Джон Голсуърти
Утро в долината (5)

V

Сѫбота, 6 августъ.

… Подкачамъ разказа отъ тамъ, гдето бѣше свършилъ вчера…

Данъ и азъ тръгнахме, щомъ успѣхме да накараме мисисъ Хопгудъ да ни даде кафе. Старата жена бѣше по-недовѣрчива, по-нерешителна, по-нападателна, отколкото я бѣхъ виждалъ, когато и да било по-рано. Тя бѣше явно неразположена. Хопгудъ, който „не спѣлъ“ — и сигурно не е спалъ, ако хъркането може да бѫде нѣкакъвъ критерий! — бихъ извикалъ презъ нощьта:

— Слушай! Тропотъ отъ конски копита!

Дали сме го чули? И кѫде сме щѣли да вървимъ сега? Било много рано за заминаване, и то безъ закуска! Хопгудъ билъ казалъ, че щѣло да има буря. Мисисъ Пашиенсъ още не била започнала да свири на цигулката си, а мистъръ Фордъ билъ още въ стаята си. Не било ли…? Нѣмало ли да има…?

— Ха, ето и една лѣтна дървеница! Още е малко рано за тѣхъ.

Чудно ми бѣше какъ улавяше тя всички такива създания, когато азъ неможехъ дори да ги видя. Тя я стисна разсѣяно между палеца и показалеца си и започна да търси друга. Дълго време преди тя да бѣше успѣла въ усилията си, ние бѣхме изсърбали кафето си и тръгнахме. Но когато се качихме вече на конетѣ и потеглихме, тя изтича следъ насъ, държейки високо политѣ си съ дветѣ си рѫце, вдигна своитѣ стари очи, които бѣха свѣтли и загрижени всрѣдъ своята мрежа отъ ситни бръчици, и каза:

— Не ви ли е мѫчно за нея?

Едно вдигане на раменетѣ бѣше цѣлиятъ отговоръ, който получи тя. Ние заездихме по пѫтекитѣ; презъ мръсни фермерски дворища, пълни съ каль и прасета, съ мръсна слама, съ фермери съ хубаво избръсната горна устна и съ бакенбарди чакъ подъ брадичката; покрай житни нивя, въ които пѣеха чучулиги. Нагоре или по нанадолнище, ние не дръпнахме юздитѣ, докато не стигнахме предъ хотела на Данъ.

Предъ насъ блестѣше рѣката подъ една мъгла, въ която грѣеше дѫгата и се отразяваше всѣка сѣнка. Изглеждаше да има сродство между небето и земята. Никога не съмъ виждалъ извънъ Девонъ това особено нѣжно единство. И всѣки корабъ, безразлично дали е стариненъ или модеренъ, когато плуваше по тѣзи бледи води, имаше видъ на приказенъ корабъ. Високитѣ зелени гори, червената пръсть, бѣлитѣ кѫщи — всичко бѣше разтопено въ една опалена мъгла. Валѣше дъждъ, но слънцето въпрѣки това грѣеше задъ облацитѣ. Чайки се стрелкаха край насъ — като духове на старитѣ алчни пѫтешественици по море.

Бѣхме казали на нашитѣ двама лодкари да ни откаратъ на „Пъстрата чародейка“! Тѣ потеглиха съ голѣма решителность, но по едно време се облегнаха на своитѣ лопати.

— Пъстрата чародейка ли казахте? — попита единиятъ вежливо. — А какъ е сѫщинското име на кораба?

Това бѣха истински западняци! Никога не ви казватъ „не“, никога неизпускатъ никой изгоденъ случай, никога не казватъ, че не знаятъ нѣщо или че не могатъ да направятъ нѣщо — независимость, любезность и погледъ устременъ винаги къмъ главната изгода. Ние казахме името на Пиѫрсъ.

— Капитанъ Захари Пиѫрсъ!

Тѣ си размѣниха погледи, въ които се четѣше донѣкѫде веселость, донѣкѫде възхищение.

— „Слънчогледътъ“, искате да кажете. Това е името на кораба. Да живѣе „Слънчогледътъ“!

Когато се качвахме на парахода, чухъ едного отъ тѣхъ да казва:

— „Пъстрата чародейка“! Това е наистина подходящо име — гиздаво име, точно за него!

Тѣ се смѣеха, докато се качвахме на кораба.

