Джон Голсуърти
Утро в долината (4)

IV

4 августъ.

… Три дена следъ като написахъ тѣзи последнитѣ думи, тукъ не се случи съвсемъ нищо. Утринитѣ прекарвахъ на канарата, четейки и съзерцавайки слънчевитѣ искри като валѣха надъ морето. Тукъ е величествено съ многото бодили наоколо, съ морскитѣ орли, които се припичатъ по канаритѣ, съ яребицитѣ, които се обаждатъ въ нивята, докато сегизъ-тогизъ прелита надъ главата ми нѣкой младъ ястребъ. Следобѣдитѣ прекарвахъ въ овощната градина. Въ чифлика животътъ си тече презъ цѣлото време като обикновено — доятъ се кравитѣ, пече се хлѣбъ, Джонъ Фордъ ту излиза на езда, ту се връща, Пашиенсъ въ своята градина бере лаванда и разговаря съ ратаитѣ отъ чифлика; миризма на детелина, на крави и на сѣно; шумъ отъ кокошки, прасета и гълѫби, слаба бъркотия отъ гласове, глухъ тънтежъ отъ колитѣ на чифлика; а день следъ день ябълкитѣ ставатъ все по-червени.

И ето че веднажъ, миналия понедѣлникъ, Пашиенсъ бѣше изчезнала отъ изгрѣвъ слънце до залѣзъ слънце, — никой не бѣше я видѣлъ да излиза — никой не знаеше кѫде е отишла. Бѣше чудно-хубавъ, необикновенъ день, небето бѣше сребърно-сиво и синьо, вѣтърътъ гонѣше облаци по небето, всички дървета въздишаха леко, въ морето имаше продължително, леко вълнение, животнитѣ бѣха неспокойни, птицитѣ мълчаха, освенъ морскитѣ орли съ тѣхния старчески смѣхъ и тѣхното котешко мяукане.

Въздухътъ бѣше малко буренъ; изглеждаше каточе бурята се носѣше надъ дюнитѣ и хълма и нахлуваше въ самата кѫща, подобно на страстни звуци, които проникватъ до ушитѣ ви, когато спите. Но кой би могълъ да помисли, че отсѫтствието на това момиче за нѣколко часа би могло да предизвика такава суматоха! Ние бѣхме като неспокойни духове; ябълчно-червенитѣ бузи на мисисъ Хопгудъ просто каточе бледнѣеха предъ очитѣ ви. Минахъ покрай една доячка и единъ ратай, които разискваха тѫпо по това съ много загрижени лица. Дори Хопгудъ, единъ изпеченъ човѣкъ съ огромни плешки, дотолкова забрави своята невъзмутимость, че обюзда коня си и замина ужъ „да иде малко на ловъ за диви гѫски“.

Мина дълго време, преди Джонъ Фордъ да даде да се разбере, че е разбралъ, че нѣщо не е въ редъ, но късно следъ обѣдъ го намѣрихъ седналъ, сложилъ рѫце на колѣнетѣ си и взирайки се право предъ себе си. Когато ме видѣ, той се изправи тежко и излѣзе.

Вечерьта, когато се бѣхъ опѫтилъ за брѣговата стражева станция, за да помоля да ми помогнатъ да претърсимъ канарата, Пашиенсъ се появи, вървейки така, каточели едва можеше да влачи краката си единъ следъ другъ. Бузитѣ й бѣха румени; тя хапѣше устнитѣ си, за да сдържи сълзитѣ си, които бликаха отъ умора въ очитѣ й.

Тя мина покрай мене презъ портата, безъ да ми каже нито дума. Страхътъ, който бѣше преживѣлъ стариятъ човѣкъ, изглеждаше да го възпира да говори. Той просто излѣзе насреща й, взе лицето й въ рѫцетѣ си, сложи върху него една продължителна цѣлувка и отмина. Пашиенсъ се тръшна на пода въ тъмния коридоръ и зарови лице въ рѫцетѣ си.

— Оставете ме сама! — това бѣше всичко, което казваше тя.

