Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (15)

Глава 14
Зохр

Страхува се от мен. Усещах ужасът й през мъглата. Но не можех да спра. Крилата ми са безполезни, затова се бутах през тесните процепи и пълните с отломки улици на изоставения човешки кошер. Имаше метал навсякъде, миризмата му изпълваше носа ми заедно с познатия мирис на овъглено. Имаше и кръв, и този мирис ме накара да изгубя и малкото контрол, който имах. Нямаше значение, че е моята кръв.

Единственото, което имаше значение, бе да унищожа всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки, който се опита да ми я отнеме.

Моята Ема. Те никога, никога повече няма да я докоснат.

Затова, въпреки че тялото ми крещеше от болка и не можех да мисля ясно, продължавах. През мрака. През лабиринта от странни квадратни структури. През болката. През всичко. Ако спра, те ще вземат Ема от мен. Ще я наранят.

Само мисълта ме накара да ръмжа от гняв, карайки ума ми да се завихри от ярост.

Никой нямаше да нарани половинката ми.

Никой.

Продължих, насилвайки се през агонията. Не ме интересуваше, че мирисът на познатите врагове изчезва; имаше нови, непознати миризми. Не ме интересуваше, че нощта отстъпваше на зората. Не ме интересуваше, че Ема трепереше и миришеше на страх. Спасявах я. Защитавах я.

За това съм създаден. Да бъда нейна половинка. Мой дълг е да я защитавам преди всички останали. Да защитавам даващата живот. Да защитавам майката на малкото си.

Защитавай.

Защитавай.

Защитавай.

Защитавай Ема.

Защитавай Зохр.

Не, това не е вярно. Нямам нужда от защита. Аз съм този, който трябва да защитава. Объркан, спрях посред крачка, и когато го направих, осъзнах, че съм изтощен. Яростта все още се извиваше в задната част на ума ми, бутайки ме напред и продължих. Трябва да отведа Ема далеч от останалите. Трябва да защитавам.

Защитавай.

Защитавай Зохр., прозвуча отново объркващата мисъл.

Зохр.

Зохр. Зохр. Зохр.

Името ми. Това е моето име.

Защо моето име?

Ръка докосна люспите ми, натискайки.

Зохр.

Отново името ми. Но това не е моята ръка. Във въртящата се лудост, погледнах надолу.

Половинката ми е. Моята Ема. Моята човешка женска. Носех я в ноктите си, притисната към опръсканите ми с кръв люспи. Тя погледна нагоре към мен, миришейки на страх, лицето й е застинало и безцветно.

— Зохр. Ела обратно при мен. Зохр.

Чувах името си в нейните мисли.

— Трябва да се преобразиш. — Каза ми тя.

Думите й нямаха смисъл. Трябва да се преобразя? В какво? Ядосах се, че говори безсмислено и изръмжах на света около мен. Нима не осъзнава, че я защитавам? Че не искам нищо повече от безопасността й? Че я спасявам?

Защо има такива странни изисквания?

Игнорирах я. Ще успокоя раздразнението й по-късно, когато сме в безопасност. За сега трябва да продължа да ни отдалечавам от тези хора с хвърлящи огън пръчки. Те не можеха да ме наранят, но тя… тя е уязвима. Замислих се за салорианеца и начинът, по който мислите му притискаха ума ми. Не помнех много за тях, но помнех… че са лоши. Той е лош. Да докосна мислите си с неговите е грешка. Чувството… е познато. Почти забранено. Сякаш трябва да го направя, дори когато не помня защо. Той се притисна към мен, опитвайки се да си проправи път в мислите ми, но не можех да го допусна.

Ема има нужда от мен.

Накрая бутането отслабна, но все още продължавах да се движа напред. Крайниците ми ме боляха от препъването в метални останки — коли, мисля — и от нажежената до бяло агония от това, което е останало от крилата ми. Чувствах се слаб от изтощение, но не можех да спра.

Трябва да защитя Ема.

Трябва да продължавам.

Зохр.

Гласът й отново привлече вниманието ми и я повдигнах към окото си, душейки косата й нежно, за да се уверя, че е добре. Че кръвта, която помирисвам, не е нейната.

Тя докосна с ръце муцуната ми и имаше вода по лицето си. Това ме обърка и спрях.

— Трябва да спреш и да се промениш. — Тя потупа с едната си малка ръка муцуната ми. — Слушаш ли ме? Спри и се промени. Моля те, слушай ме. Моля те. Моля те. Кажи ми, че ме чуваш.

