Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аеша (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Return of She, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Хенри Райдър Хагард

Заглавие: Тя се завръща

Преводач: под редакцията на Петър Величков

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Делта букс“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ДФ „София принт“

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Петър Станимиров

Коректор: Димитрина Еленкова

ISBN: 954-417-007-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13747

История

  1. — Добавяне

11
Ловът и убийството

Влязохме в спалните си и започнахме да се приготвяме, като сменихме най-напред празничните дрехи с кожените, с които дойдохме в Калун. След това ядохме и пихме, защото не знаехме дали ще намерим скоро храна. Напълнихме и два съда с месо и други храни. Запасахме дългите си ловджийски ножове и се въоръжихме с по едно късо копие.

— Може да се опита да ни убие из засада — каза Лео. — Ще се защитаваме, доколкото можем.

— Прав си! Не мога да имам доверие на луд. Както и да е, той ще опита да се освободи от нас.

— И Атена би отмъстила — тя ни заплаши със смърт.

— Страстта и срамът й искат това.

Внезапно вратата се отвори и ханът нахълта, облечен с широка и прикриваща го дреха.

— Хайде — каза той, — готови ли сте? — И като съзря копията, добави: — Няма нужда от тях, не отивате да ловувате!

— Кой може да ни гарантира, че няма да ни подгонят като дивеч?

— Ако мислите така, тогава си стойте тук, докато Кания се насити на златобрадия.

Тръгнахме. Ханът ни водеше, като правеше знаци да мълчим. Минахме през пустите коридори и стигнахме верандата. Щом ханът наближи кучетата, те го познаха и престанаха да лаят.

— Не бойте се — каза ни той, — макар че нощно време оставяме кучетата гладни. Денем се нахранват, като разкъсат някой престъпник.

Стигнахме изхода на двореца. Ханът помоли да се скрием под свода, а той се върна. Ние с Лео се спогледахме: една и съща мисъл ни облада. Дали той не отиде, за да доведе кучетата, които да ни разкъсат? Но се лъжехме, защото веднага чухме тропот на коне. Ханът се върна с двата бели коня, подарени ни от Атена.

— Никой не може да ги оседлае по-бързо — прошепна той. — А сега качвайте се и си закрийте лицата като мен. Следвайте ме!

Той яздеше пред нас и ни преведе през тесни улички с лоша репутация. Стигнахме до малък мост на реката. Там имаше лодка.

— Качете конете в лодката и карайте до отсрещния бряг, защото на моста има стража. Не мога да й заповядам да ви пропусне, без да открия лицето си — каза ханът. — А сега, скитници проклети — и той блъсна лодката, — минете отсреща и се помолете на Духа на Планината старият плъх и неговата внучка да не ви гледат в магическото огледало, защото пак ще се срещнем.

Когато бързото течение на реката ни повлече надолу, той се закикоти и завика:

— Бързайте, бързайте! Смъртта е по петите ви!

— Трябва да се върнем и да убием тоя луд — прошепна Лео на английски, но изглежда, че въпреки лудостта си, ханът схвана по тона думите на Лео и извика:

— Твърде късно, твърде късно, глупаци!

Той започна да се смее страховито и се спусна към сянката, която го скри.

— Греби! — казах на Лео.

С големи усилия стигнахме до тихата вода на отсрещния бряг. Намерихме къде да слезем. Допряхме носа на лодката до брега и изкарахме конете. Лодката изоставихме. Яхнахме конете и се отправихме към светлия дим на Огъня, който светеше в нощта като фар.

Отначало яздехме, по-бавно, напосоки. След час мъчително блъскане из ливади и ниви стигнахме някакво селце, напълно безлюдно. Тук намерихме пътя, който водеше към Планината. Оставихме конете да галопират, после намалихме хода им, защото искахме да ги запазим от умора. Преди да се зазори, луната се скри и гъста тъмнина покри околността. Принудихме се да спрем. Зазори се. Яхнахме отново конете и се упътихме към Планината. Обземаше ни радост при мисълта, че омразният град на Атена остава далеч зад нас.

Пътувахме с часове покрай обработени ниви и хората, като ни видеха, оставяха работа и се трупаха да ни гледат. Те ни вземаха за представители на двореца, които идват, за да ги ограбват.

По пладне, когато наближихме върха, почвата се измени. Очевидно беше, че тук земята зависеше от благоволението на дъждовете, които тази пролет не валяха.

