Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (3) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

III

Томас Харди е роден през 1840 и е умрял през 1928 година. Баща му е бил зидар, нямал е възможност да го изучи в университета и вместо това го дал чирак на един архитект на църкви. Той обаче сам изучил древните класици и писал в свободното си време, додето успехът на „Далече от безумната тълпа“ не му дал шанс да напусне работа на 34-годишна възраст. По този начин литературната му кариера, която започва през 1871-а, се разделя съвсем отчетливо на две почти равни части, викторианска и модерна — кралица Виктория умира, удобно за целта, през 1901 г. Двете понятия, трябва да имаме предвид, са само условни наименования, но ще ги използваме за икономия, за да спестим малко сили. Няма нужда да се втренчваме задълго в очевидното. Във връзка с нашия поет думата „викториански“ обхваща Робърт Браунинг, Матю Арнълд, Джордж Мередит, брата и сестрата Росети, Олджърнън Чарлз Суинбърн, Тенисън, разбира се, както и, съвсем логично, Джерард Манли Хопкинс и А. Е. Хаусман. Към всички тях можем да прибавим самия Чарлз Дарвин, Карлайл, Дизраели, Джон Стюарт Мил, Ръскин, Самюъл Бътлър, Уолтър Пейтър. Но да спрем тук. Изброените имена дават добра представа за умствените и стилистичните параметри — или ограничения, валидни във времето, когато е живял нашият поет. От тях нека изключим кардинал Нюман, тъй като нашият човек е бил биологичен детерминист и агностик. Нека изключим и сестрите Бронте, Дикенс, Такъри, Тролъп, Робърт Луис Стивънсън и някои други белетристи, защото те са означавали нещо за г-н Харди само докато той е бил един от тях, но и когато сяда да пише „Вечерният дрозд“ — първото ни стихотворение:

Вечерният дрозд

Поспрях до порта край дъбрава

сред Мраз призрачно сив,

де зимна дрипа се смрачава

в око на ден мъждив.

Хмелът се гънеше в небето

като разбита лира,

в такъв ден всеки от полето

край огъня се свира.

 

В пейзажа остър бе прострян

трупът на този Век,

навъсен свод му бе саван,

а вятър — гробен ек.

Древният пулс на кълн и цвят

бе свит под пласт студен

и всеки дух на тоя свят

бе тъжен като мен.

 

Не щеш ли, глас се извиси

сред клоните неради

и с бурна песен разгласи

за радост без прегради

един стар дрозд, въздребен, сух,

оплешивял голтак

бе тръгнал да простреля

с дух нарастващия мрак.

 

Тъй скромен повод за сола

на химни за прослава

бе вписан в земните дела

на всяка твар тъдява,

че мисля, сякаш чувах в таз

щастлива здрачна рима

надежда в знаещия глас —

за мен недоловима.

Тези трийсет и два стиха са най-антологизираното стихотворение на Харди, което обаче не е най-характерната му творба, защото е крайно изразително. Може би тъкмо затова попада толкова често в антологии — макар че, ако не броим един-едничък стих в него, то би могло да бъде написано на практика от всеки, който има талант и поназнайва що е вдъхновение. Такива ги има мнозина в английската поезия, особено в края на XIX и началото на XX век. Стихотворението е много изразително и бистро, речта му е гладка, а структурата надава консервативно ухо към баладата. Тезата е ясна и изведена от край до край. С други думи, тук истинския Харди почти го няма. Затова моментът е подходящ да ви кажа какво представлява истинският Харди.

Истинският Харди е поет, който според собственото му признание „мразел гладкия стих“. Това щеше да звучи ексцентрично, ако не бяха шестте века поезия, преди да дойде неговата — и ако не му дишаше във врата самият Тенисън. Всъщност нагласата му не е много различна от тази на Хопкинс, пък и творческите им подходи си приличат. Тъй или иначе, стихът на Томас Харди е доста претоварен, наблъскан е с ударения, пълен е със задръстени съгласни, с прозяващи се гласни, синтаксисът му е извънредно увъртян, а тромавите му тежкотоварни фрази наддават още повече на тегло заради немарата в подбора на думите. Конструкцията на строфите му е уше-, оче- и умопомрачителна и по един неподобаващ начин не се повтаря през стихотворенията.