Старшиятъ матрозъ на „Слънчогледа“, или „Пъстрата чародейка“, или както вече се наричаше параходътъ, ни посрещна на борда. Това бѣше единъ високъ младъ момъкъ по рѫкави, обгорѣлъ отъ времето до корена на косата си, съ жилести татуирани рѫце, съ сиви очи, зачервени по краищата отъ взиране въ времето.

— Капитанътъ е на борда, — каза той. — Ние сме доста заети, както виждате. Хайде, заловете се съ нѣкаква работа, негодяи! — извика той на двама души, които не правѣха нищо.

По цѣлия корабъ матрози влачеха, нареждаха и трупаха товаръ.

— Днесъ е петъкъ. Въ вторникъ заминаваме, ако имаме късметъ. Моля, вървете следъ мене.

Той ни поведе надолу къмъ една тъмна дупка, която наричаше салонъ.

— Името ви? Какво? Вие ли сте мистъръ Трефри? Тогава ние сме съдружници.

Младежка веселость се изписа на лицето му.

— Гледайте тука, — каза той. — На васъ мога да покажа нѣщо.

И той отключи вратата на една кабина. Изглеждаше, че тамъ нѣма нищо друго, освенъ единъ грамаденъ кѫсъ бризентъ, който се спущаше, издутъ, отъ единъ високъ купъ сандъци. Той го отметна. Най-долниятъ сандъкъ бѣ отмѣстенъ и на негово мѣсто се показа грозното тѣло на една демонтирана картечница.

— Шесть такива събрахъ, — пошепна той съ престорена тайнственость, презъ която прозираше неговата туземна откровеность. — Точно сега тѣ струватъ тамъ, кѫдето отиваме, толкова злато, колкото тежатъ. Така казва капитанътъ. Натоварихме и цѣлъ купъ пушки и сума муниции. Една часть отъ тѣхъ той даде на мене. Това е по-хубаво, отколкото да ми плаща нѣкаква заплата или да трѣбва да се разправямъ съ пасажери по борда. Бѣхъ решилъ вече да изоставя този моряшки занаятъ и да се заловя съ садене на захарно цвекло, когато се натъкнахъ на капитана. Чуденъ човѣкъ е този капитанъ! Ще ида да му кажа, че сте дошли. Цѣла нощь го нѣмаше. Дойде, едвамъ когато удари четири часътъ. Легналъ е да си подрѣмне сега, но нѣма да се сърди, като е за васъ.

Той излѣзе. Чудѣхъ се кои качества на Захари Пиѫрсъ привличатъ толкова много единъ такъвъ морякъ, единъ отъ ония типични момци, които винаги горятъ отъ желание да прострелятъ нѣколцина негри и които винаги сѫ откровени и млади.

Той се върна съ рѫце пълни съ бутилки.

— Какво ще пиете? Капитанътъ ще дойде следъ мъничко. Извинете, че трѣбва да се кача на палубата. Ние сме сега толкова много заети!

И следъ петь минути Захари Пиѫрсъ дойде. Той не направи никакъвъ опитъ да си стиснемъ рѫцетѣ, заради което азъ почувствувахъ уважение къмъ него. Лицето му изглеждаше морно и по-предизвикателно, отколкото обикновено.

— Е, господа? — каза той.

— Дойдохме да попитаме какво смѣтате да правите, — каза Данъ.

— Не предполагамъ, — отговори Пиѫрсъ, — че това може да бѫде ваша работа.

Малкитѣ очи на Данъ блеснаха като очитѣ на разгнѣвенъ глиганъ.

— Вие получихте отъ мене петстотинъ лири, — каза той. — Защо, мислите, ви ги дадохъ?

Захари хапѣше пръститѣ си.

— Това не ме интересува, — каза той. — Азъ заминавамъ въ срѣда. Вашитѣ пари сѫ сигурни.

— Знаете ли какво мисля за васъ? — каза Данъ.

— Не — и по-добре ще бѫде да не ми казвате! — Сетне у него настѫпи една отъ неговитѣ специфични промѣни и той се усмихна: — Все пакъ, както обичате.

Лицето на Данъ потъмнѣ съвсемъ.

— Дайте ми ясенъ отговоръ, — каза той. — Какво смѣтате да правите съ нея?

Захари го погледна изотдолу подъ вежди.

— Нищо.

— Нима сте толкова голѣмъ мошеникъ да отречете, че сте се оженилъ за нея?

Захари го погледна хладно:

— Съвсемъ не, — каза той.

— Защо, за Бога, направихте това?