Следъ малко тя се изкачи съ мѫка на горния етажъ. Подиръ малко мисисъ Хопгудъ дойде при мене.

— Нито дума не може да се изтръгне отъ нея — и не иска да хапне нито хапка, а пъкъ азъ съмъ приготвила една торта — великолепна! Единъ Богъ знае каква е истината — тя поиска да й дамъ ракия. Имате ли малко ракия, съръ? Хопгудъ не пие ракия, а мистъръ Фордъ не позволява да се пие нищо друго, освенъ слабо вино.

Азъ имахъ уиски.

Добрата жена грабна бутилката и изкочи навънъ, като я прегърна. Тя ми я върна наполовина изпразнена.

— Лочеше я, както коте лоче млѣко. Не се съмнявамъ никакъ, че това е силно питие. Бедното агънце, съвсемъ му се развърза езикътъ! „Азъ направихъ, това“, казваше ми тя. „Мамичко, азъ направихъ това!“ И се смѣеше като обезумѣла. А сетне, съръ, започна да плаче, и да ме цѣлува, и най-сетне ме изтика презъ вратата. Мили Боже! Какво ли е направила?…

На следния день и на втория день валѣ презъ цѣлото време. Вчера къмъ петь часа дъждътъ престана; съ малкото конче на Хопгудъ азъ се опѫтихъ за Кингсуеръ, за да ида при Данъ Трефри. Отъ всѣко дърво, трънка и папратъ се оцеждаха дъждовни капки, а всички птички пѣеха отъ дъното на душата си.

Презъ цѣлото време мислѣхъ за Пашиенсъ. Нейното отсѫтствие презъ оня день все още бѣше забулено въ тайна; ние все още не бѣхме престанали да се питаме какво бѣше правила тя. Има хора, които никога не порастватъ — тѣ нѣматъ право да вършатъ каквото и да било. Всѣко действие има своитѣ последици, а децата нѣматъ работа съ последици.

Данъ бѣше излѣзълъ. Вечеряхъ въ хотела и бавно поехъ върху коня за у дома. Въ дрезгавината, която се разстилаше надъ пѫтя, дветѣ страни на който можехъ да достигна съ камшика си, азъ не мислѣхъ за нищо друго, освенъ за Пашиенсъ и за нейния дѣдо; въ полумрака имаше нѣщо такова, което създаваше чудна и несигурна атмосфера.

Преди да влѣза въ двора на чифлика, бѣше станало тъмно. Две млади кучета започнаха да душатъ около мене, една сънна кокошка се подплаши и избѣга съ страшно куткудячене. Оставихъ коня въ конюшната и заобиколихъ да мина отзадъ. Подъ ябълковитѣ дървета бѣше тъмно като въ рогъ, а всички прозорци бѣха тъмни. Постояхъ малко така, всичко благоухаеше тъй хубаво следъ дъжда!

Изведнажъ започнахъ да изпитвамъ неприятното чувство, че нѣкой ме наблюдава. Изпитвали ли сте нѣкога такова нѣщо въ тъмна нощь? Най-сетне извикахъ:

— Има ли нѣкой тамъ?

Никакъвъ звукъ! Отидохъ къмъ портата — нищо! Дърветата все още се оцеждаха съ слабъ, нѣженъ, съскащъ звукъ, — но това бѣше всичко! Заобиколихъ и излѣзохъ предъ кѫщата, влѣзохъ вѫтре, залостихъ вратата и пипнешкомъ се мушнахъ въ леглото си. Но не можахъ да заспя. Дълго време лежахъ буденъ. Най-сетне задрѣмахъ, но изведнажъ се стреснахъ и се събудихъ. Нѣкѫде съвсемъ близо се дочуваше сподавенъ шепотъ на тихи гласове. Сетне спрѣ; мина една минута; изведнажъ се чу лекъ тътнежъ като отъ нѣщо паднало. Скочихъ отъ леглото и изтичахъ на прозореца. Нищо — но въ далечината се дочуваше нѣщо, което приличаше на шумъ отъ стѫпки. Една кукумявка крещѣше; сетне чухъ Пашиенсъ да пѣе въ стаята си съ гласъ ясенъ като кристалъ, но съвсемъ тихо:

Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне…

Изтичахъ до нейната врата и почукахъ.

