Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (2)

2
Манастирът

От бдението ни в старата къща в Къмбърланд изминаха шестнадесет години и ето ние двамата, Лео и аз, все пътуваме, все търсим онази планинска верига и оня връх, който прилича на Символа на Живота, но дали някога ще го намерим?

Приключенията ни биха изпълнили томове, но има ли полза от това? Много приключения от подобно естество са били описани, но тия, които ние преживяхме, бяха по-продължителни.

В Тибет прекарахме пет години, по-голямата част от тях като гости на различни манастири, където изучавахме законите и традициите на ламите. Заплашваше ни смърт, защото бяхме посетили един град, влизането в който било забранено, но с помощта на китайско официално лице избягнахме наказанието.

Напускайки Тибет, ние изминахме хиляди километри на изток, запад и север, пребивавайки между много племена на Китайската империя. Ние научихме много езици и понасяйки големи мъчнотии, можахме да научим една легенда за едно отдалечено на стотици километри място. Стигнахме там, но не намерихме нищо.

И тъй времето минаваше. Ние и не помисляхме да спрем издирванията си, защото на тръгване се заклехме, че или ще изпълним мисията си, или ще умрем. Вярно е, че ние много пъти бяхме на косъм от смъртта, ако не бяхме спасявани, и то по много мистериозен начин.

Сега сме в страна, където още нито един европеец не е стъпвал. В една част на тая обширна земя, наречена Туркестан, има едно голямо езеро Балхаш, бреговете на което посетихме… Двеста километра на запад от езерото се издигат планини, наречени Черга, които обходихме.

Тук най-после нашите истински приключения започнаха. На една от скалите на тая страшна Черга щяхме да умрем от глад. Зимата идваше, а ние не намирахме дивеч.

Последният пътник, когото срещнахме стотици километри по на юг, ни каза, че в тия планини имало манастир, обитаван от лами, отличаващи се с голяма святост. Той каза, че те живеят в тая дива страна, където няма никакви племена и не царува никаква власт. Ламите не дружат с никого, освен с благочестивите си размишления.

Ние не повярвахме в съществуването на манастира, но все пак го търсехме, без път и посока, водени от слепия случай. Като гладувахме и не можехме да намерим „аргали“ (гориво), за да накладем огън, ние скитахме благодарение на лунната светлина, водейки със себе си само един як.

Благородно животно беше този як, имаше хубаво тяло, но и той, както господарите си, се приближаваше към свой край. Не беше претоварен, защото носеше само няколко пушки и малко провизии, купени преди две години от един керван, малко златни и сребърни пари, чай, кожи за топлене, както и дрехи от овча кожа.

Ние се влачехме напред през необятна площ, покрита със сняг, докато добичето ни въздъхна и спря. И ние също спряхме, защото беше време, и като се увихме в кожите, седнахме на снега, за да дочакаме утрото.

— Ще го заколим и ще изяден месото му сурово — казах аз и потупах спокойно лежащия до нас як.

— Може пък да намерим дивеч при разсъмване — отговори Лео, изпълнен с надежда.

— А ако не намерим, ще трябва да умрем.

— Много добре — каза той, — тогава да мрем. Това е последното средство на неуспеха. Ще направим всичко, което можем.

— Разбира се, Лео. Щом шестнайсет години тъпчем тия планини и вечни снегове, за да търсим сбъдването на един сън, значи правим всичко, което можем.

— Ти знаеш в какво вярвам — отговори той твърдо и настъпи мълчание, защото тук доказателствата бяха неуместни.

Дори и сега не ми мина през ума, че всичките ни трудове и страдания са били напразни.

Зазори се и ние се спогледахме, за да видим колко сила е останала у всеки един от нас. Ако някой европеец ни видеше, щеше да ни вземе за диваци. Лео беше минал четиридесет години; по красота и хармоничност по-великолепно мъжко тяло не бях виждал. Твърде висок, макар и слаб, дългогодишният му уединен живот бе преобърнал мускулите му на стомана. Косата му беше дълга, като моята, защото така ни пазеше от слънцето и студа. Тя висеше на врата му като златни къдрави кюлчета. Брадата му се пръскаше и се разстилаше по огромните му гърди. Лицето му беше красиво, макар и почерняло от вятъра и бурите… Изтънчено, замислено, мрачно, на него като кристал бляскаха сините му очи.

