Джон Голсуърти
Утро в долината (7)

VII

Кингсуеръ, сѫбота, 13 августъ.

Свърши се — утре напущамъ това мѣсто и заминавамъ за чужбина.

Тихъ следобѣдъ — никакъвъ вѣтрецъ не полъхва въ гробищата! Бѣхъ тамъ цѣлъ половинъ часъ, преди тѣ да дойдатъ. Нѣколко червени крави бѣха се зарѣяли въ съседната овощна градина и бѣха започнали да се потриватъ о оградата. Докато стояхъ тамъ, една стара жена дойде и ги подкара нататъкъ; следъ това тя се спрѣ и започна да събира ябълкитѣ, които бѣха окапали предивременно.

„Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне. —

        О, хей-хо! — готовъ е да падне.

Дойде една баба и всичко събра тя, —

        О, хей-хо! — и всичко събра тя“.

Донесоха Пашиенсъ много просто, — нѣмаше никаква омразна погребална колесница, слава Богу! — донесоха я ратаитѣ отъ чифлика, и нѣмаше никой другъ, освенъ Джонъ Фордъ, Хопгудови, азъ и оня младъ докторъ. Прочетоха молитвата надъ гроба й. И сега сякашъ чувамъ Джонъ Фордовото „Аминъ“! Когато всичко се свърши, той отмина гологлавъ подъ слънчевитѣ лѫчи, безъ да каже нито дума. Тази сутринь пакъ отидохъ тамъ и се зарѣяхъ между надгробнитѣ камъни. „Ричардъ Войсей“, „Джонъ, синъ на Ричардъ и Констансъ Войсей“, „Марджъри Войсей“ — толкова много поколѣния отъ този родъ въ този кѫтъ! Сетне „Ричардъ Войсей и Агнесъ, неговата жена“, а до него тази нова могилка, надъ която се разхождаше едно врабче и се спущаха вече сѣнкитѣ на ябълковитѣ дървета.

Ще ви разправя и малкото, което е останало да ви разправямъ…

Въ срѣда следъ обѣдъ тя бѣше попитала пакъ за мене.

— Това ще бѫде едвамъ въ седемь, — пошепнала тя. — Дотогава той сигурно ще дойде. Но ако… умра преди това… тогава кажете му… че ми е мѫчно за него. Постоянно ми казватъ: „Не говори! Не говори“! Не е ли глупаво това? Каточе мога да имамъ нѣкаква друга участь! Като мине и тази нощь, нѣма да има вече говорене! Накарайте всички да дойдатъ, моля — искамъ да ги видя всички. Когато умира, човѣкъ е по-свободенъ отъ всѣки другъ пѫть — никой не иска отъ него да направи нѣщо, никой не иска да знае какво казва той… Той ми бѣше обещалъ, че ще мога да правя каквото си искамъ, ако се омѫжа за него, — азъ никога не вѣрвахъ напълно въ това, но сега мога да правя каквото си искамъ; и мога да говоря всичко, каквото искамъ да кажа.

Тя лежеше безмълвно по гръбъ; въ края на краищата, тя не можеше да изрече ония интимни мисли, които се таятъ у всѣки отъ насъ и които сѫ тъй святи, че се разтапятъ, щомъ се доближи словото.

Така ще я запомня — съ сиянието на една усмивка въ полузатворенитѣ й очи, червенитѣ й устни бѣха разтворени — такъвъ страненъ изразъ на присмѣхъ, удоволствие, съжаление бѣше изписанъ на нейното малко, крѫгло извърнато нагоре лице. Стаята бѣше бѣла, изпълнена съ свѣжъ дъхъ на цвѣтя, а вѣтрецътъ удряше ябълковитѣ листа о прозореца. Презъ нощьта бѣха откачили цигулката и бѣха я изнесли; тя не бѣше забелязала липсата й…

Когато Данъ дойде, отстѫпихъ мѣстото си на него. Той хвана рѫката й нѣжно въ своята голѣма лапа, безъ да проговори.

— Колко малка изглежда тука рѫката ми, — каза тя, — съвсемъ малка.

Данъ я положи обратно на завивката и избърска челото си.

Пашиенсъ изплака съ остъръ шепотъ:

— Толкова горещо ли е тука? Азъ не знаехъ това.

Данъ се приведе, сложи устнитѣ си на нейнитѣ пръсти и излѣзе отъ стаята.

Следобѣда бѣше дълъгъ, най-дългиятъ, който съмъ прекаралъ нѣкога. Понѣкога тя изглеждаше да спи, понѣкога шепнѣше на себе си за майка си, за дѣдо си, за градината или за своитѣ котки — всевъзможни несвързани, тривиални, дори смѣшни работи изглеждаше да измѫчватъ ума й, — нито веднажъ, струва ми се, не заговори тя за Захари, но отъ време на време питаше колко е часътъ…

Съ всѣки часъ тя ставаше видимо по слаба. Джонъ Фордъ седѣше до нея безъ да се помръдва, неговото тежко дишане бѣше често пѫти единствениятъ звукъ; понѣкога тя търкаше пръститѣ си о неговата рѫка, безъ да говори. Това бѣше сякашъ резюме на тѣхния съвмѣстенъ животъ. Веднажъ той започна да се моли високо, съ пресипналъ гласъ, за нея; тогава нейнитѣ жални, нетърпеливи очи се насочиха къмъ мене.

