Джон Голсуърти
Утро в долината (6)

VI

Вторникъ, 9 августъ.

Повече изглежда, че сѫ минали три седмици, нежели три дена, откато пиша. Въ кѫща, гдето има болни, времето минава бавно!… Лѣкаритѣ бѣха тука тази сутринь, тѣ й даватъ четиридесеть часа. Нито една дума на оплакване не се изтръгна отъ устнитѣ й, откато тя узна… Ако я видѣхте, мѫчно бихте помислили, че е болна; бузитѣ й не бѣха имали време да повѣхнатъ или да изгубятъ цвѣта си. Нѣма много болки, а едно бавно, пълзящо вцепенение… Желанието на Джонъ Фордъ бѣше да й бѫде казано. Тя само извърна главата си къмъ стената и въздъхна; сетне се обърна къмъ бедната стара мисисъ Хопгудъ, която обичаше отъ дъното на душата си:

— Не плачете, госпожо, не искамъ и да зная.

Когато си излѣзоха, тя поиска цигулката си. Накара да я държатъ предъ нея и потегли лѫка надъ струнитѣ, но звуцитѣ, които се изтръгнаха, бѣха тъй колебливи и несигурни, че тя отпусна лѫка и се задави въ хълцане. Следъ това не се чу вече каквато и да било жалба или стенание…

Но да се върнемъ назадъ. Въ недѣля, въ деня следъ като бѣхъ писалъ последния пѫть, като се връщахъ отъ разходка, срещнахъ едно малко момче, което издаваше жални звуци съ една малка свирка.

— Елате, — каза то, — госпожицата желае да ви види.

Отидохъ въ стаята й. Сутриньта тя бѣше изглеждала по-добре, но сега имаше крайно изтощенъ видъ. Въ рѫката си държеше едно писмо.

— Това е, — каза тя. — Струва ми се, че не го разбирамъ. Той иска отъ мене да направя нѣщо, но азъ не мога да мисля и усѣщамъ странно очитѣ си. Прочетете ми го, моля.

Писмото бѣше отъ Захари. Прочетохъ й го на нисъкъ гласъ, защото мисисъ Хопгудъ бѣше въ стаята и плетѣше, но очитѣ й бѣха непрестанно устремени къмъ Пашиенсъ. Следъ като го прочетохъ, тя ме накара да го прочета още веднажъ и още веднажъ. Най-първо тя изглеждаше зарадвана, почти развълнувана, сетне на лицето й се изписа уморенъ, безразличенъ изразъ, и преди да бѣхъ свършилъ третия пѫть четенето, тя бѣше заспала.

Това бѣше едно забележително писмо, което изглеждаше да поставя човѣкъ въ благоприятна свѣтлина предъ очитѣ ви. Пъхнахъ го подъ пръститѣ й на покривката и излѣзохъ. Любопитството ме заведе на канарата, отъ кѫдето тя бѣше паднала. Намѣрихъ оная точка на скалата, гдето се виеше бръшлянътъ. Издадината, на която тя се бѣше покатерила, бѣше малко надѣсно отъ мене — едно страховито мѣсто. То показваше ясно какви безумни чувства трѣбва да сѫ я подтиквали! На задната страна имаше една наполовина пожъната нива съ една ивица макове и съ роякъ лѣтни насѣкоми, които пълзѣха и хвърчеха; въ непожънатата часть на нивата единъ пъдпъдъкъ непрестанно се обаждаше. Небето бѣше синьо до самия рѫбъ на хоризонта, морето бѣше чудно-хубаво подъ тази черна дива канара поръсена тукъ-таме съ червено. Надъ стръмнини и падини по полето голѣми бѣли облаци висѣха низко надъ земята. Тукъ нѣма строги небеса като надъ източното крайбрѣжие, а винаги сънни, нѣжно заоблени облаци, пълни съ леки движения и промѣни. Пасажи отъ писмото на Захари Пиѫрсъ продължаваха да се отронватъ отъ устнитѣ ми. Въ края на краищата, той бѣше такъвъ човѣкъ, какъвто го бѣха направили неговото родно мѣсто, и животътъ, и кръвьта. Безполезно е да се очаква идеализъмъ тамъ, гдето въздухътъ е мекъ и нѣщата даватъ приятна гледка (идеалистътъ расте тамъ, гдето може да създаде красота или удобства за себе си); безполезно е да се очаква чувство на законность и редъ у единъ човѣкъ, чиито дѣди въ течение въ хиляди години денемъ и нощемъ сѫ сновѣли по морето — по морето пълно съ своитѣ обещания за непознати нѣща, никога едно и сѫщо, робъ на своитѣ импулси. Човѣкътъ е подражателно животно…

„Животътъ е достатъчно тежъкъ, — бѣше писалъ той, — ако не си позволява човѣкъ известна свобода. Не сѫди твърде строго за мене! Нима ще те направя по-щастлива, като те повлѣка въ една опасность? Ако успѣя, ти ще бѫдешъ богата жена; но плановетѣ ми ще пропаднатъ, ако ти си съ мене. Когато те гледамъ, това ме разнѣжва. Когато е на море, човѣкъ блѣнува за всички хубави нѣща на сушата, блѣнува за полскитѣ цвѣтя, за меда — а ти си като тѣхъ; блѣнува за ябълковитѣ дървета и за тревата въ овощната градина — а ти си като тѣхъ; понѣкога просто лежи по гръбъ и си желае — а ти си такава, повече отъ всички други си такава“…

Спомнямъ си, че когато четѣхъ тѣзи думи, забелязахъ единъ страненъ, мекъ, полусърдитъ изразъ на лицето на Пашиенсъ; а веднажъ тя каза:

— Но всичко това сѫ глупости, нали?

