Анри Пози
Войната се връща… (3)

България и мирът

От четирите малки християнски държавици, които въстанаха и се освободиха в последната половина на XIX в. на Балканския полуостров, където турското владичество се оттегляше стъпка по стъпка, преди 20 години, в навечерието на тяхното последно и решаващо нападение срещу турците, България беше безспорно най-силната.

Тя не притежаваше още естествените си граници, благодарение на Австрия и Германия, които искаха да избягнат образуването в южната част на полуострова, до Егейско море, на една българска държава, чиято мощ би се изпречила на пътя на австрийските планове. Те ревизираха на Берлинския конгрес в неин ущърб Сан-Стефанския договор, който беше обединил България. В 1885 г. тя си възвърна Румелия, но биде принудена да води по този повод война със Сърбия, която беше насърчавана от виенската дипломация; австрийците, които бяха обезпокоени от погледите на Сърбия, отправени към Адриатическо море, се стараеха да ги отправят към долината на Вардара.

Но третата българска земя, Македония, оставаше турска.

Тя беше такава само в политическо отношение, благодарение на безспирните борби на ВМРО, които бяха пробудили националния дух.

В продължение на двадесет години тая организация беше така въодушевила християнското население в Македония, че първите победи на съюзниците през 1912 г. бяха нанесени в долината на Вардара от македонските доброволци.

Духовно, благодарение на дълбокото чувство, което беше добило за своята солидарност и своето етническо единство, цялото българско население, разположено на Балканския полуостров от Черно море до Албания и от Дунава до Егейско море, образуваше един сплотен, единствен народ.

Човекът, който царуваше в София^[1], благодарение на големия си ум, способността си да интригува, пълната си безскрупулност и дълбокото презрение, което изпитваше към хората, беше достоен, както изглеждаше, да осъществи своите безкрайно горди мечти. Той беше успял да си осигури приятелството на Берлин и Виена и по този начин беше сигурен, че ще избегне ветото, което те бяха наложили на България в 1878 г. Русия беше предварително спечелена. Най-сетне един тесен съюз беше сключен със Сърбия и Гърция, където всички възможни случаи бяха предвидени и уредени. Мобилизационната заповед в 1912 г. свика под българските знамена около половин милион души. Българската армия притежаваше голямо надмощие в артилерията. Стойността на тая армия, която, напредвайки непрестанно, достигна за по-малко от шест седмици чак до вратите на Цариград, и изкуството на нейните пълководци учудиха света.

По-нататък е известно: напразните усилия на победителите да превземат Чаталджа, която щеше да им даде Цариград и бреговете на Босфора; намесата на Великите сили, в чийто интерес не беше българите да разрешат Източния въпрос така, както преди 2000 год. Александър беше разсякъл Гордиевия възел; примирието на 3 декември 1912 г.; безкрайните преговори в Лондон, отказът на Сърбия да се подчини на договора, сключен през април 1912 г. в София, който уреждаше възможната подялба на завладените земи; прибързаната българска атака на сръбските постове на 16 юни 1913 г., гърците се притичват на помощ на сърбите; намесата на румънците, нападнали в тил победоносната, но изтощена българска армия; Букурещкият мир на 10 август 1913 г. и Цариградският на 29 септември, които увенчаха провалянето на българските блянове.

 

 

В теорията на двете балкански войни е всеобщо прието, че България извърши измяната, като нападна сърбите, с чиято помощ беше победила турците, защото се беше решила да запази за себе си плодовете на общата победа и защото си мислеше, че тя е по-силната.

Победена, тя изкупи своята измяна.

В тази малка поучителна приказка, където виждаме две добри другарчета да си делят билетите на едно лошо наказано момче, което искало да им открадне билетите, има само една слаба страна — тя е, че легендата за българското нападение срещу сърби и гърци, имащо за цел да им отнеме законните печалби, не е нищо друго, освен приказка, която прилича като сестра по своето вдъхновяване, по своята цел, по почти всеобщата вяра, на която се радва, и по своята абсолютна лъжливост на легендата за непричастността на сърбите в Сараевския атентат, която, поне у нас, във Франция, е не по-малко всеобщо приета.

Тук, както и там, намираме същото хладнокръвно измисляне, същата ловкост да се отхвърлят отговорностите, и чрез подобни средства да се спечелят всички симпатии, които са полезни.

Истината по Сараевския атентат блесна и по някаква ирония на съдбата последният удар на сръбската теза беше нанесен от този, който се стараеше да я засили (Al. Mousset: L’attentat de Sarajevo, 1930, Paris).

Истината ще блесне — можем да бъдем уверени в това — и относно събитията, които се разиграха преди май 1913 г. и които направиха неизбежни скъсването между тримата съюзници в Междусъюзническата война. Държавните архиви днес не остават затворени завинаги, и революциите, които от няколко години ги разтварят с такава леснина, не щадят никого.

Малкото светлина, която документите са хвърлили до днес върху „българското предателство на 16 юни 1913 г.“ позволява, впрочем, да се установят още отсега главните отговорности в редицата събития, чиито последствия тежат и до днес върху съдбата на Европа.

