Анри Пози
Войната се връща… (6)

Проблемът

При тези условия и с тези хора македонският въпрос е поставен от половин век, откакто духовенството, учителите, интелигенцията, целият народ в тази Македония, където всички преди войната ходеха на училище, където всеки малък град имаше свой местен вестник и общинска библиотека, поискаха след освобождението на България и Сърбия свободата и на Македония.

Това желание за свобода, чрез влиянието, което са имали на Балканите македонските въстания, чрез отслабването, което са причинили на турските войски, с право може да се каже, че е струвало на турците изгубването на европейските им владения.

Първопричина за двете балкански войни беше Македония — за да освободи Македония, България подготви съюза в 1912 г., а за да я изтръгнат от победителката България, Сърбия и Гърция се съюзиха срещу нея в 1913 г.; Македония беше също така непряко, но сигурно и между причините за Световната война.

След мира в 1918 г., по вина на тези, които повярваха, че са унищожили, поставяйки вън от законите нейните синове и искайки да денационализират силом един народ, чийто патриотизъм беше се противопоставял с успех на петвековното турско робство, македонският въпрос е станал за Югославия една незаздравяваща рана.

Да се иска да се намали неговата важност, както се опитва да стори това Белградската пропаганда, представяйки го като борба между една голяма държава и шепа бандити — е глупост. Това е едно глухо, бавно повдигане, което трае от 15 години и което рискува да предизвика — и това сигурно ще стане, ако оставяме нещата да следват своя път — една нова европейска война; това заслужава повече внимание, отколкото 2-3000-те реда глупости или систематизирани неистини, които ни поднасят някои репортери.

Откъде идва опасността?

От самите македонци ли? От организираните легални ли около Националния комитет, или нелегални във ВМРО, които са взели защитата на тяхната кауза?

Не! Анексираните, които са смазани от военната окупация, от юридически и административен натиск, чиято безмилостна жестокост надминава всяко въображение и които една истинска затворническа стена отделя от външния свят, са неспособни за каквото и да е противодействие, за най-малка реакция. Те са напълно безпомощни. Всичко, което могат да направят от своя страна техните защитници, които и не помислят да нападнат директно Югославия, е да поддържат чрез своята пропаганда, манифестации и терористични акции духа на солидарност, надеждата за свобода и да работят за подготвяне на бъдещето.

Не!

Опасността идва оттам, че сърбите са си присвоили (благодарение на френската подкрепа) през 1919 г., след като ги бяха временно заели в 1913 г., земи и население, за които те заявиха, че са сръбски, тогава, когато те бяха и искаха да бъдат български. Те можаха да ги подчинят, но не можаха да ги асимилират.

И Македония, винаги готова за бунт, тежи като олово на сръбската политика.

За да се освободят от това, пансръбските управници от Белград са счели, че най-добрият начин е не да изменят своите административни и съдебни методи в анексирана Македония, а взимайки под претекст дейността на македонските организации, работещи в България, да действат срещу нея.

Пансърбите са пресметнали, че така ще убият с един куршум два заека: унищожавайки тяхната подкрепа в България, те ще принудят македонците да се откажат от всякаква надежда за освобождение; унищожавайки българската независимост, те ще достигнат Солун и Егея — крайната цел на изток за техния империализъм.

С всички сили, с безкрайната изобретателност на своята пропаганда и своите агенти провокатори, пансърбизмът работи от няколко години за реализирането на тези си намерения.

Ожесточената кампания, водена миналата година във Франция с книги и преса, вдъхновена от белградското Пресбюро, с фабрикувани оттам документи срещу легалните и нелегални македонски организации, имаше за цел да подготви френското обществено мнение за един евентуален сръбско-български конфликт и да го спечели за акцията, която се замисля в Белград. Победата на левите партии във френските избори в 1932 г. даде повод на сръбското правителство да се опасява, че то няма да бъде подкрепено от френското правителство в една политика на авантюри и го принуди да забави временно изпълнението на своите проекти. Но то счита, че само ги е отложило. Нищо не оправдава, биха казали, едно толкова тежко обвинение срещу Белград от моя страна.