Тукашното население разпозна в нас чужденците, за които толкова много се говореше. Нахвърляха се и искаха да им върнем дъжда, който сме били откраднали.

Вечерта стигнахме границата и между храсталаците забелязахме да се издигат каменните кули на наблюдателниците. Но и те изчезнаха зад нас и ние спряхме на обширна поляна, без да срещнем живо същество.

Решихме тук да дадем почивка на конете и щом изгрее луната, да продължим, защото Кания вече би трябвало да е[1]открила, че сме избягали. Спънахме конете и им позволихме да се отъркалят. Когато конят ми беше с краката нагоре, видях, че копитата му са кървави. Погледнах и Леовия кон. И неговите копита бяха такива.

Ужасяваща мисъл преряза ума ми. Не исках да плаша Лео, но му казах да оседлаем конете и да поемаме по-бързо.

— Защо? — попита той.

— Подозирам хана, че е намазал копитата с кръв, за да ни открият смъртоносните кучета, ако той ги пусне след нас.

Тъкмо стягах седлото на коня си и чух слаб звук.

Без съмнение, това беше кучешки лай, защото се повтори по-близо.

— О, небеса — Викна Лео, — кучетата идат!

— Нашият „приятел“, ханът, е тръгнал на „лов“.

— Какво да правим? Да зарежем ли конете?

— Не, ще яздим, както досега.

Скочихме на седлата, но преди да тръгнем, аз се обърнах назад, за да видя какво става. След слънчевия залез в долината нищо не можеше да се види, но по склоновете на Планината не беше така. Видях по хребета да се движат хора, а един беше на кон. Друг кон водеха за юздата.

— Излезли са всички — каза Лео, — а водят и резервен кон за хана. Сега разбирам защо искаше да не вземаме копията си.

Препуснахме напред през тъмнината към върха на Огъня, нашия фар. Яздехме и разсъждавахме. Нашите коне бяха силни, макар че яздихме без прекъсване. Великолепни бяха. Но и кучетата бягаха с пресни сили. Расен ги бе взел, за да открият следите ни от селото насам.

Не ни оставаше друго, освен да достигнем някое непристъпно място — каквото бяха склоновете на Планината. Дотогава кучетата ще се уморят и ще се откажат да ни преследват.

Ако поемехме пеша, можеше да се спасим в някое забутано място, а в това време кучетата щяха да се нахвърлят на конете. Но и това бе рисковано. Трябваше на всяка цена да стигнем върха, където да ни помогнат планинците.

И така, ние се устремихме в пълен кариер към върха, докато вечерницата осветяваше, макар и слабо, пътя ни. Обаче луната се скри и тъмната нощ ни забули.

Не смеехме да препускаме бързо, защото имаше опасност конете да се спънат и да паднат заедно с нас. Но… за втори път, откакто бяхме в земята на Калун, светлината от върха освети най-напред небосклона, а след това ни окъпа в нежния си и тайнствен блясък.

Но тази светлина не ни помогна много, защото ужасната кучешка какофония се приближаваше с голяма скорост. Най-ясно се отделяше лаят на водача — огромен червен звяр с черни уши и блестящи зъби. Знаех името на този пес — ханът ми го беше казвал. Сега звярът беше на около половин километър от нас.

Луната отново се показа и ние можехме да галопираме по-бързо, още повече че земята беше гладка и покрита със суха трева.

След двучасово препускане стигнахме купчина камъни. До върха имаше още десетина километра. Нашите благородни коне губеха сили. Колкото и силни да бяха, всичко си имаше граници. Пот струеше от тях. Галопът им премина в тръс. Сигурно беше, че скоро ще спрат.

Минахме една урва и изкачихме една височина. От нея видяхме, че броят на кучетата е намалял силно, но все пак бе достатъчен, за да се справят и с нас, и с конете. Расен яздеше, вторият кон не се виждаше.

Реката, която служеше за граница между земята на Калун и Планината, бе на няколко километра от нас. Конете ни станаха крилати, щом усетиха близостта на кучетата, които бавно, но сигурно ни настигаха. А шумът на реката вече се долавяше.

Помислих, че конете ни скоро ще капнат и затова, преди да стигнем до една поляна, посочих на Лео близките храсти. Тъкмо се скрихме в тях и край нас профучаха кучетата. Личеше, че са много уморени. Не ни забелязаха. Тогава ние се спуснахме към една скала и я достигнахме благополучно, без да бъдем последвани от кучетата.

