Хенри Райдър Хагард
Тя се завръща (16)

4
Промяната

Тя престана да се моли и настана мъчително мълчание. Лео и аз се спогледахме смутени. Не се надявахме много, че тази красива молитва към Природата ще получи достоен отговор. Трябваше да стане чудо.

Възможно ли беше то? Не беше ли чудо, че Аеша беше още жива? Ами пренасянето й от пещерите на Кор в тоя планински храм? Такива чудеса стряскат западните хора, но за обитателите на Средна Азия са нещо обикновено.

Светлината от издигащия се на възбог пламък започна да отслабва и да се снишава към кратера. Това не беше случайно, а се беше повтаряло хиляди години. При последните отблясъци на светлината видяхме Аеша да става. Тя се приближи до каменния „език“, който се подаваше над ямата, в която бе спуснато тялото на хан Расен. Тя стоеше на самия край на каменната издатина и представляваше жалка картина — уродливо отроче, осветявано от буйния пламък.

Лео поиска да я хване, мислейки, че тя иска да се хвърли в пламъците. Орос и Папава, които вероятно изпълняваха някаква тайна заповед, достигнала до тях не знам по какъв начин, скочиха и го задържаха, като го дърпаха назад.

Окончателно се стъмни. Преди изгрева на зората природата се умълчава и всичко почернява.

Чухме, че Аеша запя погребален химн на непознат за нас език.

В пространството се появи един откъснал се пламък. Той се люлееше насам-натам. Подобни пламъци бяхме виждали и по-рано, откъснали се от Огъня на живота и носени от вятъра.

— Хораций — извика Лео с тракащи зъби, — пламъкът се носи срещу вятъра!

— Може вятърът да е сменил посоката си — отговорих аз.

Пламъкът се приближаваше все по-близо и по-близо и заприличваше на две огромни крила с нещо тъмно между тях.

Той приближаваше жалката черна фигурка, която чакаше мълчаливо на каменния език. Крилата на пламъка я обхванаха и… стана тъмно като в рог. Пламъкът изчезна.

Мина минута, а може би и десет, чак тогава жрицата Папава мина покрай мене. Дълбока тъмнина и трепетно мълчание царяха. Чух, че Папава се връща. Дишането й беше ускорено, като на човек, който е уплашен.

Помислих, че Аеша се е хвърлила в ямата. Трагедията значи свърши… Не мина миг и се разнесе дивна музика. Тя можеше да е ехо от песните на жреците, но не беше тъй. Имаше в нея нещо топло и радостно. Не може да се опише — колкото радостна, толкова и ужасяващо възторжена.

Музиката пропадаше в покритата с дим яма. Чу се сладък глас от небето, после многозвучен хор и накрая — един потърсващ душата акорд, който сякаш излизаше от няколко органа. Несъмнено бе, че тя изразяваше човешкото вълнение. По-късно разбрах, че музиката е изразявала особеностите на характера на Аеша.

— Ето зората — каза тихо Орос.

Лъч прониза небесата над нас като огнена сабя. Той блесна мълниеносно над каменния език и освети стоящата там фигура, забулена в бели дрехи. Но жива ли беше Тя? Лицето бе безжизнено, а тялото не мърдаше.

Слънчевата светлина заигра над нея и освети тънкия воал. Черните очи се отвориха и погледът им бе като на учудващо се дете. Кръвта на живота развълнува белите като слонова кост гърди и бледото лице. Къдравите й коси се вееха от вятъра, под гърдите й се подаваше глава на змия, украсена със скъпоценни камъни.

Илюзия ли беше? Не е ли тази жена Аеша, която влезе във въртящия се Огън на Живота в пещерите на Кор? Краката ни се подкосиха. Прегърнахме се с Лео и паднахме по очи на земята.

Тогава един глас, по-сладък от небесен нектар, по-звучен и омайващ от шепота на здрачния зефир в тръстиките, се обърна към нас:

— Ела при мене, Каликрате, да ти върна изкупителната целувка на вярност и любов, която ти ми даде преди малко.

Лео трепереше. Тръгна, пълзейки към мястото, където беше Аеша. Окопити се малко и пак коленичи пред нея.

— Стани — каза тя. — Аз трябва да коленича пред теб.

Аеша простря ръце, за да го вдигне, като му шепнеше нещо в ухото. Лео не беше се изправил още, когато Тя се наведе и докосна с устни челото му. След това повика и мен.

Приближих се и поисках да коленича, но тя ме спря и не позволи.

— Недей — каза тя. — Не си мой поклонник и няма да бъдеш. Занапред искам, не искам, поклонници ще имам много. Но по-голям приятел от тебе, Холи, нямам. Радостно те поздравявам! — И тя се наведе над мен и ме целуна по челото.

Нищо повече!

Благоуханен като роза беше дъхът на Аеша. Прекрасното й тяло блестеше като рядка морска перла, а дискретно сияние галеше лицето й. Нямаше скулптор, който да извае ръката, с която тя придържаше воала си. Не е имало звезди по небето, които да се светили с блясъка на нейните очи.

Аеша хвана Лео под ръка и се върна с него в стаята, издълбана в скалата. С влизането си тя затрепера от студ. Зарадвах се, защото това беше знак, че Аеша е човек, а не дух. Жреците и жриците коленичиха пред новороденото й величие, но тя им направи знак да станат, слагайки ръката си на рамото на всеки от тях, като го благославяше.

— Студено ми е — каза тя. — Папава, дай ми наметката!

Папава веднага я наметна с пурпурната наметка.