— Бързо, — пошепна тя, — искамъ да го видя. Всичко е така… студено.

Излѣзохъ и се затичахъ по пѫтеката надолу къмъ пещерята.

Подпрѣнъ на една порта, Захари стоеше тамъ, единъ часъ преди опредѣленото отъ него време, облѣченъ въ сѫщитѣ стари сини дрехи и каскетъ съ кожена козирка, както бѣше облѣченъ въ деня, когато го видѣхъ за пръвъ пѫть. Той не знаеше нищо за това, което се бѣше случило. Но почти сигуренъ съмъ, че той отгатваше цѣлата работа, макаръ че самъ за себе си не искаше да допустне това. Той постоянно казваше:

— Това не може да бѫде! Тя ще се поправи за нѣколко дена — това е само нѣкакво изкълчване! Мислите ли, че пѫтуването по море… Достатъчно силна ли е, за да може да бѫде пренесена сега веднага?

Мѫчително бѣше да гледа човѣкъ неговото лице, така измѫчвано отъ борбата между неговия инстинктъ и неговата жизненость. Поть капѣше отъ челото му. Както се изкачвахме по пѫтеката, той се извърна и посочи къмъ морето. Тамъ бѣше неговиятъ параходъ.

— Мога да я отнеса на кораба въ всѣко време. Невъзможно! Какво е, значи, гръбнакътъ? Мили Боже! Лѣкаритѣ… Понѣкога тѣ вършатъ чудеса!

Мѫчително бѣше да гледа човѣкъ неговитѣ усилия да бѫде слѣпъ предъ действителностьта.

— Това не може да бѫде, тя е твърде млада. Ние вървимъ много бавно.

Казахъ му, че тя бере душа.

За една секунда ми се струваше, че той щѣше да избѣга. Сетне изправи главата си и се втурна къмъ кѫщата. На най-долното стѫпало на стълбата той ме сграбчи за рамото.

— Това не е вѣрно! — каза той. — Тя ще се поправи сега, когато съмъ при нея. Азъ ще остана тука. Нека всичко да върви. Азъ ще остана.

— Сега е време, — казахъ азъ, — да покажете, че сте я обичали. Съвземете се, човѣче!

Той се разтърси цѣлъ.

— Да! — бѣше всичко, което отговори той.

Отидохме въ стаята й. Изглеждаше невъзможно, че тя е въ предсмъртния си часъ; ярка руменина покриваше бузитѣ й, устнитѣ й трептѣха и потръпваха, каточе току що бѣха цѣлунати, очитѣ й блестѣха, косата й бѣше тъй тъмна и кѫдрава, лицето й — тъй младо…

Половинъ часъ по-късно азъ се вмъкнахъ презъ отворената врата на стаята й. Тя бѣше неподвижна и бѣла като покривкитѣ на леглото. Джонъ Фордъ стоеше до долния край на леглото, а приведенъ до равнището на възглавницитѣ седѣше Захарий, подпрѣлъ глава на стиснатитѣ си песници. Бѣше извънредно тихо. Шумоленето на листата бѣше престанало. Когато нѣщата дойдатъ до криза, какъ малъкъ се чувствува човѣкъ! Никакъвъ страхъ, никакво съжаление, никаква скръбь, а по-скоро такова чувство, каточе нѣкаква пиеса се е свършила, чувство на страхъ да си идете!

Изведнажъ Захари се изправи, мина край мене, безъ да ме види и се затича надолу по стълбитѣ.

Нѣколко часа по-късно азъ излѣзохъ на пѫтеката, която водѣше къмъ беседката. Бѣше тъмно като въ рогъ. Сигналната свѣтлина на „Пъстрата чародейка“ още се виждаше и изглеждаше не по-голѣма отъ свѣтулка. Тогава нѣкѫде предъ себе си чухъ хълцане — хълцанията на единъ мѫжъ; никой другъ звукъ не е толкова страхотенъ. Захари Пиѫрсъ се възправи на брѣга на не повече отъ десеть крачки предъ мене.

Нѣмахъ сърдце да тръгна подиръ него и седнахъ предъ живия плетъ. Имаше нѣщо много сходно съ нея въ свежата тъмнина на младата нощь. Мекиятъ брѣгъ, благоуханието на цвѣтята, докосването на папратитѣ и на боровинкитѣ… Смъртьта идва за всинца ни и когато всичко се свърши, свършва се; но тая слѣпа работа — положението на тия, които оставатъ следъ покойната!…

Малко по-късно корабътъ изсвири дважъ. Свѣтлинния сигналъ на дѣсната му страна заблещука слабо — и това бѣше всичко…