Защо тогава ни го натрапват, ще попитате вие. Защото изреденото дотук е било съзнателно, а в светлината на това, което става в английската поезия през остатъка от века, е било и съвсем пророческо. Най-напред ще кажа, че преднамерената тромавост в стиховете на Харди не е просто естествен стремеж на един нов поет да си изкове собствен стил, макар че играе и тази роля. Нито пък би следвало да тълкуваме повърхностната грапавина единствено като бунт срещу високата музикалност и блясъка при постромантиците. При постромантиците това са между другото възхитителни качества и затова не би следвало да приемаме за чиста монета цялата тая теза за бунта на Харди или на когото и да било другиго срещу тях. Ако въобще следва да й обръщаме внимание. Възможно е, мисля, едно друго, по-земно, но и по-метафизично обяснение на Хардиевия стил, който сам по себе си е едновременно земен и метафизичен.

Всъщност метафизиката е винаги земна, нали? И колкото е по-земна, толкова по-метафизична става тя, защото земните неща и техните взаимодействия са предният фронт на метафизиката: те са езикът, чрез който се изразява материята. А този език е надарен с изключително увъртян синтаксис. Тъй или иначе, в своите стихове Харди всъщност търси според мен ефекта на правдоподобието, усещането за достоверност в речта си, за автентичност, ако щете. Колкото е по-тромаво, вероятно е смятал той, толкова по-достоверно звучи. Или поне по-безизкусно, по-истинско. Тук трябва да си припомним, че той е и романист — макар дано да е за последен път. А романистите мислят за такива неща, нали? Или нека го кажем по-патетично: той е бил човек, склонен да мисли за такива неща, и тъкмо това го е направило романист. И все пак същият този човек, който е станал романист, е бил и преди, и след това поет.

Тук стигаме до нещо извънредно важно, ако искаме да разберем поета Харди. Стигаме до въпроса що за човек е бил той — или по-точно що за ум. За момента, боя се, ще трябва да приемете наготово моята преценка, но се надявам, че в рамките на следващия половин час аналогично впечатление ще създадат и стиховете му. Ето значи. Според мен Томас Харди е бил изключително проницателен и съобразителен човек. Казвам „съобразителен“, без да намеквам за нещо отрицателно, но може би най-добре ще е да предпочета „проектантски“. Той наистина „проектира“ стихотворенията си — не като романи, а именно като стихотворения. С други думи, още от самото начало той знае какво е точно стихотворението и накъде ще върви, има представа докъде ще стигнат стиховете му. Почти всяка една от творбите му може отчетливо да се раздели на експозиция, аргументация и развръзка, но не защото ги е структурирал съзнателно, а защото структурата му е била вътрешно присъща. Тя идва всъщност отвътре на Харди и отразява не толкова знанията му в областта на съвременната поезия, колкото — нещо често случващо се със самоуките — неговата гръко-римска начетеност.

Силата на този структуриращ инстинкт обяснява защо Харди не осъществява напредък като стилист, защо не се променя начинът, по който той пише. Ако не броим темите, ранните му стихотворения биха се чувствали съвсем удобно в късните му стихосбирки, и обратно, а към датите и отпратките към местата, където е писал това или онова стихотворение, се е отнасял направо пренебрежително. Освен това най-силно при него не е ухото, а окото, и подозирам, че е гледал на творбите си по-скоро като на печатно слово, отколкото на нещо, което да се декламира. Ако беше рецитирал стиховете си на глас, щеше да се запъва, но се съмнявам, че това щеше да го обезпокои и накара да внесе подобрения. Или по-иначе казано, седалището на поезията при него е в ума му. Колкото и площадни да изглеждат някои от творбите му, те са по-скоро представи за площадни обръщения и не изискват непременно да бъдат произнесени като такива. Дори най-чистата му лирика се състои главно от мисловни жестикулации към тази или онази форма на лиричност в поезията и затова й приляга повече да стои на хартия, отколкото да движи устните ви. Трудно можем да си представим г-н Харди да произнася стиховете си пред микрофон; но пък и микрофонът по онова време, доколкото знам, не е бил още изобретен.