Аз си бях такъв, какъвто съм бил винаги: грозен, космат, също почернял, но, въпреки шейсетгодишната си възраст, още силен. Силата ми се увеличаваше с течение на времето, а здравето ми беше съвършено.

Фактически през цялото време на трудни пътешествия и преходи никой от нас не се разболя. Трудностите калиха телата ни като желязо и ги направиха недостъпни за човешките болки. А дали и загдето глътнахме, макар и малко, от Огъня на Живота в планините на Кор?

Макар да заспахме гладни, на никого от нас не личеше да е изтощен. Хвърлихме поглед на застилащата се пред нас гледка. В ниското се простираше малко плодородна земя, а отвъд нея почваше пустинята — обикновена, дива, безводна и без растителност, тук-таме покрита с първия зимен сняг. Отвъд тази пустиня, много километри надалеч, се издигаха планини, белите върхове на които като истинско море се извисяваха на възбог.

Когато златните слънчеви лъчи озариха върховете, Лео се смути.

— Виж там! — викна ми той, посочвайки нещо огромно и тъмно.

В същия миг светлината падна върху него и ние видяхме на десетина километра от нас голяма планина, която стърчеше самотно сред пясъците. Светлината бавно пълзеше по склоновете като някаква ръка, докато стигна до малка площадка на не повече от триста ярда пред нас. Там, на края й, имаше разрушен идол, огромен Буда, който гледаше величествено към пустинята, а зад него се издигаше построен от жълт камък манастир.

— Най-после! — извика Лео. — О, небеса! Най-после! — и падайки на земята, той скри лице в снега, за да не прочета нещо, което той криеше и от мене.

Като знаех какво вълнение изживява, оставих го да полежи малко… После отидох до спокойно лежащия як, който с гладни очи гледаше наоколо, турих кожите на гърба му и потупах Лео по гърба. Със заповеднически тон му казах:

— Хайде! Ако манастирът е обитаем, ще намерим храна и подслон, защото се надига нова буря.

Той стана, без да отрони дума, очисти снега от брадата си и дойде да ми помогне да вдигнем яка, който поради слабостта си не можеше да стане самичък.

Погледнах крадешком Лео и видях по лицето му чуден и щастлив поглед. Голямо спокойствие го бе обзело.

Тръгнахме нагоре по снежния склон, влачейки яка с нас към терасата, където беше манастирът. Около него не се виждаше никой, не забелязвах и следи от стъпки.

Не беше ли развалина този манастир? Много такива сме видели по тая древна земя. Тя навред е изпълнена с такива стари манастири, служили някога за жилища на благочестиви хора, според разбиранията им за живота, и умрели тук, преди нашата западна култура да се е родила.

Забелязах от един комин да излиза тънък стълб син дим и ми се стори, че никога не съм виждал по-прелестна гледка.

В средата на сградата се издигаше голямо здание, вероятно храм. Близо до нас видях малка врата. Приближих се до нея и почуках, викайки високо:

— Отворете, отворете, свещени лами. Чужденци дирят вашата милост.

Не мина много и се чуха стъпки. Вратата заскърца и се отвори. Пред нас застана старец със скъсани жълти дрехи.

— Кой е? Кой е? — запита той. — Кой иде да наруши нашата самота, самотата на свещените лами?

— Пътници, които са живели много време в самота — отговорих аз на неговия език, който говорех много добре. — Пътници, които гладуват и които молят за вашето милосърдие.

Той втренчи поглед през очилата си върху нас и не можейки да прочете нищо по лицата ни, погледна дрехите ни, които бяха съвсем изпокъсани — също като неговите и със същата кройка. И наистина нашите дрехи бяха като на тибетските лами… Ние се облякохме в такива, защото нямахме други. Те ни пазеха и от суровия климат, и от погледите на хората.

— Вие лами ли сте? — съмняващ се, запита той. — И ако сте, от кой манастир сте?

— По-скоро лами, които принадлежат на „Манастира, наречен Свят“, където, уви, всеки гладува.

Моят отговор му се видя забавен, защото той се засмя и поклати глава.

— Не е редно според нашата вяра — каза той — да приемаме чужденци, които не са като нас.

— Но не противоречи ли това на правилото ви да не оставяте чужденци да страдат от глад? — И аз цитирах една мисъл на Буда, подходяща за случая.