Отговорният не е цар Фердинанд. Той носи бремето на достатъчно грешки, за да е нужно да му се прибавя и тази.

Авторът на втората балканска война, този, който я е желал веднага след подписване договора с България на 13 март 1912 г. за съюз и за подялба, и който с всички сили ускоряваше събитията, щом като турското поражение стана неизбежно, е Пашич, сръбският министър-председател.

Нека ми бъде позволено да дам личния си принос към истината върху тази точка на историята.

Още през май и юни 1912 г., т.е. повече от 4 месеца преди нападенията на гърци, сърби и българи срещу турците, Пашич отправяше до чуждестранните си агенти инструкции, заповядвайки им да разпространяват, че Белград счита за сръбски и смята да си присъедини македонските области. Освен това, официалните представители на Сърбия в Париж доверяваха на някои френски политически мъже, че са натоварени да създадат през май едно информационно бюро, необходимо за тяхната пропаганда, и че те са решени, в съгласие с гърците, да не зачетат договора за подялбата, прибавен към съюзническия договор, сключен в София. Този договор даваше на България, в случай на победа, две трети от Македония и за половината от другата трета въпросът можеше да бъде подложен на арбитраж от цар Николай II.

Директивите, дадени на информационното бюро веднага след започването на преговорите в Лондон от белградското Пресбюро и от сръбския министър в Париж, г-н Веснич, материализираха изявленията му, направени през април и юни пред неговите френски приятели. В резултат беше поведена от информационното бюро все по-остра и по-остра, една тенденциозна кампания във всички френски вестници под закрилата и с помощта на един голям вечерен парижки вестник.

Информационното бюро изглеждаше съвсем независимо от сръбското правителство, и това последното си умиваше ръцете от обвиненията и нападенията, отправени срещу неговата съюзница, при все че ги използваше и направляваше. В действителност Белград плащаше на бюрото 3000 франка месечно — и 25000 франка тайно — плащаше всички телеграфически разноски и поемаше върху себе си възнаграждението на всичките му специални кореспонденти. Тайното разбирателство на Атина и Букурещ с Белград срещу София блясва, като се прибави, че от юли 1912 г., т.е. тогава, когато съюзът между България и Гърция беше най-приятелски и когато никой не мислеше за Румъния, гърци и румънци плащаха на това бюро, първите — 3000 фр., вторите — 5000 фр. месечно, към които се прибавяха тайно плащани суми, и че трите сили не искаха по никой начин България да бъде допусната в това бюро.

Пашич е, който накара сръбските войски, които той беше изтеглил от фронта при Чаталджа, под претекст на пълното им безсилие, да завземат тези области на Македония, на които Сърбия беше хвърлила око — Скопие, Велес, Куманово, Щип и Прилеп.

Пашич е, който в съгласие с войводата Путник, началник-щаба на сръбската армия, прати в тази Македония банди от нередовни войници — четници, организирани под началството на полковник Димитриевич от Народна отбрана. Щом като дойдеше моментът сърби и гърци да нападнат българите, четниците трябваше да потушат с кръв съпротивата на македонското население.

Пашич е най-сетне този, който пръв представи на цар Фердинанд, чието славолюбие чакаше само да бъде убедено, миража на едно коронясване в „Св. София“^[2] и който го беше убедил, че това ще бъде възможно единствено ако Цариград бъде превзет само от български войски. И докато старата нишка лисица беше излъгала един владетел, който не се съмняваше в нищо, защото се считаше много по-умен от всички политици по това време, генерал Путник прегрупираше и отпочиваше дивизиите си; гръцкият генерален щаб разполагаше своите по Беломорието и в тази част на Македония, която граничи с Албания; правителствата на Белград и Атина си разпределяха земите, обещаваха на Букурещ българска Добруджа, осигуряваха до най-малките подробности плана, който замисляха.

Аз чувам още възклицанието на сръбския министър Веснич, в което се четеше триумф: „Най-сетне! Те са в нашите ръце!“. Това беше през оная сутрин на 30 юни 1913 г., когато пристигна в Париж новината, че българските части атакували сърбите.

Наистина „те бяха в техни ръце“, както ние бяхме в ръцете на Бисмарк след телеграмата на Емс. Когато българите, за които днес се питаме как са били дотолкова заслепени, че не са знаели толкова дълго време нищо за удара, който се замисляше срещу тях, си дадоха сметка, че са обкръжени като в пръстен от сръбско-гръцките войски, беше много късно.

Обаче боеспособността на техните войници беше толкова голяма, толкова пламенно беше желанието им да се освободят от обръча, който ги стягаше, че те щяха да победят, ако не ги беше съсипала намесата на румънците, които ги нападнаха в тил по предвидения план.

И понеже българите бяха атакували първи — а те бяха заставени да го направят, единственият път да се спасят беше да нападнат те, преди да бъдат нападнати от своите противници — и понеже бяха атакували без предупреждение, те останаха отговорни пред света.

