Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (6)

Шеста глава

Приклещен между живота и смъртта, Кий се озова в градините на двореца Кенсингтън. Това беше едно от любимите му места, нищо чудно, че го беше изпратил да чака точно тук. Минеше ли отвъд, щеше да се озове в Ада, при Луцифер, и макар да нямаше никаква представа какво е там, беше сигурен, че няма да е като тук. Дори в зимния си сън паркът на двореца беше прекрасен.

Внушаваше невероятно спокойствие.

От което, колкото и да беше странно, чувството му на огорчен яд се разпали до безумен гняв.

Добре че бе само дух. Ако беше тук физически, щеше да изпочупи всичко наоколо. Но при това положение можеше единствено да се движи сред тази красота, да я ненавижда, да я мрази и да проклина всичко и всички на най-окаяна смърт.

Подмина някаква превзета госпожа с шапка, стиснала повода на дребно джафкащо куче, което се изака в лехата с теменужките. Кий се втурна след нея с идеята да я бутне в езерцето с лилиите, но, уви, нямаше как да го направи. Дамата продължи да крачи с кученцето, оставила на друг да почисти мръсотията.

Продължи да се рее из градината със свити юмруци. Повече от хиляда години се надяваше да срещне Анаво и след като бе загинала пред очите му, отнасяйки със себе си всякаква надежда, Кий отчаяно се бе хвърлил да я спаси. И колкото и да бе невероятно, Джордан се бе завърнала, а ето че сега той си беше отишъл и никога нямаше да я види. Горчивата ирония разяждаше душата му като киселина.

Без никакво предупреждение до рамото му изникна баща му, облечен в черен костюм с червена вратовръзка, видът му бе крайно разстроен — почти колкото в деня, в който бе починала майка им. През всичките векове, изминали оттогава, Кий не бе ставал свидетел на такова страдание. Даже Феникс не бе откачил чак толкова при смъртта на Джейн.

В някои случаи добрата памет беше безкрайно ценна. Но в други си беше чисто проклятие.

А в момента М. страдаше толкова силно, че в съвършено синьото зимно небе се затъркаляха грамадни буреносни облаци.

— Всичко приключи — заяви той на баща си. — Винаги съм си знаел, че ще свърша тук.

— От всичките ми синове, Кирос, теб най-малко очаквах да заваря тук. Винаги си следвал правилния път, винаги си бил отговорен, винаги си се грижил за братята си.

Болката в гласа му накара Кий да забави крачка.

— Това означава единствено, че съм в най-рискованата позиция, че имам най-голям шанс да вбеся Луцифер.

М. прокара пръсти през тъмната си коса.

— Заклех се в духа на майка ти, че няма да изгубя нито един от вас, че ще се погрижа всеки един да си заслужи Рая. Но когато мина толкова дълго време, без да се появи Анаво… реших… помолих… — Той не довърши, но болката в гласа му бе достатъчно красноречива.

— Какво си решил? И какво си помолил? — Дали М. не бе направил нещо, та на света да има повече Анаво? Кий смяташе, че е истинско чудо да се натъкнат на Анаво толкова скоро след Саша. А сега се питаше дали наистина става дума за чудо.

Вместо да отговори на въпроса, М. продължи в друга посока.

— Майка ти… няма да те види никога повече.

На Кий му се стори, че М. е на ръба на сълзите и съвсем се стъписа.

— Защо се държиш, сякаш се е случило нещо неочаквано? От мига, в който скочих, бях обречен на Ада.

— Не! — М. го сграбчи за ръката и го спря. — Бог ти даде Завета Мефисто! Даде ви шанс да заслужите Рая.

Ако не беше толкова ядосан и обезверен, щеше да се разсмее.

— Шансът е толкова нищожен, че все едно го няма. Не само няма достатъчно Анаво, но и никой от нас не е способен на благородна любов.

— Но Аякс успя.

— На косъм. Но с мен няма да е същото. Дори да прескоча трапа и да оживея, вероятността Джордан да почувства нещо друго към мен, освен страх и отвращение, е почти нулева. Отказваш да го видиш или пък да го признаеш, но аз съм най-черният от всички.

— Но си единственият, който никога не е пресичал линията, който никога не е бил заточван на Кианос.

Това беше вярно, но не защото Кирос бе неуравновесен от братята си. М. не знаеше, че единственото, което го спираше да се поддаде на безмилостния повик на дивата унищожителна лудост, бе заплахата на Луцифер да унищожи Мефистофел, ако Кий се провали. А у М. имаше нещо, което му нашепваше какъв е бил, преди да падне. Така че заради него и в памет на майка си Кий не се отклоняваше от правия път, макар за целта да се налагаше да полага огромни усилия, концентрация и дисциплина. И вярно, че успяваше да обуздае гнева си и да го канализира в положителна посока — за неутрализирането на Ския и изгубени души, в грижите за Лумините, братята си и парника, — но този контрол бе твърде ненадежден. Способен бе да извърши неща, които братята му не можеха дори да си въобразят, неща, които биха накарали Джордан да побегне ужасена.

Изобщо не беше сигурен, че някога е имал шанс за спасение, дори да му сервират Анаво на готово.

— Провалих се, М. Приеми го и ме пусни. — Той се обърна и продължи нататък.

М. тръгна до него и двамата закрачиха мълчаливо, зачакаха. След известно време баща му стана още по-мрачен и неспокоен, облаците съвсем притъмняха и заваля дъжд. Кий се зарадва, че внезапният порой съсипа шапката на превзетата госпожа, но му стана мъчно за кучето, което насмалко не се удуши на каишката си, когато жената хукна да спасява тоалета си.

Опита се да не се замисля много-много за причината за дъжда.

— На мен също трудно ми се удава да съм благороден, нали знаеш.

— Да, татко, знам.

М. въздъхна и отново прокара пръсти през косата си.

— Обичах я. Беше пълна лудост и знам какво й струваше, но…

— Трябва да спреш да се терзаеш.

— Не искам никога да си мислите… трябва да знаете, че ти и братята ти… Иска ми се…

— Знаем, М. Нещата са такива, каквито са.

Баща му престана да се опитва да му каже, че го обича, и млъкна, за щастие. Би му било безкрайно неловко да го чуе. А и беше излишно да му се извинява за обстоятелствата около раждането му.

— Ти си добър син, Кирос.

— Благодаря ти, М. — Нека продължи да се самозаблуждава. Какъв смисъл имаше да му противоречи точно сега? Всеки миг щеше да пропадне в Ада за остатъка от вечността. Ако баща му чувстваше потребност да вярва в добротата му, за да преглътне предстоящото, то Кий нямаше нищо против.

