Руби Диксън
Огънят в прегръдката му (22)

Глава 21
Зохр

На следващата сутрин, както се разбрахме, бях готов Ема да извади шевовете ми.

Очевидно тя не бе щастлива от това. Въпреки че не миришеше на страх, можех да видя предпазливостта на лицето й, докато сядах на пода с гръб към нея. Тя взе малки ножички и метално нещо, което нарече „пинцети“ и огледа раните ми.

— Ако кървиш доста или имам някакви съмнения… — предупреди ме, заглъхвайки накрая.

„Разбира се. Ще направим това, което смятаме, че е най-доброто.“

Но съм нетърпелив да свършим. Малките шевове ме сърбяха и жулеха плътта ми. Нямах търпение да ги махна, за да мога да се трансформирам.

Да се почувствам свободен.

Почти сякаш бях заменил един вид затвор за друг. Нечестно бе да мисля така — знам, че Ема беше направила най-доброто, което можеше и се грижеше за мен добре. Но изгарям от желание да се трансформирам в бойната си форма. Не се чувствам цял, докато съм както в момента. Искам да видя как изглеждат крилата ми, какво е чувството от тях.

— Започваме. Кажи ми, ако боли — прошепна Ема и притисна ножичките към кожата ми. Почувствах нещо леко, като убождане, и тогава сърбенето на това място спря. Избърса кожата ми.

— Има малко кръв, но всъщност зараства наистина добре. Впечатлена съм. — И изненадана, съдейки по мислите й.

„Добре. Това означава, че няма причина да не премахнем и другите шевове.“ Трудно беше да остана неподвижен, докато тя продължаваше със следващия и от беглия поглед през очите й знаех, че има доста от тях. Смирен бях от това колко дълго е работила, за да зашие гърбът ми, да се увери, че оздравявам възможно най-добре. Тя ми е добра половинка и… съм нетърпелив да свърши. Искам вече да съм свободен.

Принудих се да стоя мирно, докато работи. Тя ми шепнеше тихи поощрения, казвайки ми колко добре съм заздравял. Знам това. Мога да почувствам как раните ми са се затворили, но обуздах нетърпеливостта си. Направила е това, защото я бе грижа за мен и не желаеше да страдам. Не е нейна вината, че бях раздрал крилата си в припряността си да я защитавам. Просто бях готов да променя формата си и да почувствам силните си крайници. Не знам как тя успява да е „човек“ през цялото време, без бойна форма, в която да се трансформира. Аз лично бих полудял.

Е… по-луд от сега.

Когато Ема прокара ръка по гърба ми за последен път и въздъхна леко, осъзнах, че е приключила.

„Готова?“, попитах, само за да се уверя.

— Ще имаш някои интересни белези, но да, така мисля.

Обърнах се да погледна към нея и не можах да спра усмивката, която разтегна лицето ми.

„И ти няма да избягаш и да се скриеш, когато се променя в бойната си форма?“

Тя издаде възмутено малко изсумтяване, което противоречеше на неспокойните й мисли.

— Да се скрия? Не. Просто се тревожа за крилата ти. Тях също ги заших и не знам как трансформацията ти ще им повлияе. — На лицето й се появи загриженост. — Ами ако се разкъсат на парчета отново, защото съм се опитала да ги спася?

Погалих бузата й, успокоявайки я. Същата мисъл беше минала и през моя ум, но нямаше нищо, което да мога да направя.

„Времето за тревога над това е минало.“

„Ти така казваш.“

Придърпах я към себе си и обвих ръце около нея, защото бях удовлетворен. Погалих косата й и се потърках в нея. Опитваше се силно и чувствах нуждата да я докосна и да й покажа, че разбирам това. Че осъзнавам колко трудно бе за нея да остави настрани притеснението си да ми помогне. Да е достатъчно смела, когато няма желание да бъде такава.

Ема се скова от изненада в ръцете ми, сякаш не очакваше да бъде докосвана, и след това се успокои. Улових удоволствие в мислите й, както и изненада. Мисли за момент и стигна до осъзнаването, че не е била държана от дълго, дълго време.

В този момент се заклех, че половинката ми винаги ще бъде държана и то много. Заслужаваше да знае, че е обичана, и да го усеща често. Заслужаваше грижи и внимание.

„Ела“, казах й. „Нека излезем, за да мога да променя формата си.“

Съпротивата й отстъпи на развеселеност.

„Предполагам, че не можеш да го направиш тук.“ Визуализира как се променям вътре и апартаментът, в който стояхме, се разпада около нас. Трябваше да се изкискам при това. Дори аз не съм толкова луд, за да разруша дома ни, без значение колко време щяхме да прекараме в него.

Хванах ръката й и я изведох навън, внимателно душейки въздуха, заради инстинктите, които настояваха да се уверя, че навън е безопасно за нея. Не усетих мирис на непознати. Нито други хора, метални дракони, нищо, което да показва, че наоколо има някого. Добре. Не ме интересува колко силно искам да се трансформирам, няма да рискувам безопасността на половинката си.

— Чисто ли е? — попита тя, поглеждайки ме.

„Чисто е“, съгласих се. „Отстъпи.“ Погалих бузата й леко с ноктите си и пристъпих напред. Трептях от очакване — не, нужда — при мисълта за променяне. Имах чувството, че е било прекалено отдавна. С последно докосване на ума на Ема затворих очи… и се освободих.

Ахх.

Толкова е хубаво да бъда в люспите си отново. Леки пламтящи убождания, но не съвсем болезнени, се придвижиха през крилата ми и протегнах крайниците си, прегръщайки усещането за бойната ми форма. Отворих очи и разперих крила, решен да проверя каква е повредата.