България, през всичките политически и военни събития, които се нижеха на Балканите от декември 1911 г. до края на юни 1913 г., имаше само една-единствена грешка, но тази грешка беше непростима: тя беше станала, за много късо време, много силна и много бързо го беше показала…

Аз чакам спокойно да бъдат опровергани фактите, които изнасям тук. Обаче истината не ще се промени, както сръбските „възмутени протести“, отправени през юли 1914 г. и по-късно срещу австрийските обвинения, че сърбите са вдъхновили и ръководили убийците в Сараево, не промениха истината по Сараевския атентат.

Хората, които биха ме обвинили в лъжа, знаят по-добре от всекиго какво положение заемах, за да зная това, което Белград и Атина, в пълно съгласие с Букурещ, подготвяха тайно срещу своята съюзница България. По-добре от всеки те знаят колко умерен съм в това, което изнасям… Тези същите хора, впрочем, в Париж и Лондон, които работиха заедно с Пашич и Венизелос през втората балканска война, използваха в години по-късно цялото си влияние над пълномощните министри на Англия и Франция пак за личен интерес, за да завършат разпокъсването на България в полза на Сърбия и Гърция.

Те направиха това без никаква предпазливост, не казвам срещу всяка справедливост, защото само безкрайната честност на Уилсън и доверчивото незнание на Клемансо можаха да си представят, че справедливостта се зачита понякога в международната политика.

Благодарение на макиавелизма на Пашич, Сърбия триумфираше над своята стара съперница България.

Може да се каже, че той сполучи повече, отколкото очакваше, и че още един път целта оправда средствата. Той сполучи също, и това именно Франция не трябва да забравя, да лиши съюзниците в най-критичния момент на световната война, в 1915 г., от помощта на България, която те толкова жадно очакваха и която би им позволила да спестят 2 000 000 човешки живота. И в това отношение може да се каже, че Пашич успя повече от всякакво предвиждане, и че хората, които във Франция помогнаха на сърбите да осъществят своя план през юни 1913 г., работиха в полза на родината си!

Защото България взе участие във войната само за да си върне земите в Македония, които беше загубила при поражението си във втората балканска война. Но тя направи това — то трябва неуморно да се повтаря, защото е истината, и защото, като узнаем тази истина, ще разберем миналите събития и ще предвидим тези, които идват — след като предложи помощта си на Съглашението.

В замяна на това, вън от тези 25 000 000, за чието искане са били толкова много укорявани цар Фердинанд и неговите министри Радославов и Тончев, тя искаше възвръщането от страна на Белград на земите, които й бяха изрично обещани в сръбско-българския договор от април 1912 г.

В 1915 г. общественото мнение в България беше франкофилско, а не германофилско, опозицията срещу решението на царя и министрите му беше толкова голяма, причини такива бунтове в няколко дивизии — напр. Плевенската, че софийското правителство биде принудено да хвърли в затвора всички политически мъже, които бяха против намесата на страната им срещу Русия и съюзниците й.

Българските войски, освен когато се биеха срещу сърби или румънци, се биеха без въодушевление. Те изпитваха такава антипатия към немците, че беше невъзможно войниците да живеят в съседство с тях. Още в началото на войната, щом Македония и Добруджа бяха заети, България имаше само една мисъл — да се оттегли от борбата.

Мирът, наложен й с Ньойския договор, я смаза: наложиха й едни репарации, пропорционално много по-тежки от германските; тя даде през време на войната повече от 135 000 убити и още толкова инвалиди; биде принудена да даде на Сърбия нови български земи: Струмица, Босилеград, Цариброд, Тимошката долина; на Гърция — цяла южна Тракия с Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти; на Румъния — част от Добруджа; тя изгуби окончателно цяла Македония, също и надеждата за излаз на Бяло море. Никога никой победен народ — освен Унгария, която Трианонският договор разкъса — не е изпитал по-голямо нещастие. Нямам намерение да пиша историята на България след войната. Тези, които се интересуват от този въпрос, могат да намерят всичко в книгата на Henri Prost, което е най-добре документираното проучване, най-безпристрастната книга, която е излязла след 1918 г. върху някоя от победените държави.

Споменах за двете балкански войни и за участието на България в световната касапница, за да мога, след като изясня известни факти и отговорности, по-добре да обясня сегашното положение, и по-точно „опасността от балканска война“, която се появява пак на европейския хоризонт.

Аз се опитах да обясня тази опасност, да посоча зародиша й, това, което я поддържа и я прави все по-сериозна от ден на ден, чрез анкетата, която предприех в „опасната зона“ на Централна и Източна Европа. Единствената ми заслуга е, че казвам високо истините, когато толкова хора, които ги познават така добре, колкото и аз, не смеят да ги подшушнат даже на сянката си. Аз се опитах да посоча освен това кои са хората, които за отвратителни лични цели работят за избухването на конфликта.

От всичките ни предишни неприятели, бих казал — ако не съществуваха унгарците — българите са ни останали най-подозрителни.

Нищо обаче не оправдава подобни чувства. Българите се биха срещу нас без всякаква омраза, тъй да се каже, въпреки волята си. Към нашите военнопленници у тях са се отнасяли по-добре, отколкото във всяка друга страна. Нас ни посрещат толкова добре днес в България (ако не и по-добре), колкото в Белград. Нашата страна се радва на безподобен интелектуален и морален престиж в България. Малко се интересуваме от това! За девет французи от десет българите са един народ, в който трябва да се съмняваме.

