Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (37)

Глава 36
Ема

На следващата сутрин, рано, стоях на гърба на дракона си в чудесното ми ново седло, с ръце на дръжките, и чаках.

— Нещо, бейби?

„Каел каза, че знамето трябва да е готово скоро. Търпение.“

— О, търпелива съм — казах на глас заради пасажера си. — Горката Ейми е тази, която страда.

Зад мен Ейми се размърда в странните си дрехи.

— Наистина е горещо с всичките тези найлони — каза ми тя, обвила здраво ръце около кръста ми. — Повече от готова съм да ги махна от тялото си. Потя се ужасно много.

— Подготвяш следата ни чудесно.

— Страхотно — промърмори тя и не звучеше ентусиазирано. И аз нямаше да съм, ако трябваше да нося от глава до пети чанти за боклук, с малки дупки за лицето си. Напълно абсурдно облекло, но драконите се съгласиха, че когато Ейми е опакована така, ароматът й е незначителен. Което е добре, след като не искаме да бъде проследена обратно до кулата на Клаудия.

Всичко това е част от плана.

Нещо бяло се разви в далечината, на върха на близка сграда. В същия момент Зохр ми изпрати:

„Знамето е готово. Каел каза да започваме.“

Хвърлих поглед към знамето и вдигнах бинокъла си.

— Мисля, че сме готови за тръгване, Еймс.

— Вдигнат ли е? — попита нервно тя.

— Мда. — Прочетох на глас. — Помощ, сестра ми Фелисия изчезна. Много е млада. Ако я намерите, моля, върнете я в тази сграда. Награда!!! — Върнах бинокъла в калъфа му и разкопчах коланите си, след това скочих от Зохр. — Ха. Фалшивото ти име е Фелисия. Сладко.

— Страхотно. — Звучеше нервна, плъзгайки се несръчно до мен. — Не трябва ли просто да… ъ… направим това?

— Мда. Чувствай се свободна да се съблечеш.

— Да се съблека? — Гласът й е писклив. — Мислех, че просто ще сваля дрехите и ще ги разпръснем из града?

— Можем да направим и това. Закачам се. — Усмихнах й се щастливо. — Не се тревожи. Зохр не е заинтересован от ничии други гърди, освен моите.

Драконът ми развеселено изтътна.

„Твоите гърди са най-невероятните. Изобщо не съм заинтересован в тялото на друга женска.“

— Да. — Ейми не звучеше уверена. Премахна чантата за боклук и въздъхна облекчено, изтривайки челото си. Косата й е прилепена към главата й от пот, бузите й са ярко розови. — Нося допълнителен слой дрехи. Трябва ли… трябва ли да ги сваля всичките?

Горката изглеждаше наистина неудобно.

— Какво ще кажеш да ми дадеш мокрите първо и когато изсъхнат да ги сменим с другите? За да не се налага да си гола.

Тя ме погледна срамежливо и благодарно. Извиваше се под дрехите, събличайки тениска и пола, мокри от потта й. Подаде ми ги и избърса челото си с ръка.

— Използвай блузата, за да се изтриеш — казах й. — Искаме всичката възможна миризма. — Взех дрехите и ги занесох на Зохр. — Как миришат тези, бейби?

Драконът наведе глава и ноздрите му се разшириха леко. Отдръпна се, носът му потрепваше.

„Миризмата е силна. Можем да го използваме.“

— Добре, хубаво. Ще ги завържа за опашката ти. Кажи ми, ако е прекалено стегнато. — Изпратих му любящи мисли и притичах към задницата му. Голямата му опашка се повдигна леко, за да мога да плъзна дрехите на Ейми върху нея, завързвайки ги към люспите му. — Добре ли е?

„Да“, съгласи се драконът ми. „Качвай се и да тръгваме.“

Отидох до Ейми.

— Добре. Качвай се, тръгваме. — Помогнах й да се качи обратно на седлото, след което се наместих и аз. След миг потеглихме и погледнах зад себе си, гледайки как Зохр влачеше опашката си по прашния, разрушен път.

Перфектно. Планът вървеше идеално. Разбира се, знамето е трик. Нямаше Фелисия, никой не липсваше и никой нямаше да бъде оставен в сградата. Всичко това е, за да привлечем копелето. Не можеше да чете английски… но мъжете му можеха. Щяха да искат младо момиче, а мирисът на Ейми щеше да потвърди нещата, ако сетивата на Азар са като на другите Драконѝ.

Щяхме да ги привлечем към сградата и да ги повалим. Почувствах прилив на въодушевление, докато се движехме през улиците.

Правехме го. Щяхме да победим. Азар нямаше шанс.

— Работи ли? — прошепна Ейми, държейки се за гърба ми, докато Зохр се разхождаше през града. Над нас Дакх и Каел се гмуркаха в облаците с половинките си на гърбовете им. Щяха да се намесят, ако друг дракон реши да дойде и да провери следата, която оставяхме.

— О, да — казах и практически се кисках от радост.

Само ела, кучи сине.

Ейми

Навън бе горещо и лепкаво. Слънцето ме напичаше силно след месеците криене и съм доста сигурна, че скалпът ми гореше от лъчите, които ме обливаха безмилостно. Горещо бе и във въздуха се усещаше миризма на овъглено, по пътя, по който вървяхме, имаше разрушени коли. Стиснах Ема, чувствайки седлото неудобно под дупето си, а раненият ми крак ме болеше, сякаш съм седяла върху него от часове.

Не съм се чувствала толкова… жива… от цяла вечност.

Имаше свеж вятър. В далечината чуруликаха птици. Въздухът бе пълен с всякакви видове миризми — някои хубави, някои не чак толкова. Нямаше парфюм. Нямаше застояла топлина, задушаваща ме в малката ми, подобна на кутия, стая. Слънчевата светлина бе прекалено ярка и я обичах.

Исках да остана навън завинаги и да бъда свободна, но знаех, че не мога. Дори сега мисълта да се завърна в стаята си, в капан и отегчена и, Господи, толкова самотна, ме караха да искам да крещя.

Издърпах парче плат от джоба си и го стиснах здраво в ръка. Никой не ме видя да ги свалям, когато се преобличах. Умишлено свалих дрехите си под блузата и полата, защото не искам Ема да види какво бях намислила. Имам предвид, да, беше ме срам само при мисълта да се съблека пред нея и дракона й, но имах и скрит мотив. Стисках бельото си и чаках подходящия момент да го хвърля. Въздухът заседна в гърлото ми и почувствах сърцето ми да бие от вълнение и ужас.

Това ли исках? Можех ли? Знаех ли в какво се забърквах?

Затворих очи и хладният бриз запрати косата в лицето ми. Миришеше на трева и далечни пушеци, но също така и на чисто. Незамърсено.

Това ми помогна да се реша. Исках го.

Преглъщайки силно изчаках да минем покрай висока туфа тръстика, израснали през бордюра и разпиляла се по пътя. Минахме покрай нея, драконът вървеше бавно и размахваше опашка. В последния момент хвърлих бельото си в тревата.

Задържах дъха си, чакайки Зохр да издаде предупреждение. Чакайки Ема да попита какво, по дяволите, правя. Но никой не каза нищо. Никой не забеляза. Вместо това Ема се изкиска тихо и промърмори нещо, галейки люспестия врат на дракона. Почувствах тътена дълбоко в стомаха му, който прозвуча като смях. Не ме забелязваха.

Затворих очи и си пожелах.

Ела и ме намери. Някой. Който и да е. Не мога да продължа да живея в затвор. Ела и ме намери… и ме обичай.