Анри Пози
Войната се връща… (7)

Пред телените мрежи

Голям жълт автомобил бръмчи в ранната утрин пред вратата на хотела. Двама души ме чакат.

С пълна скорост, преминавайки спящата още София, чиито пусти улици изглеждат неизмеримо дълги и широки, летим към югославската граница.

Едва напуснали кръстопътищата, където първите трамваи току-що излизат от депата си, достигнахме планината. Обикновено пътят представлява едно просто трасе на подпряна почва по края на пропастите, в дълбочината на които, между великолепната растителност и разхвърляни паднали скали, лъкатушат малки поточета.

Тесни долинки, притиснати от оголените върхове, около които пътят описва зигзаги. Първобитни дървени мостчета, повечето без парапет, увиснали на 50–60 метра над пресъхналите води. Отляво буйни дъбови и букови гори покриват скалистите склонове. Надясно нито едно дърво — там са минали турци… които намерили единствено средство да се справят с комитите на ВМРО, като изсекат горите — десетки хиляди хектари — където противниците им се укривали.

В момента, когато достигнахме един мост, след слизането по наклона с най-голяма скорост, късно забелязваме, почти в началото му, една дълбока пукнатина. Веднага ускорителя! Автомобилът отскача, опасността е премината, почти сме в края на мостчето и продължаваме пътя си. След нас един блок с тежко избухтяване откъсва цяла една част от моста.

— Ами другите — тези, които ще минат след нас?

Другарят ми с един малък жест превежда моя въпрос на шофьора. Той се обръща, изглежда ме и се изсмива.

Ние изкачихме един безкраен каменлив склон, само чийто вид ще разколебае и най-смелия шофьор във Франция.

Въздухът е чист. Тишината абсолютна. Никаква следа от човешки живот, до най-далечната точка на погледа. Високи планини, които се редят и вплитат до безкрайност около нас с разхвърляните по тях гори, долини и огромни скали. На юг, във вечната мъглявина на палещата от слънцето далечина, високите върхове се полупоказват в дълги закръглени очертания.

Широка равнина, осеяна със селища и чифлици, с богати и разнообразни посеви. Още едно изкачване между изсечените дъбови дънери, грамадни варовици, чакъл, където растат големи туфи минзухари и сини трънаци.

Една неочаквана гледка ме накара да насоча бинокъла: на пет-шестстотин метра отляво един тънък силует, неподвижен и като че поставен на върха на дърветата, се откроява на избистреното небе: войник с каска, с блестящ щик.

Другарят ми протегна ръка към фигурата:

— Сръбски часовой! — изговори накъсо.

Последен завой по разорания път, обрасъл дотолкова с трънаци, че едва се забелязва трасето, една малка тераска с изгорена от слънцето трева, малка, колкото да завие автомобилът. Двеста метра път между шубраци и тръни до върха на планината.

Пред нас, между засъхналата трева, един тесен изкоп: пограничната линия на българо-югославската граница.

Зад изкопа, който има 30 см широчина и 20 дълбочина — телените мрежи. Нещо невъобразимо…

Представете си една стена, изплетена от тел, висока 1.75 м, дебела 2, чиито телове са толкова гъсти, усукани, толкова обтегнати от железните колове, които я поддържат от самата повърхност на земята до върха й, че едно куче не може да се провре.

На всеки два метра по средата на тази стена кръгли ями, широки един метър, дълбоки два, полузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на всяка острието на един железен кол. Нещастник ще бъде този, който се опита да се провре между тия телове! Преди шест седмици близо до Гюешево една жена, след като била бита и изнасилена и се е опитала да мине, е агонизирала два дни с разкъсан корем върху един подобен кол.

Зад телените мрежи шест, седем, осем паралелни реда дупки.

Опряна на телените мрежи, една стена от кръстосани изострени железа, висока един метър, широка метър и половина.

На всеки двеста метра сламени колиби, големи колкото маса за ядене за шест лица, поставени в земята. В действителност, те са издигнати откъм страната, която гледа към Югославия (т.е. към заграбена Македония) около петдесет сантиметра, по начин да може да влезе човек. Откъм българската страна, на нивото на тревата, две тесни дупки. Във всяка от тия колиби след свечеряване един войник е на пост.

Между тая редица от нощни пазачи, в храсталаците и тръните, малка пътека. Цяла нощ едно полицейско куче кръстосва по нея, дресирано да предупреждава за всяко живо същество, човек или животно, което, независимо от коя страна на границата би се приближило до телените мрежи. Има по едно куче на всеки три поста.