Напротив! Оправдава го едно по-раншно събитие, което много хора във Франция са забравили твърде скоро. През юни 1914 г., сигурни, че имат безрезервната помощ на Русия, където цялата панславянска партия, направлявана от Сазонов, ги подтикваше към действие, пансърбите без двоумение рискуваха всичко за всичко. Френското обществено мнение прие тогава за истински протестите на сръбското правителство срещу виенските обвинения, че то е организирало и изпълнило двойното убийство в Сараево. Заради сърбите, за да защити техните права, Франция се намеси във войната.

Днес, след публикуването на стенографираните дебати, които се приключиха в 1914 г. с осъждането на убийците на австрийския престолонаследник, не е възможно да се отрече, че последните са действали по внушение на някои официални сръбски среди.

Първата замисъл, съвети, права, пари, оръжия, фалшиви паспорти, водачи, които да ги прекарат през границата, да ги отведат в Сараево и им посочат най-удобното място за засада, цялото дело на Гаврило Принчип и Чабринович е било от началото до края, включително и изпълнението, дело на един близък на белградското правителство човек.

Преди да може да се възползва от това дело, Сърбия скъпо го заплати.

Но ние, които бяхме съвсем непричастни, го заплатихме още по-скъпо.

Колкото се отнася до македонския въпрос, интересът на Франция, свързана с Югославия с договори, които рискуват, ако не вземем мерки, да ни заведат там, където не желаем да отидем, е да не позволява да се повтори Сараевският случай само за да се спаси сръбската диктатура.

— Всичко, което е македонско, е наше, но само това, което е македонско — ми беше заявил в 1931 г. в София, когато го видях за пръв път, д-р Станишев, който беше тогава председател на Националния комитет. — Останалото: лични караници или международно съперничество, ни интересува дотолкова, доколкото може да бъде полезно или вредно за нашата кауза.

Признавам, че рядко съм срещал по-привлекателна личност, човек с по-незаинтересовани и благородни чувства, отколкото този революционер.

Петдесет и няколко годишен, висок, с прошарена коса, светли очи и прям поглед, продълговато лице с фини черти, малка брадичка, с умерени жестове, говорещ френски с леснина и точност, които учудват; този, който толкова дълго време е олицетворявал пред чуждия свят волевата сила на своя народ, диша спокойствие и доброта, пълно самообладание, но най-вече (и това е, което привлича у него) една необикновена искреност. Простотата в обноските на един провинциален буржоа е преплетена с културата и обективността на един професор от Сорбоната. Безкрайно ловък, защото знае точно какво иска, а не иска нищо вън от възможното, народен представител, известен лекар, бивш председател на Националния комитет, той е пожелал миналата пролет да му се разреши да вземе необходимата за здравето му почивка, но той остава, благодарение на своя характер, на своя авторитет, на фанатичната привързаност, която го заобикаля, един от най-видните македонци. Аз отидох да го видя една сутрин през август миналата година в седалището на Националния комитет, ул. „Александър I“ №16, на две крачки от Народната банка.

Голямата македонска организация е избрала за свое седалище една стара буржоазна къща. Тиха улица, където влюбените, поради близката градина, си дават среща вечер. Почти отсреща, на ъгъла на улицата, която води към Централната поща, е най-важната станция на ваксаджиите в София: 15–20 сандъчета, наредени едно до друго на тротоара, а зад тях също толкова мъже на различна възраст. Аз често съм мислил, гледайки ги да дебнат идването на клиенти, че тези именно хора един млад колега, дошъл за два дни в София през юни 1931 г., е взел за постовете около Националния комитет, които е описал. Отдалеч лъскавите четки, които те окачват на колана си, могат (особено ако човек е предубеден) да минат за ръчни бомби или револвер от голям калибър.

Всъщност, влиза се в помещението на комитета като в хан. Нито пазачи, нито вратар при входа, никой по стълбите, нито сянка от пазач в антрето, в дъното на което в малка отстранена стая един старик пише, усмихвайки се, адреси и сметки. Нищо, което може да попречи на първия дошъл да влезне, ако иска, при председателя и да го убие като заек в скривалището му. Ние сме далеч от мистериозната и ужасна къща, с пълни с бомби и адски машини зимници, с барикадирани стаи, превърнати в революционни пиротехнически лаборатории, с гарнизон, въоръжен до зъбите, който пропуща само с парола, чието описание, написано между две чашки сливовица в една пивница, беше отпечатано в един голям парижки вестник и накара да потреперят миналата година толкова хорица. Ренан има право: само човешката глупост ни кара да почувстваме безкрайността.

