Уилиям Макдоналд
Истинско следване на Христос (11)

Световно господство

Целта

Бог ни е призвал да владеем света. Той никога не е имал за нас намерението да се родим благородници, а да умрем просяци.

Целта Му не е била да прекараме живота си като „дребни чиновници в западащо предприятие“. Когато първоначално Господ е създал човека, Той му е дал господство над земята. Увенчал го е със слава и чест и е покорил всичко под краката му. Човекът е бил облечен с власт и достойнство — само малко по-долни от тези на ангелите.

Когато е съгрешил, Адам е загубил голяма част от господството, което му е било дадено чрез божествената наредба. Вместо да упражнява неоспорима власт, той е управлявал колебливо едно несигурно царство.

Чрез благовестието в определен смисъл ние можем да си възвърнем господството. Не става дума за власт над ръмжащи кучета или отровни змии. Става дума за правото ни народите да бъдат наше наследство и краищата на земята — наше притежание. „Истинският империализъм е царство на морално чиста и духовна власт; управление и господство чрез очарователното излъчване на един чист и осветен живот“ — Дж. Джоует^[1].

Всъщност това величие на християнското призвание е нещо, което Адам никога не е познавал. Ние сме съработници на Бога в изкуплението на света. „Това е мисията ни — да помажем човеци в името на Господа за царствен живот, за господство над себе си, за служба на царството“ — Динсдейл Йънг^[2].

Трагедията на голяма част от живота ни днес е нашият неуспех да разберем и оценим високото си призвание. Задоволяваме се да прекараме живота си в прегръдка с второстепенното или в усъвършенстване в незначителното. Пълзим, вместо да летим. Слуги сме, вместо царе. Малцина имат видението да завладеят света за Христос. Спърджън^[3] е бил изключение. Той е написал следното енергично послание до сина си:

„Не бих се радвал, ако Бог те е определил за мисионер, да умреш милионер.

Не бих се радвал, ако си годен за мисионер, да паднеш до там, да станеш крал.

Какво са всичките крале, благородници, всички скъпоценности, взети заедно, сравнени с величието да печелиш души за Христос; с великата чест да строиш за Христос; не на чужда основа, а чрез проповядване на Христовото благовестие в недостигнати области?“.

Друго изключение е Джон Мот^[4], добре познат държавник и мисионер. Когато президентът Кулидж му предложил да служи като посланик в Япония, Мот отговорил: „Г-н Президент, откакто Бог ме призова да бъда Негов посланик, аз съм глух за всички други предложения“. Били Греъм разказва за още едно изключение: "Когато компанията „Стандарт Ойл“ търсела в Далечния изток човек за свой представител, тя се спряла на един мисионер. Предложили му десет хиляди, но той отказал. Двайсет и пет хиляди — той отказал. Петдесет хиляди — той отказал! Те попитали: „Защо, какво има?“. Отговорил им: „Цената ви е отлична, но работата ви е твърде дребна. Бог ме е призвал да бъда мисионер“.

Призванието на християнина е най-благородното от всички и ако осъзнаем това, животът ни ще придобие ново значение. Няма повече да казваме за себе си: „… призванието ми е водопроводчик“ или: „… призванието ми е физик“, или: „… призванието ми е лекар“. Ще виждаме себе си като „призван за апостол“, а всичко останало ще бъде просто начин за преживяване.

Ще виждаме себе си като призвани да проповядваме благовестието на всяко създание, да правим ученици от всички народи, да евангелизираме света.

Огромна задача? Огромна — да, но не и невъзможна. Гигантският размер на задачата може да се види от следното представяне на света в миниатюра:

„Ако във въображението си можем да смалим днешното население на света — днес над три милиарда души — до група от хиляда души, живеещи в един-единствен град, ние ще видим следната ярка картина на контрастите:

Шейсет души ще представляват населението на Съединените Щати, всички останали ще бъдат представлявани от 940 души. Шейсетте американци ще притежават 35% от приходите на целия град, останалите 940 — другите 65%.

Трийсет и шест от американците ще бъдат (формални) членове на християнски църкви, 24 няма да бъдат. В града като цяло около 290 души ще бъдат (формални) християни, а 710 няма да бъдат. Поне 80 души в целия град ще бъдат убедени комунисти, а 370 души ще бъдат под комунистическо управление. Вероятно около 70 души в целия град ще бъдат (формални) протестанти.