На всеки километър един блокхаус от бетон-арме^[1], прилепен до телените мрежи, със стени дебели метър и половина, издигнат на тераса, от височината на която от ранна утрин до късна вечер един часовой не престава да наблюдава хоризонта.

Отдалеч, наблюдаващи така от върха на кулата си — посред големите дървета, или на някоя височинка — тия часови, които на известни места се виждат с бинокъла по 4–5 наведнъж, напомнят незабравимата страница на Уелс във „Войната на световете“, представляваща жителите на Марс, бдящи над развалините на Лондон.

Четири картечници на всяко укрепление, трите обърнати към българска територия, тъй че да държат всички пътища към заграбените селища; човек се пита защо е това, ако е вярно, че населението им се признава за югославяни.

По протежение на планините, по които върви границата, линията от телени мрежи и укрепления се изкачва, слиза, следва най-малката гънка на терена, тел, тел до безкрайност. Не се спира пред нищо, не щади нищо. Тъй като границата е прекарана единствено по стратегически съображения, минава през места, където най-малко може да се очаква; телените мрежи минават също през тях.

Много са селищата, неизброими са нивите, които пресича. Аз видях това на двадесетина места — в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и пр. — по цялата дължина на българо-югославската граница. Има къщи, където дворът е сръбски, кухнята българска. Дините и тиквите от градината имат различни националисти, които телените мрежи се стараят да напомнят и на тия, които биха посмели да забравят. За да засее градините или нивите си, за да прибере посевите си, селянинът в българска територия, на когото нивите са станали югославски, трябва да иска позволително от властите на съседния град. Те му разрешават един месец след това, или никак не му отговарят. Най-често, когато го пропуснат да мине телените мрежи при пропуска до крепостта, притежателят намира нивите си ограбени или опустошени. Понастоящем, впрочем, и от 6 месеца насам, никакво позволително, вследствие на „старите мерки“, не е разрешено от Белград.

Има работи още по-забавни!

Аз видях гробища, разделени на две… Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните малки мъртви — както видях при Извор.

Какво може да се очаква от мира, когато победителите го разбират така!

 

 

Всеки — бил той старец, жена или дете — получава един куршум, щом се приближи до телените мрежи, за да види отдалеч, без да може да им говори, своите приятели, родители, деца, своя мъж, останал или забягнал в България. Куршумите не правят никаква разлика на пол, нито на възраст.

На 11 август 1931 година, някъде си между Безика и Назалопзи (безполезно е да изнасяме по-големи подробности: авторите на тая случка ще си я припомнят достатъчно добре, без да могат да разберат, обаче, кой ме предизвести), трупът на едно дванадесетгодишно момиченце от анексирана Македония, на което родителите — то е било тогава 6-годишно — са забягнали в България, бе оставен в продължение на 4 дни на едно възвишение, на сто метра от телените мрежи, при температура от 40° на сянка.

То е било убито с картечница в момента, когато е изпращало с ръка целувки на своята майка, намираща се на съседния хълм в българска територия.

Върху обгорената трева два дни по-късно се различаваха още две тъмни големи петна. Само този, който ги е видял — като мене — може да знае колко кръв може да загуби едно малко 12-годишно момиченце, което с два куршума в корема е оставено да умре на слънце.

„Ние сме в положение на истинска война с България“ ми казваше в Белград шефът на Пресбюрото. Действително!

 

 

Със своите вълчи ями, със своите железни изострени колове, със своите наблюдателни постове, със своите бетонирани блокхауси, чиито картечници протягат запушени с кожени капаци дула към далечните хоризонти, стената от телени мрежи се простира, без никакво прекъсване, на повече от триста километра. Тая стена се засилва, усъвършенства, уголемява всеки ден.

В продължение на други двеста километра тя е почти привършена.

Още няколко месеца и ще се очертае една непрекъсната верига от Дунава до Албания.

От друга страна, почти навсякъде тя е допълнена с обширни пространства с трънливи растения, под които са прикрити истински полета от ями, снабдени със стоманени остриета.

Франция е, която е произвела теловете за тия мрежи, кръстосаните железни колове, стълбовете, които ги поддържат и обтягат, изострените колове, които очакват в хилядите вълчи ями, прикрити под трънаци или високи треви, едно дете, или една жена, или добитък да се намуши. Те идат от фронта при Шампан, Вердюн, Артоа. Те запазваха героите в голямата война.

Днес те държат в затвор един народ.

Никакво съобщение днес не е възможно, действително, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.