Аз бях предупредил д-р Станишев, приемайки срещата, която ми беше определил, и веднага, седнал срещу него, повтарям предупреждението си: „Аз не съм дошъл в България, за да отбележа обвинения или хвалби за югославското правителство. Аз съм дошъл да анкетирам самостоятелно, по свое собствено желание, на място и както ми хареса. Не мога да понасям приготвените от по-рано комюникета, официални документи, всичко това, което е предъвквано толкова пъти. Аз не ям чуждо ядене. Предпочитам моето, макар и по-люто. Поне в него знам какво има. Журналистът не е машина за зарегистриране, а фотограф, който трябва сам да си подбира мненията и личностите; да фотографира и сам да си промива стъклата. Моята задача е да схвана нещата правилно, с истинската им светлина и да ги представя на публиката без ретуш.“

Моят домакин одобрява с кимане на глава. Ние сме напълно съгласни. Отблъсвам купчината карти и брошури, натрупани на масата, които не ни служат вече за нищо.

— Бихте ли искали да ми опишете македонския въпрос, като че ли не го познавам? Цялата литература, написана от вас и вашите приятели, съм я чел. Всички отговори на Белград и Атина — също. Ако имам свое мнение, ще го забравя. Дайте ми Вашето.

Чувам още смеха на д-р Станишев.

— Моето мнение? Мнението на човек, чиято глава е оценена от сърбите? Държите ли на него? Но вие го знаете предварително! То е много просто: македонски въпрос не съществува.

Аз подскочих. Как, и той ли!… Всички ли, от единия до другия край на Балканския полуостров, са се наговорили? „Няма македонски въпрос“ — ми казваше преди 8 дена в Белград д-р Радованович.

— Но това е съвсем ясно, г-не — продължава д-р Станишев. — Който говори за въпрос, проблем, говори за нещо несигурно, оспорвано, а македонският въпрос е сигурен и ясен. Неговото разрешение се налага на всички честни хора с абсолютността на една геометрична или алгебрична теорема.

— Ние поддържаме, че македонците са българи в грамадното си болшинство, най-малко 3/4 от тях са българи по произход, по обичаи, по език. И всички географи, всички филолози, били те немци, руси, французи, швейцарци или англичани, всички са на същото мнение. Преди 50 г. всички сръбски специалисти бяха на това мнение.

— „Македония — пише в 1917 г. в «Панславизмът и френските интереси» прочутият ориенталист и историк D. Leger, професор в College de France, когото учените от цял свят признават за свой учител по славянските въпроси, — Македония е почти изключително населена с българи, въпреки че сърби и гърци настояват за противното. Техните претенции падат след безпристрастните констатации на етнографи като Legeau, Kiepert, Kitich, Grigorowitch, Hilferding и Makenzie. Едва след като Сърбия видя, че й са отнети според Берлинския договор Босна и Херцеговина, на някои нейни държавници им дойде наум да търсят компенсация откъм Македония, и тогава те започнаха да твърдят «съществуването на сърби в тази страна, населена изключително от българи».“

— „Истината — заяви от своя страна на 7 февруари 1927 г. на НК за социални и политически науки в Париж, бившият военен кореспондент на Балканите на в. Journal — ме задължава да кажа, че преди войната, когато се преминаваше през Македония, човек срещаше българи, а не сърби. Днес Македония е кръстена сръбска.“ За да видите, че съм прав, няма нужда да бъдете голям учен, да сте се ровили в архиви, да сте сравнявали фонетики и да сте следили през вековете емиграцията на расите. Достатъчно е да видите един до друг един българин от България и един македонец от Гевгели, от Велес, от Скопие. Опитайте! Сърбите казват: „Македонците са сърби, изтръгнати от Сърбия преди 5 века от турското владичество, и на които можаха да втълпят, че са българи, и те малко по малко бяха забравили произхода си, но те са сърби, чисти сърби, като тези от Стара Сърбия. Всички, които казват противното, лъжат, защото е в техен интерес“. Сърбите ви го казаха, нали? Естествено! Лошото само е, че чакаха да направят това великолепно откритие тогава, когато имаха нужда да оправдаят политическите си претенции върху Македония, и че преди това нито един сърбин не се намери, който да отрече изключително българския характер на тази същата Македония. Днес благодарение на вас, французите, които спечелихте войната за тях, сърбите постигнаха целта си. Те се настаниха в Македония. И побързаха да прогласят тържествено пред света след направената проверка, че цялото македонско население е чисто сръбско. 500 000-те македонци, приютени в България? Сръбските статистики ще ги направят скоро няколко десетки хиляди емигранти българи, които се завърнали в отечеството си.

