кѫщата ми като крадци презъ нощьта, — каза той, — и ме обвинявате въ лъжа, така ли?

— Вашиятъ синъ се е вмъкналъ въ стаята на моето дете като крадецъ презъ нощьта; затова именно искамъ да го видя.

Тогава, каза Данъ, настѫпи дълго мълчание. Най-сетне Пиѫрсъ каза:

— Не разбирамъ. Мошенически ли е постѫпилъ?

Джонъ Фордъ отговори:

— Той се е оженилъ за нея, иначе — Бога ми! — щѣхъ да го убия!

Стариятъ Пиѫрсъ изглеждаше да обмисля всичко това, безъ да се помръдне никакъ върху възглавницитѣ си.

— Вие не познавате Захъ, — каза той. — Мѫчно ми е за васъ, а мѫчно ми е и за дъщерята на Рикъ Войсей. Но вие не познавате Захъ.

— Съжалявамъ! — изрева Джонъ Фордъ. — Той е похитилъ моето дете и азъ ще го накажа.

— Ще го накажете! — извика стариятъ Пиѫрсъ. — Ние не понасяме наказания. Никой въ моето семейство!

— Капитане Дженъ Пиѫрсъ, както е вѣрно, че стоя сега тука, така е вѣрно, че вие и вашето семейство ще си получите наказанието отъ Бога.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна.

— Мистъръ Джонъ Фордъ, това може и да стане. Но както е вѣрно, че азъ лежа сега тука, така е вѣрно, че ние нѣма да получимъ наказанието си отъ васъ. Вие не можете да ни накажете, освенъ ако ни накарате да почувствуваме наказанието, а това не можете да направите.

И това бѣше вѣрно!

Данъ пакъ продължи:

— Вие не искате да ми кажете где е вашиятъ синъ!

На стария Пиѫрсъ дори окото не трепна.

— Не искамъ! — каза той. — А сега можете да си идете. Азъ лежа тука, единъ самотенъ старъ човѣкъ, безъ да мога да се ползувамъ отъ краката си, нощь следъ нощь, при отворена кѫща; всѣки разбойникъ може да влѣзе тука; мислите ли, че се боя отъ васъ?

Ние бѣхме бити — и излѣзохме, безъ да кажемъ нито дума. Но този старъ човѣкъ… азъ бѣхъ мислилъ много за него — на деветдесеть и две години и да лежи тука… Какъвто и да е билъ той, — а хората разправятъ странни работи за него, — какъвто и да е неговиятъ синъ, той е истински мѫжъ. Работата не бѣше тамъ, че той бѣше казалъ точно това, нито пъкъ имаше нѣщо, отъ което да се боя точно тогава, но все пакъ нѣкакъ си мислѣхъ все за този старъ човѣкъ, който лежеше тамъ. Азъ дори и не бихъ искалъ да видя нѣкой въ по-добро положение…

 

 

Следъ тѣзи думи ние продължихме да седимъ безмълвно. Навънъ свѣтлината започна да се провира презъ листата. Чуваха се всевъзможни шумолещи звуци, каточе свѣтътъ се обръщаше въ леглото си.

Изведнажъ Данъ каза:

— Той ме измами. Азъ му платихъ, за да се махне и да я остави сама. Мислите ли, че е заспала?

Той не отправяше зовъ за съчувствие, на всѣко съжаление би погледналъ като на обида; но той понасяше тежко това.

— Уморенъ съмъ като куче, — каза той най-сетне и легна да спи на леглото ми.

Сега е вече чистъ бѣлъ день; азъ сѫщо съмъ уморенъ като куче…