Наближаваха мястото, откъдето бяха тръгнали, когато М. внезапно спря.

— Нещо се случва.

Кий се приготви за неизбежното. Огледа се и се сбогува със светлината, със земята.

— Джордан се опитва да ти вдъхне живот и да те спаси от смъртта.

Надеждата, неканена и нежелана, внезапно се надигна в него.

— Как?

— Целуна те.

Невероятно. Защо ли го правеше?

— Явно поне малко те харесва — отбеляза М.

Да бе.

— Та тя не ме познава.

М. вдигна очи към облаците, които сам бе предизвикал.

— През по-голямата част от живота си е пренебрегвала собствените си желания заради другите, вечно се е съобразявала с околните, може би защото е Анаво или просто защото си е такава. Според мен осъзнава какво би означавала смъртта ти за Мефисто, а оттам и за човечеството като цяло. И го прави заради общото благо.

— Това звучи много мило, но не го вярвам. Вероятно са й казали, че може да ме спаси с целувка, но са пропуснали да я уведомят какъв ще е ефектът върху нея.

— Каквато и да е причината, важното е, че го прави.

Още докато говореше, М. започна да избледнява. Кий се огледа и забеляза, че и ярките цветове наоколо започват да бледнеят, докато накрая всичко потъмня.

Внезапно и рязко се озова отново в тялото си, в леглото, някой плачеше, а Джордан го целуваше. Уханието на зюмбюли бе зашеметяващо. Инстинктът му нашепваше да вдигне ръце и да я притегли върху себе си, но мускулите му отказваха да се подчинят. Успя единствено да отвори очи. Нейните се разшириха от изненада и тя се отдръпна.

— Не спирай — едва успя да прошепне. — Още малко.

Братята му се развикаха в един глас — защо, по дяволите, беше нужно да крещят така, — а после чу Саша да благодари на Джордан, но реши да не обръща внимание на нищо, отпусна клепки и зачака Джордан да го целуне пак. Но когато нищо не се случи, той ги отвори и се вгледа в прелестното й лице, все още прилепено до неговото.

— Моля те.

Този път беше буден. Този път отвърна на целувката. С изключение на нежните й длани, които обрамчваха лицето му, между телата им нямаше друг контакт, но въпреки това усещането бе невероятно удовлетворяващо. Ядът му се стопи и го обгърна неописуемо усещане за покой. Когато Джордан отново се дръпна, объркването и страхът се четяха ясно в изражението й.

Кий не разбираше защо го бе върнала от смъртта, а по лицето й виждаше, че и тя самата не знае.

Постъпила беше правилно, сигурна беше, но вместо да се зарадва, че се е върнал, изпитваше единствено непреодолимото желание да хукне, да бяга надалече, колкото сили има, и да не се обръща назад. Първата целувка спаси живота му, но тя не почувства нищо. А после Кий се събуди и я помоли да го целуне отново и сега цял живот щеше да съжалява, че се съгласи. Вероятно такова бе усещането да те удари мълния. Тялото й изтръпна, сякаш кръвта бе напуснала всичките й крайници, но същевременно в нея плъзна горещина. Втренчена в черните му очи, го чу да шепне:

— Още веднъж.

Бягай.

Трябваше да се махне от него. Тя се отдръпна, изправи се и отстъпи назад, чак до вратата, а после се втурна в коридора и назад към стълбите. Като по чудо не се спъна по стъпалата. Прекоси фоайето, стигна гигантската входна врата и тъкмо я отвори, когато зад гърба й се чу дълбок строг глас:

— Вали сняг, Анаво. Вън ще намериш само нещастие.

Тя се спря, не отворила още вратата, погледна зад рамо и съзря някакъв невероятно висок мъж с тюрбан и шалвари да гледа неопределено в нейната посока с тъмните си очи на фона на тъмно лице.

— Искам само да глътна малко въздух.

Мъжът кимна.

— Ще донеса връхна дреха. — Той изчезна, но след няколко секунди се появи с късо кожено яке. — По-дребна си от другата Анаво, но ще ти свърши работа. — Мъжът разтвори якето и й го предложи.

Джордан се обърна с гръб и пъхна ръце в якето на Саша, после попита:

— А ти кой си?

Мъжът произнесе някакво име, което посмъртно не би могла да повтори, после добави:

— Мефисто и останалите ме наричат Дякон. Аз съм икономът.

— Луминали си?

— Аз съм Пургатор, онзи, който е само дух. Докато не успея да простя на Бог задето позволи да убият семейството ми, съм длъжен да служа на Мефисто.

Обърна се към него и установи, че той отказва да я погледне в очите. Мюсюлманин от старата школа, вероятно мавър.

— Откога си Пургатор?

— Съвсем скоро ще станат деветстотин години.

Очевидно Дякон бе истински бесен на Бог, щом деветстотин години не му стигаха, за да му прости.

Той мина зад гърба й и отвори вратата.

— Не се отдалечавай много, Анаво. Снегът крие опасности за лековерните. Безсмъртието не притъпява болката от счупения крак, ако се натъкнеш на дупка под снега.

— Казвам се Джордан.

— Това е име за момче.

— Възможно е, но, както виждаш, не съм момче.

— Действително, Джордан, не си момче.

Пристъпи навън, в ледения въздух, но отвътре още гореше. От вратата се спускаха стъпала до извитата алея за автомобили, която обикаляше замръзнал фонтан, а после се точеше нататък между редици ясени и старомодни газени фенери, но вместо да тръгне напред, тя зави зад къщата. Беше огромна, сива, с прозорци от оловно стъкло и водоливници с формата на фантастични готически фигури, но архитектурата не успяваше да привлече вниманието й, изцяло погълнато от всичко, което й се бе случило от предната вечер насам. В Колорадо наближаваше четири следобед, вече се стъмваше.

Изминали бяха по-малко от двайсет и четири часа, а всичко се беше променило по начин, който вчера не би могла дори да си представи. Замисли се за баща си и за мъката, която преживяваше, но самата мисъл бе твърде болезнена, така че се опита да я изтика от съзнанието си. И за Матю не можеше да мисли. Да, най-вече за Матю. Твърдо решена да овладее хаотичните си мисли, тя се съсредоточи върху ходенето. На места снегът стигаше до коленете й, студът бе добре дошъл. Зави зад къщата и забеляза група пръснати каменни сгради от другата страна на широка открита поляна. Зачуди се кой ли живееше в тях, но заради дълбокия сняг нямаше как да отиде да разузнае. Почти се беше стъмнило, валеше все по-силно, а и беше толкова гладна, че стомахът я болеше. Щом успееше да се отърси от горещината и да се успокои достатъчно, щеше да се върне в къщата и да се нахрани. А после щеше да си легне. Мисълта за съня й действаше утешително, и то не само защото бе изтощена до смърт. Сънят обещаваше бягство от реалността.