— Защо е тази лъжа, която е толкова груба, че става обидна за тези, на които я предлагат? Защото хиляди европейци от всички народности, идвали в България в продължение на 15 г., са могли да видят с очите си македонските бежанци и да си дадат сметка за броя им.

— Вие знаете причините, които карат сърбите да отричат очевидността.

— Касае се да се избегне на всяка цена прилагането на Сен-Жерменския договор, който организира покровителстването на етническите малцинства в поробените части на Македония. За да постигнат целта си, сърбите трябваше да убедят Великите сили, че македонците не са българи, спрямо които трябва да се приложи специалният член, предвиден в договора, а сърби, подчинени безрезервно на сръбските закони. Трябваше следователно да се откаже и грамадната македонска емиграция!

— Ударът, признавам го, сполучи напълно, благодарение на подкрепата, която някои ваши държавници дадоха на белградските господари. Никакво македонско искане, никоя от нашите молби за анкета, колкото и да са многобройни, колкото и да са точни изнесените в тях факти, от когото и да са подписани (последната беше подписана от представителя на Ватикана в Македония), никога не са били разглеждани от ОН. Когато тези молби пристигнат в Женева, Белград казва: „Не!“. Франция го подкрепя; всички, които са приятели и задължени към Франция, казват: „Амин!“ и всичко е свършено.

— За ОН няма македонци, няма македонски въпрос.

— 50 000 войници, стражари и нередовна войска и днес още, т.е. 14 години след така нареченото завръщане на сърбите от Македония в отечеството им, се разполагат и заемат нашата страна и й налагат режим, за който ще съдите, след като го видите.

— В Белград са Ви казали, че жестокостите, които изнасяме, съществуват само във въображението ни, и че Македония — сръбска земя — живее доволна под владичеството на Белград. Е, добре, понеже смятате сам да отидете там, ще съдите, ако въобще Ви оставят да видите нещо. Там ще разберете кой лъже — ние или Белград. Бъдете колкото се може по-открит. За нас никога няма да бъдете достатъчно! В борбата, която водим, един срещу всички, за свободата и живота на своя народ, има едно оръжие, което никога не употребяваме — лъжата.

Моят домакин изведнъж млъкна. С поглед, впит в една карта на Македония, до която на отсрещната стена е окачен портретът на Тодор Александров, големия македонски вожд, изглеждаше, че той следва бляна си.

— Не — подзе той изведнъж, — няма македонски въпрос. И когато се върнете оттам, при условие че сте могли да погледнете зад декора. Вие ще кажете същото! Има една действителност, чийто ужас надминава въображението; един народ, който има право да бъде свободен, който има право на живот, и когото един друг народ, по-силен, смазва безмилостно, измъчва жестоко; убива по два най-отвратителни и жестоки начина!

Аз го прекъснах:

— Да оставим това настрана, драги докторе! На всички обвинения, отправяни от Вас и вашите приятели, сърбите отговарят с категорични опровержения. Вие казвате, че те лъжат. Те казват, че Вие и приятелите ви лъжат. Аз ще съдя сам. Да се върна на вашето лично мнение. Как искате, при днешното положение на нещата, след 14 години непрекъсната сръбска окупация, Белград да се съгласи доброволно, без да бъде принуден насила, да се откаже от македонските земи? Независимостта на Македония? Тя е хипотеза, толкова неосъществима, колкото възвръщането на Данцигския^[1] коридор на Германия.