— Вие нѣмате монополъ да се поставяте въ положението на съпругъ, мистъръ Трефри.

— Да поставите едно дете въ това положение! Нима вие нѣмате сърдце на мѫжъ? За какво идвате крадишкомъ презъ нощьта? За Бога! Не знаете ли, че сте извършили едно звѣрско дѣло?

Лицето на Захари потъмнѣ, той стисна песници. Следъ това каточе затвори въ себе си своя гнѣвъ.

— Вие искахте да ви я оставя на васъ, — каза той подигравателно. — Азъ й дадохъ своето обещание, че ще я взема съ себе си въ Мароко и въ срѣда ние щѣхме да заминемъ съвсемъ спокойно, ако вие не бѣхте дошли и подушили цѣлата работа съ своето проклето куче. Сланината падна въ огъня! Сега нѣма причина, поради която би трѣбвало да я взема съ себе си. Азъ ще се върна като богатъ човѣкъ при нея или изобщо нѣма да се върна.

— А между това? — намѣсихъ се азъ.

Той се обърна къмъ мене съ примирителенъ видъ.

— Азъ бихъ я взелъ съ себе си, за да избѣгна скандала, — наистина бихъ я взелъ, — но не е моя вината за това, че цѣлата работа се разбра. Азъ започвамъ една рискована работа. Ако я взема съ себе си, това може да развали цѣлата работа; то ще съсипе нервитѣ ми. То не е хубаво за нея.

— А какво ще бѫде нейното положение, — казахъ азъ, — следъ като вие заминете? Мислите ли, че тя щѣше да се омѫжи за васъ, ако знаеше, че ще я изоставите така? Вие трѣбваше да изоставите тази работа. Вие я похитихте. Тя е още дете!

Тръпки преминаха по лицето му; това показваше, че той страдаше.

— Оставете тази работа! — настояхъ азъ.

— Въ нея съмъ вложилъ и последната си стотинка, — въздъхна той. — Тукъ е щастието ми за цѣлъ животъ.

Той ме гледаше колебливо, умолително, сякашъ за пръвъ пѫть презъ живота му проблесваше предъ него тази дилема за последици, които неговиятъ характеръ никога не признава. Мислѣхъ, че той бѣше наклоненъ да отстѫпи. Изведнажъ, за мой ужасъ, Данъ изрева:

— Дръжте се като мѫжъ!

Пиѫрсъ извърна глава.

— Нѣмамъ никаква нужда отъ вашитѣ съвети, — каза той. — Не желая да ми бѫде диктувано.

— Докато съмъ живъ, — каза Данъ, — вие ще трѣбва да отговаряте предъ мене за начина, по който се държите съ нея.

Захари се усмихна.

— Виждате ли тази муха? — каза той. — Е, добре! На васъ обръщамъ сѫщо толкова малко внимание, колкото и на нея. — И той прогони мухата отъ своитѣ бѣли панталони. — Сбогомъ…

Благороднитѣ моряци, които караха нашата лодка, потеглиха весело къмъ брѣга, но ние едвамъ бѣхме тръгнали, когато пороенъ дъждъ се излѣ надъ кораба, който изглеждаше каточе изчезва, оставяйки предъ очитѣ ми фигурата на помощника на капитана, който размахваше надъ перилата на палубата своята фуражка, привелъ надъ насъ своето обрулено отъ вѣтъра младо лице, усмихнатъ, смѣлъ и любезенъ.

Стигнахме на брѣга наквасени до кости, ядосвайки се сами на себе си и единъ на другъ. Сърдито се опѫтихъ за у дома си.

Когато минавахъ, ездейки, край една овощна градина, една ябълка, отбрулена отъ дъждовната буря, тупна на земята.

„Плодътъ е узрѣлъ и готовъ е да падне —

        О! хей-хо! — готовъ е да падне.“

Взехъ решение да си стегна багажа и да замина. Но има нѣкаква необикновена, нѣкаква притегляща привлѣкателность въ всичко това. Ако не познавате хората, всичко това може да ви изглежда само обикновена глупость. Но не е доброто, очевидното, полезното, което запленява като съ магия нашия животъ. То е смѣшното, едвамъ видимото, тайнственото за добро или за лошо.

Когато ездѣхъ вече нагоре къмъ чифлика, слънцето бѣше наново изгрѣло. Жълтиятъ сламенъ покривъ блестѣше презъ дървесата и изглеждаше каточе приютява подъ себе си щастие и добри вести.