(Нашитѣ врати сѫ така: -)

— Какво има? — извика тя.

— Какво става?

— Какво става ли?

— Какво става?

— Ха-ха-ха-ха! Лека нощь!

Сетне чухъ съвсемъ слабо какъ тя си поемаше дъхъ — силно, остро. Никакъвъ другъ отговоръ, никакъвъ другъ звукъ!

Върнахъ се въ леглото си и нѣколко часа лежахъ буденъ.

Тази вечерь Данъ дойде; въ време на вечерята той подаде на Пашиенсъ единъ свитъкъ съ ноти; бѣше ги купилъ въ Торкуей. Търговецътъ, казваше той, му казалъ, че това било „шлагеръ“.

Това бѣше една пиеса отъ Бахъ. Трѣбваше да видите какъ блестѣха очитѣ й, какъ наистина треперѣха пръститѣ й, докато тя обръщаше страницитѣ една следъ друга! Странно изглежда да мисли човѣкъ за нея, че тя благоговѣе предъ олтара на Бахъ — сѫщо тъй странно, както странно би било да се мисли, че единъ младъ жребецъ по своя воля ще иде подъ ярема. Но това бѣше точно така, — човѣкъ винаги можеше да се излъже съ нея.

— Божествено! — казваше тя непрестанно.

Джонъ Фордъ остави ножа и вилицата си.

— Неморална работа! — промълви той и изведнажъ изгърмѣ: — Пашиенсъ!

Тя трепна и вдигна погледъ, захвърли нотитѣ и зае отново мѣстото си.

Презъ време на вечерната молитва, която следваше всѣка вечерь непосрѣдствено следъ вечерята, по лицето й можеше да се прочете бунтъ. Тя си легна рано. Когато ние се вдигнахме, бѣше вече доста късно — защото Фордъ бѣше започналъ да ни разправя за своя новопоселенически животъ. Когато излѣзохме, Данъ вдигна рѫка. Едно куче лаеше.

— Това е Ласъ, — каза той. — Ще събуди Пашиенсъ.

Кучето лаеше сърдито. Данъ изтича навънъ да го спре, но скоро се върна.

— Нѣкой е билъ въ овощната градина и е избѣгалъ надолу къмъ беседката.

Той се затича надолу по пѫтечката. Азъ сѫщо се затичахъ, страшно смутенъ. Предъ насъ, презъ мрака, се разнасяше лаятъ на кучето. Свѣтлината на крайбрѣжната стражева станция се мѣркаше слабо. Азъ стигнахъ пръвъ на брѣга; кучето дойде веднага при мене, свило съвсемъ опашката си, сякашъ за да се извини. Чуваше се шумъ отъ гребла, които скърцаха въ своитѣ гнѣзда; не се виждаше нищо друго, освенъ пѣнеститѣ гребени на вълнитѣ. Данъ каза задъ мене:

— Никаква полза! Той е избѣгалъ.

Гласътъ му звучеше пресипнало, като гласъ на човѣкъ задавенъ отъ вълнение.

— Джорджъ, — каза той заплетено, — това е оня мошеникъ. Бихъ искалъ да му хвърля единъ куршумъ.

Изведнажъ една свѣтлина блесна въ тъмнината надъ морето, изглеждаше, че се понесе плавно напредъ и изчезна. Безъ да кажемъ нито дума повече, ние се върнахме на хълма. Джонъ Фордъ стоеше на портата неподвиженъ, безразличенъ — още нищо не бѣше му станало ясно. Азъ пошепнахъ на Данъ:

— Да оставимъ тази работа!

— Не, — каза той, — искамъ да ви покажа.

Той запали една клечка кибритъ и бавно проследи стѫпкитѣ по мократа трева въ овощната градина.

— Гледайте — ето!

