Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (8)

Осма глава

След няколко часа обикаляне на апартаменти Кий прегладня и започна да се ядосва. Агентът по недвижими имоти допълнително го дразнеше — беше напрегнат и разтреперан, въпреки че Кий носеше тъмни очила, за да скрие очите си, и гледаше да пази дистанция. Наложи се да отговори на дежурните въпроси за възрастта и финансовото си състояние. Разполагаше с лична карта, според която беше на двайсет и две, а също и с портфейл, натъпкан с пари и всякакви кредитни карти. Въобще на хартия беше идеален. Пусна и няколко намека за попечителския си фонд и накрая онзи се разведри и започна да му показва каквото трябваше. Избра си къща на Капитолийския хълм и я нае за шест месеца, после свърши още една-две задачи в Ню Йорк и обядва набързо. Наближаваше три, когато се върна в Колорадо.

Още в първия миг видя кръвта. Цели реки.

— Какво е това, Дякон?

— Не ми задавайте реторични въпроси и няма да ви давам безсмислени отговори.

Кий му подаде чантата с документи, докато съблече синьото си вълнено палто и зададе въпроса по друг начин:

— А защо тук? Обученията се водят в салона.

— Новата Анаво, изглежда, има свои собствени правила.

Връчи палтото на Дякон и влезе в библиотеката. Обичайно за средата на следобеда Феникс се беше опънал в едно от креслата пред камината и четеше. Когато Кий влезе, той вдигна поглед от книгата.

— Откри ли нещо?

Кий разкопча сакото си, кимна и се настани на стола отсреща, после разхлаби вратовръзката и се облегна уморено назад.

— Тя добре ли е?

Феникс остави книгата и се поизправи в креслото.

— Зависи какво имаш предвид под „добре“.

— Отивам да я видя след една минута. Кажи какво да очаквам. Бясна ли е, тъжна, наранена?

— И трите. Малко се забавила с реакцията, но Джакс така я вбесил, че накрая все пак го погнала. Има състезателен дух колкото за цял отбор, май наистина е смятала, че ще го надвие. А като не успяла, съвсем се амбицирала и — както виждаш от пода — накрая и двамата не свършили добре. Матилда така се уплаши, че дори не се разсърди. Накара я да се прибере в стаята си и, предполагам, я е превързала и я е сложила да спи.

Кий се втренчи в прашинките, затанцували в слънчевите лъчи, които падаха косо през западния прозорец.

— Съвсем не е това, което очаквах.

Брат му не реагира веднага. Известно време седяха в мълчание, нарушавано единствено от пукането на дървата в камината и тиктакането на стария стенен часовник в ъгъла. После Феникс промърмори неохотно:

— Джейн също се разминаваше с очакванията ми.

Кий сепнато го погледна, но Феникс гледаше часовника.

— Никога не си казвал такова нещо.

— Смятах, че ще намеря силно и независимо момиче, което обича да язди, има приключенски дух и е готово да ме последва на Хималаите или при египетските пирамиди. А вместо това намерих Джейн, която не можеше да ходи и се страхуваше от коне. Беше свита, стеснителна и истинска домошарка. — Феникс се намести в стола и затърка съсредоточено някакво невидимо петно върху кафявата кожена облегалка. — Същото важеше и за нея, тя мечтаеше да се омъжи за аристократ, който като нея да се бори за социални промени в Англия и да я води на църква. А вместо това получи мен.

— Но пък ти я излекува, така че да може да ходи. Това определено е по-важно от социалните промени.

— Не и за Джейн.

Кий не можа да повярва.

— Мислех, че двамата сте луди един по друг.

— Така беше.

— Но току-що каза, че…

— Така беше в началото, Кий. Но щом я опознах, вече не ми пукаше за пирамидите. Беше забавна, а това дотогава не ми се беше струвало важно. Имаше своите чудатости — слагаше по някоя книжка в шапката си, за да може да се скрие по време на танцовите забави и да чете. Но когато чакаш Анаво, не ти хрумват такива работи. Изграждаш си представата за някакво съвършено момиче, но то не съществува. Вместо това получаваш истински човек и ако имаш моя късмет, той се оказва милиони пъти по-прекрасен, отколкото си мечтал.

— В шапката, а? Сериозно?

Феникс кимна и се пресегна за книгата.

— Обожаваше страшни разкази.

Кий се изправи и тръгна към вратата, но после спря и попита, без да се обръща:

— Случва ли се да си представяш друго момиче?

— О, непрекъснато, но сега вместо някоя, която си пада по пирамидите, винаги си представям Джейн.