— Знам! — ми отговори д-р Станишев. — Днес това е невъзможно. Много интереси са се съюзили срещу нашето право, срещу правото! Да се задоволи Македония, значи да се отвори вратата за една обща ревизия на договорите. Сърбите никога няма да се съгласят на това, освен ако Франция, без която не могат да живеят, не ги принуди. Много неща станаха след войната. Трябва да се иска възможното. Трябва да може да се чака. Ние знаем, че ще дойде един ден, когато всички наши справедливи искания, всички искания ще бъдат удовлетворени. Ние ще бъдем търпеливи. От толкова дълго време чакаме, че можем да почакаме още малко.

— Какво искаме днес? Искаме белградското правителство да даде на нашите съотечественици всички права и свободи, които със Сен-Жерменския договор се е задължило да им даде. Да спре да се отнася към тях като към престъпници. Нищо друго! Ако Белград направи това лоялно и безрезервно, ако имотът, честта, личната свобода бъдат гарантирани в Македония, както във всички цивилизовани страни, всякакъв конфликт между нас и Югославия ще престане. Македонците ще приемат да бъдат югославски поданици, което не ще рече сърби. Тяхната дейност ще се ограничи да искат после по законен път пред един „парламент“, където Македония има свободно избрани свои представители, една автономия, съвместима с националното единство. И това, което казах, е добре известно на Белград. Ние не искаме повече от това, което искат хървати и словенци. Ние сме готови да се съгласим Македония, наред с Хърватско, Словения, Сърбия, Далмация, административно автономни, да бъде част от една Югославска федерация, където всички членове ще имат равни права, обща армия, дипломация, финанси и общ централен парламент. Тази федерация, тези Балкански съединени щати, ще реализират наистина онзи съюз на южните славяни, за който мечтаят сърбите, които искат самостоятелно да го реализират, и на който днешна Югославия е една отвратителна карикатура.

Аз започнах да се смея:

— А ВМРО, драги докторе? Къде оставяте ВМРО? Ако нейните вождове ви чуеха…

— ВМРО? — отговори д-р Станишев. — Но каква програма и какви цели й приписвате? И вие ли ще приемате за верни лъжите, които белградското Пресбюро и платената от него литература пръскат за нея? Хората, които управляват ВМРО, мислят като тези, които ръководят Националния комитет, защото един македонец, загрижен за истинските интереси на родината си, не може да мисли другояче.

— Десет пъти (за последен път преди три месеца) ВМРО публично заяви, че е готова да сложи оръжие, ако Белград спре да преследва поробените македонци и им даде законни гаранции и свободите, на които имат право. ВМРО прибави — и кой ще й се сърди за това — че дотогава безспир ще продължава борбата.

— За нещастие, признавам, че сме още далеч от това справедливо и разумно разрешение! Сръбската администрация не е готова да се откаже от методите на жестокост и преследване, които са опълчили срещу нея всички македонци. Тя няма да ги измени, ще ги засили даже, ако не се смени в Белград правителството, което ги вдъхновява. Вижте впрочем какво става в Хърватско.

— Докторе — му казах аз, — опомнете се! Аз исках личното Ви мнение по македонския въпрос, а ето че Вие ми давате мнението си върху вътрешната криза в Югославия! Да се върнем на Македония! Признайте, че вашите организации правят всичко, за да изкарат из търпение сърбите: преди три месеца на Нишката гара две бомби убиха и раниха 20 души; преди месец в Щип един участък гореше; преди 15 дена влакът, с който пътувах, беше взривен с динамит. Знам, че той беше пълен с войници, а освен това в него пътуваха двама-трима висши началници, но това не ви извинява! Когато вашите приятели подготвят шеги от този род, да предупреждават поне неутралните!

С особена усмивка д-р Станишев ме погледна за един миг право в очите.

— Ако ме познавахте повече, щяхте да знаете до каква степен жестокостта ме ужасява. Не бихте казали това, което казахте! Но има случаи, когато жестокостта е справедлива, когато тя става свещен дълг.

— Да, укоряват нашите революционни организации за жестокостите им спрямо сръбската администрация и полиция, за техните терористични атентати в анексирана Македония, за техния „бандитизъм“ — да, аз приемам думата, която употребяват френските журналисти!

— Кажете ми, г-не, как вашето обществено мнение би посрещнало следните факти, ако се бяха случили в Елзас и Лотарингия през време на немската окупация? Аз Ви ги соча измежду хилядите други, а има и по-лоши.