Следъ това следваше единъ дълъгъ пасажъ за това, какво щѣлъ да спечели той, ако успѣелъ, за всичко онова, което той рискувалъ, за невъзможностьта да претърпи неуспѣхъ, ако запази бодростьта на ума си.

„Това е въпросъ само на два месеца или нѣщо подобно, — продължаваше той; — остани гдето си си сега, мила моя, или иди при моя баща. Той ще бѫде щастливъ, ако си при него. Стаята на майка ми е свободна. Тамъ нѣма никой, който да ти каже «Не!», когато свиришъ на цигулка; можешъ да свиришъ и на брѣга на морето; а когато нощитѣ сѫ тъмни, звездитѣ ще танцуватъ предъ тебе надъ вълнитѣ и ще бѫдатъ едри като пчели. Често съмъ ги съзерцавалъ и съмъ си мислилъ за тебе“…

Пашиенсъ ми бѣше пошепнала: „Не четете това!“ — и по-после азъ го изпущахъ… Следъ това се проявяваше чувствената страна на неговия характеръ: „Следъ като завърша това, цѣлиятъ свѣтъ ще бѫде предъ насъ. Има нѣкои мѣста, кѫдето мога да те заведа. Познавамъ едно мѣсто, гдето не е нито много топло, нито много студено, гдето можешъ да седишъ по цѣлъ день на сѣнка и да наблюдавашъ виещитѣ се растения и кокосовитѣ палми; гдето нѣма да правишъ нищо и нѣма да се грижишъ за нищо; ще имашъ всички плодове, които можешъ да си представишъ; нѣма да чувашъ никакъвъ шумъ, освенъ отъ папагалитѣ и отъ потоцитѣ, и понѣкога нѣкое изплѣскване, когато нѣкой негъръ се гмурне въ нѣкой виръ. Пашиенсъ, ние ще идемъ тамъ! При осемдесеть-тоненъ корабъ нѣма да остане море, което да не опознаемъ. Свѣтътъ е великолепно мѣсто за тия, които излизатъ да го завладѣятъ; въ него все още има сума непознати нѣща. Ще напълня скута ти, мила моя, съ съкровища, та нѣма да можешъ да се познаешъ. Отъ единъ мѫжъ никога не се е очаквало да седи у дома си…“

Презъ цѣлото това писмо, — въпрѣки всичкото негово истинско увлѣчение, — човѣкъ можеше да почувствува, колко много този човѣкъ държеше на своята цель — на доста низката цель на това приключение. Той не съзнаваше това, защото бѣше влюбенъ въ нея; но той трѣбваше да преследва своитѣ собствени цели. Той е жизнеспособенъ — страшно жизнеспособенъ! Сега не се учудвамъ толкова много на това, че тя е трѣбвало да отстѫпи!

Какви картини не бѣше рисувалъ той предъ нея! Имало е сѫщо и чисто физическа привлѣкателность — още не съмъ забравилъ израза, който бѣхъ видѣлъ изписанъ на нейното лице въ Блекъ Милъ. Но следъ като всичко е било казано и направено, тя се е омѫжила за него, защото е Пашиенсъ Войсей. И тя лежи сега тукъ умираща; нито той, нито който и да било другъ нѣма да може вече да я отведе. Жално става човѣку, като си помисли какъ той е тръпнелъ отъ страсть, когато е пишелъ това писмо на това обречено момиче въ оная тъмна дупка минаваща за салонъ. „Азъ искахъ да имамъ пари, — пишеше той, — още когато бѣхъ малко момче и седѣхъ по полето между кравитѣ… Сега искамъ да имамъ пари заради тебе — и ще ги имамъ! Проучвалъ съмъ работата две години; сега зная какво искамъ… Въ момента, когато това писмо ще замине, азъ ще съмъ тръгналъ за Лондонъ. Има още стотици работи, за които трѣбва да се погрижа. Докато котвата не бѫде вдигната, не мога да вѣрвамъ на себе си, че нѣма да се върна пакъ при тебе. Когато прекръстихъ кораба на «Пъстрата чародейка», азъ мислѣхъ за тебе — ти, която ме запленявашъ…“

Следваше едно тържествено заклинание къмъ нея да бѫде въ седемь часа вечерьта въ срѣда (сиречъ, утре) на пѫтеката, която води къмъ беседката, когато той щѣлъ да слѣзе на сушата, за да се сбогува съ нея. Писмото бѣше подписано: „Твоятъ любещъ те съпругъ, Захари Пиѫрсъ“.

Дълго време лежахъ на края на тази нива; тамъ бѣше много спокойно. Камбанитѣ на черквата бѣха започнали да биятъ. Дълги сѣнки се разстилаха пълзишкомъ откъмъ снопитѣ; диви гълѫби се издигаха единъ следъ другъ и отлитаха да спятъ; западното небе бѣше обагрено съ червено и всички падини и хълмътъ бѣха окѫпани въ последната слънчева свѣтлина. Великолепно лѣтно време, но потискащо тихо; това бѣше затишие предъ буря…

Животътъ въ чифлика продължава както обикновено. Ние правимъ сутринни и вечерни молитви. Джонъ Фордъ четѣше молитвитѣ съ свирепъ тонъ, сякашъ изправенъ на прага на нѣкакъвъ бунтъ срещу своя Богъ. Сутринь и вечерь той отива при нея, излиза сетне тежко дишащъ и отива въ стаята си, — за да се моли, струва ми се. Отъ оная сутринь не смѣя да се срещна съ него. Той е силенъ старецъ — но това ще го сломи…