Триста и трима в целия град ще бъдат бели, 607 — черни или жълти. Шейсетте американци ще имат средна продължителност на живота около 70 г, всичките останали 940 души — средна продължителност под 40 г.

Американците ще притежават петнайсет и половина пъти повече на човек, отколкото всички останали средно взето. Те ще произвеждат 16% от всички хранителни стоки в града, ще изяждат не повече от 1.5% от целия този запас и ще пазят всичко останало за бъдещо използване чрез скъпа техника за консервиране. Имайки предвид, че повечето от 940-те неамериканци гладуват непрекъснато и никога не знаят дали ще имат достатъчно за ядене, ситуацията, създадена от този дисбаланс в снабдяването с храна и наличието на значителни запаси, става съвсем явно, особено на фона на факта, че американците вече изяждат 72% повече от оптималното за нуждите на човека количество. Те дори биха могли да пестят пари, ако раздаваха излишната храна, поради високите складови разходи, но смятат, че това е опасна «дарителска програма на мекушави добротворци».

Шейсетте американци ще имат дванайсет пъти повече електрическа енергия от всички останали, 22 пъти повече въглища, 21 пъти повече петрол, 50 пъти повече стомана и 50 пъти повече битово оборудване.

Групите с най-ниски приходи измежду шейсетте американци ще живеят по-добре, отколкото е средното равнище на останалите жители. На практика почти всички неамериканци в града ще бъдат бедни, гладни, болни и неграмотни. Почти половината няма да могат да пишат или да четат. Повече от половината няма да са чули никога за Христос или за Неговото дело. Но много скоро повече от половината ще чуят за Карл Маркс.“

(Думите в скобите са добавени от автора.)

Хари Смит Лийпър^[5]

Как тогава светът ще бъде достигнат с благовестието на Христос в нашето поколение? Отговорът — чрез мъже и жени, които обичат Бога с цялото си сърце и обичат ближния си както себе си. Само посвещение и отдаване, които извират от една неумираща любов, могат да изпълнят задачата.

За тези, които са принудени от Христовата любов, никоя жертва няма да бъде твърде голяма, за да бъде дадена за Него. От любов към Него те ще направят онова, което никога не биха направили за печалба. Те няма да смятат живота си за нещо скъпо. Те ще харчат и целите ще се похарчат само и само хора да не погинат без благовестието.

Разпънато, Господи, сърце като Твоето искам.

Да любя изгубени грешници Ти ме учи.

Дръж ме до Себе Си — близко, съвсем близко;

Дари ме също с любов — голготска и истинска:

при Тебе да водя скъпи човешки души!

Джеймс А. Стюарт

Ако мотивът не е любов, каузата е безнадеждна. Няма никаква полза. Тогава служението не е нищо повече от звънтяща мед или дрънкащ кимвал. Но когато любовта е пътеводната звезда, когато хора тръгват, горящи от преданост към Христос, няма сила на земята, която би могла да спре победния ход на евангелието.

Методът

Представете си сега една група ученици, изцяло покорили се под властта на Христос, движени от Христовата любов, обикалящи море и суша като вестители на едно славно послание, неуморно напредващи към нови места, виждащи във всеки срещнат човек душа, за която е умрял Христос, пожелаващи всекиго за поклонник на Спасителя през вечността. Какъв метод биха използвали тези хора от друг свят, за да разгласят вестта на Христос?

Новият Завет представя два принципни метода за достигане на света с благовестието. Първият е чрез публично проповядване; вторият е чрез лично ученичество.

Колкото до първия, той е бил често използван от Господ Исус, а по-късно и от Неговите ученици. Навсякъде, където хора са се събирали на едно място, е имало възможност за проповядване на добрата вест. Така четем за прогласяване на благовестието по пазарите, в затворите, по синагогите, на морския бряг или край реката. Спешността и превъзходният характер на посланието правят немислимо ограничаването му до обикновените места за събрания.