Но защо тогава трябва някой да ви го натрапва, ще настоите вие. Защото тъкмо тази безгласност, този слухов неутралитет, ако щете, и това надмощие на рациото над непосредствеността на чувствата правят от Харди пророческа фигура в английската поезия. Така е предпочело бъдещето й. По един странен начин стихотворенията му внушават, че са откъснати от себе си, че не са точно стихотворения, а се преструват на стихотворения. Тук се усеща една нова естетика — естетика, която държи на традицията в изкуството не от любов към поуката или себеутвърждаването, а точно обратното, защото я ползва за камуфлаж, защото по-плътно се слива с фона, без който изкуството нямаше да съществува. Тази естетика разширява територията на изкуството и му позволява да нанесе — където и когато е решило — максимално неочакван удар. Точно тук модернизмът сглупи, но хайде, нека турим пепел на миналото.

От всичко, което казах досега, не бива да правите извод, че Харди е умозрителен. Всъщност поезията му е съвършено лишена от херметична тайнственост. Уникалното в него, разбира се, е изключителната му жажда по безкрайността — и сякаш вместо да я потушат, оковите на традицията още повече я изострят. Тъкмо така въздействат впрочем оковите на нормалния, т.е. несъсредоточения само в себе си интелект. А безкрайността е отдавнашен периметър на поезията. Иначе поетът Харди е безпроблемно понятен — не ви трябва някаква специална философска подготовка, за да го оцените по достойнство. Можете даже да го наречете реалист, тъй като стиховете му съдържат огромен запас от физическата и психологическата действителност на неговата епоха. От това, което хората за удобство наричат „викторианска Англия“.

И все пак някак не ви се ще да го наречете викторианец. Не просто заради годините му на раждане и смърт, а рязко повече заради споменатата жажда по безкрайността — същото го прави и преди всичко поет. Човек, който има какво да ви каже за вашия живот, независимо от това кога и къде е изживял своя. Само че при Харди, като кажете „поет“, не виждате бляскав събеседник или охтичав младок, който трескаво скрибуца, понесен на вълната на вдъхновението, а един бистроок и възсухичък човек, плешив и среден на ръст, мустакат и с орлов нос, който грижливо композира своите непохватни, но лишени от разкаяние стихове горе в мансардата си и понякога се смее над постигнатия резултат.

Натрапвам ви го най-вече заради този смях. За мен този поет се откроява като много модерна фигура не само защото стиховете му съдържат висок процент екзистенциални истини, а заради недвусмислената им самоосъзнатост. Сякаш стихотворенията му ви казват следното: да, ние помним, че сме изкуствени изделия, и тъкмо заради това не се стараем да ви прелъстим с нашата истина. Всъщност нямаме нищо против, ако ви звучим като отживелици. Ако при все това този поет, момчета и момичета, ви се стори костелив орех, ако стилът му ви изглежда старомоден, не забравяйте, че проблемът може да не иде от автора, а да си е лично ваш. Старомоден стил не съществува; има само съкратени лични езикови фондове. Ето защо днес например на Бродуей няма да видиш Шекспир. Явно съвременната публика има повече проблеми със стила на барда, отколкото са имали посетителите на театър „Глоуб“. Ето ви на̀ прогрес — най-безмозъчното нещо на този свят е ретроспекцията от гледна точка на прогреса. А сега да се захващаме с „Вечерният дрозд“.