Легенда, още един път легенда! От същия вид и същите вдъхновители, както всички легенди, които от 1918 г. не спират да замъгляват европейското небе, където те са успели, както искаха техните автори, да създадат бури, които започват вече да бушуват на хоризонта.

Разбира се, българите чувстват дълбоко жестокостта на режима, на който са подложени техните братя в анексирана Македония…

Те посрещнаха с отворени обятия половин милион македонци, изгонени от родината си благодарение на преследванията и жестокостите на новите господари.

Никое българско правителство, каквито и да са политическите му убеждения, не ще може да се подчини, даже и да иска, на някой ултиматум, заповядващ му да разтури организациите, създадени в България от приютените македонци. Стамболийски даже, всемогъщият диктатор, който в своето желание да спечели сръбското благоволение не се спря пред никакво унижение, не посмя да го направи. Разбира се, българите са още възмутени от безмилостната жестокост, която показаха спрямо тях съюзниците в 1919 г. Те знаят всичко: намеренията на Белград спрямо тяхната независимост и завистта, която възбуждат с търпеливото си възстановяване. Всеки ден те се срещат със систематичните провокации, с безпричинната омраза на своите могъщи съседи.

Никой българин не скрива огорчението си от всичко това. Но аз не срещнах нито един, повтарям, нито един, бил той министър, народен представител, шофьор, земеделец или овчар, който да не се прекланя пред свършения факт. Даже самите македонски водители, които не са спрели нито секунда от четиринадесет години насам да се борят за освобождението на поробените земи, очакват това освобождение да дойде не чрез война, а по мирен начин.

— Ние загубихме войната. Трябва да плащаме!

Тези думи — думите на един стар селянин, когото разпитвах по пътя за Пловдив — колко пъти ги чух тази година и миналата във всички среди. Колко пъти чужденците, французите, живеещи в България — някои от 1918 г. — и заемащи в индустрията, търговията и финансите първи места, които ги турят непрестанно в контакт с всички класи на народа, колко пъти са ми потвърждавали искреността им.

Непрестанно, от войната насам, победените българи са се мъчили да се сдобрят със своите победители сърби.

Нищо не успяха да постигнат; останаха безрезултатни даже и двете посещения, които направи в Белград водителят на земеделската партия Стамболийски, който беше 4 години пълен господар на властта. Първия път Пашич даже не го прие. Втория път, след като го остави да чака три дни, го прие за четвърт час.

Сърбите са останали непреклонни, изпълнени с омраза; официалната сръбска пропаганда не е престанала да търси случаи, за да увреди, по какъвто и да е начин, на българските интереси. Най-ясният пример, който зная за тази омраза, е телеграмата, изпратена на 20 ноември 1928 г. до агенция Авала от границата при Цариброд от първия съветник на югославската легация в София Ячич.

На следващия ден в Париж, на по-следващия в Лондон, Прага, Милано и Амстердам трябваше да се открие публична подписка за българския заем 7,5%, чиято цел беше да направи възможна стабилизацията на лева и да спаси българските финанси. Телеграмата, изпратена от Цариброд в целия свят, гласеше, че се убивали по софийските улици и провинцията се била разбунтувала, че в цялата страна било обявено военно положение. Всички вестници в Европа и Америка възпроизведоха телеграмата. Нямаше нито дума вярна в цялата тази работа, но българите напразно опровергаха всичко след това. Беше много късно; злото беше направено, подписката компрометирана^[3]… Без хладнокръвието на парижката борса, която сигурно си спомни, че България и Югославия са единствените балкански заематели, които връщат заетото, сделката щеше да пропадне.

Нищо не показва тъй добре атмосферата, която цари от едната и другата страна на границата и истинските отношения на двете правителства, както приема, който всяко от тях оказва на излизащите от съседната държава.

В България югославските поданици идват и си отиват тъй свободно, както италианските, американските, френските.

В Югославия българските поданици — ако случайно са получили разрешение да проникнат, а господ знае какви пречки им прави сръбската легация, преди да визира паспортите им — са подложени на най-обиден полицейски надзор. Грубото изпъждане от страната ги дебне всеки миг. Онези, които само преминават през Югославия, нямат право да излязат от гарата, когато трябва да сменят трена.

Сутринта на 6 юли миналата година върху перона на Люблянската гара, където, идвайки от Триест, чаках, за да взема бързия влак за Загреб, видях да бият един българин, идващ от Лион и отиващ в София, който се молеше да му позволят да иде да купи в една аптека, на петдесет крачки от гарата, лекарство, нужно за едно дете, което го придружаваше.

Двамата полицаи, които го биеха, след като му бяха издърпали яката, и след като го бяха заплюли, го пуснаха едва след моята намеса, която беше много енергична, защото бях видял, че болното дете беше едно малко французойче, което отиваше при родителите си, настанени в България.

В Белград, в продължение на 3 месеца, България нямаше министър. Един обикновен консул я представяше. Защо? Защото белградското правителство систематически отказваше да даде своя агреман на всички кандидати, които българското правителство последователно му представяше.