Когато се обърнахме назад, видяхме, че нашите благородни коне преминаха поляната. Те бяха съвършено капнали, но освободени от товара и пришпорвани от страха, галопираха пред кучетата. Но едва ли задълго…

Видяхме и Расен, който трябва да се беше досетил какво сме направили, защото се опита да отбие кучетата от конете и да ги насочи по следите ни. Но без успех!

Силният лунен блясък осветяваше скоковете на нашите коне, бясно преследващите ги кучета и отдалечаващия се с коня си хан.

Упътихме се към реката. Бях уморен след продължителната езда. За нещастие ударих крака си в една скала. Седнах и помолих Лео да продължи и поне той да се спаси. Надявах се, че като стигне до реката, водата ще заличи следите му.

Тъкмо в този момент чух дивия лай на голямото червено куче, наречено Майстора. Расен бе открил дирята ни и краят ни наближаваше.

— Бягай, Лео, спасявай се! Аз ще се опитам да ги задържа за малко, за да се спасиш поне ти! Бързай, Аеша те чака! Искам да умра! Достатъчно живях.

— Не се безпокой, татко Холи, говори по-ниско, ще ни чуят.

Лео бързаше напред, като влачеше и мен. Наближавахме реката. Виждахме как блести. О, как бях жаден! Исках да пия, само да пия. А в същото време чувах кучешките стъпки по сухата трева.

Стигнахме голяма канара. Внезапно Лео спря и каза:

— Няма да можем да прегазим реката. Нека спрем и да срещнем съдбата си.

Спряхме и погледнахме назад. Кучетата бяха само три. Останалите гонеха конете.

— И по-лошо можеше да е — каза Лео. — Задръж кучетата, а аз ще се разправя с Расен! — Лео се наведе и изтри изпотените си ръце в пясъка. Последвах го и аз. След това грабнахме копията в десните си ръце, а ножовете — в левите, и зачакахме.

Кучетата приближиха. По-дребното скочи веднага към гърлото ми, но аз насочих инстинктивно копието си към него. Паднах назад от удара му и когато можах да се изправя, видях, че беше пронизано.

Останалите кучета нападнаха Лео. Едното дори успя да откъсне голямо парче от дрехите му. Лео хвърли копие по него, но то мина под корема му и се заби в земята.

Кучетата се отдръпнаха като ръмжаха страшно.

Расен се приближи. Мислех, че няма да ни нападне, но по лицето му разбрах, че се лъжа.

Бесен от омраза, ревност и възбуда, той беше тук или да ни убие, или да бъде убит. Скочи от коня си, изтегли къса сабя и насъсквайки кучетата, ме посочи с нея. Кучетата ме нападнаха, а Расен се спусна към Лео. Какво щеше да стане по-нататък?

Забих ножа си в корема на едното куче и го разпрах. То падна и захърка. Но второто, Майстора, се хвърли отгоре ми. Изтървах ножа, но го ритнах в корема. То се нахвърли върху мен отново, аз бях на колене. Инстинктивно докопах с ръката си един камък. Удрях с него кучето по главата, но въпреки това то не изпускаше рамото ми. От друга страна, това не бе лошо — иначе щеше да ми прегризе гърлото.

Търкаляхме се с кучето по земята и се борехме на живот и смърт. Можах да видя, че и Лео се търкаля с хана по земята. Случайно погледнах и ми се стори, че ханът се изправи зад един храст. Помислих си, че е убил Лео и сега наблюдава как ме мъчи кучето.

Когато вече мислех, че положението ми е трагично и че краят ми е близък, кучето внезапно разтвори уста, пусна ме и хвръкна във въздуха. Лео го беше хванал за задните крака и го въртеше, докато то разби главата си в една канара и издъхна.

— Всичко е наред — промълви Лео запъхтян. — Мисля, че пророчеството на стария шаман се изпълни: май убих Расен, но все пак да се уверим!

До скалата лежеше Расен, все още жив, без да може да помръдне ни ръце, ни крака… Погледът му беше не на луд, а на страдащо, болно дете.

— Храбреци сте — прошепна той, — силни и смели сте, щом убихте кучетата и строшихте гръбнака ми… Предсказанието на оня плъх се сбъдна. Златобрадко, Атена ще ви подгони с по-смъртоносни от моите кучета… Бягайте към планината, и то веднага! Аз ще ви изпреваря… Там живее онази, която е по-силна от Атена.

Това бяха последните му думи.