Анри Пози
Войната се връща… (5)

Населението

500–600 000 македонци, цял един народ, след заграбването на тяхната родина от Гърция и Сърбия, са потърсили прибежище в България. Всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 г., веднага след примирието в 1918 г., предпочитайки да се изселят, отколкото да понасят робството.

Хиляди други, цялата интелигенция, всички учители, всички свещеници, всички, които са били нежелани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиляди, докато границите не се затвориха херметически, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на победителите. От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на българите, те бяха посрещнати като братя в България.

Докато овчарите, селяните, занаятчиите се натрупаха в граничните области, към Петрич, Тополника, Мелник, Кюстендил. Горна Джумая, работниците, търговците, интелигенцията нахлуха към София и към другите важни центрове.

Най-сетне, след като гръцките власти, подир поражението при Смирна, изгониха наведнъж хиляди македонски семейства, за да настанят на тяхно място, в техните земи и в конфискуваните им къщи гърците от Мала Азия, македонските бежанци бяха отправени от българското правителство с помощта на ОН към Бургас, към брега на Черно море и към Добруджа.

Те са превърнали в цветуща градина това, което преди тях беше само камънаци и блата.

Тези македонски българи не се различават вече никак по външност от българите в царството, между които живеят. Те са техни съседи в села и градове, част от тях са заели високо обществено положение, някои са станали министри, министър-председатели даже. Тяхната дейност, техният ум, тяхната морална стойност, тяхната работоспособност са им осигурили място между елита на народа. Всички обаче непрестанно отправят поглед към любимите полета, към замъглените хълмове, към малките селища от другата страна на границата, където те са родени, където повечето от тях са живели толкова дълго време и закъдето достъпът им е забранен.

Земеделци, търговци, работници, интелигенция — всички в един порив утре, ако преградите, които ги отделят, се събореха, ако им бъде върната възможността да живеят мирно, биха се завърнали.

„Ами твоите ниви, ами земята, която българското правителство ти даде и която ти и децата ти обработвате от 15 години“ попитах аз един стар македонец земеделец близо до Белица, „ще ги напуснете ли?“. „Моите земи?“ отговори той. „Те са там, в нашата Македония. Те ме чакат. Надявам се да доживея до времето, когато ще мога да се върна и седна на каменната пейка, която моят баща беше поставил под зарзалите пред нашата вратня. И той ме чака.“ Половин милион македонци в България, където те са у дома си, където са се женили, където нямат от що да се страхуват, живеят и учат децата си да живеят в същото очакване като неговото. Милион и половина македонци в анексираните земи, техни другари от детинство, техни роднини, които годините, задълженията, материалната и морална невъзможност да избягат са принудили да живеят под гръцко или сръбско робство, живеят и карат децата си да живеят в очакване и с надежда.

Те не могат да направят нищо друго.

След анексията, когато започваха да ги погърчват и посърбват и когато те се опитаха за първи път да се възбунтуват или защитят, те онемяха пред смазващата жестокост на новите господари — като непослушно дете, стреснато от безмилостните камшични удари, които една силна ръка му нанася.

Стражарите, затворът, бързо добитата сигурност, че не могат да очакват помощ от никъде и от никого, ги научиха след 15 години да вървят право по пътя, който са им начертали. Те са видели с какво се заплаща непокорството. Те са станали меки, почтителни, послушни. Те са се научили да се смеят през сълзи.

Аз ги видях — и споменът за окаяното положение, в което е изпаднал този по-рано горд народ, още бунтува кръвта ми.

Те чакат.

Приютените в България македонци също чакат. Но понеже са свободни, понеже нищо не им се противопоставя, те са се отдали от 15 г. пламенно, упорито на освободителното дело. Всички сили и средства, с които разполагат, са пожертвани. Всеки един от тях, където и да го е поставила случайността, се числи към някое дружество, дружба, група, определени да поддържат в членовете си, специално в младежта, чувството на солидарност и култа към временно изгубената родина. Дружба на жените македонки, студентска дружба, дружба за подпомагане на старците, сираците, болните, външна пропаганда, сказки, ревюта, ежедневни вестници — всичко е ангажирано — всеки македонец в България, всеки македонец в странство. Начело на тази организация, заповядвайки, централизирайки средствата, насочвайки тази дейност с легални начини и методи, стои Македонският национален комитет. В мрака, до Националния комитет, но съвършено различна от него, съвършено чужда на неговите дела, групирайки други хора, управлявани от други вождове, има една организация, на която неизброимите разклонения се простират отвъд България, до дъното на най-отдалечените македонски земи — ВМРО.

Ще се върнем пак на нея.