Вторият метод за разпространяване на християнската вяра е чрез лично обучение на ученици. Това е методът, използван от Господ Исус за обучаването на дванадесетте. Той призова тази малка група хора, за да бъдат с Него и за да ги изпраща. Ден след ден Той ги обучаваше в Божията истина. Той постави пред тях задачата, за която бяха определени. Предупреди ги подробно за опасностите и трудностите, с които щяха да се сблъскат. Научи ги на лично общуване с Бога и ги направи Негови съработници в славния, макар и труден божествен план. След това ги изпрати като овце посред вълци. Със силата на Светия Дух те се впуснаха напред, за да разкажат на света за един възкръснал, възнесен и прославен Спасител. Ефективността на този метод се вижда от факта, че тази група ученици, намалена до единадесет чрез отстъпничеството на предателя, преобърна целия свят с главата надолу за Господ Исус Христос.

Освен че сам е практикувал този метод, апостол Павел е напътствал и Тимотей да го следва. „И каквото си чул от мен при много свидетели, това предай на верни човеци, които да са способни да научат и други“ (2 Тим. 2:2).

Първата стъпка е внимателен избор в молитва на верни хора. Следващата стъпка е да им се предаде великото видение. Третата е да бъдат изпратени да направят други хора ученици (Мат. 28:19).

За алчните за бройки и жадните за тълпи този метод изглежда бавен и досаден. Но Бог знае какво прави и Неговите методи са най-добрите. Малцина предани ученици ще направят за Бога много повече, отколкото цяла армия от самодоволни набожници.

Когато тези хора излязат в името на Христос, те спазват няколко основни принципа, които са ясно очертани в Божието Слово. На първо място те са хитри като змии и едновременно с това незлобливи като гълъби. Те разчитат на божествените запаси от мъдрост в трудния път, който трябва да изминат. Едновременно с това те са кротки и смирени в отношенията си с другите хора. Никой няма основание да се бои от насилие от тяхна страна. Хората могат да се страхуват само от техните молитви и неугасимото им свидетелство.

Тези хора се пазят чисти от политиката в света. Те не се считат за призвани да се борят с никоя форма на управление или политическа идеология. Те могат да работят под властта на всякакво правителство и да бъдат лоялни към това правителство до момента, в който от тях се поиска да направят компромис със свидетелството си или да се отрекат от своя Господ. Тогава те отказват да се подчинят и съответно приемат последствията. Но никога не заговорничат срещу човешка власт, нито се замесват в революционни планове. Не каза ли Господ: „… ако царството Ми беше от този свят, служителите Ми щяха да се борят“? Тези хора са посланици на една небесна страна и поради това преминават през този свят като чужденци и пришълци.

Те са абсолютно честни във всичките си дела. Избягват хитрувания от какъвто и да е характер. Тяхното „да“ значи „да“ и тяхното „не“ значи „не“. Те отказват да приемат популярната лъжа, че целта оправдавала средствата. При никакви обстоятелства те не вършат зло, за да дойде добро. Всеки от тях е въплътената съвест — по-скоро би умрял, отколкото да съгреши.

Друг принцип, спазван непоклатимо от тези хора, е, че те обвързват делото си с местната църква. Те излизат навън на нивата в света, за да печелят души за Господ Исус, след което ги довеждат в общение с местната църква, където те могат да бъдат укрепени и изградени в своята пресвята вяра. Истинските ученици осъзнават, че местната църква е Божият инструмент на земята за разпространяване на вярата и че най-добрата и най-трайна работа се гради на този принцип.

Тези ученици мъдро избягват всякакви обвързващи съюзи. Те твърдо отказват действията им да бъдат определяни от каквато и да е човешка организация. Те получават бойните си заповеди направо от небесния щаб. Това не означава, че работят без доверието и одобрението на християните в своята местна църква. Напротив, те гледат на такова одобрение като на потвърждение на Божието призвание за служение. Но те подчертават необходимостта от служба на Христос в подчинение на Словото Му и на Неговото водителство.

И накрая, тези ученици избягват публичността. Те държат да останат на заден план. Целта им е да прославят Христос и да направят Него известен. Те не търсят за себе си големи неща. Нито пък искат да разкрият стратегията си на врага. Затова работят тихо и незабележимо, незнайни за човешките хвалби или обвинения. Те знаят, че „небето е най-доброто и най-безопасно място за научаване на резултатите от техния труд“.