Във фоайето завари Матилда и двама други Пургатори да мият мраморния под. Тръгна към стълбите, но Матилда го спря:

— Ще я намерите в парника, господарю Кирос. Каза, че искала да се упражнява в преместване, та известно време прескачаше дотам и обратно, ама последния път май тъй и не се върна.

След част от секундата вече беше в парника. Видя я веднага — седеше по турски върху люлката, втренчена в туфата лилии.

— Случва ли се да съжаляваш за разни неща?

Кий се настани до нея и залюля люлката, докато обмисляше как да отговори.

— Не бих казал, че съжалявам. По-скоро си научавам урока.

— Какъв смисъл има да си научиш урока? Поправителен няма да има.

Облечена беше с червена блуза с качулка и черни панталони, по-скоро клин, с дебели сиви чорапи. Обувки нямаше. Косата й падаше свободно, лъскава и чиста. През аромата на зюмбюли се долавяше беглата миризма на шампоан.

— Зараснаха ли ти раните?

Тя дръпна блузата и му показа корема си. Кий рязко спря люлката и буквално зяпна. Раните почти бяха изчезнали, останали бяха само червеникави белези, но бяха толкова много, че направо му призля.

— Мили боже, сигурно са стотина. — Джакс определено бе изпуснал нещата от контрол.

Сякаш прочела мислите му, тя измърмори:

— И Джакс изглежда точно толкова зле.

— Какво се случи? Трябваше да ти е първи урок, а не гладиаторски двубой.

— Нарече ме лигла и каза, че аз съм виновна задето приятелката ми се самоуби.

— Това обяснява защо си му скочила, но защо те е наръгал толкова пъти? Джакс никога не удря случайно, значи всеки удар е бил съвсем умишлен.

Известно време не му отговори. Вместо това съсредоточено изучаваше вратовръзката му. Накрая каза:

— Исках да му вляза под кожата, както той направи с мен, но единственото, което знам за него, е, че е със Саша.

Единият му клепач започна дразнещо да трепка, докато чакаше да чуе какво е наговорила на Джакс за Саша.

— Казах му, че я задушава, че истинската причина да не я бива в транспортирането е, че подсъзнателно се страхува, понеже това й е единственият шанс да се измъкне оттук и да направи нещо сама. — Тя дръпна вратовръзката му и я поднесе към носа си с присвити очи. — Обядвал си в италиански ресторант.

Заля го чувство на вина. Не на съжаление, а на чиста и неподправена вина. Защото онова зрънце Мефисто в нея я бе накарало да изтърси такова нещо на Джакс. Вчера, преди да го целуне, никога не би казала такова нещо. Защото такова нещо изобщо не би й хрумнало.

Той въздъхна и отново залюля люлката.

— Това, дето си му казала… той и без това се тревожи на тая тема.

— Той ли ти каза?

— Няма нужда да ми го казва. Миналата седмица Саша зяпаше някакво предаване заразни студентки в Лондон. Обожава изкуството и навремето е смятала да работи като реставратор в някой музей. Джакс я попита дали съжалява, че не може да учи в колеж, дали няма чувството, че пропуска нещо, и тя отрече, но в следващия момент ме попита дали не може да се запише на курс. Наложи се да й откажа и тя го преглътна, но на Джакс му стана страшно мъчно. Уцелила си много болна тема.

Тя се втренчи в него и мълча толкова дълго, че той не издържа и се обърна.

— Какво има?

— Май си обичаш братята, а?

Кий побърза да извърне поглед. Не очакваше подобен въпрос.

— Готов съм да убивам за тях. И се чувствам отговорен. Ако това означава, че ги обичам, значи е така.

Джордан сви крака, обгърна ги с ръце и облегна брадичка на коляно.

— А защо не пусна Саша да учи?

Защо ли го беше попитала за братята му? Какво значение имаше какво изпитва към тях?

— Няма как да сме в безопасност в реалния свят, особено когато става дума за по-дълъг период или за някаква рутинна дейност, понеже така ще предоставим възможност на Ерикс да планира похищение. А ако отвлече някой от нас, на заловения ще му е много трудно да избяга.

Кий несъзнателно продължи да люлее люлката, заслушан в пчелите и тихото ромолене на водопада в езерцето.

— Извиних му се. Да не се тревожиш, че не можем да се гледаме.

— Не се бях разтревожил особено, но за в бъдеще е излишно така да вбесяваш противника. Джакс е искал да те ядоса, за да те накара да се биеш. При истинска акция колкото по-малко вземане-даване имаш с изгубената душа, толкова по-добре.

Тя изви шия, опря буза в коляното си и го огледа преценяващо.