Самъ Джонъ Фордъ ми отвори вратата.

Той започна съ едно извинение, което ме направи да се чувствувамъ повече отъ всѣки другъ пѫть като натрапникъ. Сетне той каза:

— Още не съмъ говорилъ съ своята племенница — чакахъ да видя Данъ Трефри.

Той бѣше сериозенъ и съ печаленъ погледъ, като човѣкъ, на чиито плешки тежи бремето на голѣма скръбь. Изглеждаше каточе не е спалъ; дрехитѣ му бѣха въ безпорядъкъ, той не бѣше си събличалъ дрехитѣ, струва ми се. Но Джонъ Фордъ не е човѣкъ, къмъ когото можете да изпитвате съжаление. Чувствувахъ, че бѣхъ си позволилъ твърде голѣма свобода, като изобщо бѣхъ се запозналъ съ този случай. Когато му разправихъ кѫде бѣхме ходили, той каза:

— Много мило е отъ ваша страна, че сте си създали такова безпокойство. Какъ можа да се случи на васъ това! Но щомъ като е трѣбвало да станатъ такива нѣща… — Той направи единъ жестъ, който издаваше ужасъ. Правѣше впечатление на човѣкъ, чиято гордость се бори съ нѣкаква смъртна обида. Изведнажъ той попита:

— Казвате, че сте го видѣли? И той призна тази женитба? Даде ли нѣкакво обяснение?

Опитахъ се да обясня гледището на Пиѫрсъ. Предъ този старъ човѣкъ съ неговата непоколебима воля и чувство за дългъ азъ се чувствувахъ така, каточе представлявамъ интереситѣ на Захари и трѣбва да му осигуря справедливо третиране.

— Чакайте да разбера, — каза той най-сетне. — Той я е похитилъ, казвате, за да бѫде сигуренъ; а следъ две седмици я изоставя…

— Той казва, че има намѣрение да я вземе…

— Вѣрвате ли това?

Преди да мога да отговоря, видѣхъ, че Пашиенсъ стоеше на стъклената врата. Колко време е била тамъ, не зная.

— Вѣрно ли е, че иска да ме остави тука? — извика тя.

Можехъ само да кимна съ глава.

— Лично вие чухте ли това?

— Да.

Тя тупна съ кракъ.

— Но той обеща! Той обеща!

Джонъ Фордъ се опѫти къмъ нея.

— Не се докосвай до мене, дѣдо! Азъ мразя всички! Оставете го да прави каквото иска, не ме е грижа!

Лицето на Джонъ Фордъ стана съвсемъ сиво.

— Пашиенсъ, — каза той, — искашъ ли да ме оставишъ да страдамъ толкова много?

Тя гледаше право въ насъ и каза остро:

— Каква полза има отъ това, да си разправяме приказки? Ако това те кара да страдашъ, не мога да помогна.

— Какво си мислила, че ще намѣришъ, като заминешъ отъ тука?

Тя се засмѣ.

— Да намѣря? Не зная — нищо. Въ всѣки случай, нѣма да бѫда удушена. Предполагамъ, че сега ще ме затворишъ горе, защото съмъ слабо момиче, не съмъ силна като мѫжетѣ.

— Чакай! — каза Джонъ Фордъ. — Азъ ще го накарамъ да те вземе!

— Ти нѣма да направишъ това! — извика тя. — Азъ нѣма да те оставя да го направишъ. Той е свободенъ да прави каквото си иска. Той е свободенъ, — казвамъ на всички васъ, на всѣкиго, — свободенъ е!

Тя мина бързишкомъ презъ стъклената врата и изчезна.

Джонъ Фордъ направи такова движение, каточе бѣше останалъ безъ почва подъ краката си. Оставихъ го тамъ.

Отидохъ въ кухнята, гдето Хопгудъ седѣше предъ масата, ядейки хлѣбъ и сирене. Като ме видѣ, той се изправи и много любезно ми поднесе малко студенъ беконъ и една чаша бира.

— И безъ това искахъ да ви видя, съръ, — каза той между хапкитѣ си. — Днесъ въ цѣлата кѫща е тревожно. Старата се безпокои за мисъ Пашиенсъ. Младитѣ момичета днесъ сѫ странни създания, — той избърса съ рѫкава си своитѣ широки, твърди устни и си напълни лулата, — особено когато това е въ кръвьта имъ. Стариятъ Рикъ Войсей бѣше човѣкъ конте; и мисисъ Войсей, и тя сѫщо, бѣше хубава дама, но, — и като премѣташе смукалото на лулата си отъ единия ѫгълъ на устата си въ другия, добави: — Тя бѣше истинска лисица.

