Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (7) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

VII

Всеки поет се учи от прозренията си и Харди, с изрично заявената си склонност да „оглежда най-лошото до дъно“, сякаш постига полза във — и извлича полза от — „Стихове от 1912–13 г.“. При цялото богатство на детайли и топографски препратки цикълът постига едно универсално, почти надличностно качество, тъй като борави с полюсите на емоционалния спектър. „Най-лошото до дъно“ много добре си пасва с „най-доброто до дъно“, като между тях остава място само колкото да се вмъкне бърза предсмъртна изповед. Сякаш прокарваме палец през страниците на книга от края към началото, преди да я поставим на лавицата.

Само че тя така и не стига до лавицата. Като човек по-скоро на рационалната, отколкото на емоционалната нагласа, Харди, разбира се, съзира в цикъла възможност да поправи онова, което много хора и отчасти самият той считат за лирически недостиг в собствената му поезия. И наистина, „Стихове от 1912–13 г.“ показват съществено отклонение от характерните му гробовни размисли, величави откъм метафизика, но често блудкави откъм чувство. Ето кое обяснява амбициозното търсене там на разнообразна стихотворна архитектура, но най-вече обяснява фиксацията на стихотворението върху началната фаза на брака на Харди: срещата му с една девойка.

На теория тази среща гарантира изблик на положителни чувства и на моменти постига точно това. Но то се е случило толкова отдавна, че оптиката на интро- и ретроспекцията често пъти се оказва недостатъчна. Като такава тя бива неволно заменена с лупата, през която нашият поет си умува върху любимите му безкрайности, Иманентни воли и тем подобни, които му дават възможност да „оглежда най-лошото до дъно“.

Но той, изглежда, няма и други инструменти: винаги, когато се изправи пред избор между някоя трогателна или по-рязка реплика, обикновено избира втората. Това може да се отдаде на някои аспекти от характера или темперамента на г-н Харди; а още по-уместно би било да се отдаде на изкуството му.

Защото поезията за Томас Харди е преди всичко инструмент на познанието. Кореспонденцията му, както и предговорите му към различни негови издания, изобилстват от омаловажавания на статута на поета; там той често изтъква, че поезията за него е като дневник и има коментарна роля. Мисля, че можем да приемем думите му за чиста монета. Освен това не бива да забравяме, че човекът е самоук, а самоуките винаги са се интересували повече от същността на това, което учат, отколкото от съпровождащите я факти. В сферата на поезията това се изразява в акцентуване върху откровението, често пъти за сметка на хармонията.

Няма спор, че Харди е положил неимоверни усилия да овладее хармонията и майсторството му често граничи със съвършенството. Въпреки това то си остава само майсторство. Той не е гений на хармонията; стиховете му рядко запяват. Музиката в стиховете му е мисловна музика, но като такава е абсолютно уникална. Най-силната отличителна черта на поезията на Томас Харди е, че формалните й аспекти — рима, метрика, алитерация и т.н. — са именно аспекти, подчинени в служба на мисълта му. С други думи, те рядко генерират тази сила; основната им дейност е да въведат идеята и да не й се пречкат в краката.

Предполагам, че ако можехме да го попитаме какво харесва повече в едно стихотворение — прозрението или структурата, — той би направил опит да се изплъзне, но в крайна сметка би дал отговора на самоукия: прозрението. Следователно това е критерият, по който човек трябва да оценява творчеството му и в частност този цикъл. Защото в това изследване на крайностите на отчуждението и привързаността той е търсел да стигне до дъното на човешкото прозрение, а не до себеизява. В този смисъл нашият предмодернист няма равен на себе си. Отново в този смисъл неговите стихове са наистина вярно отражение на самото изкуство, чиято сфера на действие също е синтез на рационалното с интуитивното. Може да се каже обаче, че той някак си обръща работата: интуитивен е към веществото на творбата си, а крайно рационален към формалните особености на стиха.

За това си плаща скъпо и прескъпо. Добър пример в случая е стихотворението „Под лунната светлина“, което е написано две години по-късно, но в известен смисъл пак е част от „Стихове от 1912–13 г.“ — ако не обезателно тематично, то със сигурност като психологически вектор.

„Самотни ми работнико, ти тук

защо пред гроба й стоиш без звук

вторачен в него, сякаш няма друг?

 

С молбата си в изпитите очи

духа от гроба й току-речи

си вдигнал посред лунните лъчи!“

„Глупако, хора виждам всеки ден,

но никого от тях не ща освен

духа й, ала де късмет за мен!“

 

„Разбрах — обичал си я, без съмнение,

през глад и пир, през зной и наводнение

и след смъртта й сам потъна в тление?“

 

„Грешиш: жената тук не бе щастлива,

към нея любовта ми бе свидлива,

не я ценях, докато беше жива.“

Като много други стихотворения на Харди това някак също се вслушва назад към фолклорната балада с нейните диалози и елементи на социален коментар, фалшиво романтичното начало и натрапчивият лапидарен тон на тристишията — да не говорим пък за заглавието — предполагат наличието на полемичен аспект в „Под лунната светлина“, ако го разглеждаме на фона на съвременната поетична реч. Иначе стихотворението очевидно е „вариация на тема“, доволно често използвана в поезията на Харди.

Обертонът на социалния коментар, често пъти доста остър в баладите, тук е някак приглушен, макар и не напълно. По-скоро е подчинен на психологическия обрат на творбата. Изключително съобразително от страна на поета е да направи точно „работник“, а не някакъв градски минувач подигравчия, носител на съдържателното, ужасяващо прозрение, разкрито в последната строфа. Защото в литературата обикновено се приема, че разкъсаното от криза съзнание е приоритет на образованите класи. Пред нас обаче е недодяланият работник, почти плебей, който натежава едновременно с най-застрашителното и най-трагичното самопризнание, което можем да срещнем в поезията на Харди.

И въпреки че синтаксисът е достатъчно ясен, метриката — издържана, и психологията — проникновена, самото структуриране на поемата подкопава интелектуалните й постижения с тази тройна рима, която не е оправдана ни от историята, ни — което е още по-лошо — от собственото си качество. С две думи, работата е компетентна, но не особено удовлетворяваща. Схващаме посоката на творбата, но не десетката на мишената й. Ала що се отнася до истината на човешкото сърце, този вектор може да се окаже достатъчен. Човек си представя, че точно това си е мислел поетът по този и по много други поводи. Защото от вглеждането в „най-лошото до дъно“ ослепяваш за самия себе си.