Защо го бе целунала втори път? Нали направи каквото трябваше, каквото я бяха помолили братята му и Саша, нали го събуди? Нямаше абсолютно никаква причина да го целува отново, така че защо го беше направила? Вярно, никога повече нямаше да бъде с Матю, но как можеше да целуне друго момче толкова скоро? Макар да беше безсмъртна, пак си беше Джордан Елис, която не се целуваше с други момчета, докато гаджето й от две години се възстановяваше от огнестрелна рана. Но колкото и да се мъчеше да оправдае импулсивната целувка, обяснение за нея просто нямаше.

Чувството за неспокойство нарастваше заедно с изтръпването и усещането за топлина. Дали Мефисто не беше нещо като вирус? Дали вече се променяше? Налагаше се да се раздели с толкова много неща, че й се струваше невероятно жестоко да трябва да се откъсне и от човека, който цял живот бе била.

Стигна гърба на имението и внезапно спря от изненада, защото пред нея се простираше нещо, което силно напомняше на английска градина. Макар и скрита под снега, очертанията й все пак си личаха по подредбата на живия плет и гладките алеи, а в центъра й бе замръзнало езерце. Малко по-нататък се издигаше кръглият парник, отделните му стъкла бяха свързани със сложните завъртулки на красиви метални елементи.

Ангелът бе споменал, че Кий се грижи за парник. Разкъсвана от любопитство, Джордан прекоси градината и се наложи да рие снега с ръце, за да отвори вратата. Вътре я посрещна тесен вестибюл, който пречеше на студения въздух да проникне навътре. Тя затвори външната врата, после свали якето на Саша и го закачи на една от кукичките, на които висяха градинските сечива, и чак тогава отвори вътрешната врата.

Очакваше стандартен парник с шахматно подредени пейки и редици саксии, но този тук не приличаше на нищо, което бе виждала до момента. Вярно, и тук цареше ред и замисъл, но всяко растение, всеки цвят, всяко листо съжителстваха в съвършена хармония, подредени съвършено прецизно. Цветята бяха избуяли нагъсто, а ярките цветове и красотата им поразяваха дори в полумрака. Миниатюрни овощни дръвчета бяха натежали от жълти и зелени лимони и портокали, а в едно ъгълче бяха засадени няколко лехи с подправки. Чу тихото жужене на пчела, а наблизо синьо-зелена пеперуда кацна върху една лилия. От източната стена се долавяше ромонът на миниатюрен водопад, който кротко се спускаше в малко езерце с декоративни шарани. Вън снегът бе натрупал близо метър и половина, но преспите така и не достигаха до затоплените стъклени стени.

Джордан обходи тясната виеща се чакълена пътека. Нима бе възможно някой като Кий да създаде такова нещо? Та той беше огромен, суров, сприхав. А това тук, между тези стени от стомана и стъкло, изискваше невероятно много време и колкото и да се мъчеше, не можеше да си го представи как внимателно и търпеливо се грижи за растенията, пчелите, пеперудите.

До вратата беше облегната пейка за разсаждане. С изключение на градинските ножици по средата пейката бе изрядно подредена — с купчинки глинени саксии, наредени по задния ръб, и чувалчета с пръст и тор на долния рафт. В единия край стоеше сребърна лейка и Джордан я вдигна, за да прочете надписа: „Горите са пълни с диви зюмбюли и разцъфтял е живият плет“. Явно беше от някакво стихотворение. Значи Кий не само се грижеше за този парник като любяща майка, но си имаше и сребърна лейка с гравиран стих. Невероятно.

Тя остави лейката на мястото й и тръгна към вратата, но в последния момент забеляза старомодна на вид люлка. Реши да поседне и да погледа още малко. Дочу ниско жужене и осъзна, че само на няколко крачки имаше пчелен кошер. Ако не беше толкова уморена, вероятно щеше да се уплаши да не я ужилят, но точно в този момент монотонното жужене й действаше необичайно успокоително. Пчелите преспокойно си вършеха работата и това бе толкова нормално, че вперила поглед в настъпващата тъмнина, Джордан почти успяваше да си внуши, че всичко е ужасен кошмар, че съвсем скоро ще се събуди в собственото си легло, в стаята си в Белия дом, а баща й ще седи в кухнята и ще закусва бъркани яйца, приготвени от Бетси, и ще чете вестника.

Затвори очи и се опита да избута всички мисли от главата си, но те продължаваха да прииждат неканени. Сърцето болезнено туптеше в гърдите й, а умът й настояваше да погледне в очите безвъзвратността на решението си да не умре, а вместо това да остане с Мефисто. С хората от Ада. И не само да остане с тях завинаги, но и заради целувките с Кий да стане една от тях. Огромната тежест на това решение се стовари върху нея с пълна сила, тя падна странично върху люлката, сви се на кълбо и се опита да се сбогува със стария си живот и да се изправи лице в лице с реалността на новия.

Гласът на Мери Майкъл отекна в главата й: „Ако се върнеш като безсмъртна във физическата реалност, смъртта няма да има власт над теб, но ще си точно толкова уязвима за болката, колкото и обикновените хора“. Изпитвала ли бе някога такава болка? Май не. Да научи, че съществува и по-голямо зло на света от Луцифер, да знае, че милиони хора са податливи на внушенията му, да разбере, че трябва да пожертва себе си в името на всеобщото благо, за да защити и спаси човечеството, да се откаже от всичките си надежди и мечти — всичко това бе смазващо. Искаше й се да побегне и да се преструва, че нищичко не знае.

Агонията на знанието бе непоносима.

Би дала всичко, за да бъде обикновен човек, дори отново да бъде „Първа дъщеря“. Онова поне щеше да приключи, когато мандатът на баща й изтечеше. И тя щеше да живее живота си така, както винаги си беше представяла: в относителна анонимност. А вместо това щеше да живее хиляди години уж в обикновения свят, но без да бъде част от него, и всеки изминал ден щеше да й напомня от какво се е оказала в името на човечеството.

И безсилна да възпре гнева, тя му се отдаде, обърна се към Бог и заповтаря отново и отново: „Защо точно аз?“.