Хопгудъ е добъръ човѣкъ и мисля, че е толкова благъ, колкото строгъ изглежда, но не е отъ ония хора, съ които човѣкъ може да говори върху такива въпроси. Качихъ се на горния етажъ и започнахъ да си стѣгамъ багажа, но следъ малко оставихъ това, за да се заловя за една книга и не зная какъ съмъ заспалъ.

Когато се събудихъ, погледнахъ часовника си; бѣше петь часътъ. Бѣхъ спалъ четири часа. Единъ единственъ лѫчъ се плъзгаше презъ стаята отъ единия прозорецъ до другия, и се дочуваше студениятъ звукъ отъ капещо въ ведрата млѣко. Следъ това изведнажъ се чу тревоженъ шумъ и се раздадоха тежки стѫпки.

Отворихъ вратата на стаята си. Хопгудъ и единъ пазачъ отъ брѣговата стражева станция носѣха бавно нагоре по стълбитѣ Пашиенсъ. Тя лежеше неподвижно на рѫцетѣ имъ, лицето й бѣше по-бѣло отъ дрехата й, на челото й имаше рана и две-три капки засъхнала кръвь. Рѫцетѣ й бѣха скопчени и тя бавно свиваше и изправяше пръститѣ си. Когато се изкачиха съ нея на най-горното стѫпало, тя отвори устнитѣ си и каза задъхано:

— Така е добре. Не ме сваляйте. Не мога да понасямъ това.

Тѣ отминаха нататъкъ и, съ слаба усмивка въ очитѣ си, тя ми каза нѣщо, което не можахъ да доловя. Вратата бѣ затворена и възбудениятъ шепотъ започна отново. Почакахъ да излѣзатъ мѫжетѣ и спрѣхъ Хопгудъ. Той избърса потьта отъ челото си.

— Бедното младо създание! — каза той. — Паднала — отъ скалата надолу — така, по гърба си — пазачътъ я видѣлъ — и сетне я вдигнали. Богъ да й е на помощь, може би не се е наранила много. А мистъръ Фордъ не знае! Азъ отивамъ за докторъ.

Трѣбваше да се чака единъ часъ или повече, докато дойде докторътъ; единъ младъ човѣкъ; почти момче. Той изглеждаше много сериозенъ, когато излѣзе отъ стаята й.

— Старата жена тука — обича ли я? Гледа ли я добре?… Привързана е като куче къмъ нея? Добре! — Не зная — не мога да кажа нищо положително. Боя се, че е гръбначния стълбъ, може да трѣбва да измѣня мнението си. Такова смѣло момиче! Кажете на мистъръ Фордъ да повика най-добрия лѣкарь, когото може да намѣри въ Торкуей — тамъ има единъ мистъръ С… — Утре сутриньта първата ми работа ще бѫде да дойда тукъ. Внимавайте да лежи съвсемъ неподвижно. Оставихъ едно срѣдство за сънь; тази нощь тя ще има треска.

Най-сетне Джонъ Фордъ дойде. Бедниятъ старъ човѣкъ! Колко ли много му е струвало това, че не искаше да иде при нея отъ страхъ да не я направи да се вълнува! Колко пѫти презъ следнитѣ нѣколко часа го чувахъ да идва до най-горното стѫпало на стълбата; чувахъ неговото тежко, задъхано дишане, неговитѣ въздишки; чувахъ и заглъхващия шумъ отъ стѫпкитѣ му, които се връщаха! Къмъ единадесеть часа, точно когато се канѣхъ да си легна, мисисъ Хопгудъ се изправи на вратата ми.

— Моля елате, съръ, — каза тя. — Тя пита за васъ. Иска да ви види. Странно изглежда това, нали? — Една сълза се търкулна по бузата на старата жена. — Моля, елате. Това ще бѫде лошо за нея, може би, но не мога — иначе тя ще се тревожи.

