Джон Голсуърти
Утро в долината (8)

VIII

Торкуей, 30 октомврий 1901 г.

… Спомняте ли си за писмата, които ви писахъ отъ чифлика въ Муръ, преди близо три години? Днесъ минахъ на конь презъ това мѣсто. Спрѣхъ се въ Брикхамъ за закуска и се опѫтихъ следъ това надолу къмъ кея. Бѣше валѣлъ пороенъ дъждъ, но слънцето бѣше изгрѣло отново и грѣеше надъ морето, надъ червено-кафявитѣ платна и надъ редицата покрити съ плочи покриви.

Една рибарска лодка лежеше тамъ, която очевидно бѣше претърпѣла нѣкакво сблъскване. Единъ човѣкъ съ островръха брадичка и тънки устни, облѣченъ въ износени сини дрехи и съ моряшки обувки, който надзираваше поправката, ми каза малко горделиво:

— Преживѣхме едно сблъскване, съръ. Искате ли да я разгледате?

Сетне изведнажъ, като извъртѣ нагоре своитѣ малки сини очи, той добави:

— О, азъ си спомнямъ за Васъ! Навъртахте се около младата дама съ всичкото си изкуство.

Това бѣше Праулъ, прислужника на Захари Пиѫрсъ.

— Да, — продължи той, това е лодката.

— Ами капитанъ Пиѫрсъ?

Той се облегна гърбомъ на кея и плюна.

— Той бѣше истински мѫжъ; никога не съмъ виждалъ човѣкъ като него.

— Свършихте ли добра работа тамъ?

Праулъ отправи къмъ мене остъръ погледъ.

— Добра работа? Не, нищо не можахме да направимъ — отъ самото тръгване до края имахме все неприятности. Капитанътъ направи всичко, каквото би могълъ да направи единъ човѣкъ. Когато човѣкъ не може да свърши една работа добре, нѣкои наричатъ това „провидение“.

— Значи, — казахъ азъ, — претърпѣли сте неуспѣхъ?

Праулъ започна да извърта.

— Азъ не мисля, че е добре да се каже това, съръ, — това е една лоша дума. Дяволъ да го вземе! — добави той, взирайки се въ обувкитѣ си, — съсипахъ се тогава. Кѫде не ходихме ние, краката си изпотрошихъ! Капитанътъ не искаше да ме освободи. „Единъ девончанинъ, — казваше ми той, — никога не освобождава другиго“. Шесть дена прекарахме тамъ, гдето трѣбваше да бѫдемъ. Когато се върнахме при кораба… единъ кръстосвачъ бѣше го пленилъ заради пренасяне орѫжие.

— А какво стана съ капитанъ Пиѫрсъ?

Праулъ отговори:

— Съръ, мисля, че замина за Китай, но това не е сигурно.

— Значи, не е умрѣлъ?

Праулъ ме погледна съ нѣкакъвъ тревоженъ гнѣвъ:

— Вие искате непремѣнно да е билъ убитъ! Вѣрно е, единъ день човѣкъ все ще умре. Но нѣма другъ човѣкъ на свѣта, който да е толкова срѫченъ, като капитанъ Захари Пиѫрсъ.

Вѣрвамъ това; него човѣкъ мѫчно би могълъ да убие. Предъ очитѣ ми се възправя фигурата му, съ неговото съвършено хладнокръвие, подозрителния му погледъ и добродушната усмивка; виждахъ какъ влакната на брадата му се кѫдрѣха малко и ставаха по-черни къмъ бузитѣ; виждахъ какъвъ отчаянъ видъ имаше той заради това, че човѣкъ не може да се отърве отъ него, че той не може да се отърве отъ себе си.

Раздѣлихъ се съ Праулъ и съ половинъ корона. Преди да се отдѣля отъ кея, чухъ го какъ казваше на една дама:

— Претърпѣхме едно сблъскване, мадамъ. Искате ли да разгледате лодката?

Следъ закуска продължихъ да ездя къмъ Муръ.

Старото селище изглеждаше съвсемъ сѫщото; но плодоветѣ отъ ябълковитѣ дървета бѣха обрани и листата бѣха започнали да капятъ. Една отъ Пашиенсинитѣ котки мина край мене въ овощната градина, гонейки една птичка, все още носейки една панделка на врата си. Джонъ Фордъ ми показа всичкитѣ си последни нововъведения, но нито съ една дума или знакъ не ми загатна за миналото. Той питаше, безъ голѣмъ интересъ, за Данъ, който се бѣше върналъ пакъ въ Нова-Зеландия. Неговитѣ четинести брада и коса бѣха побѣлѣли. Той бѣше станалъ твърде снаженъ и азъ забелязахъ, че краката му не се подчиняватъ напълно на волята му; той често се спираше, за да се подпре на бастуна си. Презъ последната зима той билъ много боленъ и понѣкога, казватъ, заспивалъ направо по срѣдата на мислитѣ си. Успѣхъ да се отдѣля за нѣколко минути съ Хопгудови. Седейки подъ една полица съ чинии въ кухнята, гдето пакъ си имаше онази постоянна миризма на пушекъ, беконъ и старинность, будеща спомени така, както само миризмитѣ могатъ да правятъ това. Косата на милата стара госпожа, хубаво причесана отъ дветѣ страни на челото й, бѣше прошарена съ нѣколко сребърни косми; отъ размисли лицето й бѣше сбръчено още повече. На очитѣ й все още се появяватъ сълзи, когато говори за своето „агънце“.

За Захари не чухъ нищо, но тя ми разправи за смъртьта на стария Пиѫрсъ.

— Намѣриха го, така да се каже, мъртавъ — на слънцето; но Хопгудъ може да ви разправи за това.

А Хопгудъ, постоянно прехвърляше лулата си отъ единия ѫгълъ на устата си въ другия, промълви нѣщо и се усмихна съ своята дървена усмивка.

Той дойде да ме изпрати откъмъ задния дворъ.

Отбихъ се отъ пѫтя си, за да мина презъ гробищата. Надъ единъ гробъ имаше цвѣтя, съвсемъ свѣжи, хризантеми и астри; надъ тѣхъ имаше единъ бѣлъ надгробенъ камъкъ, вече потъмнѣлъ:

П А Ш И Е Н С Ъ

съпруга на Захари Пиѫрсъ

„Богъ далъ, Богъ взелъ“

Червенитѣ крави пакъ бѣха тамъ; небето бѣше цѣлото покрито съ голѣми бѣли облаци, нѣкои птички се обаждаха малко тѫжно, а въ въздуха се носѣше миризма на окапали листа…