 

 

Избяга от него. Една целувка и хукна към вратата. Глух за празненството, устроено от братята му, Кий се втренчи в тавана на стаята. Не че не се радваше, че е жив, че има още един шанс да избегне Ада, но знаеше каква болка му предстои занапред и това го изпълваше с отчаяние.

Типично в техен стил никой от другите Мефисто не забеляза настроението му, дори когато Матилда влезе с отрупан с храна поднос и той залапа, без да пророни и дума. Обсъждаха предстоящата акция във Вашингтон, подмятаха всякакви варианти, докато накрая Феникс ги прекъсна:

— Веднага щом Кий се почувства добре, ще решим как да действаме. Но дотогава да го оставим да поспи.

А той не искаше да спи. Искаше да тръгне след Джордан, но още щом останалите се изнизаха от стаята му, сънят го повали.

Когато се събуди, минаваше девет. Първата му мисъл беше за Джордан: къде ли е, дали е вечеряла, дали е била настанена в някоя от спалните на третия етаж. Измъкна се от леглото, отиде до интеркома и повика Матилда.

— Господарю Кирос, защо сте станал от леглото?

— Къде е Джордан?

— Май не се сещам за кого говорите. Кой е Джордан?

По дяволите! Кий грабна чифт дънки от пейката в банята и още докато ги обуваше, набра кода, с който гласът му щеше да отекне из цялата къща.

— Всички в стаята ми — моментално!

След по-малко от минута стаята се напълни с Мефисто и Пургатори.

— Къде е Джордан?

В отговор получи само празни погледи от Пургаторите, които очевидно нямаха представа коя е Джордан, и сведени очи от братята си. Даже Саша отказа да срещне погледа му.

— Как е възможно в къщата ни да пристигне Анаво и никой да не знае къде е тя?

— По-рано беше при входната врата — обади се Дякон. — Дадох й яке и тя изчезна.

— А когато не се върна, не ти ли хрумна да се зачудиш защо?

— Предположих, че се е върнала бес вас.

Кий насочи гнева си към Мефисто:

— Какво ви става?

— Нямах представа, че е изчезнала. Мислех, че когато си тръгнахме, е останала тук — заоправдава се Феникс.

Останалите кимнаха в съгласие. Денис също се опита да замаже нещата:

— Знаеш, че не сме я пропъдили нарочно, Кий. Станало е някакво недоразумение.

Кий си пое дълбоко въздух и каза с възможно най-равен тон:

— Отиваме да я търсим веднага. Ако не я намерим до петнайсет минути, пускаме алармата, така че и Лумините да се включат.

После се врътна и влезе в банята, а оттам в дрешника, откъдето измъкна ботушите си и едно яке и тръгна към долния етаж. Отвън Феникс, поел организацията както винаги, тъкмо бе разпратил останалите в различни посоки. Май се канеше да му каже нещо, но очевидно размисли. Вместо това просто изчезна.

Макар да се чувстваше почти нормално, Кий предпочете да не губи енергия за транспортиране, затова тръгна през дълбокия сняг към задната част на къщата, като от време на време подвикваше името на Джордан. Но в отговор чуваше само гласовете на другите, които също я викаха, и свиренето на вятъра в клоните на боровете и елите. Толкова отдавна бе минала оттук, че стъпките й бяха изчезнали под снега, който продължаваше да вали на парцали и май нямаше намерение да спира. Вярно, че не можеше да умре, но вероятно бе нещастна, а в тъмното дебнеше не само студът, но и всякакви други опасности.

Чувстваше се отвратително. И без това бе толкова уплашена и объркана, а ето че сега беше хукнала сама в ледената планина, вероятно се бе изгубила и сигурно умираше от глад.

Стигна гърба на къщата, но от нея нямаше и следа. Канеше се да прекоси поляната към гимнастическия салон и конюшните, когато забеляза, че вратата на парника не е затворена плътно. Хукна през градината, надникна вътре и видя някакво кожено яке на закачалката в коридорчето.

Като отъпка набързо снега, отвори вратата, прекоси коридора, а вътре въздъхна от облекчение. Свита върху люлката, Джордан спеше дълбоко.

Вдигна я на ръце и я понесе през снега обратно към къщата. Влезе през задния вход и натисна копчето на интеркома с лакът, за да каже на другите да преустановят търсенето. Появи се Матилда и мигом се засуети около Джордан.

— Бедното агне! Къде я заварихте, господарю Кирос?

— В парника. В коя стая да я кача?

— Синята спалня горе ще е най-добре. Тъкмо съм я почистила и наредила.

Жената подтичва по петите му цели два етажа нагоре и го изчака да сложи Джордан в леглото. Но когато той понечи да дръпне пуловера през главата на момичето, Матилда намръщено го сръчка с лакът.

— Хич няма да й стане драго, кат се събуди и научи, че вий сте я съблекли. Я идете там в ъгъла и стъкмете камината, пък аз през туй време ще гледам да я настаня удобно.

Май беше права, така че я послуша и се захвана с огъня. В стаята действително беше студено, затова, когато приключи с огъня, излезе в коридора и завъртя термостата, който регулираше отоплението на третия етаж. Когато се върна в спалнята, Матилда тъкмо завиваше Джордан.

— Много е уморено туй дете, хич и не помръдна даже. — Тя се наведе и вдигна дрехите на Джордан от пода. — Да взема да й опера нещата?

— Изгори ги. По-добре да не й напомнят за днешния ден. — Той нагласи паравана пред огъня, после се сети нещо: — Я прати Мърси да й купи нови дрехи. Ще й трябва от всичко, а няма да е лошо да й набави и дрехи за битките. Джакс ще иска да е в пълно бойно снаряжение, когато започне обучение.

— На мен ми се види, като да има нужда да се поокопити и да навикне малко, преди да се захване с работа.

— Това тя сама ще го реши, но искам да съм сигурен, че разполага с всичко необходимо.

Матилда хвърли още един поглед към леглото, а в топлите й очи се четеше състрадание.

— Ще я наглеждам на всеки половин час, господарю Кирос. Вий се връщайте в леглото и въобще не се тревожете.

Макар да беше малко вероятно да престане да се тревожи, а още по-малко — да се върне в леглото, Кий кимна и Матилда изчезна.

Приближи се до леглото на Джордан и се вгледа в красивото й лице. Изпълни го дълбоко чувство на признателност, задето се беше върнала, беше го спасила и той все още имаше шанс. Ами тя самата? Каква цена бе платила за живота му?