Той се спрѣ подъ прозореца на Пашиенсъ и раздвижи кибрита надъ земята. Ясни като на длань бѣха следитѣ отъ нѣкой човѣкъ, който е скочилъ или падналъ. Данъ вдигна клечката кибритъ надъ главата си.

— А вижте тука! — каза той.

Единъ клонъ на ябълковото дърво подъ прозореца бѣше строшенъ. Той духна и изгаси кибрита.

Можехъ да видя бѣлкитѣ на очитѣ му, които свѣткаха като на животно.

— Оставете тази работа, Данъ! — казахъ.

Той се обърна изведнажъ на петитѣ си и каза заплетено:

— Имате право.

Но като се обърна, той се намѣри изправенъ предъ Джонъ Фордъ.

Стариятъ човѣкъ стоеше тамъ като нѣкаква голѣма сила, по-тъменъ отъ мрака, устремилъ погледъ нагоре къмъ прозрреца, сякашъ слисанъ. Ние не можехме да кажемъ нито дума. Изглеждаше, че той не съзнаваше нашето присѫтствие. Той се извърна и ни остави да стоимъ тамъ.

— Последвайте го! — каза Данъ. — Последвайте го — за Бога! Това не е хубаво.

Ние го последвахме. Приведенъ и стѫпвайки тежко, той се качи на горния етажъ. Удари силно вратата на Пашиенсъ.

— Пустни ме да влѣза! — каза той.

Азъ отдръпнахъ Данъ въ моята спалня. Ключътъ бѣ леко обърнатъ, нейната врата се отвори и тя застана на прага въ своята роба, съ свѣщь въ рѫка; лицето й бѣше румено и тя бѣше тъй млада, о, съ нейнитѣ кѫси, кѫдрави коси и съ нейнитѣ крѫгли бузи. Стариятъ човѣкъ, приличенъ на нѣкакъвъ гигантъ застаналъ предъ нея, вдигна рѫцетѣ си и ги положи върху раменетѣ й.

— Какво е това? Ти… ти си имала нѣкой мѫжъ въ стаята си?

Нейнитѣ очи не се сведоха.

— Да, — каза тя.

Данъ изстена.

— Кой?

— Захари Пиѫрсъ, — отговори тя съ гласъ като звънче.

Той я разклати страшно, отпусна рѫцетѣ си, сетне ги вдигна, сякашъ за да я удари. Тя го гледаше въ очитѣ; рѫцетѣ му се отпуснаха и той сѫщо изстена. Доколкото можехъ да видя, лицето му не трепваше.

— Азъ съмъ омѫжена за него, — каза тя, чувашъ ли? Омѫжена съмъ за него. Излѣзъ отъ стаята ми!

Тя пустна свѣщьта на пода предъ краката му и тръшна вратата предъ носа му. Стариятъ човѣкъ остана една минута като зашеметенъ, сетне заслиза пипнешкомъ по стълбата.

— Данъ, — казахъ, — вѣрно ли е това?

— Ахъ, — отговори той, — вѣрно е. Не я ли чухте?

Радвахъ се, че не можехъ да видя лицето му.

— Това е вече краятъ, — каза той най-сетне. — Сега стариятъ човѣкъ трѣбва да си помисли.

— Какво ще прави?

— Ще иде при човѣка още тази нощь.

Той изглеждаше, че не се съмнява никакъ въ това. На единъ дѣлови човѣкъ може да се вѣрва, че познава другъ дѣлови човѣкъ.

Азъ измърморихъ нѣщо въ смисълъ, че съмъ външно лице — чудѣхъ се дали има нѣщо, съ което бихъ могълъ да помогна.

— О, — каза той бавно, — азъ не зная да съмъ сега нѣщо друго, освенъ сѫщо външно лице; но азъ ще ида съ него, ако той иска да ме вземе.

Той слѣзе на долния етажъ. Нѣколко минути по-късно тѣ отездиха отъ черния дворъ. Видѣхъ ги какъ пресѣкоха линията на купитѣ сѣно, навлѣзоха въ по-тъмнитѣ сѣнки на бороветѣ, сетне тропотътъ отъ копита започна да отслабва въ тъмнината и най-сетне замрѣ.

