Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (8) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

VIII

За щастие Харди живее достатъчно дълго, за да не остане в клопката нито на постиженията си, нито на неуспехите си. Така той е имал възможността да се съсредоточи върху постиженията си, може би с едно допълнително усещане за тяхната човещина или може би, независимо от това усещане. Ето едно от тях — стихотворението, наречено „После“. Написано е около 1917-а, когато доста хора около него са били заети да убиват събратята си, а нашият поет е бил седемдесет и седем годишен:

Щом Сегашното Време залости врата след престоя ми слабоват

и след ден-два нов май плесне с листи — зелени криле,

нежно — мъхести като коприна, дали съседите ми ще си рекат:

„Той ги виждаше тия неща, и не виждаше зле“?

 

Ако в здрач си отида, когато, сякаш по-неусетно от мигване даже,

хладно — росният ястреб се стрелне през сенките за опора

към усукан от вятър трънак, наблюдател навярно ще каже:

„Според мен неведнъж той е гледал този ястреб в простора.“

 

Ако издъхна сред някоя нощна тъма, пеперудна и душна,

а до мен таралежът потайно запълзи през тревата,

друг човек ще възкликне: „Той бранеше всяка живинка простодушна,

но без полза голяма, пък и вече лежи под земята.“

 

Ако, чули, че вече ме няма, те спрат посред нощ на вратата

и се вгледат в звездния сонм, дето зиме се нароява,

то дали на онез подир мен тиха мисъл ще огрее лицата:

„Да, той имаше усет за тайнството в гледка такава“?

 

И ще каже ли някой, дочул сетната ми камбана в мрака

и между паузите вятъра, дето ми отвява свещта,

за да лумне отново, също както възражда се на камбаните грака:

„Той сега не ги чува, но ги чувстваше тези неща“?

Тези двайсет хекзаметрични стиха са гордост за английската поезия и дължат цялата си сила именно на хекзаметъра. Добър въпрос е на какво по-точно дължим появата на хекзаметъра тук, а отговорът е, че в него старецът може да диша по-свободно. Хекзаметърът не е тук заради своите епични или, все според същата класическа терминология, елегични внушения, а заради своите тристъпни вдихателни и издихателни свойства. На подсъзнателно ниво това удобство се превежда като изобилие от време, като ненужност да се бърза. Хекзаметърът, ако щете, е разтегляне на мига и с всяка следваща дума в „После“ Томас Харди го доразтегля.

Поетичната закачка в това стихотворение е съвършено семпла: докато размишлява върху неизбежната си кончина, поетът рисува стилизирани винетки на всеки от четирите сезона като възможен фон на смъртта му. Забележително добре допълнена от заглавието и освободена от емоционалната инвестиция, която обикновено съпровожда навлизането на поетите в такива теми, стихотворението напредва с темпото на меланхолния размисъл — тъкмо каквото, предполагам, г-н Харди би искал от него да прави. Изглежда обаче, че някъде по пътя стихотворението се изплъзва от контрола му и нещата започват да се случват в разрез с първоначалния план. С други думи, изкуството превзема майсторството.

Но да започнем с началото — а начало тук е пролетта, която е въведена с едно непохватно, почти проскърцващо седемдесетгодишно изящество: едва-що Май влиза в картината и ударението го поразява. Това се набива в очи още по-силно след свръхмайсторското и проскърцващо „Щом Сегашното Време залости врата след престоя ми слабоват“, с великолепното струпване на шипящи съгласни. „Престоя ми слабоват“ е прекрасно словесно съчетание, което някак извиква представа за гласа на поета на тази възраст и така задава тона на останалата част от стихотворението.

Разбира се, трябва да имаме предвид, че разглеждаме цялото произведение през призмата на модерния поетичен идиом — този от края на двайсети век. Това, че някои неща изглеждат приповдигнати и старовремски през тази призма, не означава непременно, че са предизвиквали същия ефект навремето. Като вдъхновител на увъртяното красноречие Смъртта няма равна на себе си и в деня на Страшния съд ще може да цитира колкото щеш примери в своя полза. И по повод на това красноречие ще кажем, че „Щом Сегашното Време залости врата след престоя ми слабоват“ е нещо превъзходно, ако ще и само защото показва, че поетът е по-загрижен за речника си, отколкото за перспективата, която описва. Има покой в този стих, за което допринася и фактът, че ударените думи тук са двусрични и трисрични; неударените срички омаловажават патоса им с аурата си на послепис, или мисъл, дошла впоследствие.

Всъщност разтеглянето на хекзаметъра — тоест на времето — и запълването му започва с „престоя ми слабоват“. Но нещата рязко се ускоряват, когато ударението пада върху „май“ във втория стих, който се състои предимно от едносрични думи. Общото звуково впечатление от втория стих е, че пролетта на г-н Харди е по-богата на листа от който и да било август. От психологическа гледна точка обаче човек добива чувството, че се натрупват определения, които нахлуват доста навътре в третия стих чрез един сложно съставен омировски епитет. Цялостното усещане (въплътено в бъдещето време) е за забавяне на хода на времето, разграфен на отделни секунди, защото точно това са едносричните думи: произнесени — или напечатани — секунди.