В София, напротив, всеки знае, че югославската легация, управлявана от един от най-ловките и умни дипломати, с които разполага сръбската диктатура, г-н Вукичевич, както и консулството, са център за свръзка на всички противници на днешния ред в България. Никой от чуждите дипломати в София, които ми дадоха сведения по този въпрос, и които не са нито унгарци, нито немци, нито италианци, не ще ме опровергае.

От две години скандалът е взел такива размери, делата на помощниците на югославския министър са дотолкова надминали всяка позволена на чуждите агенти дейност в една чужда страна, колегите им от дипломатическото тяло показваха спрямо тях такова отвращение, че Белград беше принуден да отзове най-компрометираните.

Достатъчно ми е да кажа, че военният аташе, полковник Скечич, е създал една истинска организация от платени убийци, натоварени да избиват най-верните македонски водачи.

Много малко дипломати в София се съгласяваха да му подадат ръка, и неговото заминаване миналия месец май беше — това са думите на един от най-големите чуждестранни висши чиновници, който и сега е в София — „истинско облекчение“.

Самият аз срещнах повече от 20 пъти в София да се движат спокойно в най-различни квартали агенти на сръбската легация, придружавани от големи кучета, за които агенти всички знаят, както в чуждестранната колония, така и в македонските среди, че са вдъхновителите, ако не авторите на скорошните политически убийства в София, именно на убийствата на Д. Михайлов, председател на Националния комитет на македонските братства през миналия юни и на директора на в. „Македония“ Симеон Ефтимов на 28 декември.

Никой обаче не се е опитал да ги накаже.

„Вие играете много опасна игра“, казах аз миналото лято на г-н Вукичевич, с когото се познавам от доста дълго време и при такива обстоятелства, че мога да му говоря направо.

„Ако един македонец пребие на улицата един от вашите хора, Вие трябва да се съгласите, че има пълно право, след всичко това, което според Вашите думи сте направили; на какви ли усложнения ще присъстваме? Ще започна да вярвам, драги министре, че сам търсите инциденти!…“

Вукичевич започна да се смее:

„Инцидент, драги мой! Боже мой, човек не може да предвиди нищо, когато има работа с българите! Те са толкова агресивни! Ако стане този инцидент, той ще бъде, впрочем, енергично уреден. Знам, че лично аз мога да бъда наблюдаван от ВМРО или Националния комитет. Не ще бъде чудно, ако в скоро време бъде предприето нещо срещу нашата легация; шовинистична манифестация или адска машина.“

Няколко седмици по-късно, наистина — както го „предчувстваше“ югославският министър — „македонски студенти“ изпочупиха прозорците на сръбската легация и тази „манифестация“ предизвика заплашителни постъпки пред софийското правителство.

Когато съобщих на дипломатите, които ме приеха така любезно в Юнион Клуб, казаното от Белград за омразата на българския народ към цар Борис, те повдигнаха рамене.

„Колко би било абсурдно това, ако не откриваше толкова преднамерени сметки“ ми казваше в навечерието на моето потегляне от София управляващият легацията на една държава, толкова приятелка на Белград, колкото и на Париж.

Така с подиграване на общественото мнение се подготвят най-лудите авантюри. Един народ, така разумен, така дълбоко миролюбив и достоен за уважение, какъвто е сръбският, се оставя да бъде воден от подобни хора!

Уви!

Официалната югославска пропаганда, пристрастена да променя истинския образ на цар Борис, неговите най-малки жестове, нападаща го при всеки случай и без случай, действа с една непонятна глупост. Да би искала с всички сили да направи симпатичен българския владетел, не би могла да постъпва по-успешно.

Що се касае до хората, които вдъхновяват тая пропаганда и които отиват в своята сляпа омраза към всичко българско до положението да се опират на протогеровистката партия, съставена от български ренегати на разположение на този, който предлага най-много всичко, що се касае до тези вдъхновители, те извършват едно несръчно и същевременно лошо дело.

Несръчност — защото, забравили добрата воля за мир и разбирателство на великите победители във войната и специално на Франция, те правят всичко, за да парализират действията на правителството, което не желае нищо така, както едно искрено сближение с Югославия.

Лошо дело — защото отслабват от една страна не само миролюбивото усилие на останалата Европа, но и самата сигурност на Югославия, която тикат към нови мъчнотии.

Те знаят, впрочем, какво им коства в 1915 г., какво коства на Съглашението и на първо място на Франция, омразата, която предизвикаха в България срещу тяхната страна.

Утре, ако никой не призове към разум безумните, които ръководят днес югославската политика, същите причини ще произведат на същото място същите последствия.

Не е нужна дълга анкета, за да узнае човек истинските чувства на българския народ към цар Борис: българи, македонски изгнаници, чуждестранна колония, обществено мнение в България са единодушни. Популярността на владетеля е неизмерима, абсолютна, без нито един дисонанс.

