Уилиям Макдоналд
Истинско следване на Христос (8)

Вяра

Не може да има истинско ученичество без дълбока и безусловна вяра в живия Бог. Човекът, който ще върши подвизи за Бога, трябва най-напред да Му се довери напълно. „Всички гиганти на вярата са били слаби хора, които са извършили велики дела, защото са разчитали, че Бог е с тях“ — Хъдсън Тейлър.

Истинската вяра се основава на някакво обещание, което Бог е дал — някаква част от Неговото Слово. Това е важно. Вярващият най-напред прочита или чува някакво обещание от Господа. Светият Дух взима това обещание и го разкрива на сърцето и ума му по много личен начин. Вярващият осъзнава, че Бог му е говорил пряко. С пълна увереност в истинността на Този, който е обещал, той смята обещаното за така сигурно, като че е вече изпълнено, въпреки че, погледнато по човешки, то може да е невъзможно.

Това може да стане с някоя заповед, вместо с обещание. За вярата няма разлика. Ако Бог заповядва, Той дава и силата. Ако Той казва на Петър да тръгне по водата, Петър може да бъде сигурен, че нужната способност ще му бъде дадена (Мат. 14:28). Ако Той ни заповядва да проповядваме благовестието на всяко създание, можем да сме сигурни, че ще имаме нужната благодат (Марк 16:15).

Вярата не действа в областта на възможното. Няма слава за Бога в онова, което е възможно по човешки. Вярата започва там, където човешките способности свършват. „Царството на вярата започва там, където възможното свършва и където виждането и разумът се провалят“ — Георг Мюлер^[1].

Вярата казва: „Ако «невъзможно» е единственото възражение, тогава може да стане!“.

„Вярата въвежда Бога на сцената и затова тя не познава такова нещо като невъзможното — да, тя се присмива на невъзможното. Според преценката на вярата Бог е великият отговор на всеки въпрос — великото решение на всеки проблем. Тя се опира изцяло на Него и следователно за вярата няма никакво значение дали ще са шестстотин хиляди (лева) или шестстотин милиона. Тя знае, че Бог е вседостатъчен. В него вярата намира източника на всичко. Неверието пита: «Как може да бъде това?». Неверието е пълно с въпроси Как, но на сто хиляди Как вярата има един велик отговор: Бог“ — Чарлз Макинтош^[2].

От човешка гледна точка за Авраам и Сара беше невъзможно да имат дете. Но Бог беше обещал. И за Авраам имаше само едно невъзможно нещо — Бог да го излъже.

„Авраам, надявайки се, без да има причина за надежда, повярва, за да стане баща на много нации, според казаното: «Толкова ще бъде твоето потомство». И без да отслабне във вяра, като виждаше, че тялото му е вече замъртвяло — тъй като беше на около сто години — както и мъртвостта на Сарината утроба, не се усъмни в Божието обещание чрез неверие, а се укрепи във вяра, като отдаде слава на Бога и като беше напълно уверен, че това, което Бог е обещал, Той е силен и да го изпълни“ (Римл. 4:18-21).

Вярата се уповава на обещаното.

Гледа само на Господа в плана.

Смело се смее над невъзможното

и простичко казва: „Ще стане!“.

Нашият Бог е Специалист по невъзможното (Лука 1:37). Няма нищо мъчно за Него (Бит. 18:14). „Онова, което е невъзможно за човеците, за Бога е възможно“ (Лука 18:27).

Вярата се опира на Неговото обещание: „Всичко е възможно за този, който вярва“ (Марк 9:23) и възкликва заедно с Павел: „Всичко мога чрез Исус Христос, който ме подкрепя“ (Фил. 4:13).

Съмнението вижда главно пречките —

Вярата забелязва пътечките!

Съмнението казва: Все по-тъмно става! —

Вярата: Виж, вече се развиделява!

Съмнението се колебае винаги, на всяка крачка —

Вярата стремително се към върха изкачва!

Съмнението пита: Кой ли вярва? —

Вярата говори: Аз, аз вярвам!

Тъй като вярата борави със свръхестественото и божественото, тя невинаги изглежда „разумна“. Не беше проява на „здрав разум“ от страна на Авраам да напусне родината и дома си, без да знае къде отива, просто защото Бог му беше казал да го направи (Евр. 11:8).

Не беше много практично от страна на Исус Навиев да атакува Ерихон без специално въоръжение (Ис. Нав. 6:1-20). Хората от света биха се изсмели на такава лудост. Но той успя!

Всъщност вярата е най-разумното нещо. Какво по-разумно от това, едно творение да се довери на своя Творец? Лудост ли е да вярваш на Един, който нито може да излъже, нито да се провали, нито да сгреши? Да се довери на Бога е най-смисленото, разумно и практично нещо, което човек може да направи. Това не е скок в тъмното. Вярата изисква най-силното доказателство и го намира в непогрешимото Слово на Бога. Никой никога не Му се е доверявал напразно. Никой няма и да го направи. Вярата в Бога не носи никакъв риск: тя е сигурна.

