Агата Кристи
Джоб с ръж (26)

Глава 26

Инспектор Нийл втренчено загледа мис Марпъл и бавно поклати глава.

— Да не би да твърдите — недоверчиво попита той, — че Гладис Мартин съзнателно е убила Рекс Фортескю? Извинявайте, мис Марпъл, но просто не вярвам на това.

— Не, разбира се, тя не е имала намерение да го убива, но все пак го е извършила! Вие сам казахте, че когато сте я разпитвали, тя била нервна и объркана. И че изглеждала виновна.

— Да, но не в убийство.

— О, не, съгласна съм. Както казах, тя не е имала намерение да убива никого, но е сложила таксина в сладкото. Разбира се, не го е мислела за отрова.

— А за какво го е мислела? — Гласът на инспектор Нийл все още звучеше скептично.

— Предполагам, че по-скоро го е смятала за препарат за разкриване на истината. Да ви кажа, много интересно и поучително е да видите изрезките от вестници, които пазят тези момичета. Знаете ли, от години си е все същото. Рецептите за разкрасяване, за привличане на любимия. И магии, и муски, и разни чудодейни случки. В наши дни ги публикуват предимно в рубриката „Научни съобщения“. Никой вече не вярва в магьосници, никой не вярва, че с едно махване на ръката могат да ви превърнат в жаба. Но ако прочетете във вестника, че чрез инжектиране на известни жлези учените могат да променят жизнените ви тъкани и да развиете характерни особености на жаба, е, всеки ще повярва в това. И след като е прочела във вестниците за препарата за разкриване на истината, естествено Гладис напълно е повярвала, когато той й казал, че прахът е точно това.

— Когато й е казал кой? — попита инспектор Нийл.

— Албърт Евънс. Не че това е истинското му име, разбира се, но както и да е, той се запознал с нея миналото лято на един къмпинг, правел й комплименти и я ухажвал и си представям как й е разказал някаква история за несправедливост или преследване, или нещо от този род. Във всеки случай същността на въпроса била, че трябва да се накара Рекс Фортесно да си признае какво е сторил и да обезщети пострадалия. Разбира се, не знам това, инспектор Нийл, но съм доста сигурна. Той я накарал да се хване на работа тук, а днес, при този недостиг на прислуга, е много лесно да получиш такава работа, където поискаш. Спомнете си, че на последната си картичка той пише: „Не забравяй за срещата ни“. Това е трябвало да бъде големият ден, за който са работели. Гладис щяла да сложи препарата, който й дал, в горния слой на сладкото, така че мистър Фортескю да го изяде на закуска и пак тя сложила в джоба му ръжта. Не знам какво обяснение й е дал той за ръжта, но както ви казах отначало, инспектор Нийл, Гладис Мартин беше много лековерно момиче. В действителност едва ли има нещо, което не би повярвала, ако един красив младеж й го представи по подходящ начин.

— Продължавайте — зашеметен я подкани инспектор Нийл.

— Вероятно идеята е била, че Албърт щял да го посети в кантората през въпросния ден и че дотогава препаратът на истината е щял да подейства, и мистър Фортескю щял да си признае всичко и така нататък, и така нататък. Можете да си представите какво е изпитало бедното момиче, когато чуло, че мистър Фортескю е мъртъв.

— Но тя сигурно щеше да си признае?

Мис Марпъл рязко запита:

— Кое беше първото нещо, което ви каза тя, когато я разпитвахте?

— „Не съм го сторила аз.“

— Точно така — тържествуващо заяви мис Марпъл. — Тя точно това би казала! Ако счупеше някое украшение, Гладис винаги смотолевяше: „Не съм го сторила аз, мис Марпъл Не мога да разбера как е станало.“ Бедничките момичета, не могат да не твърдят така. Много се объркват от това, което са извършили и голямата им цел е да избягнат обвинението. Не мислите, че една плаха млада жена, която е убила някого, без да иска, ще си го признае, нали? Това щеше да бъде съвсем, ама съвсем нетипично.

— Да — съгласи се инспектор Нийл. — Предполагам, че да.

Той мислено се върна на разговора си с Гладис. Плаха, объркана, виновна, избягващи погледа му очи и всичко от този род. Тези неща можеха да имат и малко, и голямо значение. Наистина не беше необходимо да се самообвинява за това, че не е успял да достигне до правилния извод.

