Едгар Бъроуз
Синът на улицата (5)

V. Надежда и съмнения

На прага стоеше Л. Картрайт Дивайн!

— Вие! Вие! — извика Барбара, не вярвайки на очите си.

— Да, Барбара, аз съм — отговори тихо мистър Дивайн. — Слава богу, поне не сте сама! Аз ще направя всичко, зависещо от човешката сила, за да ви защитя…

— Лари, Лари! — мълвеше слисаната девойка. — Но как попаднахте тук? Какво правите заедно с тези хора, свързва ли ви нещо?

— За съжаление аз също съм техен пленник. Ние и двамата сме пленници, Барбара! Вероятно ще искат откуп за вас. Мен ме уловиха в Сан Франциско. Нападнаха ме през нощта на улицата, удариха ме с нещо и когато се свестих разбрах с ужас, че съм на този кораб, всред океана.

— Къде ще ни заведат?

— Нямам понятие — сви рамене мистър Дивайн. — Успях да доловя някои откъслечни фрази и мисля, че ще останем на някой по-далечен тихоокеански остров и оттам ще започнат преговори за откупа. В Тихия океан има хиляди острови, където корабите се отбиват веднъж на десет години. Там ще ни държат, докато агентите им от Съединените щати не се споразумеят за сумата на откупа. Щом тя бъде изплатена, ще ни прехвърлят на друг остров и ще ни пуснат. Няма да разкрият убежището си.

Той обясняваше, влагайки в тона си тъжно примирение. Барбара Хардинг слушаше и внимателно го оглеждаше.

— Иска ми се да сте прав, Лари — въздъхна тя. — Ако съдя по вида ви, не се отнасят лошо с вас. При всяка ситуация ли си оставате все така самодоволен? Изглеждате ми и добре охранен.

Младият мъж се изчерви. Очите му ядно блеснаха, но той се постара да не се покаже засегнат.

— А защо трябва да се отнасят зле с мен? — попита с лека усмивка. — Ако умра, няма да получат откупа. По същия начин ще се отнасят и с вас. Сигурен съм, Барбара! Те нямат намерение да ви измъчват или да ви морят с глад.

— Дай боже! — въздъхна тя, надявайки се поне офицерския състав да е по-възпитан и човечен. — Не ви ли се струва странно, че и вие сте пленник на същия кораб? Не разбирам? Преди няколко дни получихме писмо от вас. Препоръчахте ни един млад човек… граф Кадене…

Лицето на мистър Дивайн стана алено. Той мислено прокле тази предателска червенина. При малко повече прозорливост Барбара можеше да разгадае тайната му. После придаде на лицето си тъжно изражение и призна:

— Те ме принудиха да напиша това писмо. Възможно е точно за тази цел да са ме отвлекли. Граф Кадене всъщност е помощник-боцманът Териер. Той сам се нарича така. Изпратиха го при вас, за да научи по-нататъшните ви намерения, от това зависеше изпълнението на плана им. О, Барбара, те са истински разбойници и не се церемонят много! Ако бях отказал да напиша това писмо, щяха да ме убият.

Девойката не отговори, но по лицето й можеше да се прочете какво мисли и какви чувства изпитва.

— Аз не подозирах за какво е това писмо — започна да се оправдава той. — Ако знаех, за нищо на света нямаше да го напиша! По-скоро щях да умра!

Барбара Хардинг наведе глава. Мислеше тъжно за Били Малори, който беше жертвал живота си, за да я защити и сравнението, което правеше, не бе в полза на Лари Картрайт Дивайн.

— Те убиха Били — прошепна през сълзи тя. — Били се опита да ме защити.

Лари Картрайт Дивайн ядно прехапа устни. Не биваше да допусне повече сравнения, с когото и да е. Барбара трябваше да му вярва и да го съжалява като жертва. Всяко съмнение, родено в главата й, можеше да погуби блестящо планираната операция.

