Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (20)

Глава 19
Зохр

Събудих се по-късно и осъзнах, че моята Ема я нямаше. Не беше до мен.

През мен пробягаха страх и паника, но с бързо подушване осъзнах, че мирисът й все още е във въздуха. Къде бе тя, ако не спи до мен? Станах на крака, схванат и болящ. Опитах се да скрия от Ема точно колко ме болят раните и раменете, сякаш крилата ми ме боляха, въпреки че ги нямах в двукраката си форма. Интензивната болка беше такава, която се боях, че няма да спре скоро.

Но можех да я понеса, докато имах моята Ема.

Крачех в странното гнездо, което тя наричаше „апартамент“, следвайки мириса й. Там, в една от задните стаи я открих свита на странна плоска седалка, с плътно увити около нея одеяла. Гърбът й бе към стената и до нея имаше нож. Винаги подготвена, моята половинка.

Не разбирах защо ме е изоставила, обаче. Огледах мястото, където спеше и имаше достатъчно място, за да плъзна голямото си тяло до нейното. Седнах до нея и тя веднага стисна ножа, събуждайки се. Покрих ръката й, спирайки я, преди да може да ме пореже.

„Аз съм, Ема.“

— О. Уплаши ме. — Тя се прозя и веждите й се свиха. — Какво правиш, Зохр? Трябва да спиш.

„Ще го направя сега, когато съм до теб отново. Защо си тръгна?“

Тя се придвижи и сви рамене, преди да легне.

— Не исках да те притеснявам. Все още си ранен.

„Никога не би ме притеснила“, казах й и сложих ръка около нея, придърпвайки я близо. „Ти си половинката ми.“

Тя се поколеба за момент, след това се успокои в ръцете ми, връщайки се обратно към съня си.

„Да, това е само временно.“

„Временно“, попитах зашеметен.

Но тя вече потъваше в сън. Имаше неясната мисъл за тръгването ни скоро по различни пътища и тогава вече сънуваше.

Но аз не заспах. Гърбът ми крещеше от агония и се чувствах горещ, но ме болеше по-малко, отколкото сърцето ми. Тя ме напускаше? Нямаше да остане?

Замислих се какво ми беше казала. Нищо не е постоянно След. Помнех мислите й, историите й за Джак и как я е научил да бъде независима, да не зависи от никого. Спомних си за стряскащото й осъзнаване колко дълбоко сме свързани в умовете си и колко несигурна я направи.

Дали си мислеше, че, чифтосвайки се с мен, ще ми помогне да избягам и после ще ме остави? Че това няма да бъде нищо повече от кратка връзка, която лесно може да бъде скъсана?

В съня си се обърна към мен и осъзнах, че точно това си мисли. Че когато се е чифтосала с мен, ми е предлагала помощта си, не сърцето си.

Бях наранен и обиден. Не съм ли достоен да съм нейна половинка? Не ми беше дала никаква индикация, че съм й неприятен. Дори сега меката плитка, която направи на косата ми, ми напомняше как се грижеше за мен. Мислите й бяха пълни с удоволствие от вида й. Харесваше как изглеждам. Чувствата й, когато мисли за чифтосване, не бяха на страх или отвращение, а на срамежливост.

Наистина ли не осъзнаваше, че й дадох сърцето си в момента, в който й дадох огъня си? Че духът й сега е свързан с моя и никога няма да бъдем разделени? Че ако умре, умирам и аз?

Но това е Ема. Яростна, независима, силна Ема, която е имала роднина, който я е предал, и родители и ментор, които са починали. Нищо чудно, че мисли, че й е по-добре да е сама, че зависи само от себе си.

Сърцето ме заболя за половинката ми и нейната самота.

Мога да настоявам да спи до мен всяка вечер. Мога да настоявам да ми даде тялото си. Мога да плъзна мислите си в ума й и да преглеждам спомените й. Мое право е, като нейна половинка. Но как мога да я накарам да има нужда от мен? Как мога да я накарам да ме иска?

Можех ли да накарам някого толкова независим като Ема да не скъса връзката, която имахме помежду си? Да я накарам да види, че душите ни са по-силни, когато са заедно?

Това не е нещо, което ми се е случвало. Когато Драконѝ даде огъня си, е след дълга битка на ухажване на женската. Тя е покорена, ядосана, но горда от мъжа, който е достатъчно силен, за да я надвие. Чест е да получиш огъня на мъжкия. Тя знае, че връзката помежду им ще бъде до живот, и че ще има приятелство, радост… и малки.

Може би нещата са различни с хората. Мислите на Ема показваха, че не очаква да си намери половинка. Аз съм първият, който я е докосвал. Гордост и яростна радост минаха през мен при напомнянето и придърпах малкото й тяло към мен. Тя е моя и само моя.

Половинката ми промърмори в съня си, поразмърда се и накрая се обърна и се сгуши в мен. Погалих косата й с ноктите си, мислейки.

Трябва да намеря начин да я накарам да осъзнае, че сме добре заедно. Че ще има нужда и ще ме иска, след като и двамата сме в безопасност.

Че никога няма да избяга от мен.

И никога няма да иска да го направи. Но как да убедя някого, толкова свикнал да бъде сам, в такова нещо? Тя трябва да иска да бъде с мен.

Трябва да иска сама да дойде при мен. Не мога да я насиля.

Продължих да галя косата й разтревожен. Имаше толкова много неща, за които да мисля.