Йосиф Бродски
В ухажване на неодушевеното. Четири стихотворения на Томас Харди (2) (Лекция от курса „Теми в съвременната лирическа поезия“, изнесена в колежа Маунт Холиок през есента на 1994)

II

Тези неща, без съмнение, ви се струват доста спорни. На всичко отгоре вероятно се чудите с кого точно спори човекът пред вас. Вярно е, че литературата за поезията на Томас Харди не е нищо особено. Има издадени две-три монографии; те са, общо взето, докторски дисертации, превърнати в книги. Има и две-три биографии на поета, между които една, която е излязла изпод собственото му перо, макар че на корицата стои името на жена му. Те си струват четенето, особено последната — ако вярвате (какъвто, мисля, е случаят), че ключът за тълкуването на произведението е скрит в живота на автора му. Ако пък вярвате в обратното, най-добре ги подминете, тъй като тук пряко ще се заемем с творчеството на поета.

Предполагам, че по принцип не ми харесва практиката да се гледа на този поет през призмата на всички, които идват след него. Първо, в огромната част от случаите тия, които идват след него, живеят и пишат къде в относително, къде в абсолютно неведение относно съществуването на Харди поета — особено пък отсам Атлантическия океан. Фактът, че за творчеството му е писано толкова малко, свидетелства именно за това неведение, както и за днешния му отглас. Второ, няма смисъл, най-общо казано, да преценяваме по-големите през призмата на по-малките, колкото и тия последните да са гласовити и многобройни. Не се занимаваме с астрономия. И най-вече, понеже Харди го има и като романист, този последният уврежда зрението на критиците още от самия праг и те не могат да устоят на изкушението да прикачат белетриста към поета и неизбежно да снижат вследствие на това статута на стиховете — тъй или иначе, критиците не пишат поезия.

За един критик перспективата да се захване с творчеството на Харди изглежда доста неясна. Най-напред, ако животът на даден човек е ключ към творчеството му, според както твърди традицията, значи в случая с Харди въпросът всъщност е: кое творчество? Дали в този роман или пък в онова стихотворение са отразени точно еди-кои си ядове в живота му и ако е така, защо тогава не ги е отразил и в другата форма? Ако е избрал за целта романа, за какво е стихотворението? И обратно. Особено след като романите в цялостното му творчество са девет на брой, а стихотворенията — около хиляда. Кои от тях са, по фройдовски казано, сублимация? И как така човек все си сублимира чак до 88-годишна възраст — защото Харди пише стихотворения до самия си край (последната му, десета стихосбирка излиза посмъртно)? Трябва ли да теглим черта между романиста и поета, или е по-добре да ги турим заедно, в съгласие с майката природа?

Аз бих предложил да ги разделим. Точно това и ще направим в тази стая. Накъсо казано, не бива да се гледа на един поет през друга призма, освен тази на стиховете му. Плюс това, прецизно погледнато, Харди е бил романист само двайсет и шест години. И тъй като знаем, че покрай романите си той е писал и стихове, би могло да се твърди, че е бил поет цели шейсет години. Поне за последните трийсет от живота му няма какво друго да се каже. Когато „Невзрачният Джуд“ — последният и по мое мнение най-големият му роман — получава отрицателни отзиви, той изоставя прозата и се съсредоточава изцяло върху поезията. Само това дори — тия трийсет години писане на поезия — стига, за да му се даде титлата „поет“. В това поле трийсет години са в края на краищата една средна кариера, да не кажа живот.

Така че нека оставим настрана майката природа. Нека се обърнем към самите стихотворения на поета. Или по-другояче казано, нека имаме предвид, че човешките произведения са не по-малко органични от шедьоврите на природата, които, ако вярваме на нашите природоизпитатели, са също така плод на неимоверна селекция. На този свят, най-общо казано, има два начина да бъдеш близко до природата. Единият е да се съблечеш по бельо или даже до голо, да се изложиш, един вид, на природните стихии. Това е Лорънсовият подход, възприет във втората половина на този век от мнозина малоумни драскачи — особено, уви, у нас. Най-добър пример за другия подход е следното четиристишие, написано от големия руски поет Осип Манделщам:

Природата е Рим — и виждаме това:

там гражданската мощ е отразена в сгради,

прозрачният простор е цирк от синева,

сред форум на поля и горски колонади. *

Както казах, Манделщам е руснак. Но горното четиристишие е все пак подходящо за илюстрация, защото, колкото и странно да звучи, то е по-близко до Томас Харди, отколкото каквото и да било от англичанина Д. X. Лорънс.

Сега обаче искам да минем заедно с вас няколко стихотворения от г-н Харди, които, надявам се, сте научили наизуст. Ще ги четем стих по стих не само за да изостря апетита ви по този поет, но и за да ви дам възможност да проследите процеса на селекция, който тече в рамките на композицията, като отразява и — позволете ми да се изразя така — засенчва аналогичния процес, описан в „Произход на видовете“, ако не заради друго, то поне заради туй, че плод на последния сме самите ние, а не стиховете на г-н Харди. Затова ми разрешете да се поддам на чисто дарвиновското логическо, а и хронологическо изкушение да разгледам само стихотворенията, които принадлежат към споменатия 30-годишен период, т.е. към стихотворенията, написани от Томас Харди през втората част от творческата му кариера, което освен това означава и „през нашия век“. Така оставяме назад романиста.