— Били щеше да направи много по-добре, ако се беше покорил — заяви с тъжно достойнство. — Мъртъв той с нищо не може да ви помогне. А аз мога и няма да ви оставя сама сред тези главорези. Докато съм жив, вие ще имате верен защитник. Били е постъпил благородно, но напълно безсмислено.

— Споменът за него ми носи утеха! — възкликна девойката. — Аз не съм толкова слаба. Мога да понеса твърдо това, което ме очаква тук и да умра с достойнство, ако се наложи. Споменът за Били ще ми помага. Освен това чувствам, че… че той ме очаква… Няма да бъда сама и след смъртта…

Мистър Дивайн премълча. Очите му светнаха още по-мрачно. Барбара не вдигна глава да го погледне, продължи със същата обречена монотонност:

— Оставете ме сама, Лари. Не ми е добре. Нервите ми са опънати… Ще се помъча да поспя…

Дивайн се поклони и излезе.

… „Полумесец“ се въртя из океана цяла седмица. На борда беше спокойно и капитан Симс най-после даде заповед да поемат курс на югозапад.

На борда наистина нищо не се случваше. С пленницата се отнасяха добре. Никой не си позволи волност. Дивайн я посещаваше често и пак никой не пречеше на разговорите им. Затова тя отстъпи на увещанията му и започна да се появява на палубата.

Нямаше начин да не срещне „стария си познат“. Това стана един ден, веднага след обеда. Офицерът вежливо свали фуражката и се поклони. Девойката студено го погледна, отмина, без да отвърне на поздрава. За секунда французинът замръзна на мястото си, лицето му се изкриви от гняв. После той решително тръсна главна и се приближи до нея.

— Мис Хардинг — започна почтително, — напълно разбирам чувствата, които изпитвате към мен и не се сърдя. Но ми се струва, че преди да ме осъдите, трябва да ме изслушате.

— Не мога да си представя какви аргументи ще изтъкнете в своя защита — отговори студено Барбара.

— Аз бях измамен — заговори бързо Териер. — Казаха ми, че това е шега, която мистър Дивайн иска да разиграе със своите стари приятели. Той уверяваше, че всички много ще се забавляват. И докато не видях как разрушават „Лотос“, искрено вярвах в това, макар че смятах шегата за доста странна. Този приятел твърдеше, че ви познава много добре и че вие цял живот сте мечтали за приключения, че сте се оплаквали от липса на романтика в нашия модерен двадесети век и често сте посочвали за пример средновековните пирати. От думите му разбрах, че сте сгодени и че това е неговият необичаен подарък преди сватбата. За мен това беше прекалено оригинално ухажване, но кой съм аз, за да попреча или да изразя съмнение? Той е много богат, можеше да наеме този кораб, да събере подходящ екипаж и да инсценира нападението. Повярвайте, отначало не виждах нищо лошо, просто поредната ексцентрична постъпка на един разглезен богат младеж. Освен това узнах за намеренията чак в Хонолулу. Преди това ми казаха, че той прави малко пътешествие за развлечение… Аз съм измамен също като вас, мис Хардинг. Ще ми разрешите ли да поправя грешката и да бъда ваш приятел? Уверявам ви, мога да ви бъда полезен…

— Не, не! — извика девойката. — Всички вие се стараете да ме измамите. Как да ви вярвам и на кого по-точно? Лари Дивайн твърди, че са го принудили да напише това писмо, че също е бил измамен…

— А-а! — усмихна се подигравателно Териер. — Значи така обяснява произхода на писмото, с което се явих пред баща ви?

— Той казва, че са го заплашвали, че са го принудили да го напише… Отстъпил, когато опрели дулото на пистолета в главата му.

— Елате с мен, мис Хардинг — предложи решително помощник-боцманът. — Ще ви покажа нещо и сама ще се уверите, че мистър Дивайн е в най-приятелски отношения с капитан Симс.

Той се обърна и с твърди крачки тръгна към капитанската каюта. Точно тази твърдост и това, че не погледна повече девойката натежаха и тя боязливо го последва.