„Той е необикновен!“ ми каза миналата година, след дългия разговор, който току-що бе имал с владетеля, френският военен аташе по въздухоплаването на Балканите. „Той има една точност във възгледите, една способност на усвояване, за която нямат никаква идея във Франция! Ние приказвахме за политика, литература, авиация. Той знае всичко, разбира всичко, в течение е на всичко! Той очарова!“

Българският народ обича своя цар за простотата на неговото държане, за неговата благосклонност, за неговата постоянна загриженост за нуждите на смирените и малките. Редки са българските селца, които не са видели колата на владетеля да спира някоя сутрин пред общинския дом, цар Борис слязъл да приказва фамилиарно с притеклите се селяни, да се интересува от техните грижи, да подпомага негласно най-бедните. От своя баща, цар Фердинанд, той е наследил точния му и ясен ум, изтънчеността му, мъдростта и остротата на политическия поглед.

А тези, които са обичали неговата майка, намират в него чудесните качества, поради които се уважава в България споменът за княгинята.

В тази страна, където най-малкият шеф на партия, най-малкият депутат, ако се вярва на някои рокамболски „репортажи“, не смее да излиза от къщи, освен ако не е обграден от въоръжена охрана, където куршум от браунинг дебнел от всеки кът на улицата тези, които са изгубили благоразположението на ВМРО или на Националния комитет, цар Борис не престава да отива и да се връща без охрана самичък в своя автомобил, с царица Йоанна или със своя механик.

Може да ми бъде възразено, че комунистите устроиха срещу него два атентата, които щяха насмалко да турят край на царуването му. Първият полуразруши на 16 април 1925 г. църквата „Св. Неделя“, където царят трябваше да присъства на погребението на един от своите генерали и биде възпрян поради един непредвиден случай. Що се касае до втория, владетелят се спаси от устроената засада в един пуст проход по пътя Орхание — София като по чудо.

Дълго време наистина, и в България даже, тези два атентата бяха приписвани на активни комунисти и реакцията на народа срещу болшевишката партия бе такава, че въпреки остротата на икономическата криза, така благосклонна за нейната пропаганда, тя е загубила днес всякакво влияние върху българския политически живот. В България, признаваше през декември 1931 г. един от официалните съветски органи — „Синдикалният червен интернационал“, позицията на червените синдикати е твърде слаба, те броят 1230 члена в тютюневата индустрия срещу 30 000 работници и 1136 в текстилната — срещу 16000 работници.

Че московци са участвали в атентата от 16 април 1925 г., това е сигурно. Но те не са действали по свой план. Акцията е била подготвена от агенти провокатори, не комунисти. Засадата в Орхание е съвсем друга история. Доказано е днес, че тя е изпълнена от българи, пратени от чужденци.

„Хората, които обграждат цар Борис, целият висш политически и административен български персонал — министри и чиновници — са глупци или безчестници; нека кажем и едното и другото и да не говорим повече!“ ми каза в Белград д-р Радованович.

Наистина много от тези, които управляват или представляват България в чужбина, не са големи общественици. Печалната система, според която победителите след всеки избор помитат административния персонал, за да го заместят с покровителствани от тях хора, не способства никак, за да изпъкват на преден план в София способните, които са немалко в страната. Но българските министерства нямат монопол за посредствени хора, що се касае било до титулярите, било до началниците на отделенията.

И ако е истина, както пише г-н Анри Прост, че българските чиновници, зле платени и несигурни за утрешния ден, трябва „да дават доказателства за героизъм, за да отблъскват бакшишите, които може да им бъдат предлагани“, други в съседните земи нямат тая добродетел.

Никой французин, който е имал работа с някоя югославска, румънска или гръцка администрация, не ще ми противоречи, ако кажа, че бакшишът, който е преименуван в Белград „изплащане на разходи и възнаграждения за проучванията“, в Атина — „за непредвидени разноски“, в Букурещ — „цигари за госпожата“, в тия страни е толкова задължителен, че той е предвиден от чуждестранните сдружения и предприятия, когато установяват техните цени за публичните търгове или в контрактите за работи, които те сключват с представители на държавата.

Попитайте една голяма френска фирма колко „визитни карти“ е трябвало да раздаде, за да получи от Белград концесията на новия мост върху Сава!

Но най-важното, когато се касае до България, това, на което се позовават неумолимо пансърбите, за да оправдаят своето враждебно и заплашително държане спрямо нея, е нейното предполагаемо желание за реванш, нейното уж тайно въоръжение.

Победени и обезоръжени, българите, казват те, не приемат поражението, както не го приемат унгарците и германците, техни вчерашни съюзници — и утрешни — и погазили договорите, те са възстановили една могъща армия с огромни военни материали. Организирани според немски модел, техните военни сили надвишавали предвидените от Ньойския договор.

Съюзници и съвършено предани на фашистка Италия срещу Югославия, българите били получили от Рим пушки, муниции, топове, картечници, части отделени или сглобени, за да въоръжат за няколко дена повече от 300 000 войника.

„Впрочем“ казват официалните лица от Белград, „ние не сме единствени, които го знаем. И френските разузнавателни служби притежават доказателство за това.“

Вярно е, че френските разузнавателни служби при Министерството на войната са изучавали отблизо настоящото положение на България във военно отношение, за да проверят сензационните сведения на югославския шпионаж. Но имам известни основания да се съмнявам, че те са приели за точни тези сведения, доставени от Белград=

Ньойският договор позволяваше на България една армия от 33 хил. души, от които 20 хил. войници, 10 хил. стражари, горски и митнически, и 3 хил. граничари. Всички трябваше да бъдат доброволци — офицерите за двадесет години, останалите за дванадесет. Забранено беше на България да притежава военна авиация, арсенали, фабрики за оръжия и муниции, повече от няколко десетки картечници и части от лека артилерия.