— Виждам, че сте чели тези книги — извика той учуден, което пролича и на жълтото му лице, — и на такива хора ние не можем да откажем подслон. Влезте, братя, влезте, вие от „Манастира, наречен Свят“. Побързайте, ето и якът има нужда от нашето милосърдие…

Той се обърна и позвъни със звънеца, който бе окачен зад вратата. На звъна се отзова друг човек с по-набръчкано лице, изглежда, по-стар, който ни гледаше със зяпнала уста.

— Брате — каза калугерът, — затвори устата си да не би някой зъл дух да влезе в нея и откарай бедното животно. Нахрани го с другия добитък.

Снехме товара от гърба на животното и старият Господар на стадата го откара.

След това калугерът Ку-ен ни заведе в манастирската кухня. Тук заварихме останалите калугери — около двайсетина, събрани около огъня и заети с приготовлението на закуската. Всички бяха старци. Най-младият бе над шейсет и петгодишен. Нашият водач ни представи, като им каза, че идем от манастира, наречен „Светът, където народът гладува“, защото тази шега му бе харесала.

Те ни изгледаха, триеха тънките си ръце, поклониха се и ни казаха: „Добре дошли“. Изглежда, че бяха доволни от пристигането ни.

Докато водата за измиване се стопли, едни от тях отидоха да ни приготвят стая. Други ни събуха грубите кожени обуща, съблякоха дебелите ни горни дрехи, донесоха чехли.

След това ни заведоха в голяма стая, която, както ни казаха, е „благословена“, защото в нея бил спал прочут светец. Бяха запалили огън и о, чудо на чудесата! — имаше чисти постелки, ленени покривки, всичките стари и износени, но доброкачествени.

Измихме се. Да, целите се измихме и като се облякохме с дрехи, които бяха тесни за Лео, позвънихме. При нас се яви калугер, който също позвъни в кухнята, където ни очакваше закуската. Тя се състоеше от мляко, сушена риба, уловена в езерото, масло, чай и бе приготвена в наша чест. Никога не сме яли толкова приятна и вкусна закуска, и то в такова количество. И наистина най-после бях принуден да спра Лео, защото видях как калугерите го гледаха зяпнали, а старият калугер избърбори:

— Охо, манастирът, наречен „Светът, дето народът гладува“… — Началникът на припасите довърши:

— Ако продължава така да си похапва, запасът ни от храна няма да ни стигне за през зимата.

Престанахме да ядем, като си припомнихме някои правила за учтивост. След това изпяхме една будистка песен-молитва.

— Те са на прав път! Те са на прав път! — учудени си шепнеха калугерите.

— Да — отговори Лео, — ние сме на прав път от шестнайсет години насам. Но сме в началото, защото висок като звезда, необятен като океан и безкраен като пустиня е този път. За да тръгнем по правия път, по чудо нам ни е посолен от един сън вашият манастир, в който намерихме вас, най-благочестивите, най-свещените и най-учените от всички лами в тия страни.

— Да, така е — отговори калугерът Ку-ен, знаейки, че няма друг манастир наоколо. И пак избърбори нещо. След това с въздишка каза: — Уви, нашият брой намалява.

Пожелахме да отидем в стаята за почивка и там спахме двадесет и четири часа. Събудихме се напълно отпочинали и с пресни сили.

Такова беше нашето влизане в манастира на планината, където ни бе съдено да прекараме следващите шест месеца от живота си. В течение на няколко дни спечелихме доверието на тия добродушни и простосърдечни стари калугери, които ни разказаха историята си.

Разбрахме, че тук от древни времена е съществувал манастир, в който са живели стотици братя. И това беше несъмнено, защото помещенията бяха просторни, макар че повечето бяха в развалини, както и статуята на Буда.

Старият калугер Ку-ен разказваше, че преди два века, а може би и повече, калугерите били избити от свирепо племе, което живеело отвъд пустинята и по отдалечените планини и което се състояло от еретици и поклонници на огъня. Неколцина монаси успели да се спасят и разнесли печалните новини сред околните монашески общества. В течение на пет поколения никой не посмял да се настани в това място.

Най-после, на нашия приятел Ку-ен, като младеж, му се явило откровение, че той е превъплъщение на един от някогашните калугери на Манастира на Планината, който също се наричал Ку-ен, и че неговото задължение в този му живот е да се върне тук. Ако направел това, щял да получи и други откровения.