— Не се страхувайте, мис Хардинг — обади се след известно време офицерът. — Помнете, че съм ваш приятел и искам да ви покажа правдивостта на думите си, искреността на чувствата си. Много е важно вие да разберете по-скоро кои са вашите врагове и кои приятели.

— Добре, добре — съгласи се с лека досада тя. — Има ли значение къде ще отида? За мен еднакво опасно е всяко ъгълче на този кораб.

Териер отвори вратата на собствената си каюта и я покани да влезе, като направи знак да мълчи. Той дори заключи вратата и двамата се затаиха като крадци. Девойката открито изрази подозрение и помощник-боцманът започна шепнешком да обяснява.

— Вижте — посочи с ръка леглото си, — да, да, там под възглавницата! О, аз от известно време полагам всички усилия да проникна в плана на разбойниците. Под възглавницата ще откриете малък отвор. Сложете ухото си там и слушайте! И не се бойте от мен, само слушайте. Струва ми се, че точно в този момент мистър Дивайн е при капитана. Сама ще разберете как стоят нещата.

Барбара Хардинг потисна страха и го послуша. Отначало не долови нищо. Чуваше мъжки гласове, плисък на вода. После ухото привикна и тя чу гласа на капитан Симс, много ядосан глас.

— Казвам ви и съм готов да го повторя хиляди пъти! Не можех да направя нищо друго. Омръзна ми да слушам вашите упреци! Поставете се на моето място и тогава ще видя какво ще направите.

— Аз не казвам, че се справихте лошо, Симс — възрази гласът на мистър Дивайн. — Само смятам за голяма грешка това, че захвърлихте на произвола на съдбата „Лотос“. Ако се случи нещо лошо, ако яхтата и хората загинат, как ще се върнем в Америка? Ще ни сметнат за убийци и пътят ни към цивилизования свят завинаги ще е закрит. От вас се искаше да организирате лека повреда, такава, която лесно да се поправи. Един или два дни бяха напълно достатъчни, за да се скрием и да избегнем преследване. Така бащата щеше да се прибере у дома си без допълнителни премеждия и всичко щеше да е наред. Той никога нямаше да възбуди полицейско разследване срещу съпруга на дъщеря си. Види ли я жива, макар и със съпруг, щеше да забрави всичко. Освен това вие трябваше да искате откуп за мен и мис Хардинг, нали такъв беше планът ни? Е, от кого ще го искате, ако мистър Хардинг умре? Нима си въобразявате, че дъщеря му ще се примири? О-о, познавам я твърде добре! Тя ще преобърне небето и земята, за да открие виновниците за гибелта му.

Девойката скочи от леглото. Беше смъртно бледа.

— Чух достатъчно, мистър Териер — отрони само с устни. — Благодаря ви!

— Убедихте ли се, че съм ваш приятел?

— Убедих се само в това, че не мога да смятам за приятел, мистър Дивайн — отговори студено тя и се насочи към вратата.

Териер я наблюдаваше с блеснали очи. Красотата й го вълнуваше, събуждаше в душата му страстно желание да прегърне тази девойка, да я притисне към гърдите си. Той не беше свикнал да сдържа желанията си. Винаги бе вземал това, което поиска — къде със сила, къде с убеждаване. Щеше да го направи и този път. Мис Хардинг му харесваше прекалено много и никога през живота си не беше изпитвал чувствата, които изпитваше към нея. Бе готов на всичко, за да я спечели:

Барбара сякаш прочете нещо в очите му и пребледня още повече. Ръцете й трескаво обърнаха дръжката на вратата. Това движение опомни французина. Не, не биваше да се поддава на страстта и да проваля плана си. Тази девойка щеше да му принадлежи по законен начин. Защото според завещанието и бащата трябваше да хареса бъдещия й съпруг. Само така милионите щяха да са осигурени. В момента ролята на благороден защитник беше по-изгодна от тази на страстен любовник. Пиленцето трябваше да се спечели с внимание, а не със страх и насилие. И то си имаше характер… Тя го гледаше с ужас и той потисна страстта.