Приведе се, погали нежно копринените й коси и мълчаливо й обеща, че няма да съжалява. Нямаше никаква представа как точно да действа, но щеше да намери начин. Щеше да поговори с Джакс и да го помоли за съвет. Подобна крачка никак нямаше да му е лесна, но трябваше да разбере как да я направи щастлива. Вярно, щеше да е нужно много време, но това не го плашеше. Време имаха предостатъчно.

 

 

Събуди се рязко и побърза да се изправи до седнало положение напълно объркана. Лежеше в легло в малка кокетна стая с бледосини стени, жълти копринени завеси и миниатюрно кресло до камината, в която играеха весели пламъци. В няколкото аплици, пръснати из стаята, светеха свещи, а на малкото писалище пред спуснатите завеси на прозорците имаше висок разклонен свещник. Къде ли се намираше тази стая и как се беше озовала тук, в леглото, гола?

Вратата се отвори и вътре пристъпи едра жена, облечена като от роман на Дикенс. Видя, че Джордан се бе поизправила, и устата й се разтегна в широка усмивка.

— Разбудили сте се! — Приближи леглото с шумящите си поли и приглади завивките. — Аз съм Матилда, икономката. Искате ли да ви напълня ваната, госпожице Джордан? Ще я приготвя, до де се обърнете. А може пък душ да си вземете. Пратих Мърси да ви вземе нови дрехи, всичко е опрано и огладено и ви чака. Господарят Кий нареди да изгорим каквито дрехи имахте. За да не ви напомнят, тъй рече.

Явно и Матилда беше Пургатор. Иначе защо ще се разхожда облечена така?

— Как се озовах тук?

Матилда спря да опъва завивките, изправи се и скръсти ръце под едрите си гърди.

— Като се събуди, господарят Кий пита къде сте и много се разгневи, понеже никой не знаеше къде сте отишла. — Тя изсумтя, като че ли неодобрително. — Де да знаех, че сте в къщата, госпожице Джордан. Много сте се намъчили.

— Благодаря ти, Матилда, но все още не си ми казала как се озовах в леглото, при това гола.

— Братята наизлязоха да ви търсят, а Кирос ви сварил в парника. Пренесе ви тук и ви тури в леглото.

Джордан усети как лицето й пламва.

— Той ли ми свали дрехите?

— Божке, не! Аз я свърших таз работа, а вий даже не помръднахте.

— Колко време съм спала?

— Май къмто десет часа.

Значи беше близо три сутринта.

— Съжалявам, че се е наложило да стоиш толкова до късно, за да ме наглеждаш.

— Няма какво да съжалявате, госпожице Джордан. Аз съм Пургатор, дух, дето няма нужда ни от сън, ни от храна. А кат заговорихме за храна, вий сигур сте много гладна. Ханс, готвачът, е сложил една хубава яхния на котлона, ако искате, или пък може да ви приготви закуска?

— Яхнията ще свърши работа. — Толкова беше гладна, че бе готова да яде и боб, а бобът бе от нещата, които истински ненавиждаше.

Матилда се приближи до някаква врата от другата страна на леглото, очевидно дрешник, и когато се появи отново, държеше пухкава бяла хавлия.

— Банята е ей там. — Тя кимна към вратата вляво от леглото и подаде хавлията на Джордан. — А дрехите ви са тук, в тоз дрешник. Ей сега ще ви донеса да вечеряте. — Матилда забърза към вратата.

— Благодаря. А къде съм?

Матилда спря с ръка на дръжката.

— На третия етаж. Сам-сама сте на целия етаж. Братята спят на втория.

— Има ли къде да гледам телевизия?

— Братята всички до един си имат телевизори в стаите, ама тук никой не идва, тъй че телевизор няма. Има един голям на първия етаж, в стаята за телевизия. Като хапнете, ще ви заведа. — И тя кимна към банята. — Вървете да се окъпете, госпожице Джордан, и ще видите, че ще ви стане по-добре.

Щом вратата хлопна зад гърба й, Джордан се смъкна от леглото и тръгна към банята. Щракна ключа и премигна срещу ярката светлина. Когато очите й привикнаха, се сети за банята, в която я бе завела Алиса, в замъка на Ерикс. Тази тук беше като палат в сравнение с предишната: бял мрамор, отделна душкабина и вана, дебели меки килими. И най-хубавото — нямаше никакви буболечки.

Надникна в огледалото, очаквайки, че ще изглежда по-различно, но си беше тя, макар и с чорлава коса и подути от сън очи. Чекмеджетата на тоалетката съдържаха всичко необходимо, включително четка за зъби. Никога в живота й миенето на зъбите не й бе доставяло по-голямо удоволствие.

Трийсет минути по-късно — чистичка, розова и увита в хавлията — тя седеше пред огъня и похапваше вероятно най-вкусната яхния в историята на човечеството. Имаше и френски хляб, горещ чай и ябълков пай за десерт.

Матилда, както стана ясно, бе жена с голямо сърце и важна мисия. Захвана се да опъва завивките на леглото и да ги подгъва така стегнато, че Джордан очакваше накрая да отметне ъгълчето точно като в казармата. Докато се суетеше, не спираше да нарежда за Кий и да изтъква всичките му ценни качества. В главата на Джордан зазвуча песента на сватовника от „Цигулар на покрива“.

Когато се нахрани, нахлузи чифт панталони до коленете и блуза с дълъг ръкав, после подсуши косата си и я върза на опашка. Матилда я поведе по коридора.

— Сложих ви в тая стая, че е най-близо до стълбите. В таз къща лесно се губи човек, ама за нула време ще свикнете.

Слязоха чак до главното фоайе. Дякон стоеше на пост и тъкмо наместваше рамката на един от гигантските стари портрети.

— Кои са всичките тези хора по картините? — обърна се Джордан към Матилда.

— Най-вече Лумини, но онази до вратата е Джейн.

Джордан се спря да я разгледа. Облечена в дрехи от Викторианската епоха, Джейн седеше край изящно малко писалище, а в краката й лежеше шпаньол. Беше много хубава — руса и синеока — и изглеждаше някак крехка като порцеланова кукла.

— Беше на Феникс избраницата, но в нощта, дето трябваше да се откаже от живота и да стане безсмъртна, Ерикс взе, че я отмъкна. Братята хукнаха да я спасяват, ама закъсняха. Ерикс чакал и щом пристигнали, й срязал гърлото. Феникс не е на себе си оттогава.

— Но защо не я е върнал, както Кий върна мен?