— В Сушица, която е един хълм между Скопие и Велес, жените Райна Недева, Мияна Танева, Виктория Андреева, Васа Митрева, които отказвали да кажат къде са избягали мъжете им, са били бити до кръв от сръбските стражари, след което залели подмишниците и половите им органи с газ и ги запалили.

— В село Добрево една 16-годишна мома, Миладина Тачева, обвинена и осъдена, че пяла българска песен, е била съблечена гола, вързана за една дъска и й били нанесени 60 удара с тояга по кръста. След това е била изнасилена от началника на групата и неговите другари — шестима души.

— В Качаник селянинът Ефтим Атанасов, заподозрян, че укривал членове на ВМРО, нещо, което отричал, бил пребит с тояга, след което е бил разпънат на кръст. Това е дело на нередовните членове на сръбската организация „Бяла ръка“. А за да направят по-ужасни мъките на другаря му Манаси Антов, набивали му тръни под ноктите на ръцете и краката.

— В Ястремник, по заповед и в присъствие на началника на Обществената безопасност Жика Лазич, същия, който днес е министър на вътрешните работи в Югославия, селяните Константин Дамянов, Иван Ангелов, Георги Стойчев, селянките Илинка Иванчева, Мита Димитриева, Мирса Велинова, обвинени, че са подслонили революционери, са били бити до смърт пред цялото село. Жените, преди да издъхнат, са били поругани по отвратителен начин.

— Вие искате мнението ми, г-не. Аз Ви го дадох. Дадох го такова, каквото го искате — подкрепено с факти. Тези факти може да не ги вярвате. Вие ще идете в Македония, проверете ги там! Аз не ще се сърдя: Св. Тома, който повярва едва след като видя, е все пак в рая!…

 

 

Аз ги проверих.

Жестокостта в Сушица? На 14 юли в Сушица, където бях отишъл с автомобил, докато сръбските официални власти и шпионите, аташирани към мене, ме мислеха, че разговарям с нашия консул във френските гробища в Скопие, аз видях с очите си белезите на двете жертви. Чух с ушите си от устата на трима свидетели, чиито имена и адреси имах от сигурен източник, разказа за отвратителната сцена. Жестокостите в Добрево и Ястремник? Тяхната истинност ми беше удостоверена от един френски дипломатически представител, чието име не мога да назова.

Единият от докладите на нашите дипломатически агенти — а те бяха два и аз ги държах в ръцете си в едно от нашите консулства на изток — описвайки жестокостите, свършва така:

„Такива факти, които, ако бяха известни, биха ужасили нашето обществено мнение, нямат никакво извинение и оправдават за жалост отмъщението на македонските революционери. Те поддържат у народа омразата и жаждата за мъст, които чакат само удобен случай, за да избухнат.“

„Страна, която си служи с един Лазич“ ми каза френски дипломат, „се позори! Фактът, че югославското правителство, познавайки моралното падение на Лазич, можа да го направи началник на държавната полиция в анексирана Македония, е вече нещо недопустимо! Но че крал Александър го е избрал за един от най-важните си министри, тук вече няма какво повече да се каже! Този човек е затънал в кръв и нечистотии! Аз съм го виждал да действа.“

И аз също.

Беше в Белград, през юли 1923 г. Обядвах в ресторант Екселсиор, зад двореца, с моя стар приятел Драгомир Стефанович, бивш charge d’affaires^[2] през време на войната в Париж. Лазич седна при нас. Стефанович, който го познаваше, ми го представи. Един вулгарен тип, с умни, но жестоки очи, с животинска челюст. Ноктите му бяха мръсни, но говореше добре. Току-що се беше завърнал от Македония, където беше отишъл да реорганизира държавната полиция.

Разказвайки с дяволски хумор пикантни истории за жени, той не преставаше да лови с бърз жест мухите по покривката. После, без да прекъсва разказа си, полека, една по една им откъсваше крилете, туряше тогава осакатената муха на чинията си и с края на цигарата си, с леки удари, без да бърза, караше мухата да върви, изгаряйки коремчето й.