Той събрал няколко ревностни калугери и, с благословията и съгласието на по-големите, те тръгнали и след големи мъчнотии и тежки загуби намерили това място, настанили се в него, като ремонтирали помещенията.

Това се случило преди петдесет години. И оттогава те живеят тук, свързвайки се с външния свят случайно.

Отначало техният брой се попълвал с нови прииждащи калугери, но напоследък такива престанали да идват.

— Какво ще стане в такъв случай? — запитах аз.

— Няма страшно — отговори калугерът. — Ние бяхме удостоени с много откровения, а след като умрем, сме си спечелили в Девашан по-леко съществуване. Какво повече бихме могли да поискаме, щом сме откъснати от световните съблазни?

В свободното от безкрайните молитви и размишления време те бяха добри домакини. Обработваха земята в подножието на планината и пасяха стадата си от якове.

Тъй прекарваха те непорочния си живот, докато най-после умираха на преклонна възраст и отиваха според вярванията си във вечния кръг на живота, който някъде се повтаря.

С пристигането ни в манастира, зимата започна с остър студ и снежни бури, които заснежиха цялата пустиня. Стана ни ясно, че трябва да стоим тука до пролетта и тогава да тръгнем нанякъде.

Обяснихме това на калугера Ку-ен, като предложихме да се преместим в някоя празна стая в нарушената част на зданието и да се храним с рибата, която бихме могли да хващаме в езерото. Бяхме намислили да счупим леда в езерото до манастира, ако не успеем да намерим дивеч в ниската борова гора около манастира и бреговете на езерото.

Ку-ен не беше разположен да слуша такова предложение. Той каза, че след като сме им пратени като гости, ние като такива бихме могли да останем колкото искаме. Трябваше ли да легне върху тях грехът на негостоприемството? Освен това той ни напомни, смеейки се:

— Ние, които сме се усамотили тук, искаме да чуем нещо за манастира, наречен „Светът, в който калугерите гладуват“.

Накрая разбрахме, че другият старец щял да ни поведе по пътя на Правдата, или казано на по-разбран език, да станем добри лами като него и другарите му.

Тръгнахме по тоя път, както бяхме правили и в други манастири и участвувахме в дългите молитви, вдълбочавахме се в Канджираили — преводът на книгите на Буда, който е тяхната Библия и непрестанно доказвахме, че умът ни е бистър.

Ние им изяснявахме и основите на нашата вяра; на тях им ставаше приятно, когато откриваха прилика между двете религии. Не ще и съмнение, че ако имахме време да постоим десетина години, бихме повлияли на някои от калугерите и те щяха да научат и други молитви.

В свободното си време им разказвахме много случки от „Манастира, наречен Свят“ и наистина бе приятно и умилително да виждаш радостта, с която те се заслушваха в разговорите за чудесни страни и непознати тям човешки племена — защото те знаеха само за Русия, Китай и някои полудиви племена, обитаващи околните планини и пустини.

— Потребно ни е да знаем всичко това — казваха те, — защото кой знае дали в следващото си прераждане няма да бъдем жители на ония земи.

И въпреки че живеехме спокойно и разкошно, сърцата ни бяха гладни, защото ни измъчваше стремежът на постоянното търсене. Уверени бяхме, че сме на прага, да, ние вярвахме в това, но условията ни пречеха да напреднем.

Валеше сняг над пустинята, а и силни ветрове внезапно почваха да духат, като грабваха снега и го трупаха на преспи, високи и грамадни, в които нещастните пътници биха намерили смъртта си. Трябваше да чакаме, нямахме избор.

Намерихме си занимание в една полуразрушена стая, където имаше библиотека, претъпкана с томове книги, вероятно останала от калугерите, изклани някога. Сегашните им заместници ги бяха подредили, поради което можехме да ги четем. Тази сбирка смайваше с ценността си от будистки, саванистични, шамански книги, които никога досега не бяхме виждали.

Интересът ни привлече най-вече дневникът в няколко тома, който се е водел от редица поколения на кулбиганите (калугерите на стария манастир). В него бе описано всяко събитие — с голяма, и с малка стойност.