Ема стоеше наблизо с ръце на устата си и тревога на лицето.

„Добре ли си?“

„Не ме болят“, казах й, разтягайки ги. Не е напълно вярно. Боляха ме, но това е болката като от стар зъб или неизползван дълго време мускул. Освен това не се разтягаха както трябва и ги огънах по-силно, знаейки, че сухожилията трябва да се разпънат повече, че ципата на крилото трябва да поеме бриза. Вместо това ги чувствах… дебели. Тежки.

Тромави.

Не мога да летя. Знам това дори докато се опитвах да ги разтегна. Има лекота в крилото, когато летиш, а моите ги чувствах тежки и обемисти. Сгънах ги напред, опитвайки се да видя. Белязана тъкан е на мястото на някога деликатните мембрани, плътни и непохватни. Няма да ме издигнат.

Знаех го. Знаех, че това ще се случи, и все пак сега почувствах разочарование. Имах надежда… и все пак това е още едно нещо, което Азар ми отне. Слабият гняв започна да се издига в ума ми отново, ставайки все по-силен. Все по-гъст, като унищожените ми криле…

Половинката ми ме погледна разтревожено и се придвижи напред, все още притиснала пръсти към устата си.

„Може ли да видя?“

Наведох едното крило за нея и тя леко придвижи ръка над него. Странно, въпреки дебелите мембрани, можех да почувствам докосването й. Поне е нещо.

— Болят ли те? — попита тя.

„Стегнати са. Не мога да ги разтегна правилно“, казах й и демонстрирах. Разтегнах крилото, докъдето мога, но успях само наполовина. „Ако ги разтегна по-нататък, ще се разкъсат. Няма значение.“

Тя изглеждаше замислена. Ръката й погали крилото ми отново.

— Помня, че когато брат ми беше по-млад, нарани крака си, играейки софтбол. Не помня каква му беше раната. — Изглеждаше ядосана за момент и почувствах раздразнението от паметта й, докато се опитваше да си спомни. — Но помня, че ходи на физиотерапия и ми каза, че са правили доста разтягания.

„Разтягания?“

Ема кимна и погали крилото ми.

— Може би можем да опитаме нещо такова. И мога да намеря някакъв лосион от някоя аптека наоколо, за да мажем крилата ти и да се опитваш да ги разтягаш и да направим плътта по-еластична. — Наведе глава. — Чудя се дали можем да намерим книга за физиотерапия? Трябва да намерим библиотека или книжарница. — Кимна на себе си и почувствах решителността в нея. — Как се чувстваш като цяло?

Свих нокти. Трудно е да преодолея разочарованието си за крилата ми, но се принудих да се фокусирам.

Освен че крилата ми са безполезни, се чувствах добре. Гърбът, крайниците ми и опашката ми са силни. Всичко е силно. Наведох се и подуших половинката си, която изглеждаше толкова малка и далеч по-деликатна сега.

„Добре съм.“

Тя ме погледна с разтревожени, тъмни очи.

— Умът ти? Няма да… знаеш, да го загубиш? — Погледът й се придвижи по мен. — Мога да кажа, че не се чувстваш… сто процента на себе си. Просто се тревожа.

„Ако не беше тук, щях да се предам на лудостта“, признах. Дори сега чувствах ударите на яростен гняв и щеше да бъде прекалено лесно да се плъзна в него. Заради нея, обаче, направих най-доброто, за да го игнорирам. Тя е единствената причина ума ми да е толкова чист, затова се фокусирах върху нея. Върху решителността й. „Наистина ли мислиш, че можем да поправим крилете ми?“

— Можем да опитаме, нали? — Тя се поколеба, след това се пресегна да докосне златния ми нос. Почувствах светкавица на страх в нея и застанах възможно най-неподвижно със затворени устни, за да не я уплаша с размера на зъбите си, и я оставих да ме разгледа. — Много по-голям си така и по-плашещ, отколкото помня.

— Казах й, че няма да я нараня, но все още имаше следа от страх в края на ума й, страх, който се опитваше да скрие от мен.

Докоснах ума й нежно.

„Никога няма да те нараня, половинке. И ако мислиш, че можеш да поправиш крилете ми, ти вярвам.“

— Няма да е забавно — каза ми Ема. — И вероятно ще боли. Дори не знам как става, но можем да опитаме.

„Кажи ми какво трябва да направя и ще го направя.“

Умът й се изпълни с картини, докато се кискаше.

— Всъщност мисля, че аз трябва да го направя, не ти. — Изпрати ми картини, в които тя мажеше лосион по крилата ми, буташе мембраните и ги „разтягаше“ на земята, докато лежах неподвижен. — Ще направим каквото можем.

„Ще направиш това за мен?“ Смирен съм от това колко е щедра.

Тя изглеждаше изненадана.

— Разбира се, Зохр. Моя е вината за ситуацията. Как да не правя нищо?

Побутнах я с носа си. Исках да погаля гърлото й, но тя е прекалено малка, а аз прекалено голям, затова се задоволих да я бутна по рамото и косата с носа си.

„Защо се виниш? Аз виня Азар.“

— Но ако не беше фактът, че трябваше да ме спасяваш…

„Винаги ще те спасявам. Ти си половинката ми. Няма друга опция за мен. Няма Зохр без Ема, вече не. Свързани сме по дух. Ще идвам за теб и ще те спасявам, винаги. Никога няма да те наранят отново.“

Вместо да бъде уверена от обещанието ми, тя изглеждаше разтревожена.

— Заради това те хванаха.

„Не съжалявам. Не и щом ме доведе до теб.“

Тя кимна, но не изглеждаше много убедена.