При налагане на тези условия, в частност по отношение на задължението България да има наемна войска, направена е същата основна грешка, която позволи на немците, поставени в същото положение, да възстановят почти напълно цялата си по-раншна военна мощ.

Въпросът, който се поставя, е именно този: да се узнае дали България е успяла, дали даже е търсила, използвайки непонятната грешка на експертите, които са редактирали военните клаузи на Ньойския договор, да състави тази наемна армия, чието съществуване в Германия съставлява в днешния момент една толкова страшна опасност за нашата сигурност.

Ако е така, всички опасения на болното въображение на нашите югославски приятели за едно тайно възстановяване на българската военна мощ, ще бъдат напълно оправдани.

Оправдани ли са те наистина?

Имах на свое разположение в България и Франция много сведения, черпени от най-различни извори, които най-малко могат да бъдат подозирани в заслепление или пробългарски симпатии. Проверявал съм ги, и не само веднъж, давал съм ги да бъдат сверявани от най-осведомени лица.

Моето заключение е следното: българската армия понастоящем е неспособна за всякаква нападателна акция, неспособна даже за всякаква сериозна защита.

Възможно е силите, с които разполага, и въоръжението й да надминават цифрите и вида, предвидени от Ньойския договор. Армията трябва да брои около 40 000 души (от които 4 000 граничари) вместо 33 000 и числото на топовете и картечниците трябва да е двойно по-голямо от това, което предвижда договорът за мир.

Какво са една такава армия и едно подобно въоръжение при наличността на тези на Югославия?

Бих извършил най-голямо престъпление спрямо моите двама сина, и двамата обречени да участват на първа линия в близката, последна касапница, ако не кажех на тези, които обвиняват България в прикриване на едно усилено подготвяне на реванш: „Вие имате право“, ако наистина знаех, ако само подозирах, че имат право.

Но е чисто и просто смешно за този, който познава мъчнотиите, сред които е принудена да живее България, нейното икономическо разстройство, нейната финансова нищета, духа на управляващите и народните маси, да се говори за военно прикриване, да се разкрива някаква опасност, която то представлявало за мира на Европа.

И преувеличенията имат граници!

От великолепната някогашна българска военна организация е останала само сянка от сянка. Преди двадесет години българските армии смазваха турците и се противопоставяха успешно на сърби и гърци съединени. Днес те не биха могли да устоят на една атака от страна на гърците.

Неоспоримо е, че обучението на някои български полкове е превъзходно. Често наблюдавах маневри на артилерийски части и тяхната умелост да се развиват; техният усет за терена, бързината, с която се събират и влизат в действие, не оставяха никакво съмнение за стойността на офицери и войници. Видът на пехотинците, когато човек среща части в поход, прави впечатление дори на непосветените. Тук, както и от другата страна на границата, човек има работа с родени войници и най-обикновеният от тях, макар и с проста униформа, но с безупречна стойка, е роден за подофицер.

Те биха могли да бъдат опасни противници. Да! Но няма нищо, което да ги подкрепи.

България притежава наистина запаси от хора, които биха й позволили да мобилизира повече от половин милион войници, но тези резерви не са получили от четиринадесет години никакво военно обучение.

Много седмици на упражнения биха били необходими, преди те да могат да бъдат поставени успешно в действие.

Също така в България не съществува — за разлика от Югославия, където сдруженията на Соколите подготвят активно младежта във военно отношение и я упражняват до зряла възраст — никаква военна подготовка на младежите, явна или прикрита.

Остават съюзниците на България, на които не престават да сочат югославските официални кръгове.

С Турция, неин бивш противник от 1912 г., България сключи една серия от арбитражни конвенции. Всички дипломатически канцеларии знаят текста им. С Гърция, благодарение на добрата воля на Анкара, София води преговори с цел да се постигне подобрение на съдбата на македонското население и да се уредят финансовите несъгласия между двете страни.

Всичко това не заплашва никого; напротив, затвърдява мира на Балканите.

Да приемем най-лошото; да приемем, че Югославия има основание да се безпокои, че се касае за самата нея, че се е касаело да се парализират нейните инициативи през време на разговорите между Атина, Анкара и София от две години насам.

Чия е грешката, ако не на агресивната и брутална политика на пансръбските водачи, ако не на безпокойствата, създавани от техния империализъм и тегнещи върху всички техни съседи?

Опасностите, които заплашват мира между Дунав и Егея — и които са за нещастие много действителни — не идват от обвинените, а от обвинителите.

Опасностите идват поради туй, че насилническата политика, възприета от настоящите господари на Югославия по отношение на присъединените от нея националности през 1918 г., поддържа в поробените едно постоянно нарастващо вълнение, една все повече усилваща се, отчаяна воля за освобождение.

Остава, най-после, големият аргумент — съюзът, който би съединил България с Рим.