— Опита се, ама Ерикс я беше белязал, та само той можеше да я върне.

На Джордан направо й призля.

— Ерикс и мен искаше да задържи, за да му раждам деца. Но щом като е бил пленил Джейн и вече е… защо я е убил?

Очите на Матилда помръкнаха.

— Носеше знака на Феникс и Ерикс от чиста злоба го замени със своя. Можеше да я убие веднага щом я беляза, а после да я върне, да я направи безсмъртна, та да му ражда синове, ама Джейн беше първата Анаво и Ерикс май най-вече искаше да е сигурен, че тя няма да стане Мефисто. А и няма спор, че му е доставило огромно удоволствие да изчака Феникс и да я убие пред очите му. Умен е и хитър, ама си е син на Ада като братята си, а те невинаги се водят по здравия разум.

Във фоайето не беше особено студено, но Джордан потрепери.

— Мислех, че знакът е вечен. Как така Ерикс го е заменил със своя?

— Тя не беше безсмъртна. — Матилда я погледна право в очите. — А вий сте безсмъртна, затуй е много важно да не паднете пак в ръцете на Ерикс.

Кръвта й се смрази само от мисълта. Нищо чудно, че Кий с такава неохота я бе оставил в гората.

Дякон неочаквано се приближи и заговори, зареял поглед някъде над рамото й:

— Би могъл да ви залови и да ви принуди да му родите синове, но това никога няма да се случи, понеже сте силна. — Очите му се впиха с такава настойчивост в нейните, че Джордан едва се сдържа да не отклони поглед. — Истинското доказателство за силата е саможертвата. А вие отдадохте чистота на душата си на тъмнината на Мефисто в името на Бог и хората.

— Та той умираше, Дякон. Направих го само за да го спася от смърт.

— Но знаехте какви ще са последиците. И каквото и да ви се случи в бъдеще, Ерикс няма да ви подчини на волята си. Казвам го, за да успокоя страховете ви. — Той най-после отклони поглед, а после изчезна.

Матилда я погали по косата.

— Чудак е този, детето ми, ама е искрен, а и ви е харесал, което не се е случвало досега. Дякон смята, че е над всички, вечно наставлява и поучава. Хайде, елате да ви покажа стаята с телевизора.

Джордан я последва по коридора, който тръгваше от главното фоайе точно срещу трапезарията. Като подминаха няколко врати, Матилда спря.

— Пристигнахме. Всички спят, така че сама ще се оправяте с копчетата и прочее. Аз не я обичам телевизията, само понякога гледам някой филм, та няма как да ви помогна.

Джордан пристъпи в стаята.

— Сигурна съм, че ще се справя. Благодаря ти, Матилда.

Икономката се усмихна и си тръгна.

Стаята беше обзаведена в черно и бяло, с няколко черни кожени дивана, две дълбоки удобни на вид кресла, дебел бял килим и бар, който опасваше цялата задна част. Имаше и машина за пуканки — досущ като в кината, хладилник с газирани напитки и няколко кошници, пълни с кутии с бонбони.

На ниската масичка бе поставен поднос с дистанционни и тя ги прегледа всичките, накрая извади едно, което изглеждаше подходящо. Грешеше. Пробва друго, после още едно, накрая провери всички подред, но нито едно не работеше. Отчаяна, тя се облегна назад и установи, че седи върху дистанционно. Ето това беше.

Приготви се за най-лошото и пусна Си Ен Ен. Общо взето, ситуацията беше точно каквато очакваше: разни политически експерти се надпреварваха да анализират „Ред Аут“ и икономическата криза, довела до такъв отчаян акт — отвличането и убийството на дъщерята на президента. Споменаха и за смъртта на Рой Трент от масивен инфаркт. Странно, Ерикс не беше ли казал, че Мефисто са отвели Трент в Ада на земята? Тогава как бе възможно да е мъртъв?

Коментираше се и информация от неназован източник, според която президентът и началникът на канцеларията му напоследък имали различия. Не намекнаха, че господин Трент би могъл да има нещо общо с похищението й, но смъртта му придаваше допълнителна пикантност на събитията, която явно не беше за пренебрегване. Простаци. Започнала бе да ненавижда журналистите, експертите и всички, които се появяваха по новините.

Докато продължаваха да дрънкат глупости, на екрана се появиха кадри от Белия дом. Стотици хора бяха наредени край оградата откъм „Пенсилвания авеню“ със свещи, цветя и знамена. Дребният шрифт отдолу гласеше, че президентът Елис ще държи реч в девет часа местно време, но не се казваше нищо за него самия. Вероятно беше в резиденцията и крачеше из всекидневната, както правеше винаги, когато нещата му идваха в повече. През последните шест месеца почти беше изтъркал килима.

Опита се да изтика мислите за баща си и за мъката му от главата си, но беше невъзможно, още повече че на екрана се появи снимка на двама им в Овалния кабинет, направена малко след смъртта на майка й — той работеше на бюрото си, а тя пишеше домашни на пода. Последните им думи един към друг бяха гневни и сега Джордан с цялото си сърце съжаляваше, че се бяха разделили с горчивина.

— Май не е много разумно да гледаш точно това — обади се Кий от прага.

Стоеше на вратата, облечен в дънки и тениска с емблемата на музея на американските индианци. Косата му беше прибрана в опашка и цветът се беше завърнал по страните му.

— Как се чувстваш?

— Като нов. — Той влезе и затвори вратата, после седна в другия край на дивана и вдигна босите си стъпала върху масичката. — А ти?

Уханието на борове я обгърна и й напомни кой беше този човек и каква съдба планираше за нея.

— По-добре, след като хапнах и поспах. — Тя отново се обърна към телевизора. Ето, обсъдиха здравословното си състояние, сега май им оставаше темата за времето. Чувстваше се ужасно неловко. Добре поне, че не беше споменал за целувката. Иначе направо щеше да потъне във възглавниците на дивана.

— Защо избяга, Джордан?

О, божичко. Явно нямаше да й се размине.

— Исках да остана сама за малко. — Както и в момента. Никак не желаеше да говорят за това, а и искаше да види всеки кадър, да чуе всичко. На екрана внезапно се появиха въздушни кадри от лагера на „Ред Аут“ в Централен Тексас.

Внезапно образът изчезна. Тя вдигна дистанционното и натисна голямото копче. Телевизорът се включи, но веднага пак изключи. Джордан се намръщи към Кий.

— Ти ли го правиш?

Той кимна.

— Кара те да плачеш.

— Може би имам нужда да си поплача.