Като прелиствахме един от извехтелите томове на тоя дневник, писан навярно около разрушаването на манастира, не по-рано от преди двеста и петдесет години, натъкнахме се на пасаж, който се вряза в паметта ми:

„В лятото на… година, след голяма пясъчна буря, един от братята намери в пустинята човек от племето, живущо отвъд далечните планини, за което се носеха слухове от време на време в манастира. Той беше жив, но другарите му бяха намерили смъртта си, затрупани в пясъка до него. Изгледа ни свирепо и отказа да разкаже как е попаднал в пустинята. Каза само, че следвал пътя. Ние обаче узнахме, че неговите братя, с които бе избягал заради извършено престъпление, били наказани със смърт, а той ги придружил в бягството им.

Той каза, че отвъд планините имало хубава страна, плодородна, но разорена от суша и земетресения. Последните и ние бяхме усетили. Хората на тая страна били войнствени, многобройни и земеделци. Били уседнали и се управлявали от ханове, които били потомци на гръцки цар, на име Александър, който владеел много страни на югоизток от нас. Това съвпада с историческите ни познания, според които преди две хиляди години една армия, пратена от този цар, проникнала в тази страна, но нямаме сведения дали я е превзела, или не.

Чужденецът ни разправи още, че се покланяли на жрица, наречена Хес или Хеса, която казват, че царувала от поколение на поколение. Тя живеела в голяма планина и се почитала от всички, които се бояли от нея. Но тя не била царица на страната, макар че често се бъркала в работата й.

Принасяли й жертви и тежко на онзи, който си навлечал нейната омраза. Веднага умирал. Затова от нея се страхували и главатарите. Нейните и техните поданици се бият, защото се мразят.

Ние му казахме, че си измисля, когато казва, че тя е безсмъртна, защото нищо не е безсмъртно. Ние се присмяхме над нейната сила, за която той говореше. Това го ядоса и той ни каза, че нашият. Буда не е по-могъщ от тая жрица. Тя ще ни покаже силата си, като ни отмъсти.

После го нахранихме и той напусна манастира, като каза, че когато се върнел, щели сме да узнаем кой казва истината.

Не знаем какво стана с този човек, който ни описа пътя към своята страна, що се разпростираше отвъд пустинята и Далечните планини. Смятаме, че той е зъл дух, дошъл да ни стресне, но без успех…“

Това бе само откъс от една страница на дневника, който ни обнадежди и развълнува. Нищо друго за този човек и за неговата страна не се споменаваше. След една година дневникът внезапно прекъсваше, без да описва друго събитие. Последните редове споменаваха, че братята се готвят да обработват нови земи, да ги посеят и т.н., което подсказваше, че те не са се безпокоили от нищо. Достоверна ли бе случката с човека от Далечните планини? Отмъстила ли е Хеса на хората, които са били гостоприемни към него?

Питаха се: коя може да е тая Хеса?

На другия ден помолихме калугера Ку-ен да ни придружи до библиотеката, където му прочетохме пасажа от дневника. Помолихме го да ни каже какво знае за това. Той поклати старата си мъдра глава и отговори:

— Малко, много малко, и то главно за съдбата на гръцкия цар. — След малко Ку-ен спокойно продължи: — В дните, когато вярата в единствения бог беше още слаба, живеех в същия този манастир, който наскоро бе съграден, и тогава видях армията да минава, това е всичко… Бях тогава в петдесетото си прераждане, не, по-скоро беше седемдесет и третото…

Тук Лео се засмя силно, но аз успях да го ритна и той се направи, че уж киха, което излезе много сполучливо. Лео каза, че не сме ние хората, които биха се усъмнили в теорията за прераждането, в която вярва поне една четвърт от човечеството.

— Но как помните — казах аз, — след като паметта изчезва с прераждането?

— А-а — възрази Ку-ен, — брате, смята се, че е така, но често паметта се възобновява, особено у тия, които са напреднали в съвършенството. Да, докато вие четяхте тая страница, аз бях забравил гази армия, но сега си я спомням. Виждам я да минава. Ние седяхме с други калугери пред статуята на Буда. Не беше многобройна, защото много от войниците бяха измрели, а и диваците, живущи на юг от нас ги бяха поубили. Генералът на армията беше мургав, бих искал да се сетя какво бе името му, но не мога. Както и да е — продължи той. — Та този генерал дойде в манастира и поиска стая, в която да пренощуват жената и децата му, поиска и провизии, лекарства и водачи през пустинята. Тогавашният игумен му отговори, че е противно на религията ни да пускаме жени в манастира. Генералът заплаши, че ще разруши манастира и всички ни ще избие. Ние се покорихме, защото човек, убит с нож, се преражда няколко пъти в животни. След това измолихме от великия Лама опрощение на греха ни. Не видях самата княгиня, но видях, уви, жрицата, на която се кланяха!