Тази тайна конвенция, според която българите се били ангажирали да дадат помощ на Италия в случай на итало-югославска война, е станала за пансръбската диктатура, от сватбата на цар Борис с принцеса Джованна, един истински кошмар.

„Българите биха се показвали по-малко нахални, ако не се чувстваха поддържани против нас от «макароните»“ ми казваше д-р Марианович. „Отдавна ние щяхме да ги дресираме с ритници. На София се плаща от фашизма. Златото на Мусолини облажва нейните министри и нейните генерали, както то подхранва бандитизма на Михайлов^[4] и пропагандата на Националния комитет. Ние имаме доказателство и го съобщихме на Франция, че стотици италиански картечници, милиони куршуми и гранати, цели тонове експлозиви, скрити в бурета за зехтин, в каси с етикети за консерви или земеделски трактори, са влезли в България.“

Д-р Радованович през последния месец юли ми каза същите неща.

И сигурно ми се поразсърди, загдето изказах скептицизма си по отношение на това, че Италия и България, които могат да се съобщават свободно през море, биха били принудени да се ползват от подобни хитрости. Ако в България наистина се внасят италиански картечници, муниции и експлозиви, никак не е нужно те да се прикриват в бурета за сланина или в денкове за дрехи, както бяха 250-те разглобени военни пуши и 1500-те браунинга, голям калибър, идващи от „Шкода“, пропуснати без всякаква пречка от граничарите в Белградското пристанище последния 16 юли за едно местоназначение, което не съм задължен да им посоча.

Че Италия, която смята за мъчно отстраним един въоръжен конфликт с югославяните, играе против тях на Балканите с българския коз — както тя играе в Централна Европа с унгарския — това е явно; обидно би било за нейния политически усет да се съмняваме в това. Че тя показва по реален начин всякога, когато й се представи случай, своите симпатии към българите; че се старае да ги снабди със средствата за борба, които им приписват, това изглежда вероятно, както е неоспоримо, че всяко нападение срещу София ще види Рим насочен срещу нападателя.

Но, още веднъж, ако положението е такова, чия е грешката за това?

Да не забравяме, че от половин век насам, от внезапната атака, която Милан Сръбски по внушение на Австрия отправи през 1885 г. срещу българите в момента, когато те освобождаваха своите братя от Румелия и при която той понесе грозно поражение — всякога, когато България се е опитвала да осъществи своето национално единство и да осигури своите естествени граници, тя е срещала Белград на пътя си.

Да не забравяме, че въоръжена с правото в разпрата, която разделя двата съседа, България, забравила примката от 1913 г. и несправедливостта на завоеванието от 1918 г., напразно търси ето вече 14 години да живее в искрено приятелство със своята силна съседка. Тя не заслужава неумолимата вражда и непрекъснатите предизвикателства на Белградското правителство така, както Франция не беше заслужила от 1871 г. до 1914 г., тези на победила Германия.

Само от Югославия зависеше да направи от България своя приятелка и да отстрани от пътя си в решителните часове катастрофата, състояща се в една контраатака, идеща от части на собствената й войска.

Във всеки случай, ако наистина итало-българският съюз съществува, трябва да се признае, че много малко е сторено, за да бъде България в състояние да играе своята роля.

Нейната армия? Посочих това, което тя е. Тя не притежава ни гранати, ни тежка артилерия. Няколкото учебни аероплана, които би могла да превърне в боеви апарати, нямат нито бързина, нито мощ и биха могли да бъдат веднага унищожени.

Нейният единствен аеродрум в София, който служи за спирка на френските, немските и полските търговски линии за към Левант, е непригоден и неговата близост до границата го прави леко нападаем. Тя няма арсенал, нито юзина за фабрикуване на оръжия, на муниции, на отровни газове, от които би имала нужда; нейните железопътни и обикновени пътища са в едно невъобразимо разбито състояние; нейните запаси от железопътен материал не съществуват.

И над всичко — върховна гаранция за всички договори — стои единодушната, ревностна воля на цял един народ, окървавен в по-малко от 10 години от три войни и две поражения, народ изтощен до крайност.

Никой от тези, на които България е близка и чийто интерес не го задължава да лъже, не би могъл да ми противоречи в тая точка; българският народ, който поради всеобщото гласоподаване и своя демократичен дух е господар на съдбините си така, както ние, французите, сме на нашите, не желае да се говори днес за никаква война, на никаква цена против когото и да е, за каквото и да е, даже и за тази Македония, която е плът от неговата плът и люлка на неговото племе и за която три пъти вече той се би.

Българите нямат вече средства да водят война и не желаят да я водят.

Те ще я правят в един случай: в случай че пансръбският империализъм, превъзмогващ опасенията от една италианска интервенция и потъпкващ съветите за умереност от страна на Франция, се реши да осъществи своите завоевателни планове и под предлог да търси да унищожава македонските революционни организации, се опита да окупира всичко или част от България.

„Ако те направят това, господине“ ми казваше старият поп, който ми посочваше в градината на „Света София“, между цветя и зеленина, гроба на народния поет Иван Вазов, „ако те направят това, самите камъни, костите на нашите мъртви синове ще се повдигнат, за да ги прогонят!“