Агата Кристи
Джоб с ръж (19)

Глава 19

В гостната на Ютрий Лодж се бе събрало цялото семейство Фортескю. Облегнат на полицата над камината, Пърсивал Фортескю говореше на събраните:

— Всичко е много добре. Но цялото положение е съвсем незадоволително. Полицаите идват и си отиват, а не ни казват нищо. Предполага се, че вървят по някаква следа. Междувременно нещата са в застой. Не можем да правим планове, нито да уреждаме нищо за в бъдеще.

— Всичко е толкова необмислено — обади се Дженифър. — И толкова глупаво.

— Изглежда, че още съществува забрана да напускаме къщата — продължи Пърсивал. — Все пак смятам, че между нас можем да обсъждаме бъдещи планове. Ти какво мислиш, Илейн? Доколкото разбирам, смяташ да се омъжваш за онзи, как се казваше — Джералд Райт? Имаш ли представа кога?

— Колкото може по-скоро — заяви Илейн.

Пърсивал се намръщи.

— Искаш да кажеш след около шест месеца?

— Не. Защо трябва да чакаме шест месеца?

— Смятам, че би било по-благоприлично — забеляза Пърсивал.

— Глупости — отсече Илейн. — Един месец. По-дълго няма да чакаме.

— Е, по този въпрос ти имаш думата — склони Пърсивал. — А какви са плановете ти, след като се омъжиш, ако имаш такива?

— Смятаме да открием училище.

Пърсивал поклати глава.

— На днешно време това е много рисковано. При този недостиг на прислуга, а и никак не е лесно да се намери задоволителен учителски персонал. В действителност, Илейн, идеята е добра, но на твое място бих си помислил повече.

— Ние мислихме достатъчно. Джералд смята, че цялото бъдеще на нашата страна зависи от правилното образование.

— Вдругиден ще се видя с Билингсли — продължи Пърсивал. — Ще трябва да обсъдим различни финансови проблеми. Той предлага да оставиш парите, които ти е завещал татко, в попечителски фонд за теб и децата ти. В днешно време това е много надеждно.

— Не искам — възрази Илейн. — Ще имаме нужда от тези пари, за да открием училището си. Чухме, че се продавала една много подходяща къща в Корнуол. Хубав двор и съвсем прилична постройка. Ще трябва да се добавят доста пристройки.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че смяташ да изтеглиш от бизнеса ни всичките си пари? Наистина, Илейн, смятам, че си неразумна.

— Според мен е по-разумно да ги изтегля, отколкото да ги оставя — заяви Илейн. — Целият бизнес отива по дяволите. Ти сам каза, Вал, преди да почине татко, че работите не вървят никак добре.

— Е, казват се такива неща — неопределено изрече Пърсивал, — но според мен, Илейн, да изтеглиш целия си капитал, за да го прахосаш за закупуване, обзавеждане и управление на едно училище, е лудост. Ако пропадне, какво ще стане? Оставаш без пукната пара.

— Няма да пропадне — твърдоглаво настоя Илейн.

— Аз съм на твоя страна — насърчително се обади Ланс, отпуснат на един стоп. — Опитай, Илейн. Според мен ще бъде страшно особено училище, но ти и Джералд искате да направите точно това. Ако загубиш парите си, във всеки случай ще ти остане удовлетворението, че си сторила това, което си искала.

— Човек не може да очаква друго от теб — ледено произнесе Пърсивал.

— Знам, знам — каза Ланс. — Аз съм блудният син, аз съм прахосник. Но все пак мисля, че съм изпитал повече удоволствие от живота от теб, драги.

— Зависи какво наричаш удоволствие — студено отбеляза Пърсивал. — Което пък ме подсеща за твоите планове, Ланс. Предполагам, че ще се върнеш пак в Кения, или ще отидеш в Канада, или ще изкачваш Монт Еверест, или някаква друга фантастична идея?

— А какво те кара да мислиш така? — попита Ланс.

— Ти никога не си обичал да стоиш в Англия, нали?

— С годините човек се променя — каза Ланс. — Задържа се на едно място. Знаеш ли, стари момко, очаквам с нетърпение да се изпробвам в ролята на трезв бизнесмен.

— Да не искаш да кажеш…?

— Искам да кажа, че влизам във фирмата заедно с теб, старче — ухили се Ланс. — Е, разбира се, ти си старшият съдружник. Лъвският пай е за теб. Аз съм само един младши съдружник. Но си имам в нея авоари, което ми дава правото да участвам в работата, нали?

— Е, да, разбира се, щом поставяш въпроса така. Но мога да те уверя, драги, че страшно, ама страшно ще се отегчиш.

— Съмнявам се. Не смятам, че ще ми писне.

Пърсивал се намръщи.

— Ланс, нали не говориш сериозно, че искаш да влезеш в бизнеса?

— Да бръкна в меда ли? Да, точно това имам предвид.

Пърсивал поклати глава.

— Знаеш ли, работите стоят много зле. Сам ще се убедиш. Едва-едва ще можем да изплатим на Илейн нейния дял, ако тя настоява.

— Виждаш ли, Илейн — рече Ланс, — колко разумно е, че настояваш да си гушнеш паричките, докато още ги има.

— Ама моля ти се, Ланс — ядосано го прекъсна Пърсивал, — тези твои шеги са проява на лош вкус.

— Наистина мисля, Ланс, че можеш да бъдеш по-внимателен в приказките си — обади се Дженифър.

Седнала малко встрани, близо до прозореца, Пат ги наблюдаваше един по един. Ако това имаше предвид Ланс, когато каза, че ще настъпи Пърсивал по опашката, ясно беше, че постигна целта си. Изисканата невъзмутимост на Пърсивал съвсем се разклати. Той пак отсече ядосано:

— Сериозно ли говориш, Ланс?