— Нямах представа, че ще изглеждаш толкова добре в костюм.

Комплиментът бе така неочакван, че Кий не успя да реагира.

— А защо изобщо си с костюм? Мислех, че отиде да наемеш апартамент.

Донякъде поокопитен, той се изкашля неспокойно.

— Така изглеждам по-възрастен. Тъй като на мен се пада честта да се грижа за парите и всичките ни активи, се налага да ходя по места, където обикновено считат, че съм твърде млад, за да ме вземат насериозно.

— В тоя костюм изглеждаш на двайсет и няколко и ако не беше опашката, бих ти дала и повече. Защо ти е тая опашка? Отива ти, но вече никак не са на мода, освен ако не си дърт рокер от осемдесетте.

— Цял живот съм бил с дълга коса, но не от суета. Наредено ми е да не се подстригвам.

Заинтригувана, Джордан вдигна глава.

— Защо? Кой ти нареди?

— Нямам представа защо, но Луцифер ми нареди да я държа поне до раменете.

— Говорил си с Луцифер? — Очите й се ококориха от любопитство. — Как изглежда? Страх ли те беше? Много ли е зловещ?

— Всъщност така и не го видях. Беше само глас в тъмнината. И да, страх ме беше. Бях мъртъв. Баща ми беше казал, че ще се върна на Земята, но се страхувах да не би да греши, а Луцифер да е дошъл да ми съобщи лошата новина.

— Обаче, вместо да те отведе в Ада, дойде да ти каже да не си подстригваш косата?

Кий се усмихна.

— Не, умнице, не ми каза само това.

— Ама защо ще ти каже такова нещо? Толкова е странно.

— Предполагам, че е било един вид изпитание, за да провери дали ще се разбунтувам. Много ясно натърти, че трябвало да правя каквото ми каже. — И още по-недвусмислено бе обяснил какво ще се случи, ако Кий се провали. Така че след толкова векове, след като бе доказал предаността си, дългата коса може би беше излишна, но не искаше да рискува.

— Какво друго ти каза?

— Да се грижа за братята си. Да работя всеотдайно срещу Ерикс.

Той се вгледа в зюмбюлените й очи.

— След като загубихме Ерикс, аз останах най-големият и пръв умрях. Каза ми да оставя по-младите да правят каквото си искат, докато Дени не навърши осемнайсет, да не ги пришпорвам. Знаеше нещо, което аз не знаех, че станем ли безсмъртни, всичко ще се промени.

— Защото ще трябва да преследвате Ския и изгубените души?

Той спря люлката и погали косата й. Нищо на света не бе така меко, както косата на Джордан.

— Защото ще напуснем Кианос. Нямахме никакъв опит с реалния свят, никакъв контакт с хора, освен с майка ни. Предстоеше ни да се учим да се приспособяваме, а до един бяхме абсолютно невежи.

— Никой ли не остана при вас след смъртта на майка ви?

Кий отпусна ръка и поклати глава.

— И какво, шестимата се гледахме сами?

— Общо взето. М. идваше веднъж на няколко месеца да ни носи продукти: брашно, захар, сол. Имахме кози и пилета и си отглеждахме разни неща — картофи, зеле…

— А понеже си бил най-голям, си се грижел за всички останали?

— Всеки си имаше задачи, но да, последната дума беше моя.

— А с Ерикс виждахте ли се?

Кий килна глава назад и загледа облаците, които прииждаха в небето над парника. Май идеше още сняг.

— Нямаше как да се върне заради мъглите. Не че е искал. В деня, в който си тръгна, деня, в който погребахме майка си, каза, че от тук нататък ще ни забрави. — Винаги бе избягвал да мисли за този ден и не му беше приятно да си го припомня точно сега. Той се изправи неспокойно, отиде при пейката и взе ножиците. — Но ние се постарахме да не ни забрави. След като и Денис скочи и напуснахме Кианос, отидохме да живеем в Гърция, понеже там се беше установил. Поставихме си за цел да осуетим всичките му планове и заловихме голяма част от последователите му. — Най-младото портокалово дръвче бе пуснало нови филизи и Кий се зае старателно да ги подреже. — След стотина години се премести в Русия и ние го последвахме. Векове наред стояхме там, докато не се прехвърли в Румъния. Тогава вече не беше толкова наложително да го следваме плътно, затова отидохме в Англия.

— На онази картина в стаята ти е нарисувана къщата, в която сте живели, нали?

— Да. В Йоркшир.

— Ще ме заведеш ли да я видя?

— Не мога. Вече я няма.