— Тялото ми не чувства толкова студ, защото Лео го възроди с целувката си на вярност и любов. Но душата ми е оголена от ударите на съдбата. О, моя любов, моя любов, толкова години загубена! Твоят взор повече няма да бъде наскърбяван! Не зная колко още ще живеем двамата на земята — продължи Аеша, — но нека пием от чашата на радостите сега. Това място ми стана омразно, защото тук поизпитах горчивини, каквито никоя жена не е изпитвала на земята. Магьоснико — обърна се тя към Симбри, — виждаш ли нещо?

Симбри стоеше със скръстени на гърдите ръце.

— Тъмната сянка на бъдните неща — отвърна той. — Имам дарбата да предвиждам, от която ти си лишена. Виждам тука да лежи един мъртвец.

— Вземи си думите назад — яростно го прекъсна тя. — Иначе мъртвецът ще си ти! Глупако, не ме предизвиквай, защото съм в силата си и мога да се освободя от всичките си омразни врагове!

Тя впи очи в Симбри и той, усетил силата й, се разтрепера и се отдръпна назад, но беше блъснат от Атена.

— Всемогъща господарке — изпъшка шаманът, — почитам те сега повече от преди. Лицето на мъртвеца не ми се яви ясно. Стори ми се, че прилича на хана на Калун, когото погълнаха вече пламъците.

— Няма съмнение, че много ханове на Калун ще лежат тук — отговори хладно Аеша. — Не бой се, Шаман, гневът ми отмина. Но ти, неприятелю мой, бъди умен и не пророкувай лошо на Всемогъщата! Хайде, да тръгваме!

Водена от Лео тя излезе от стаята и се загледа във върха на Огъня, който се възземаше във въздуха. Той хвърляше златиста светлина над Калун. Аеша стоеше и наблюдаваше. Тя се обърна към Лео и му каза:

— Светът е красив! Отстъпвам ти го целия!

За пръв път от прераждането на Аеша до тоя момент се обади и Атена:

— Какво искаш да кажеш, Хеса, ако изобщо си още Хеса, а не някой дявол, излязъл от ада! Предлагаш му моята земя като любовен подарък ли? Не е ли твърде рано. Не си ме победила още!

— Думите ти са груби и макар че ме обиждаш, аз пак ти прощавам. И аз мога да се подиграя на съперницата си, особено сега, в часа на моята победа. Не му ли предложи Калун, когато бе по-красива от мене? А сега коя е по-красивата? Погледнете всички и отсъдете!

Аеша спря усмихната до Атена.

Атена беше красавица, не съм го отричал никога, а и досега не бях виждал по-хубава жена от нея. Но колко грубовата изглеждаше тя пред дивната, ефирна красота на Аеша! Чертите на Аеша бяха не човешки, а божествени: помислих си това и се ужасих. Почувства го и Атена и каза:

— Аз съм жена, а каква си ти, сама знаеш най-добре. Ти излезе от ада и си творение на Духа на злото. Аз съм по-силна, защото съм истинска жена. Моят дух е по-силен от твоя и ти се досещаш защо.

Наблюдавах Аеша и видях в очите й известно смущение. Устните й побеляха, но тя се овладя и каза със сребърно-звънтящ глас:

— Недей да беснееш така, Атена! Ти приличаш, на немирния летен порой, който си мисли, че със своите пукащи се мехурчета ще блъсне канарата ще я отмести. Чуй ме сега! Не ламтя за твоята земица, защото, ако поискам, мога да завладея целия свят. Но помни, че властта ти зависи от мен. Освен това смятам да ти гостувам. Избери как да стане това: чрез война или чрез мир. Но, Кания — продължи Аеша, — преди да те посетя, дай на народа си справедливо управление, задоволи го, та като дойда, да намеря доволство, а не мизерия и ужас. Избери си мъж, справедлив и добър, върху който да се облегнеш в нерадостни дни. Имаш нужда от такъв. А сега, гости мои, хайде да напуснем това място!

И тя тръгна гордо, стъпвайки безстрашно по края на кратера, което бе опасно поради силния вятър. Щом се изравнихме с Атена, тя измъкна изпод дрехата си един скрит нож и се опита да го забие в тялото на Аеша. Но вместо да се забие в плътта, ножът отскочи и иззвънтя на земята.

Тогава Атена се нахвърли върху Аеша с намерение да я бутне в пропастта, но се разтрепери и за малко не падна тя самата. Аеша я прегърна през кръста и я вдигна като перце.

— Глупаво дете — каза Аеша с нежен глас, — толкова ли си сърдита, та искаш да се простиш с прекрасния си вид, с който небето те е дарило? Ти си луда, Атена, защото не знаеш в какъв нов образ ще се преродиш! Например, вместо владетелка, как би понесла, ако се явиш като някое селянче, обезобразено, сляпо, хилаво? Защото, казват, че самоубийците така се прераждат. А може, твърдят други, да се преродиш в котка, тигрица или лъвица? Я виж ти — продължи Аеша, като грабна ножа и го захвърли, — острието му е намазано с отрова! Атена, а ако се беше забило в твоето тяло?

Атена обаче не можеше да понесе подигравките на Аеша, които за нея бяха по-отровни от острието на ножа.

— Ти не си смъртна! — зарида тя. — Как ще те надвия? Нека небето те накаже!

Атена се сви като змия на скалистия връх и продължи да плаче. Лео, който мина покрай нея, не можа да понесе страданието й. Той се наведе и я вдигна от земята. Атена го погледна и се облегна на ръката му, но изведнъж се дръпна като опарена и се подпря на стария Шаман.

— Зная, че ти си винаги вежлив — каза Аеша на Лео. — По-добре е обаче слугата й да се погрижи за нея. Току-виж, че е скрила още ножове. Ела, денят расте, а ние се нуждаем от почивка.