— Абсолютно сериозно.

— Казвам ти, че няма да стане. Скоро ще се преситиш.

— О, не. Мисля си какво чудесно разнообразие ще бъде за мен. Кантора в града, машинописките влизат и излизат. Ще си имам за секретарка блондинка като мис Гроувнър — Гроувнър ли се казваше? Предполагам, че си я отмъкнал. Но аз ще си взема секретарка точно като нея. „Да, мистър Ланселот; не, мистър Ланселот. Чаят ви, мистър Ланселот.“

— Я не се прави на глупак — сопна се Пърсивал.

— Защо толкова се ядосваш, скъпо ми братле? Не очакваш ли с нетърпение да споделя грижите ти по бизнеса?

— Нямаш ни най-малка представа каква каша е там.

— Нямам. Ти ще трябва да ме осветлиш за всичко това.

— Най-напред се налага да разбереш, че през последните шест месеца — не, повече, от една година, — татко не беше на себе си. Правеше най-невероятни финансови глупости. Продаваше печеливши акции, а влагаше пари в най-различни спекулативни начинания. Понякога просто хвърляше пари, без да мисли. Бих казал, само заради удоволствието да харчи.

— Значи всъщност е станало много добре за семейството, че в чая му са сложили таксин — забеляза Ланс.

— Изразът ти е много некрасив, но в основата си е съвсем точен. Това е почти единственото, което ни спаси от банкрут. Но ние ще трябва да бъдем изключително консервативни и известно време да действаме много предпазливо.

Ланс поклати глава.

— Не съм съгласен с теб. Предпазливостта никога не носи полза. Трябва да поемеш няколко риска, да направиш удар. Трябва да се заловиш с нещо голямо.

— Не съм съгласен — възрази Пърси. — Предпазливост и икономия. Това е нашият девиз.

— Но не и моят — заяви Ланс.

— Не забравяй, че ти си само младшият съдружник.

— Добре, добре. Но все едно, и аз имам думата.

Пърсивал неспокойно закрачи из стаята.

— Няма смисъл, Ланс. Знаеш, че те обичам и…

— Така ли? — вметна Ланс, но Пърсивал сякаш не го чу.

— … но наистина не смятам, че двамата ще можем да работим заедно. Нашите възгледи са абсолютно различни.

— Това може да се окаже предимство — възрази Ланс.

— Единственото разумно нещо е да развалим съдружието.

— Искаш да ме изкупиш — това ли е идеята ти?

— Скъпо момче, при голямото различие в идеите ни това е единственото разумно нещо.

— Ако ти е трудно да изплатиш на Илейн наследството й, как ще успееш да изплатиш моя дял?

— Е, нямах предвид в брой — каза Пърсивал. — Ние бихме могли… ъ-ъ-ъ… да си разделим авоарите.

— Като ти запазиш сигурните, а на мен пробуташ най-лошите от спекулативните, така ли?

— Нали изказа предпочитание точно към тях.

Ланс внезапно се ухили.

— В известен смисъл си прав, старче. Но аз не мога да задоволявам само своя собствен вкус. Трябва да помисля и за Пат.

И двамата мъже погледнаха към нея. Пат отвори уста, но не продума. Каквато и игра да играеше Ланс, най-добре беше тя да не се намесва. Бе съвсем сигурна, че Ланс преследва нещо по-специално, но все още не беше много наясно каква е действителната му цел.

— Хайде слагай ги на масата, Пърси — изсмя се Ланс.

— Миражните диамантени мини, недостъпните рубини, нефтените концесии, в които няма нефт. За такъв голям глупак ли ме мислиш?

Пърсивал каза:

— Естествено, някои от тези акции са прекалено несигурни, но не забравяй, че има възможност да се окажат изключително ценни.

— О-хо, друга песничка ли запя сега? — ухили се Ланс.

— Каниш се да ми пробуташ най-последните налудничави придобивки на татко, както и старата мина „Кос“ и разни такива. Между впрочем, разпитва ли те инспекторът за оная мина „Кос“?

Пърсивал се намръщи.

— Да. Не мога да си представя какво искаше да научи за нея. Не можах да му кажа много. По онова време с теб бяхме малки. Само смътно си спомням, че татко ходи там и като се върна, каза, че в цялата работа нямало смисъл.

— Какво беше това — златна мина ли?

— Мисля, че да. Татко се завърна доста сигурен, че там няма злато. А не забравяй, че той не беше от хората, които грешат.

— Кой го закара в Африка? Някакъв МакКензи, нали?

— Да. МакКензи умрял там.

— МакКензи умрял там — замислено изрече Ланс. — Нямаше ли някаква ужасна сцена? Сякаш си спомням… Мисис МакКензи, нали? Дойде тук. Викаше и ругаеше татко. Сипеше по него проклятия. Ако не ме лъже паметта, обвиняваше го, че убил мъжа й.

— Честна дума — сдържано отбеляза Пърсивал, — не мога да си спомня нищо подобно.

— Обаче аз помня. Разбира се, бях доста по-малък от теб. Може би затова ми е направило такова впечатление. Запечатало се е в детския ми ум като нещо много драматично. Къде беше тази мина „Кос“? В Западна Африка, нали?

— Да, мисля, че да.

— Ще трябва някой път да прегледам концесията, когато дойда в кантората.

— Можеш да бъдеш абсолютно сигурен — каза Пърсивал, — че татко не грешеше. Щом е казал, че няма злато, значи е така.

— Вероятно тук си прав — забеляза Рекс. — Бедната мисис МакКензи. Чудя се какво ли е станало с нея и с двете дечица, които водеше. Странно — трябва вече да са големи.