— Извинете, мис Хардинг — каза вежливо, — веднага ще отключа вратата. Това беше само предохранителна мярка, не исках някой да ни попречи.

Вратата бе широко отворена. Французинът мълчаливо придружи пленницата до палубата. Беше се овладял напълно и обмисляше как да продължи играта. Студеният и пресметлив мозък бързо подсказа решението: трябваше да вижда мис Хардинг достатъчно често, за да напомня за себе си и безкористното си приятелство, но без да създава впечатление, че натрапва дружбата си, собствената си личност. Щеше да я остави сама да почувства необходимостта от неговото присъствие, сама да го търси…

Той почтително се поклони и след като напомни, че тя може да разчита на приятелството му, бързо се отдалечи. Направи го съвсем неочаквано и пак не се обърна да я погледне. Мистър Териер знаеше как да се справя с женската психика.

Барбара Хардинг беше отчаяна. Неволно проследи с поглед французина и избухна в страшно ридание. Лари Дивайн, нейният стар приятел се оказа предател! Ужасно беше да разбере, че именно той е вдъхновил гнусния план, че пак той очаква облаги за себе си… Но трудно можеше да се повярва, че един опитен човек като Териер е бил толкова наивен и се е оставил да го излъжат. Вероятно и той бе един от участниците в заговора.

Мис Хардинг беше много близо до истината. И все пак обясненията на французина й се виждаха по-правдоподобни, особено след като бе разбрала колко истина се съдържа в думите на Лари Картрайт Дивани. За момента точно той изглеждаше по-малкото зло и се държеше като джентълмен. Какво й пречеше да му се довери? Налагаше се да го направи. Мистър Териер можеше да й помогне… Но страхът, подозренията и съмненията раждаха ужасни предположения в съзнанието й, пречеха, не й позволяваха да мисли.

Тя стоеше мрачна и неподвижна, потънала в тежък размисъл. Точно тогава край нея мина Били Бърн. Девойката изглеждаше съвсем безпомощна и отчаяна и това предизвика мрачно задоволство в душата му. Наистина тя не му беше направила нищо лошо, но точно в нея бе въплътено всичко онова, което един уличник от Чикаго започва да ненавижда най-напред. Улицата закърмва своите деца с тази омраза и те й остават подвластни цял живот. Нежната кожа, изящните ръце, красивото лице, скъпата рокля — всичко това говореше за расово превъзходство и младежът тръпнеше от омраза. Упорито и дълго му бяха внушавали, че на него гледат като на по-низше същество, после животът беше потвърдил правдивостта на това внушение и той наистина се бе оказал на по-долното стъпало. Тази девойка не би го погледнала при други обстоятелства. Тя принадлежеше към кръга на онези, които се обръщат към такива като Били с презрителното „Ей, ти!“ и винаги изтъкват превъзходството си. Превъзходство, дадено по рождение, не заслужено по право. О-о, как ги ненавиждаше Били, как мразеше това превъзходство!

Девойката почувства втренчения поглед и се обърна. Очите й се срещнаха с очите на Били Бърн. И бързо се сведоха, защото не понесоха омразата, която те изразяваха. После смущението и страхът се стопиха. В неясните очи се появи израз на презрение и отвращение, лицето й се сви от погнуса. Беше познала човека, който така жестоко се разправи с Били Малори. Чувството бе толкова силно, че устните не се подчиниха на волята и злобно произнесоха:

— Негодник!

Били Бърн зяпна от изненада. Веждите му се свиха и той пристъпи към девойката.

— Какво? — извика заплашително. — Ах, ти, сега ще ти покажа как трябва да се държиш и колко струваш!

Били Бърн беше готов да удари, да стовари железния си юмрук върху главата й. Той защитаваше честта на уличника и не позволяваше на една разглезена богата кукла подобни квалификации. Бе забравил напълно за Били Малори и за разбитата му глава. Това беше просто един малък акт на отмъщение от страна на уличното дете към тези, които нямаха неговата участ, които се бяха родили със сребърна лъжичка…