„Безпогрешно око за природния детайл“ — възторгва се Айвър Уинтърс по адрес на Харди. А ние, разбира се, само можем да се възхитим на това око, което е толкова остро, че е оприличило на коприна обратната страна на листата — но това става за сметка на слуха. Ако прочетете тези стихове на глас, ще падате и ще ставате на втория и ще мънкате в началото на третия. Накрая ще заподозрете, че поетът е натъпкал тези стихове с толкова природни детайли не заради образността, а заради нуждата от запълване на метричните празноти.

Истината, разбира се, е някъде по средата: реалният природен детайл се равнява на съотношението между едно листо например и наличното място в стиха. Може да стигне, може и да не стигне. Ето как поетът научава стойността на този лист, както и на възможните ударения в рамките на стиха. И за да облекчи сричковата гъстота на горния ред, г-н Харди вкарва в ход почти хорейното определение „нежно — мъхести като коприна“, но това не е поради любов към листенцето или към чувството, предизвикано от него. Ако му беше мило за тях, щеше да ги измести в римна позиция или въобще някак щеше да ги измъкне от музикалното чистилище, където ги откриваме.

И все пак, технически погледнато, този стих и половина действително демонстрира това, което г-н Уинтърс цени толкова много в нашия поет. А пък нашият поет тук напълно съзнателно се перчи с природните детайли, че ги и доизпипва. И това му дава възможност накрая да обобщи с разговорното: „Той ги виждаше тия неща, и не виждаше зле“. Вероятно тази сдържана оценка, фино балансираща паянтовото великолепие на първия стих, е била целта му от самото начало. Тя лесно се цитира и точно поради това поетът я влага в устата на съседите, което пък я изчиства от неловкостта на себеизтъкването и я прави всичко друго, но не и автоепитафия.

Няма как да докажа това — макар че то няма как и да се опровергае, — но на мен ми се струва, че първият и последният стих („Щом Сегашното Време залости врата след престоя ми слабоват“ и „Той ги виждаше тия неща, и не виждаше зле“) са съществували много преди появата на „После“. Съвсем независимо. Природните детайли се оказват между тях по случайност, защото предоставят и рима (при това не особено вдъхновена, та се е налагало да се добавят и определения). Но след комплектуването на всичко това поетът вече е имал строфа, от която е произтекла структурата на стихотворението.

Още един признак за това е неяснотата около сезона в следващата строфа. Бих рекъл, че е есен, тъй като по-нататък строфите се отнасят до лятото и зимата, а ошмуленият трънак изглежда гол и премръзнал. Тази последователност малко изненадва у Харди, който е много добър конструктор на сюжети — тъкмо човекът, който да подреди сезоните в традиционния им правилен ред. След казаното дотук обаче трябва да признаем, че втората строфа излъчва уникална красота.

Тя започва с ново струпване на шипящи съгласни. Отново доказателството и опровержението може да се окажат проблем, но „по-неусетно от мигване даже“ може да се окаже алюзия към Петрарка с неговото „Лети животът и за миг дори не спира^[1]“; а „После“, както знаем, е стихотворение за собствената смърт.

Но дори да оставим настрана първия стих с великолепната му цезура, последвана от съзвучието на двете „о“-та между „по-неусетно“ и „от“, тук имаме изобилие от находки. Първо, натъкваме се на този абсолютно кинематографичен, издържан в забавен каданс епизод за „хладно — росният ястреб“, който се стрелва „през сенките за опора“. А и не бива да изпускаме от внимание избора на думата „сенките“, като се има предвид темата на стихотворението. А след това можем и да поразсъждаваме за този „хладно — росен“ ястреб, и то най-вече за хладно — росната част. Какво, питаме ние, може да означава тази хладна роса, появила се след премигването, но предхождаща „сенките“? Не е ли добре заровена сълза? И не чуваме ли в „се стрелне… за опора/ към усукан от вятър трънак“ една обуздана или потисната емоция?

Може би не. Може би всичко, което чуваме, е натрупването на ударения, които в най-добрия случай извикват в съзнанието, чрез звука на „през/към/от“, образа на блъсканите от вятъра храсти. На този фон един безпристрастен, нереагиращ наблюдател се оказва уместен начин да се изобрази страничният свидетел, лишен от каквито и да било човешки характеристики, сведен единствено до зрението си. „Наблюдател“ е подходящо, тъй като той наблюдава отсъствието на нашия говорител и поради това е невъзможно да бъде описан в детайли: вероятността не може да си позволи да бъде придирчива. По същия начин ястребът, който бие криле като клепачи през „сенките“, се движи през същото отсъствие. Подобното на рефрен „Според мен неведнъж той е гледал този ястреб в простора“ е още по-болезнено, защото реже и в двете посоки: полетът на ястреба тук е толкова реален, колкото и посмъртен.

Общо взето, красотата на „После“ се състои в това, че всичко вътре е умножено по две.