Вярата действително прославя Бога. Тя Му дава правилното място — като на един, който е напълно достоен за доверие. От друга страна, неверието опозорява Бога, защото Му приписва лъжа (1 Йн. 5:10). То предизвиква Светия Израилев (Пс. 78:41).

Вярата също така поставя човека на правилното му място: смирен просяк, паднал в праха пред великия Господар на вселената.

Вярата е обратното на виждането. Павел ни напомня, че ходим с вяра, а не с виждане (2 Кор. 5:7). Да ходим с виждане означава да имаме видими средства за нуждите си, да притежаваме съответни запаси за бъдещето, с помощта на човешкия си интелект да се подсигурим срещу неизвестни рискове. Ходенето с вяра е точно обратното: то означава всеки момент да разчитаме само на Бога. То е една непрекъсната криза на зависимост от Бога. Плътта се стряска от положението на пълна зависимост от един невидим Бог. Тя се опитва да се подсигури срещу възможни неприятности. Ако не вижда точно накъде отива, тя е склонна да изпадне в пълна нервна криза. Но вярата върви напред в пълно послушание на Божието Слово, издига се над обстоятелствата и се доверява на Бога за посрещането на всички нужди.

Всеки ученик, който е решил да ходи с вяра, може да бъде сигурен, че вярата му ще бъде изпитана. Рано или късно той ще бъде доведен до изчерпване на човешките си възможности. В такава крайност той ще бъде изкушен да се обърне за помощ към другите хора. Но ако той наистина се доверява на Бога, ще гледа само към Него.

„Да разкрия — пряко или непряко — нуждите си на човешко същество е бягство от живота на вяра и е голямо оскърбление за Бога. Това е всъщност предателство към Него. То е равносилно на това да кажа, че Бог ме е изоставил и сега трябва да търся помощ от другаря си. Това е да се откажа от живия извор и да се обърна към един пробит варел. Да поставя едно творение между душата си и Бога, като по този начин ограбвам себе си от огромни благословения, а Бога — от подобаващата Нему слава.“

Чарлз Макинтош

Естествената нагласа на ученика е да желае да расте във вярата (Лука 17:5). Той вече се е доверил на Христос за спасението на душата си. Сега се опитва да разшири областите от живота си, които са предадени под властта на Христос. Когато се сблъсква с болести, страдания, трагедии и загуба на близки, той опознава Бога по един нов и по-интимен начин и вярата му укрепва. Той доказва верността на думите „Тогава ще знаем дали следваме да познаваме Господа“ (Осия 6:3). Колкото повече открива Божията вярност, толкова по-ревностен ще бъде за това, да Му се доверява за все по-големи неща.

Тъй като вярата е от слушане, а слушането — от Христовото слово, ученикът трябва да копнее да е „напоен“ с Писанията — да ги чете, да ги изучава, да ги запомня наизуст, да размишлява над тях ден и нощ. Те са картата и компасът му, неговият водач и утешител, фенерът и светлината му.

В живота на вяра винаги има място за напредък. Когато четем за онова, което е било извършено чрез вяра, осъзнаваме, че сме като малки деца, които си играят на брега на безбрежен океан. Подвизите на вярата са ни дадени в Евреи 11 гл. Те стигат до внушителна кулминация в стихове 32-40:

И какво повече да кажа? Защото няма да ми стигне време да говоря за Гедеон, Варак, Самсон и Йефтай, още и за Давид, и за Самуил, и за пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затваряха устата на лъвове, угасяха силата на огъня, избягваха от острието на меча, от слабост ставаха силни, ставаха силни в бой, обръщаха в бяг чужди войски. Жени приемаха мъртвите си възкресени, а други бяха мъчени, като не приемаха да бъдат освободени, за да получат по-добро възкресение. Други бяха подлагани на изпитания от подигравки и бичувания, а още и окови и тъмници, бяха убивани с камъни, изкушавани, разрязвани с триони, умираха, заклани от меч, скитаха се в овчи и кози кожи, като търпяха бедствия, лишения и страдания; тези, за които светът не бе достоен, се скитаха по пустините и планините, по пещерите и рововете на земята. Но всички тези, макар и да бяха засвидетелствани чрез вярата, не получиха изпълнението на обещанието, да не би да достигнат в съвършенство без нас; защото за нас Бог беше предвидил нещо по-добро.

Една последна дума! Вече споменахме, че ученик, който ходи с вяра, ще бъде считан за мечтател или фанатик от хората в света или дори от други християни. Но е добре да помним, че „вярата, която дава на човек да «ходи с Бога», без съмнение ще му помогне и да оценява правилно мислите на хората“ — Ч. Макинтош.