— Как така ще имаш нужда да плачеш?

Джордан извърна поглед.

— Ти никога ли не плачеш?

— Не, сълзите нищо не променят. Далеч по-добре е да гледаш напред и да правиш каквото е необходимо.

— Това неособено деликатен намек да се стегна ли е?

— Трябва да обсъдим нещо.

Стиснала дистанционното, Джордан се втренчи в черния екран и реши да се примири, че ще говорят за целувката.

— Хубаво, давай да обсъждаме.

— След като те отвлякоха, отидохме до Белия дом, за да намерим Рой Трент, знаехме, че е изгубена душа, и се надявахме да знае къде си. Очаквахме да го заварим при баща ти — да се опитва да го убеди да положи клетва пред Ерикс. Но не очаквахме да намерим и други като него.

Забравила смущението си, тя извъртя глава към него потресена.

— Кой например?

Той изреди десет имена и при всяко едно й прилошаваше още повече.

— Та това е почти половината кабинет на татко, лидерът на мнозинството в Сената и хора от обслужващия персонал в Белия дом! Как е възможно? Как е успял Ерикс да убеди всички тези хора да му обещаят душата си?

— По същия начин, по който примамва и останалите: с чар и празни обещания. Сигурни сме, че с баща ти ще опита отново, и ако най-близките му съветници са, изгубени души, ще му е много по-трудно да устои. Неведнъж са го лъгали и са му давали лоши съвети, което отчасти е и причината Съединените щати да са на ръба на нова икономическа депресия.

Джордан метна дистанционното на масата и се обърна с лице към Кий.

— Какво искаш да направя?

Той не отговори веднага. Продължи да се взира в нея с черните си очи, сякаш преценяваше как да започне. Накрая подхвана с тих сериозен тон:

— Саша и братята ми смятат, че трябва да се върнеш.

— Все едно изобщо не са ме убили?

— Точно така. Смятат, че ако си в Белия дом, ще ни помогнеш да изпълним плана на Феникс за прибирането на изгубените души. Знаеш ли какво се случва, когато хванем изгубена душа?

— Ерикс каза, че ги водите в Ада на земята.

— Проблемът е, че ако започнат да изчезват толкова много хора, ще настане всеобща паника, така че баща ни осигурява двойници. Решава каква смърт да инсценираме и използваме двойника, за да изглежда реалистично.

— Значи затова смятат, че господин Трент е умрял от инфаркт.

Кий кимна.

— Но във Вашингтон трябва да елиминираме толкова много хора, че ни трябва някакъв подходящ вариант за масова смърт. Когато става дума за повече хора, най-добре е да използваме някакво официално събиране и затова братята ми и Саша искат да се върнеш — смятат, че президентът ще организира някакво събитие, за да отпразнува завръщането ти.

— Съмнявам се баща ми да направи купон, Кий. По-скоро ще ме заведе в Кемп Дейвид.

За нейно учудване, Кий като че ли се зарадва.

— Ти май не смяташ, че трябва да се върна, а?

Той поклати глава.

— Прекалено е рисковано. Въпреки всичко Ерикс е голяма заплаха, а и след като вече знаеш за нашата реалност, ще си принудена да лъжеш и да се преструваш. Мисля си, че ще можем да се справим и без да се връщаш там.

— Как например?

— Ще ги елиминираме един по един. Тук инфаркт, там катастрофа.

— Няма ли да изглежда странно толкова много високопоставени политици да загинат един след друг? А и вече използвахте инфаркт при господин Трент.

Кий облегна глава назад и се вторачи в тавана.

— Може пък да пипнат някакъв вирус.

— Смъртоносен вирус? Нали не искаше да настава паника? Хората направо ще полудеят.

— Вярно. — Той потърка замислено брадичка.

— Малко е гадно, но какво ще кажеш да им спретнем нещо по време на възпоминателната служба? Баща ми със сигурност ще организира такава.

— Права си, гадно е, но може и да се получи. — Той впи очи в нея, а изражението му съвсем посърна. — Каквато и смърт да инсценираме, картината ще е доста грозна, а баща ти и без това е много разстроен. Никак няма да му е лесно.

— Вярно, но ще бъде далеч по-ужасно, ако онези хора продължават да се навъртат около него и някак успеят да го убедят да се врече на Ерикс. — Повечето му бяха приятели, хора, на които баща й вярваше и разчиташе, за които нямаше представа, че работят срещу него. — Искам да ги махнем възможно най-бързо, тъй че, колкото и да е зловещо да се случи точно на погребението ми, май така ще е най-добре.

— А сигурни ли сме, че всички ще присъстват на възпоминателната служба?

— Със сигурност, наред с много други, което май усложнява нещата. Как успявате да приберете едни, а други да оставите?

— Като изключим Ския, можем да замразим всички присъстващи за няколко минути, така че да имаме време да приберем вербуваните от Ерикс и да подготвим сцената. Когато се размърдат, хората са твърде объркани и обикновено решават, че въображението им е изиграло лоша шега.

— Искам и аз да дойда.

Кий стреснато поклати глава.

— Много е рано, Джордан. Променяш се съвсем бавно, а и не си преминала обучението.

— Имаме поне още седмица, докато организират опелото, а аз уча бързо.

— Не бива точно при първата ти акция да си замесена толкова лично. За да има полза от присъствието ти, е необходима дистанция, безпристрастност.

— Саша ми разказа как е било при нея и определено не имало дистанция. А и какво общо имат емоциите? Даже напротив, ако съм бясна на онези хора заради татко, няма ли да съм още по-мотивирана?

— Ще започнеш да спориш с тях, както прави Саша. А време за спорене няма, пък и е напълно безсмислено. Продаде ли душата си човек, всичко е свършено, няма връщане назад.

Но отказът му само затвърди решимостта й.

— Кажи ми какво трябва да сторя, за да ме вземете, и ще направя всичко.

Той я изгледа замислено.

— Да тренираш с Джакс всеки ден. Да научиш от Феникс всичко, каквото има да се научи за нас и Ерикс. Да не гледаш новини и да не губиш време в плач и самосъжаление. Скърбенето е пълна загуба на време.

— Винаги ли си бил така лишен от емоции, или това е страничен ефект от неотдавнашния ти контакт със смъртта?

— Не мога да си позволя лукса да взимам решения на базата на емоциите си. При братята ми нещата не са толкова строги, но при мен… Аз съм този, който във всеки един момент трябва да запази хладнокръвие и да внушава сигурност.