Отъ това време седя тукъ въ спалнята си и ви пиша, докато свѣщьта ми почти се свърши. Продължавамъ да мисля какъвъ ли ще бѫде краятъ на всичко това, и се упрѣквамъ за това, че не направихъ нищо. И все пакъ, какво бихъ могълъ да направя? Мѫчно ми е за нея — по-мѫчно ми е, отколкото бихъ могълъ да кажа. Нощьта е тъй спокойна — не чувамъ никакъвъ шумъ. Заспала ли е тя, будна ли е, плаче ли, тържествува ли?

Вече е четири часътъ; бѣхъ заспалъ.

Тѣ се върнаха. Данъ лежи на моето легло. Ще се опитамъ да ви разправя неговия разказъ, колкото точно мога, съ неговитѣ собствени думи.

— Тръгнахме съ конетѣ, — каза той, — като заобиколихме по горния пѫть, вървейки настрана отъ пѫтекитѣ, и стигнахме въ Кингсуеръ въ единадесеть и половина. Фериботътъ за коне бѣше престаналъ да се движи и ние направихме доста усилия, докато намѣрихме нѣкой, който да ни прехвърли насреща. Наехме единъ човѣкъ и го накарахме да ни чака, а отъ странноприемницата „Замъкътъ“ взехме една кола. Преди да стигнемъ въ Блекъ Милъ, бѣше станало почти единъ часътъ и бѣше тъмно като въ рогъ. Понеже морскиятъ вѣтъръ духаше отъ юго-изтокъ, азъ смѣтнахъ, че той трѣбва да бѣше стигналъ за единъ часъ или малко повече. Стариятъ човѣкъ съвсемъ не бѣше говорилъ съ менъ и преди да стигнемъ тукъ, азъ бѣхъ започналъ да се надѣвамъ, че въ края на краищата нѣма да намѣримъ човѣка. Накарахме коларя да отбие по пѫтя и обикаляхме доста наоколо, мѫчейки се да намѣримъ колата. Тогава нѣкой извика:

— Кой е тамъ?

— Джонъ Фордъ.

— Какво желаете?

Това бѣше гласътъ на стария Пиѫрсъ.

— Да видя Захари Пиѫрсъ.

Дългиятъ прозорецъ на външната страна на терасата, на която седѣхме оня день, бѣше отворенъ и ние влѣзохме. На дъното на стаята имаше една свѣщь и презъ нея идѣше свѣтлина. Джонъ Фордъ тръгна къмъ нея. Азъ се спрѣхъ въ тъмнината.

— Кой е оня съ васъ?

— Мистъръ Трефри.

— Нека влѣзе и той.

Азъ влѣзохъ. Стариятъ човѣкъ бѣше въ леглото, съвсемъ неподвиженъ върху своитѣ възглавници, а отъ едната му страна имаше свѣщь; като го гледаше така, човѣкъ би помислилъ, че у него само очитѣ му сѫ живи. Странно бѣше да бѫде човѣкъ тука съ тѣзи двама стари мѫже.

Данъ се спрѣ, изглеждаше да се услушва, сетне тръгна навѫсенъ.

— Седнете, господа, — каза стариятъ Пиѫрсъ. — За какво може да искате да видите моя синъ?

Джонъ Фордъ помоли да бѫде извиненъ, ималъ да каже нѣщо, каза той, което не търпѣло отлагане.

Двамата бѣха много вежливи единъ къмъ другъ, — промълви Данъ…

— Не желаете ли да му предадете чрезъ мене своето съобщение? — каза Пиѫрсъ.

— Това, което имамъ да кажа на вашия синъ, е отъ личенъ характеръ.

— Азъ съмъ неговъ баща.

— Азъ съмъ дѣдо на своето момиче и неговъ единственъ настойникъ.

— Ахъ! — промълви стариятъ Пиѫрсъ. — Дъщерята на Рикъ Войсей?

— Искамъ да видя вашия синъ.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна. Странна бѣше неговата усмивка, нѣкаква подигравателна гримаса.