Всички пътища, пътеки, пътечки, които кръстосваха някога планината и по които идеха и отпътуваха неспирно стоки, предназначени или изхождащи от Македония или Ориента, са прекъснати. Също всички железопътни линии, с изключение на три места: в Цариброд, Тополника и Гевгели, защото бе невъзможно да се спре движението на международните влакове към Цариград и Гърция. Хубавите някогашни пътища около границата днес са руини от ями и трънаци и никакъв автомобил, никаква кола не може вече да мине там, където коли от всякакъв род и кервани се движеха преди войната непрекъснато.

На две-три места, близо до блокхаусите, един тесен пропуск е пригоден между телените мрежи, с врата, поддържана от два подвижни пръта, отваряща се пред колата на туристите чужденци. Тя не се отваря повече от 10 пъти годишно. При това не винаги.

„Аз бях си избрал един главен път, за да отида от Югославия в България“ пишеше от 7 март 1932 година в „Indian a polis Star“ американецът Хари Франк, „но достигайки границата, намерих една стена от телени мрежи, високи десет стъпки, по протежение на цялата граница. След като чаках два дни разрешение да премина, наложи ми се да пътувам още четири дни по един невъзможен път, за да достигна единствения пропускателен пункт.“

Мъртвило е обхванало затворените области, които довчера кипяха от най-интензивен икономически живот.

Не търсете другаде причините за западането след войната на Солунското пристанище, чиято оживеност в миналото идеше почти изцяло от това, че бе търговският изход на Македония — на нейните храни, плодове, дървен материал, тютюн, добитък — и което разпръскваше по целия Балкан чак до Адриатика, чрез пътищата в Македония, произведенията на Ориента.

Нищо повече не минава…

 

 

Дело на великани — ще кажете за тази херметическа преграда, за тази огромна крепост по цялата граница на едно разстояние, по-голямо от това, което разделя Дюнкерк от Белфор.

Не! Дело на каторжници! Телените мрежи са били поставяни, вълчите ями и стаи за дебнене изкопавани, блокхаусите строени от македонското население, мобилизирано за тази цел вкупом от всички села, колиби и чифлици, близки до границата — млади и стари, здрави и болни, мъже и жени, даже в разгара на сеитба или жътва, било в празник или навръх Великден.

Някоя хубава утрин, обикновено в неделя, когато всички жители са събрани в църквата, стражарите пристигат, засилени от нередовни банди: „Хайде — на път!“.

За тези, които протестират, на самото място: двадесет и пет „по голо“ или с приклада, или содомски мръсотии, извършени в присъствието на жените и децата от някой силен Петър Мрконич от „Бялата ръка“.

„Ако имах толкова банкноти от по десет динара, колкото удари с камшик съм стоварил на тези мръсници“, ми казваше миналата година полицейският инспектор Джаганетич във Велес, който командваше при инсталирането на първите телени мрежи пред Стрезимировци, „не бих имал нужда да чакам пенсията си!“.

У инспектора Михаил Джаганетич, усмихнат, учтив, с неизчерпаема любезност към всичко, що е френско, няма нищо грубиянско, щом не се касае за македонец.

Групите селяни, които наблюдавах, преминавайки границата, когато забиваха коловете и ровеха земята по височините, които обграждат Цариброд — попълваха стената от телени мрежи. Те идваха — и това сведение ми бе дадено от френски консулски агент, чиито информации проверих след това чрез един източник, колкото безпристрастен, толкова и искрен — от съседните села Драговица, Скревищица, Горна Невлия.

Някои от работниците имаха повече от шестдесет години, мнозина нямаха осемнадесет. Около една трета бяха жени. Повечето бяха задължени да пътуват от пет до десет километра сутрин и вечер, за да отидат на работа.

Тях ги третират с немилостива строгост.

Видях старец до един граничен блокхаус в околностите на Петрич, чиито ръце бяха покрити с рани от дърпане на телените мрежи.

Видях до една гора, на няколко километра от Цариброд, сръбски стражари да се забавляват да ритат в кръста български селянчета, карайки ги да падат с главата напред сред телените мрежи; жертвите с издрани лица ставаха, без да кажат дума.

Видях при изкопаването на вълча яма до Назаловци едно момиче — почти дете! — което не работеше бързо, хвърлено наземи, със сукмана запретнат до кръста, да получава петнадесет камшика по голо и да тръгва, с писък и с хълбоци, покрити с кръв, към работата си.

Видях и чух още много неща.