Тук Ку-ен започна да удря гърдите си.

— Защо уви? — извиках аз, уж с незаинтересован вид, като същевременно изгарях от нетърпение.

— Защото мога да забравя войската, но никога няма да забравя жрицата, която ми е пречила много векове да се озова на другата страна на Спасителния бряг. Аз като скромен лама бях натоварен да приготвя стаята й. Тя влезе и сне булото си, да, и като ме видя, че съм млад, заговори ми, попита ме за много работи.

— Как изглеждаше? Каква беше тя! — извика Лео развълнуван.

— Каква беше тя? О, тя беше несравнима! Тя беше дивна като зора над снеговете! Тя беше като вечерница над планините! Тя беше като първото пролетно цвете! Брате, не ме питай каква бе тя, повече от това няма да ви кажа. О, съгреших! Ще се изповядам, защото ще ме вземете за порочен човек, мене, когото приемате за светец. Онази жена, ако е била жена, запали огън в сърцето ми, който никога не ще угасне.

Ку-ен падна на стола и започна да плаче с изобилни сълзи.

— Тя ме накара да я обожавам — изпъшка той. — Най-напред ме попита за вярата ми и изслуша внимателно отговора ми. След като й обясних, тя каза: — Вашият път е отрицанието и вашата вяра е превъзходно нещо, което не си струва усилията. Сега ще ви покажа по-радостен път и богиня, по-достойна за уважение.

— Какъв път и коя богиня? — попитах аз.

Тя се изправи, гледайки ме царствено. И като докосваше бялата си като слонова кост гръд, тя ми каза:

— Аз съм Аеша. Веднага коленичете и ми отдайте почитание.

— Братя мои — изпъшка Ку-ен, — аз коленичих и целунах нозете й, след което побягнах засрамен и със съкрушено сърце. Като си отивах, тя се засмя и извика:

— Помнете ме! Когато стигнете Девашан, о, служителю на светия Буда, и аз ще съм там с вас, защото веднъж ми се поклонихте. Превъплъщавам се, но не умирам!

— И все същото е, братя мои, същото е. Макар и да съм опростен за греха си, макар и много да съм страдал в името на бъдещото ми превъплъщение, аз не мога още да се освободя от нея.

Ку-ен обхвана лицето си с немощните си ръце и въздъхна дълбоко.

Да гледаш как един свят кулбиган, надхвърлил осемдесетгодишна възраст, плаче като дете заради бляна си по една красива жена, е наистина смешно. Но аз дълбоко съчувствувах на тоя старик. Лео също. Той е бил жертва на халюцинация, която никога — нито сега, нито в бъдеще ще е грях.

Когато се успокои, ние се постарахме да добием още някои сведения за жрицата.

Той каза, че не знае от каква вяра е Тя, че не се бил постарал и да узнае, но си помислил, че вярата й е лоша.

Тя отпътувала на следващия ден с войската и повече нито я видял, нито чул нещо за нея. Жрицата била истинският водач на армията. Царят и княгинята я мразели.

Тя заповядала на армията да се отправи на север през пустинята към земята отвъд планините, където искала да се установи и там да я обожават.

Попитахме дали наистина има такава земя отвъд планините и Ку-ен отвърна бавно, че вярва в съществуването й. Дали в тоя си живот, или в някой от предишните, той бил чул, че тамошните хора се кланяли на огъня. Истина е, че преди тридесет години един брат, който се изкачил на онзи висок връх, за да се усамоти в размишление няколко дни, видял чуден огън, във формата на стълб, горящ отвъд планините в небесата. Действителност ли е било това или видение, не може да се каже, но той си припомни, че по това време се почувствувало силно земетресение.

Споменът за въображаемото прегрешение отново нажали сърцето на Ку-ен, който с ридания се скри в помещенията. Седем дни не го видяхме. След това той престана до говори за тази история.

Ние с Лео непрекъснато разговаряхме за това с надежда и удивление. Решихме веднага да се изкачим по онази планина.