— Човѣкъ никога не може да каже где може да е Захъ, — каза той. — Вие мислите, че искамъ да го скрия. Не сте правъ; Захъ може да се грижи самъ за себе си.

— Вашиятъ синъ е тукъ! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ зная!

Стариятъ Пиѫрсъ ни отправи единъ много особенъ погледъ.

— Вие идвате въ кѫщата ми като крадци презъ нощьта, — каза той, — и ме обвинявате въ лъжа, така ли?

— Вашиятъ синъ се е вмъкналъ въ стаята на моето дете като крадецъ презъ нощьта; затова именно искамъ да го видя.

Тогава, каза Данъ, настѫпи дълго мълчание. Най-сетне Пиѫрсъ каза:

— Не разбирамъ. Мошенически ли е постѫпилъ?

Джонъ Фордъ отговори:

— Той се е оженилъ за нея, иначе — Бога ми! — щѣхъ да го убия!

Стариятъ Пиѫрсъ изглеждаше да обмисля всичко това, безъ да се помръдне никакъ върху възглавницитѣ си.

— Вие не познавате Захъ, — каза той. — Мѫчно ми е за васъ, а мѫчно ми е и за дъщерята на Рикъ Войсей. Но вие не познавате Захъ.

— Съжалявамъ! — изрева Джонъ Фордъ. — Той е похитилъ моето дете и азъ ще го накажа.

— Ще го накажете! — извика стариятъ Пиѫрсъ. — Ние не понасяме наказания. Никой въ моето семейство!

— Капитане Дженъ Пиѫрсъ, както е вѣрно, че стоя сега тука, така е вѣрно, че вие и вашето семейство ще си получите наказанието отъ Бога.

Стариятъ Пиѫрсъ се усмихна.

— Мистъръ Джонъ Фордъ, това може и да стане. Но както е вѣрно, че азъ лежа сега тука, така е вѣрно, че ние нѣма да получимъ наказанието си отъ васъ. Вие не можете да ни накажете, освенъ ако ни накарате да почувствуваме наказанието, а това не можете да направите.

И това бѣше вѣрно!

Данъ пакъ продължи:

— Вие не искате да ми кажете где е вашиятъ синъ!

На стария Пиѫрсъ дори окото не трепна.

— Не искамъ! — каза той. — А сега можете да си идете. Азъ лежа тука, единъ самотенъ старъ човѣкъ, безъ да мога да се ползувамъ отъ краката си, нощь следъ нощь, при отворена кѫща; всѣки разбойникъ може да влѣзе тука; мислите ли, че се боя отъ васъ?

Ние бѣхме бити — и излѣзохме, безъ да кажемъ нито дума. Но този старъ човѣкъ… азъ бѣхъ мислилъ много за него — на деветдесеть и две години и да лежи тука… Какъвто и да е билъ той, — а хората разправятъ странни работи за него, — какъвто и да е неговиятъ синъ, той е истински мѫжъ. Работата не бѣше тамъ, че той бѣше казалъ точно това, нито пъкъ имаше нѣщо, отъ което да се боя точно тогава, но все пакъ нѣкакъ си мислѣхъ все за този старъ човѣкъ, който лежеше тамъ. Азъ дори и не бихъ искалъ да видя нѣкой въ по-добро положение…

 

 

Следъ тѣзи думи ние продължихме да седимъ безмълвно. Навънъ свѣтлината започна да се провира презъ листата. Чуваха се всевъзможни шумолещи звуци, каточе свѣтътъ се обръщаше въ леглото си.

Изведнажъ Данъ каза:

— Той ме измами. Азъ му платихъ, за да се махне и да я остави сама. Мислите ли, че е заспала?

Той не отправяше зовъ за съчувствие, на всѣко съжаление би погледналъ като на обида; но той понасяше тежко това.

— Уморенъ съмъ като куче, — каза той най-сетне и легна да спи на леглото ми.

Сега е вече чистъ бѣлъ день; азъ сѫщо съмъ уморенъ като куче…