Следващата строфа визира, предполагам, лятото и началният стих ни пленява със своята осезаемост в „пеперудна и душна“, която става още по-осезаема, защото е отделена от смело преместена цезура. Но като говорим за смелост, трябва да отбележим, че само един много здрав човек би могъл да разсъждава за нощната тъмнина в мига на кончината си с равновесие, каквото откриваме в „Ако издъхна сред някоя нощна тъма“. Да не споменаваме пък безцеремонното отношение към цезурата. Единственият знак за възможна тревога е „някоя“ преди „нощна тъма“. От друга страна, „някоя“ е една от онези подръчни тухлички, с които поетът си оправя метриката, когато му се наложи.

Както и да е, но призьорът в този куплет несъмнено е „а до мен таралежът потайно запълзи през тревата“ — а в самия стих това е, разбира се, „потайно“. Краят е не така жив и е със сигурност по-безинтересен, тъй като нашият поет явно се е захванал да печели любовта на публиката със симпатиите си към животинското царство. Напълно излишен жест, защото, като се има предвид темата, читателят и без това е на негова страна. Освен това, ако човек наистина реши да го гони до дупка, може да попита дали таралежът наистина е бил в опасност, че някой е трябвало да го брани. Но на този етап няма какво да се заяждаме. Поетът сам като че ли усеща недостига на плътност тук, което го кара да пришпори хекзаметъра с три допълнителни срички („друг човек“) — отчасти защото скованата реч според него внушава сърдечност, отчасти за да удължи времето на умиращия — или пък времето, в което ще го помнят.

Едва в четвъртия, зимния куплет стихотворението се изправя лице в лице с отсъствието.

Ако, чули, че вече ме няма, те спрат посред нощ на вратата

и се вгледат в звездния сонм, дето зиме се нароява,

то дали на онез подир мен тиха мисъл ще огрее лицата:

„Да, той имаше усет за тайнството в гледка такава“?

Като за начало „чули, че вече ме няма“ включва в евфемистичния си обсег сбогуването на автора със стихотворението, както и заглъхването на предишната строфа. По този начин публиката, по-многобройна от „съседите“, „наблюдател“ или „човек“, бива въведена тук в текста и приканена да играе ролята на „и се вгледат в звездния сонм, дето зиме се нароява“. Това е един изключителен стих; природният детайл тук е ужасяващ в добрия смисъл на думата и на практика предсказва появата на Робърт Фрост. Защото през зимата наистина има „звезден сонм“, тъй като дърветата са голи и въздухът е прозрачен. Ако небесата са чисти, то звездният сонм действително се нароява. Стихът е апотеоз на отсъствието и въпреки това г-н Харди търси начин да утежни положението с „то дали на онез подир мен тиха мисъл ще огрее лицата“. „Огрее“ придава на предполагаемо хладните черти на оня, когото вече го няма, температурата на луната.

Зад всичко това, разбира се, се крие старата тропа за душите на мъртвите, които се приютяват на звездите. И все пак оптическата буквалност на интерпретацията е ослепителна. Излиза, че погледнете ли зимно небе, виждате Томас Харди. Това е то тайнството, за което е имал усет в живота си.

Но е имал усет и за нещо друго по-близко до земята. Докато четете „После“, започвате да забелязвате как от куплет на куплет тези, които го коментират, се появяват във все по-горни стихове. От дъното на първия те се изкачват до върха на петия. Това би могло да бъде съвпадение при всеки друг, освен при Харди. Освен това не бива да изпускаме от внимание развитието им от „съседите“ към „наблюдател“ към „човек“ към „те“ и накрая „някой“. Нито едно от тези имена не е конкретно, нито пък ласкаво. Е, кои са тогава тези хора?

Преди да стигнем дотам обаче, нека научим нещо повече за „някой“ и какво той очаква от него:

И ще каже ли някой, дочул сетната ми камбана в мрака

и между паузите вятъра, дето ми отвява свещта,

за да лумне отново, също както възражда се на камбаните грака:

„Той сега не ги чува, но ги чувстваше тези неща“?

Тук няма определен сезон, което означава „по всяко време“. Декорът е също всякакъв, стига да е някъде из провинцията и в полето да има църква, чиято камбана бие. Картината, описана във втория и третия стих, е хубава, но твърде обикновена, за да има с какво нашият поет да се похвали във връзка с нея. Може би „някой“ има предвид точно умението му да я изобрази, като казва в негово отсъствие: „Той сега не ги чува, но ги чувстваше тези неща“. На всичкото отгоре „тези неща“ са звук; прекъсван от вятъра, но възобновяващ се. Звукът, който се прекъсва, но се възражда отново, може в края на тази автоелегия да бъде видян като самоописателна метафора — и то не защото въпросният звук идва от камбаната, която бие за Томас Харди.

А защото звукът, който на моменти прекъсва, но после пак се възражда, е всъщност метафора на поезията: на поредицата стихотворения, възникнали изпод едно перо, на поредицата стихове, обединени в едно стихотворение. Това е метафора на самото „После“, с всичките му странствания из ударенията и внезапните цезури. В този смисъл сетната камбана така и не спира — във всеки случай не и за г-н Харди. И няма да спре, докато „съседите“, „наблюдателите“, „човекът“, „те“ и „някой“ сме ние.