Звучеше толкова отчаяна и уплашена, че въпреки обещанието си да не докосвам ума й — не и сега, не и със салорианеца, опитващ се да влезе в ума ми — я погалих умствено. Моята половинка.

— Зохр. — Възкликна тя настоятелно. — Да! Фокусирай се върху мен. Можеш ли? — Ръката й погали муцуната ми отново, по люспите ми. Гъделичкаше, карайки ме да се възбудя. Трябва да се превърна в двукраката си форма и да я бележа, да я дамгосам с мириса си… но съм неориентиран от болка.

Искам да кажа името й, но не можех да говоря в тази форма.

„Ема“, изпратих й, изненадан от слабостта на мислите си.

„Точно тук съм“, изпрати ми обратно, умът й яростен и решителен. Страхът й се оттичаше и погледът й бе сериозен, докато ме гледаше, малкото й лице беше точно пред окото ми. „Фокусирай се върху мен. Фокусира ли се? Опитвам се да привлека вниманието ти от часове.“

„Трябва… защитя.“

„В безопасност съм. Обещавам ти, сега съм в безопасност.“ Меките й ръце погалиха муцуната ми. „Но кървиш навсякъде, Зохр. Крилата ти…“

„Трябва да те пазя в безопасност“, казах й. Загубих крилата си — а заедно с тях и способността да летя. Свободата ми я няма. Но не мога да съм тъжен. Имам половинка и тя е в безопасност в ръцете ми. Нищо друго няма значение.

„Трябва да се промениш“, натърти ми тя отново. Този път улових трепване в ума й какво иска от мен. Искаше да сменя формата си.

„Искаш да съм в двукраката си форма?“

„Да. Какво става с крилата ти, когато го направиш?“, попита тя.

„Изчезват“, отговорих й. „Толкова съм уморен, Ема. Защо съм толкова уморен?“

„Губиш кръв.“ Имаше тревога в ума й, заедно с толкова прекрасно спокойствие. Нежните й, тихи думи ме успокояваха, караха ме да се чувствам по-добре. Прогонваха дивата, яростна лудост, която ядеше умът ми. „Мога да ти помогна, но точно сега си прекалено голям за мен, Зохр. Моля те, промени се. Трябва да спра кървенето.“

Но се тревожех, че няма да е в безопасност, ако се променя. Сега съм в бойна форма, в която можех да я защитавам. Стиснах я отново до гърдите си, защитнически прибирайки я към люспите си.

„Искаш да ме защитиш?“, попита тя, улавяйки мислите ми. „Оставяш кървава следа за всички, които искат да те проследят. Ако искаш да ме защитиш, се промени, за да мога да спра кървенето ти. Ще могат да ни открият навсякъде, където отидем. Моля те, Зохр. Фокусирай се върху мен. Слушай ме.“

Следа? Не грешеше. Мириса на кръв изпълваше ноздрите ми, надвивайки парфюма й. Тревогата й е оправдана — мирисът е достатъчно силен, за да привлече всеки хищник — или дракон, търсещ половинка. Мирисът й се беше променил, за да си съвпадне с моя, за да се приеме като белязана, но все още ме притесняваше. Не ми харесваше мисълта да я поставям в опасност. А ако все още не се беше променил напълно? Друг мъжки можеше да дойде, да ми разкъса гърлото и да я бележи за себе си.

Самата мисъл заплаши да предизвика яростта отново.

— Зохр! — извика ме Ема, с този сладък, внимателен глас. — Говори с мен. Или ако не можеш така, промени се. Нека ти помогна.

Погледнах към нея. Очите на половинката ми са дълбоки, мъдри и красиви. Загубих се за дълго време в красивото й лице, само за да осъзная, че умът ми се размива. Толкова съм уморен.

— Всичко е наред — прошепна тя, галейки носа ми с толкова меките си ръце. — Вярвай ми, става ли?

Вярвах й.

„Ти си единствената, на която вярвам.“

„Знам. Сега ми повярвай малко повече и се промени в човешката си форма, за да мога да ти помогна и да се скрием.“ Очите й са дълбоки езера от топлина, най-грижовния оттенък на кафявото, който някога бях виждал. Изгубих се в тях още веднъж и ми бе нужно нежното потупване на пръстите й, за да ми напомни какво иска тя.

Да й вярвам. Да се превърна в по-уязвимата си форма. Да, ще го направя. Внимателно я оставих на земята и се уверих, че й е удобно, преди да действам. Промяната в двукраката ми форма — човешката — е моментална, но този път е придружена от силна вълна болка, която се придвижи по гърба ми и се изстреля през крайниците ми.

Простенах и припаднах.