„На македонките, за да ги направим по-влюбчиви, когато са безчувствени, им туряме огън на надлежното място.“

Д-р Станишев стана леко прегърбен, мачкайки машинално с пръсти една вече угаснала цигара; той се разхождаше в малката стая с почти манастирска мебелировка, където ме беше приел. Дълбоко вълнение, което отпечатва на лицето му безмилостно изражение, го разтърсва.

Вън, по слънчевата улица, чиновниците от Народната банка бързат за обяд, трамваите скърцат.

Бившият председател на НК рязко се спира. Хладнокръвието му се е възвърнало.

— Да, г-не — подзе той, — тези ужаси, тази дива грубост, срещу които нашите нещастни съотечественици не са защитени с нищо, правят толкова мъчно, да не кажа невъзможно, мирното разрешаване на македонския въпрос. Откакто сърбите са я заели, Македония е станала ад. Стотици къщи и чифлици, цели села, под предлог, че наказват жителите за симпатията им към революционерите, са били изгорени от сръбските стражари или нередовни войски.

— Всичките ни гробища са поругани, паметниците, издигнати за нашите паднали на бойното поле, са унищожени, богатствата на нашите черкви, манастири, библиотеки — ограбени.

— Безброй жени и моми са били изнасилени. Безброй македонци са били измъчвани, бити, затваряни, избити без съд.

— Нашите свещеници бяха изгонени, нашите учители — също; децата ни нямат право да говорят родния си език, да носят собственото си име, защото то е българско! Те са заставени да си прибавят сръбско окончание! Цял народ трябва да говори, да мисли, да се моли само така, както господарите му желаят, не може да отиде без позволение от едно село в друго, не може да излиза вечер, цял народ е смазан от данъци и реквизиции, не може да очаква никаква справедливост от съда, не може да протестира срещу престъпленията на администраторите и полицаите, на които е подчинен.

— Ето македонския въпрос, г-не. Агонията на един народ, когото измъчват и който не иска да умре. Много е лесно наистина да се хвърля вината върху роднините и приятелите на жертвите, които отиват, за да отмъстят. Ще посмеете ли да наречете „убийство“ екзекуцията, която е извършил съпругът, когато се е научил в България, където е успял да се подслони; след като дълги седмици се е крил в планината, че жена му, останала на село, е послужила за играчка, пред очите на всички уплашени селяни, на стражарите, дошли да претърсват у него; бащата, към чиято дъщеря са се отнесли като към проститутка; братът, чиято обезчестена сестра се е удавила от отчаяние? Ще считате ли тези отмъстители за престъпници? Това са, г-не, „бандитите на Ориента“!

— Много по-просто е, нали, да се пишат фейлетони за нашите тайни арсенали, за нашите адски машини, за нашите училища за терористи, отколкото да се каже истината!

— Нека вашата страна, на която белградското правителство не може нищо да откаже, да изпрати една анкетна комисия в Македония, една комисия, съставена от хора, чиято присъда ще се наложи на всички.

— Тя ще види, тя ще отсъди! Тя ще отсъди в чий лагер са лъжите и бандитите.

— Хиляди жертви ще се надигнат от гробовете си, за да искат справедливост.

— Карнегиевата комисия, в която взеха участие наред с белгийския министър Вандервелде и двама ваши съотечественици, г-н Естурнел де Констен и г-н Жустен Годар, публикува по-рано върху жестокостите, които откри в Македония, един доклад, който е по-смазващ от което и да е наше обвинение.

— Опитайте се да намерите поне един екземпляр от този доклад! Белград скъпо плати, за да изчезнат всичките!

 

 

Аз се разделих с д-р Станишев на ъгъла на ул. „Мария Луиза“.

Един миг, докато той бързаше към бедните, които го чакат в кабинета му, аз проследих в тълпата неговия тънък и висок силует.

Той вървеше направо, с бързи крачки, безгрижен както към жаркото слънце, тъй и към убиеца, който може би го дебнеше пред прага на къщата му, за да го повали, както бе издебнат и убит миналия юли неговият приятел и наследник в председателството на Комитета Д. Михайлов; както падна на 25 декември миналата година Симеон Ефтимов, който беше един от най-бистрите умове, едно от най-благородните сърца на млада Европа, както умряха за македонската кауза в продължение на 15 г. толкова хора, които живееха само за нея.