Агата Кристи
Джоб с ръж (1)

Глава 1

Бе ред на мис Самърс да приготви чая. Тя беше най-новата от машинописките и най-некадърната. Вече не бе млада. Лицето й имаше кроткото и тревожно изражение на овца. Чайникът още не беше напълно заврял, когато мис Самърс наля вода върху чая, но бедничката, тя никога не беше съвсем сигурна кога е завряла водата. Това бе една от многото неприятности, които тровеха живота й.

Тя наля чая и поднесе чашите с по две-три меки, сладки бисквити във всяка чинийка.

Мис Грифит, способната главна машинописка, педантка с побеляла коса и шестнадесетгодишен стаж в „Консолидейтид Инвестмънтс Тръст“ рязко се обади:

— Водата пак не е завряла, Самърс!

Кроткото разтревожено лице на мис Самърс почервеня и тя смотолеви:

— О, Божичко, този път наистина мислех, че е завряла.

Мис Грифит си помисли: „Сигурно ще я държат тук още един месец, само докато се свърши многото работа… Ама на нищо не прилича! Само каква каша беше забъркала тази тъпа идиотка с писмото до «Ийстърн Дивелъпмънтс» — едно абсолютно просто нещо, а пък и никога не може да приготви свестен чай. Ако не беше толкова трудно да се намерят интелигентни машинописки, а и капака на металната кутия с бисквити не беше затворила здраво миналия път. Ама наистина…“

Както при много от възмутените си вътрешни монолози, мис Грифит остави изречението недовършено.

В този момент с плаваща походка се появи мис Гроувнър, за да приготви свещения чай за мистър Фортескю. Мистър Фортескю пиеше друг чай с друг сервиз и специални бисквити. Същите бяха само чайникът и водата от чешмата в тоалетната. Но в този случай, тъй като се приготвяше чаят на мистър Фортескю, водата беше вряла. Грижата за това имаше лично мис Гроувнър.

Мис Гроувнър беше невероятно чаровна блондинка. Носеше скъпо черно костюмче, а стройните й крака бяха обгърнати от най-хубавите и скъпи найлонови чорапи, които предлагаше черният пазар.

Тя изплува от стаята на машинописките, без да благоволи да възнагради някоя от тях с дума или поглед, сякаш бяха някакви си хлебарки. Мис Гроувнър беше специалната лична секретарка на мистър Фортескю. Неблагосклонните слухове винаги намекваха, че тя била нещо повече от това, но в действителност не беше така. Мистър Фортескю наскоро беше сключил втори брак с една колкото чаровна, толкова и скъпоструваща жена, която поглъщаше цялото му внимание. За мистър Фортескю мис Гроувнър беше само един необходим детайл от декора на кантората, в която всичко без изключение беше много скъпо и луксозно.

Мис Гроувнър изплува от стаята, понесла подноса пред себе си като ритуално приношение. Премина през вътрешната канцелария, после през чакалнята, където се разрешаваше да седят по-важните клиенти, след нея през своята собствена стая преддверие и накрая с леко почукване на вратата влезе в самата Светая светих — кабинета на мистър Фортескю.

Кабинетът беше просторен, с блестящ паркет, осеян със скъпи ориенталски килимчета. Бе изящно облицован с ламперия от светло дърво. Имаше и огромни кресла, тапицирани с бледокафява волска кожа. Зад огромно бюро от явор, в самия център на стаята, се бе разположил самият мистър Фортескю.

Мистър Фортескю не беше достатъчно внушителен за този кабинет, но правеше всичко възможно да изглежда такъв. Беше едър, отпуснат човек с лъщяща гола глава. В служебния си кабинет обичаше да носи широко скроени дрехи. Когато мис Гроувнър се приближи до него със своята плъзгаща се лебедова походка, той намръщено се взираше в някакви книжа на бюрото си. Поставяйки подноса върху бюрото до лакътя му, тя прошепна с възможно най-безизразен глас: „Чаят ви, мистър Фортескю“ — и се оттегли.

Приносът на мистър Фортескю към този ритуал беше само едно изсумтяване.

Мис Гроувнър пак се настани на собственото си бюро и продължи с текущата работа. Проведе два телефонни разговора, коригира няколко писма, които бяха напечатани и готови за подпис от мистър Фортескю и се обади на едно позвъняване.