Влѣзохъ на пръсти въ нейната стая. Тя лежеше по гръбъ върху своитѣ възглавници и дишаше бързо съ полузатворени очи. Нищо не показваше, че тя бѣше искала да ме види или дори че знаеше, че съмъ въ стаята. Фитилътъ на свѣщьта, поставена отстрана до леглото, бѣше станалъ съвсемъ кѫсъ и даваше много слаба свѣтлина. Вратата и прозорецътъ бѣха отворени и въпрѣки това не ставаше течение и малкиятъ пламъкъ горѣше съвсемъ спокойно и хвърляше върху тавана едно слабо жълто петно. Презъ широкия, четвъртитъ прозорецъ ябълковитѣ клони се очертаваха въ черни ивици, които никога не се помръдваха. Бѣше твърде тъмно и нѣщата не можеха да се виждатъ ясно. До долния край на леглото имаше една ракла и на нея бѣше седнала мисисъ Хопгудъ движеше устнитѣ си така, каточе говорѣше. Примѣсени съ полу-мухълестия дъхъ на старината, разнасяха се и други миризми — на резеда, на ябълки и на нѣкакъвъ сладко-благоуханенъ сапунъ. На пода нѣмаше килимъ и нѣмаше нито единъ едничъкъ тъменъ предметъ, освенъ цигулката, която висѣше на единъ пиронъ надъ леглото. Единъ малъкъ, крѫгълъ часовникъ тикъ-такаше тържествено.

— Защо не искате да ми дадете това лѣкарство, госпожа? — каза Пашиенсъ съ слабъ, остъръ гласъ. — Искамъ да спя.

— Имате ли силни болки? — попитахъ.

— Разбира се, имамъ; по цѣлото тѣло.

Тя извърна лицето си къмъ мене.

— Вие мислите, че съмъ направила нарочно това, но не сте правъ. Ако имахъ намѣрение да го направя, щѣхъ да го направя по-добре. Нѣмаше да имамъ тѣзи страшни болки. — Тя сложи пръститѣ си върху очитѣ си. — Ужасно е да се оплаква човѣкъ! Но болкитѣ сѫ тъй силни! Но сега нѣма вече… азъ обещавамъ.

Тя взе съ благодарность лѣкарството за сънь и на лицето й се изписа изразъ като на дете, което е било напудрено.

— Колко време, мислите, ще мине, преди да мога пакъ да свиря? О! Азъ забравихъ — има други нѣща, за които трѣбва да мисля. — Тя протегна рѫката си къмъ мене. — Погледнете пръстена ми. Омѫжена съмъ — не е ли смѣшно това? Ха-ха! Никой никога нѣма да разбере това — и то е сѫщо смѣшно! Бедниятъ мой дѣдо! Виждате, не е имало никаква друга причина — само азъ съмъ си причината. Това е едничката причина, поради която ви разправямъ сега. Госпожата е тука, но тя не влиза въ смѣтката. Защо не влизате въ смѣтката, госпожо?

Треската се борѣше срещу лѣкарството за сънь. Тя бѣше отметнала отъ шията си завивкитѣ си и отъ време на време вдигаше малко слабата си рѫка, каточе това я облекчаваше; очитѣ й бѣха станали широки и невинни като на дете; свѣщьта сѫщо бѣше се разпалила и свѣтѣше ясно.

— Никой не бива да разправя на него — съвсемъ никой; обещайте!… Ако не бѣхъ се подхлъзнала, щѣше да бѫде съвсемъ друго. Какво щѣше да се случи тогава? Вие не можете да кажете; и азъ не мога — това е смѣшно! Мислите ли, че съмъ го обичала? Никой не се жени безъ любовь, не е ли така? Не съвсемъ безъ любовь, искамъ да кажа. Но вие виждате, че азъ искахъ да бѫда свободна, той каза, че ще ме вземе; а сега ме изостави следъ всичко това! Азъ не искамъ да бѫда изоставяна, не мога! Когато отидохъ на канарата — на оня край, гдето расте точно отдолу бръшлянътъ — право подъ мене бѣше морето. И азъ мислѣхъ да се хвърля долу и всичко щѣше да утихне. И азъ се изкачихъ на една издадина, оттамъ изглеждаше по-лесно, но бѣше толкова високо и азъ поискахъ да се върна обратно; и тогава кракътъ ми се подхлъзна; и сега всичко е само болки. Човѣкъ не може да мисли много, когато има болки.

По очитѣ й виждахъ, че тя отпадаше.

— Никой не може да ви изтръгне — отъ васъ самия. На него не бива да се казва — не дори — азъ не — не искамъ — да си отивате, защото…

Но очитѣ й се затвориха и тя се отпусна и заспа.

На сутриньта изглеждаше, че хората не можеха да разбератъ дали е по-добре или по-зле…