На някои места скалите, от които наблюдавах с бинокъла си тези сцени, бяха отдалечени едва на сто метра от „работните места“.

И нека не се лъжем.

Аз не се бях озовал там, придружен от македонци или българи, или пък да съм бил осведомен от тях. Българи и македонци ще научат, че съм ходил там, само след като прочетат тези редове, ако ги прочетат. Аз бях сам, както съм винаги, когато искам да видя, и се документирам.

И когато се види, което видях, когато се чуе, което чух, и когато се констатира, каквото констатирах — само тогава се разбира омразата, внедрена в сърцето на един победен. И човек е готов, не казвам да извини, но да аплодира известни жестове.

Но стената от телени мрежи и колове, с тези полета от вълчи ями и блокхауси, не е всичко.

За да се разбере всичко що следва, необходимо е да се опише топографията на македонската страна по протежение на сръбско-българската граница.

Планинските масиви представляват високи паралелни редици от върхове, стръмни хребети и високи била, покрити с храсталаци, горички и широки засети пространства — всичко това прокопано с долинки и потоци. Всички доминиращи пунктове се намират на югославска територия.

По билото, което следва непосредствено това на телените мрежи и на едно разстояние от три до пет километра по права линия, се издига нова серия от блокхауси. Раздалечени един от друг на четири-шест километра, и много по-мощни от блокхаусите на телените мрежи, тези крепости са въоръжени с шест леки картечници, четири тежки и две скорострелни оръдия. Докато блокхаусите на телените мрежи са заети от десетина човека, тези от втората линия имат един гарнизон от 25 до 40 войника, командвани от един офицер.

На няколко километра по-навътре, по третия ред върхове, чиято височина надминава доста първите два реда — третата укрепена линия. Поставени на десетина километра един от друг, снабдени с дългобойни оръдия, разполагащи с един гарнизон от повече от 100 души, тези крепости представляват същински цитадели. Още по-далеч от четвъртата линия, подкрепителни позиции — последна дума на техниката — бдят при излаза от големите долини от височината на тези непревземаеми скали над цялата тази свръхестествена организация.

От българските хълмове край границата, много по-ниски от нея, се различават ясно, с просто око, главните подробности на първите две системи от укрепления. С далекоглед, при хубаво време, се вижда всичко от четвъртата стоманена и бетонна ограда, замислена и реализирана от югославския генерален щаб, за да се тури край на промъкванията в Македония на четниците на ВМРО. Защото така оправдава Белград грамадните разходи за подобни строежи и за грубото и пълно разделяне — с всичките морални страдания и материални разорения, които следва това разделяне — на две на македонския народ.

При това, най-тенденциозните изчисления — а аз мисля, че са преувеличени повече от два пъти — определят максимум на 10 000 души бойните ефективи на ВМРО. Да увеличим още: нека предположим 15 000 или 20 000, което е чиста лудост, защото най-многобройните революционни чети, които са влизали в Македония през героичната епоха от 1920 до 1925 г., не са надминавали 50 души, а по-голямата част брояха двадесетина. Тази, която бе разбита на 19 април миналата година до селото Дранче след двудневен бой, броеше петима.

Кого биха могли да заблудят, че Югославия, за да попречи на неколкостотин души да преминат в една окупирана област, с повече от 50 000 войника, стражари и нередовни отряди, много по-добре въоръжени и разполагащи с неизчерпаеми запаси, е била задължена да затвори и укрепи границата си така, както го е направила?

Ако е вярно — какво отчаяно признание на безсилие! И какво трябва да се мисли тогава за официалните твърдения, че Македония, станала сръбска, е щастлива и че комитаджиите на Михайлов — когато някои от тях сполучат да влязат „случайно“ в поробена Македония — биват посрещани с куршуми от въоръженото от администрацията население!

Но никога, никъде, никой не ще помисли, че туй е вярно. Хипотезата е тъй смешна, както би била тази, че при смутовете в Ирландия Англия беше струпала флотата си в Ирландския канал, защото се страхуваше от едно нахлуване на синфайнерите. Телените мрежи са били поставени по затворената граница най-напред, за да се спре изселването на поробеното население, доведено до отчаяние от насилия и гонения, след туй и най-вече, за да се позволи на сръбската администрация да върши свободно и без риск от опасни любопитства всичко за методичното изтребване на българския елемент в Южна Сърбия.

Вярно е, че телените мрежи, представляващи почти непрекосяема ограда, спряха влизанията на четниците на ВМРО в поробена Македония.