— Защо? Как? Цялата е от камък, не може да изгори.

— Защото ни се полага само един защитен дом извън Кианос. Когато се преместихме тук в началото на миналия век, къщата в Йоркшир престана да съществува.

— Как е възможно такава огромна къща просто да изчезне?

— Защото не съществуваше в реалния свят. Само в нашия. В различно измерение. Когато си тръгнахме, Луцифер се погрижи да изчезне. — Той посочи към планината. — Всичко тук го виждаме и усещаме само ние, Лумините и Пургаторите. Ако някой турист се качи насам, ще види само гори и поляни.

Интеркомът над вратата изпука, после се чу гласът на Феникс:

— В бойната зала след петнайсет. Някой да мине да вземе Зий. Пуснал си е Стоунс до дупка.

Кий отвори уста да каже, че ще иде да се преоблече, но интеркомът го прекъсна. Този път беше Зий с Gimme Shelter на заден фон.

— Идвам. Ама някой да каже на Кирос. Натиска се с Джордан в парника.

Кий остави ножиците на пейката и зачака следващото включване.

След няколко секунди се обади Саша:

— Виждам го, подрязва дърветата.

— Прието — каза Денис. — Гледайте го този, затворил се с красиво момиче в парник и вместо нея държи градински ножици. Гласувам да се намесим.

Тай също не пропусна да се обади:

— Може да го е страх, че ще го намушка.

След три секунди се чу гласът на Джакс:

— Напълно го разбирам.

Кий се приближи до люлката и й подаде ръка.

— Давай да вървим.

Тя пое ръката му и се приготви да скочи, когато от интеркома се чу тежък сериозен глас:

— Проява на неуважение е, когато мъж демонстрира чувствата си към жена на обществено място.

Кий я дръпна към себе си и я прегърна.

— Нали уж щяхме да се връщаме.

— Имаме си политика незабавно да правим обратното на това, което ни каже Дякон. По този начин му натриваме носа, за да не го вири толкова, което явно не върши работа, но вече се е превърнало в семейна традиция.

Той се наведе и я целуна.

От интеркома гръмнаха аплодисменти.

След трийсет минути вече седяха около грамадната овална маса в една от залите на подземието и Джордан слушаше как обсъждат акцията срещу „Ред Аут“. Екранът беше разделен надве: от едната страна карта на централната част на Тексас, а от другата — изображение от Google Earth.

От лаптопа си на масата Зий местеше курсора и отбелязваше точки.

— Това тук е основната сграда на лагера, където се хранят и провеждат срещите. Тази по-малка сграда тук прилича на плевня, но всъщност е склад за оръжия и амуниции. — Той се обърна към Кий: — Имат установка за изстрелване на ракети.

— Защо му е на Ерикс да слага установка за ракети?

— Не е той. „Ред Аут“ съществува от шест години, сформирал ги е един морски пехотинец на име Брандън Холдър, след като го изритали от армията, понеже заплашил един от началниците си. Събрал се със съмишленици и заедно изградили базата върху наследствени земи. Започнали да събират оръжие и да го крият в мазето под плевнята. Ерикс вероятно старателно е проучил всичко, за да си намери подходяща групировка, която да послужи за изкупителна жертва след отвличането на Джордан. И като се е спрял на „Ред Аут“, превърнал Холдър в Ския, а останалите му обещали душите си, защото Холдър така им наредил. Направо го боготворят.

— Колко са?

— Осемнайсет мъже, петнайсет жени и пет хлапета под осемнайсет. С изключение на три малки деца, всички са изгубени души. — Той премести курсора и отбеляза още обекти. — Тия дълги сгради тук са жилищните части, а ето тази конструкция е карцерът. Ако някой ядоса Холдър, го вкарват там и го държат вътре, докато Холдър не го пусне.

Кий се обърна към Феникс.

— Какъв е планът?

— Масово самоубийство. БАТОЕ и ФБР вече са обградили лагера и настояват Холдър да се предаде. Той е от хората, които биха наредили на последователите си по-скоро да отнемат живота си, отколкото да се предадат, а те са точно от хората, които биха го послушали. Акцията ще е вдругиден в три сутринта. Ще ги замразим и половината от нас ще ги заведат до портата, а другите ще закарат двойниците. Заклинанието ще ги пусне, преди да сме свършили, така че се пригответе за битка.

Джордан забеляза, че Джакс мълчи и се мръщи на екрана и точките на Зий. Интересно защо имаше такъв смутен вид.

— А измислили ли сме как са се сдобили с достатъчно отрова за трийсет и петима души? — полюбопитства Саша.