— Опасявам се, че тъкмо сега е невъзможно — високомерно произнесе тя. — Мистър Фортескю е в заседание.

Когато поставяше обратно слушалката, тя погледна стенния часовник. Беше единадесет и десет.

Точно тогава, през почти напълно изолиращата шума врата на кабинета на мистър Фортескю проникна необичаен звук. Приглушен и все пак напълно различим, агонизиращ вик на задушаващ се човек. В същия момент сигналният звънец на бюрото на мис Гроувнър зазвуча с дълги неистови призиви. Слисаната секретарка остана за миг абсолютно неподвижна, после несигурно се надигна. Изправена пред неочакваното, самоувереността й беше разклатена. Все пак тя тръгна към вратата на мистър Фортескю величествено, както обикновено, почука и влезе.

Гледката още повече смути величествената й поза. Зад бюрото нейният шеф явно се гърчеше в агония. Страшно беше да се гледат конвулсивните му движения.

— Божичко, мистър Фортескю, зле ли ви е? — възкликна мис Гроувнър и веднага осъзна колко идиотски е въпросът й. Без съмнение на мистър Фортескю му беше изключително зле. Даже когато се доближи до него, тялото му се сгърчи в болезнен спазъм.

Думите излизаха от устата задъхано и конвулсивна.

— Чая… какво по дяволите сте сложили в чая… повикайте помощ, бързо лекар…

Мис Гроувнър излетя от стаята. Тя вече не беше надменната руса секретарка, а една изплашена до смърт жена, загубила и ума, и дума.

Тя се втурна в машинописното бюро и нададе вик:

— Мистър Фортескю има припадък… Той умира! Трябва да доведем лекар… изглежда ужасно! Сигурна съм, че умира!

Незабавно последваха най-разнообразни реакции.

Мис Бел, най-младата машинописка, каза:

— Ако е епилепсия, трябва да му сложим в устата коркова тапа. Кой има тапа?

Никой нямаше тапа.

Мис Самърс се обади:

— На неговата възраст сигурно е удар.

Мис Грифитс подчерта:

— Трябва да повикаме лекар… незабавно.

Но обичайната й експедитивност беше възпрепятствана от факта, че през шестнадесетгодишната й служба никога не се беше налагало да се вика в градската кантора лекар. Тя си имаше личен доктор, но той живееше в Стретъм Хил. Къде ли наблизо имаше лекар?

Никой не знаеше. Мис Бел се залови с телефонния указател и започна да търси лекари на буквата „Л“. Но този указател не беше по професии и лекарите не бяха подредени като пиаците за таксита. Някой даде предложение за болница — но коя болница?

— Не може каква да е болница — настояваше мис Самърс. — Иначе няма да дойдат. Искам да кажа, заради Националната здравна служба. Трябва да бъде в този район.

Някой подхвърли да се обадят на 999, но предложението шокира мис Грифит и тя каза, че този номер означава полиция, а от нея няма да има полза. За една страна, чиито граждани се радват на облагите на всеобщото здравеопазване, една група доста интелигентни жени демонстрираше невероятно невежество относно това как да се постъпи. Мис Бел започна да търси под буквата „Б“ за Бърза помощ. Мис Грифит се произнесе:

— Той си има собствен лекар — трябва да си има лекар.

Някой се впусна да търси частната адресна книга. Мис Грифит нареди на куриера по някакъв начин да открие някъде лекар. В частната адресна книга тя намери сър Едуин Сандмън с адрес на Харли Стрийт. Мис Гроувнър се беше строполила на един стол и виеше с глас, чийто акцент беше доста далеч от обичайния й аристократизъм:

— Аз направих чая точно както винаги… наистина така беше… не може да е имало в него нещо!

— Нещо в него ли? — Мис Грифит спря с ръка върху шайбата на телефона. — Какво имате предвид?

— Той го каза… мистър Фортескю… той каза, че чаят…

Ръката на мис Грифит се колебаеше между номера на болницата в Уелбек и 999. Младата и обещаваща мис Бел рече:

— Трябва да му дадем малко горчица с вода — още сега. Има ли горчица в кантората?

В кантората нямаше горчица.

Малко след това д-р Айзъкс от „Бетнъл Грийн“ и сър Едуин Сандмън се срещнаха в асансьора, точно когато две различни линейки долетяха пред сградата. Телефонът и куриерът си бяха свършили работата.