— Както казах — продължи мис Марпъл, — първата й идея е била да отрича докрай. После някак си щяла да се помъчи да подреди всичко в главата си. Може Албърт да не е знаел колко силен е препаратът или е сгрешил и й е дал прекадено голямо количество. Щяла е да си измисля извинения и обяснения в негова полза. Щяла е да се надява, че той ще й се обади, което, естествено, той е сторил. По телефона.

— Знаете ли това? — рязко запита Нийл.

Мис Марпъл поклати глава.

— Не. Признавам си, че го допускам. Но през въпросния ден е имало необяснени позвънявания. Звънели са различни хора, а когато се обаждали Кръмп или мисис Кръмп, затваряли телефона. Той точно така би постъпил. Да звъни и да изчака, докато се обади Гладис и тогава да си определи с нея среща.

— Разбирам. Смятате, че тя е имала среща с него в деня, когато е била убита.

Мис Марпъл енергично закима.

— Да, за това има доказателство. Мисис Кръмп беше права в едно нещо. Момичето е било обуло най-хубавите си обувки и найлонови чорапи. Имало е среща с някого. Само че не навън. Той трябвало да дойде в Ютрий Лодж. Затова през онзи ден тя била нащрек, вълнувала се и закъсняла с чая. После, когато изнесла в антрето втория поднос, предполагам, че е погледнала към алеята до страничната врата, видяла е, че той е там и й дава знак. Тя оставила подноса и излязла да го види.

— И после той я удушил — каза Нийл.

Мис Марпъл стисна устни.

— Това би било работа само за минутка, но той не можел да рискува тя да проговори. Бедното, глупавичко, наивно момиче трябвало да умре. А после… сложил на носа й шипка за дрехи! — Гласът й трепереше от неумолим гняв. — За да подхожда на стихотворението. Ръжта, косовете, покоите, хляба с мед и щипката за дрехи. Това било най-близкото подобие, което можал да измисли, на птичето, което й клъвнало носа…

— И предполагам, че в края на краищата ще го изпратят в лудницата и няма да можем да го обесим! — бавно произнесе Нийл.

— Смятам, че ще си го обесите без проблеми. Той не е луд, инспекторе, ни най-малко.

Инспекторът упорито я загледа.

— Вижте сега, мис Марпъл, вие ми представихте една теория. Да, да — макар и да казвате, че сте сигурна, това си е само една теория. Казвате, че за престъпленията е отговорен един човек, който се нарекъл Албърт Евънс и който избрал момичето Гладис на един къмпинг, за да го използва за собствените си цели. Този Албърт Евънс е бил някой, който искал да отмъсти за старата история с мина „Кос“. Вие намеквате, нали, че синът на мисис МакКензи, Дон МакКензи, не е загинал при Дюнкерк. Че е още жив и стои зад всичко това?

Но за изненада на инспектор Нийл мис Марпъл енергично заклати глава.

— О, не! — възкликна тя, — о, не! Изобщо не предполагам това. Не виждате ли, инспектор Нийл, че цялата тази история с косовете всъщност е абсолютна симулация. Просто са я използвали и това е всичко, използвал я някой, който е чул за косовете — в библиотеката и в пая. Косовете били съвсем истински. Сложил ги е някой, който знаел за старата история и искал да отмъсти, но само като сплаши мистър Фортескю или смути спокойствието му. Да ви кажа, инспектор Нийл, не вярвам, че децата наистина могат да бъдат възпитани и научени да изчакват, да обмислят отмъщение и да го изпълнят. В края на краищата децата имат доста здрав разум. Но всеки, чийто баща е бил измамен и вероятно оставен да умре, би могъл да поиска да изиграе злобен номер на човека, който се предполага, че го е извършил. Смятам, че това се е случило. А убиецът го е използвал.

— Убиецът. Хайде, мис Марпъл, нека чуя идеята ви за убиеца. Кой е той?

— Няма да се изненадате. Наистина няма. Защото щом ви кажа кой е той, или по-скоро кой мисля, че е — защото трябва да бъдем прецизни, нали? — ще видите, че е точно този тип човек, който би могъл да извърши тези убийства. Той е нормален, интелигентен и съвсем безскрупулен. И, естествено, го е направил за пари, вероятно за много пари.

— Пърсивал Фортескю? — Инспектор Нийл се обади едва ли не с умолителен глас, но още докато произнасяше името, знаеше, че не е той. Образът на човека, който му беше обрисувал мис Марпъл, не се връзваше с Пърсивал Фортескю.

— О, не — каза мис Марпъл. — Не Пърсивал. Ланс.