Но когато се молеше Джордан да не умре, да не го изоставя, беше забравил хладнокръвието си, нали? Така че тая корава маска можеше да я надява пред братята си колкото си ще, но фактът бе, че е просто маска и нищо повече.

— Значи смяташ, че силният лидер трябва да е от камък, така ли?

— Ако си Мефисто, да. Това не е групов спорт, Джордан. Синове сме на Ада и може и да носим нещичко от майка си в себе си, но то не е никак достатъчно, за да промени истинската ни същност. — Той кимна към телевизора. — Можеш да си седиш тук колкото си искаш, да гледаш новините и да се потискаш още повече, но така няма да промениш нищо. Само губиш енергия, а ако толкова държиш да дойдеш с нас, ще трябва да вложиш цялата си сила в обучението.

Мълчаха още известно време. Джордан размишляваше за онези, които бяха обещали душата си на Ерикс, хора, на които баща й вярваше, които считаше за свои приятели. Какво ли трябваше да обещаеш на човек като господин Маккол, лидера на мнозинството в Сената, за да го убедиш да обърне гръб на Бог? И как изобщо се стигаше до такъв разговор? Повечето хора не афишираха вярата и религията си. Вярно, спазваха някакво поведение за пред обществото — ходеха на църква, свеждаха глава по време на молитвата, даваха пари за благотворителност и прочее, но какво чувстваха истински, в какво вярваха — това си беше само между тях и Бог.

— Кий?

— Да?

— Защо точно сега? Защо Ерикс се е захванал да превземе правителството точно сега? Защо не преди години?

— И преди години също опита.

Джордан зяпна.

— Кога? Какво се случи?

— Още от самото начало, откакто се превърна в… това, което е, непрекъснато се е опитвал да пълни правителствата със свои последователи. Първият му опит бе в Гърция, но се провали, понеже така и не разбра религията им. Но пък разбра, че е по-лесно да убеди някой да го последва, ако е наясно в какво са го възпитали да вярва. По-късно се завъртя между руската аристокрация по времето на Екатерина Велика, но ние се погрижихме да не постигне голям успех. По време на Американската революция успя да спечели значителен процент последователи в Камарата на общините в британския парламент. През Гражданската война в Америка създаде много последователи от страната на Конфедерацията, понеже смяташе, че ще спечелят войната. Но не се получи така, а ние елиминирахме всеки един, който не беше загинал в битка. Винаги сме успявали да му попречим, преди да стигне далече, но този път… — Той поклати глава. — Никога не е печелил привърженици на такова високо равнище. Научил е нови номера. Станал е по-хитър и по-лукав.

— Ужасно ми е мъчно за татко. Толкова му е трудно, а икономиката върви все на зле. Хората му се сърдят, а той все се опитва да оправи нещата, но няма представа, че умишлено му пречат, вместо да му помогнат. — Тя го погледна. — Много, ужасно много искам да дойда с вас.

— Разбирам, но държа да те предупредя, че за тях ще е без значение. Ще ги интересува единствено, че им предстои да умрат, не и кой е палачът.

— Но за мен има значение. Искам да съм там. Обещай, че ще ме пуснеш.

— Само ако си готова, Джордан. Както вече казах, нужно ти е сериозно обучение. — Той извърна поглед към тъмния екран на телевизора. — Освен това е задължително промяната в Мефисто да е завършила. Трябва да можеш да правиш това, което и ние.

— Ясно.

Кий я погледна косо.

— Щом е ясно, ще ми позволиш ли да те целуна?

Обхвана я паника.

— Не се… чувствам готова. Матю… Знам, че никога повече няма да го видя, но двамата бяхме…

— Уви, времето е най-големият фактор, трябва да се промениш възможно най-бързо.

— Мислех, че вече се променям.

— Така е, но само с една целувка ще стане твърде бавно. Ако имаше друг начин да ти дам каквото е необходимо, за да ускорим процеса, щях да го направя.

Дали не долавяше болка в гласа му? Опита се да разчете изражението му, но то бе абсолютно непроницаемо, макар дълбоко в очите му да прозираше тревога. Съвсем не беше така лишен от емоции, както се опитваше да й внуши.

Та нали продължаваше да чува гласа му във вятъра, изпълнен с болка и отчаяние.

Тя разкръстоса крака и се плъзна по гладката кожа на дивана към него. А от лоялност към Матю, каза:

— Правя го само заради Мефисто.

Кий кимна, после я хвана за раменете, притегли я към себе си и приведе глава към нейната. Нямаше никакво встъпление. Чисто и просто устните им се срещнаха. А после и езиците. Дълбоко в тялото й пламна огън. Съзнанието й регистрира странна смесица от удоволствие и болка, неотложната потребност да го отблъсне и желанието да направи точно обратното — да се притисне още по-плътно към него.

Не разбра точно как и кога, но от един момент нататък вече нямаше значение защо се целуват, едновременно се прегърнаха и се свлякоха назад върху възглавниците. Кожата му пареше дори през тениската, мускулите на гърба му се изопнаха под дланите й. Целувката му беше дълбока, изкусителна, а ръцете му я придърпаха така плътно, че буквално седеше в скута му.

Матю никога не я бе целувал по този начин — жадно и уверено. Нямаше нито колебание, нито непохватност. Кий знаеше чудесно как да подходи и колкото и да се стараеше Джордан да е безразлична, защото иначе предателството към Матю щеше да е двойно, истината бе, че й хареса. Когато отдели устни от нейните, двамата се втренчиха един в друг, почти опрели носове.

— Това… не ти е за първи път. — Дъхът й излизаше на пресекулки.

— Така е.

— С кого? Ангелът каза, че Мефисто не могат да бъдат с друга, освен с Анаво.

— Разни лесни момичета по разни тъмни ъгълчета.

— Май не си се ограничавал до целувки.

— Има ли значение?

Да.

— Не.

Той я целуна пак. И пак. Джордан напълно изгуби представа за времето.

— Мразя те заради тая работа, Кирос.

— След като така и така се налага да го правиш, няма нищо лошо да ти е приятно.

— Откъде си толкова сигурен, че ми е приятно?

— Защото няма причина да се преструваш.

До този момент не знаеше какво е чувството за вина. Затвори очи и притисна чело в рамото му.

— Обичам Матю. Не бива да го забравяш.

Кий въздъхна дълбоко.

— Няма.

Джордан се разплака. Кий не я попита защо, нито пък се опита да я успокои. Само я прегърна силно, докато сълзите бликаха иззад стиснатите й клепачи и капеха по рамото му, и не каза нито дума.