— В момента Лумините подправят разни документи, така че да изглежда, че Холдър е купувал малки количества в продължение на шест години. — Феникс огледа лицата около масата. — Други въпроси?

— Само един — обади се Джакс все така намръщен. — Ако ще действаме в няколко сгради, ще можем ли да ползваме Лумини? Ще са замръзнали за съвсем кратко, а ако не проверим всяка сграда, рискуваме някоя изгубена душа да се измъкне.

Този въпрос очевидно бе деликатен. Размениха се множество погледи, атмосферата някак се промени, натежа. Всички зяпнаха очаквателно Кий. Той обаче поклати глава.

— Без Лумини.

— Защо? — попита той. — Не ги ли бива в боя?

— Напротив, някои от тях са били войници, но са получили безсмъртието си от Бог, не от нас, а насилието им действа по различен начин. Ако ги накараме да участват, ще им трябват седмици, за да се възстановят. — Той погледна отново екрана. — Рисковано ще бъде, но ще се справим.

— Според мен ще е голяма грешка да не вземем Лумини — настоя Джакс. — Това не е обикновена акция, понеже присъствието на Джордан допълнително ще усложни ситуацията. Не е изключено някои от нас да загубят концентрация.

— И аз ли ще участвам? — изненада се Джордан. През цялото време бе смятала, че ще си остане вкъщи.

— Феникс смята, че ще е добре да наблюдаваш — поясни Кий.

Всички около масата кимнаха в съгласие.

— А ти какво смяташ? — попита го тя.

— Все още не си се транспортирала от планината. Няма кой да те пренесе до портата, понеже всички ще носим изгубени души. И не съм убеден, че си готова да се транспортираш до другия край на света, до място, което никога не си виждала.

— Джакс може да ме научи утре.

Саша се намеси:

— И аз мисля, че е важно да дойде, Кий. Трябва да знае какво й предстои. — Тя се обърна към Джордан. — Изгубените души ще се опитат да ти влязат под кожата. Каквото и да говорят на братята, те не им обръщат внимание, но на мен това ми е невъзможно.

— Опитват се да те убедят да не ги прибираш ли?

— Не, и точно това ме побърква всеки път. Ужасно са арогантни, не вярват, че мога да им направя каквото и да било, понеже, видиш ли, са страшно специални. Докато не станах Мефисто, не знаех какво е гняв. Мразя ги и думите им така ме вбесяват, че едва се сдържам да не ги убия.

— Защо не оставим Джакс да прецени докъде е стигнала с подготовката утре, тогава можем да решим дали да вземем Джордан — предложи Тай.

Всички се съгласиха, а Кий отново я изгледа сурово.

— Не ти обещавам нищо. Ясно ли е?

Този поглед сигурно го бе упражнявал няколко века.

— Схванах.

— Така — продължи той. — Да преминем към плановете за Вашингтон. Днес наех къща в града, а след акцията срещу „Ред Аут“ Зий ще започне да разузнава. — Кий хвърли бърз поглед към Джордан, после се обърна пак към екрана, където сега имаше няколко снимки. — Ето тези трябва да приберем, Зий ще ви раздаде разпечатки, за да им запомним лицата.

Джордан не знаеше дали да заплаче, или да се разпсува. Та баща й разчиташе на тия хора, а някои от тях му бяха лични приятели. Господин Маккол й пращаше подарък всяка година за рождения ден, обикновено книга, но веднъж й беше подарил перлена огърлица, която бе купил в Китай. А и Карла, асистентката на прессекретаря, винаги се бе държала така мило и дружелюбно. Струваше й се нереално, че всичките тези хора бяха обърнали гръб на Бог, за да последват онзи страховит тип Ерикс.

Докато тя тъгуваше по изгубените им души, на екрана се появиха нови снимки.

— Това са потенциални изгубени души, които е възможно да положат клетвата преди опелото — каза Кий. — Ще проучим окончателния списък преди акцията, но е добре да запомним и тези.

Зяпнала физиономиите, Джордан усети как дъхът й спира.

— Но защо и Матю е сред тях? Та той е последният човек, който би положил клетвата.

— Но, копнеейки за чудо, е възможно да повярва на някой Ския, ако му обещае, че отново ще проходи.

— Какви ги дрънкаш? — Зави й се свят. — Как така отново да проходи?

Кий я погледна изненадано.

— Мислех, че знаеш. Че си видяла по новините.

— Не съм, ти изключи телевизора и оттогава не съм го пускала.

Кий я погледна право в очите:

— Куршумът е увредил гръбначния му стълб, Джордан. Парализиран е от кръста надолу.