Отсега нататък, за да влязат в нея, те са принудени, вместо да пресичат нощем границата, да минават през Румъния и да вземат в Белград, снабдени с редовни документи, влака за Скопие, Битоля и Гевгели.

Вярно е също — за нещастие — че телените мрежи превърнаха Македония в огромен затвор, в неописуем ад на насилие и мизерия, откъдето никой не може да излезе, където никой не може да влезе, ни да се движи, без специално позволение от югославските власти, и където палачите не дават сметка никому за това, което вършат.

Веднъж приети тези очевидни истини, бие в очи, че югославската граница от Дунава до Албания е силно укрепена по други съображения, по-сериозни от тези, изнесени от Белград или от македонците в София.

Кои са те?

Следните: югославският генерален щаб, който не е забравил печалния урок от Световната война, когато българската атака през 1915 г. и македонското въстание му наложиха паническото отстъпление в Албания, иска да направи практически невъзможно едно тилово нападение на войските му в деня, в който те ще действат на северния или западния фронт. Благодарение на македонските укрепления, няколко териториални полка ще са достатъчни, надяват се сръбските генерали, за да парализират една евентуална българска атака.

Който е жив, ще види!

Както и да е, укрепленията са там. И човек може само да се чуди, че югославското правителство, след като затвори по този начин стотици километри от границата си — което бе негово право, ако мислеше, че тази мярка е нужна за националната отбрана — се мъчи да го прикрие пред чужденците и най-вече пред френската публика.

От македонските мрежи то показва на известни чужди журналисти само замаскирани сектори, където стената прилича на безвредна ограда. Тъй например си ги представяше един френски полковник, когото срещнах във влака, пътувайки от Загреб за кралската резиденция в Блед, и който току-що бе прекарал три месеца със специална мисия в Югославия, без да бе имал любопитството да види той самият телените мрежи и укрепленията. Той не вярваше и остана учуден пред фотографиите, които му показах.

И още звучи в ушите ми увереното твърдение на д-р Радованович: „Телени мрежи? Хайде де! Те не съществуват“.

Защо тези лъжи?

 

 

Какво са направили българите от своя страна срещу тази замайваща отбрана на общата граница?

Българите? Съвършено нищо!

От място на място, срещу телените мрежи, пет-шест войника и един подофицер, въоръжени с пушки, заемат старите турски митнически постове, полусрутени, с тухлени стени и без подове. За пет минути югославските картечници от блокхауса ще превърнат на решето тези къщурки.

 

 

Шофьорът дойде да ме извика в дъбовата горичка, благоухаеща от ливанда и мъхове, откъдето се любувах за последен път през телените мрежи на величествената панорама на хаотичните македонски планини и полета.

„Трябва да тръгнем веднага, ако искаме да стигнем в София преди настъпването на нощта.“

„Добре! Още един момент и идвам.“

Приближавам се до телените мрежи, за да ги фотографирам по-отблизо. Внезапното ми излизане из храстите с „Кодак“ в ръце направи сензация в югославския блокхаус, от който ме разделяха само стотина метра. Часовоят на възвишението насочи пушката си към мене. Това състояние, чувствайки се целен и знаейки, че пушката е пълна, доставя удоволствие.

Сега съм пред стоманената стена. Опитвам с ръка здравината на един кол, обтегнатостта на телените мрежи. Изведнъж всички намиращи се в укреплението изскочиха като дяволи из кутия. Подофицерът ми крещи нещо, което не разбирам. Аз продължавам опитите си. С пушка в ръка подофицерът и двама войника не стихват.

Чувам зад мене спътника ми, който ме моли да се върна.

Подофицерът е сега пред мен, зачервен от яд. Бъбри нещо. Не му давам време да се съвземе. През мрежите му подавам паспорта си, нацапан с визи и югославски печати, и прибавям „французки новинар“ (френски журналист).

Това подейства тутакси.

Подофицерът отстъпва назад, двоуми се една-две секунди, повдига рамене, колебае се още и си заминава. На всеки пет-шест крачки, качвайки се с хората си към блокхауса, той се спира, обръща се и ме гледа.

„Имате щастие“ ми казваше няколко дни по-късно, в бързия влак Виена-Будапеща, един от нашите дипломатически представители на Балканите, с когото ме свързва приятелство от детинство. „Бих се басирал 99 срещу 100, че Вашият подофицер щеше да констатира двойното Ви качество на французин и журналист, т.е. личност «неприкосновена» в Югославия, само след като Ви забиеше няколко куршума. И при това щеше да го научи само от българите, които щяха да дойдат да Ви вдигнат.“