Едгар Бъроуз
Синът на улицата (11)

XI. Боят при скалите

Териер тичаше, за да настигне Били Бърн, който вече се беше скрил в гората. Обърна се един-два пъти, подкани моряците да го следват и изчезна между дърветата. Чак тогава Червения Сандерс помръдна, почеса се по тила.

— За какъв дявол ни е притрябвало да се пъхаме в огъня! — промърмори неуверено. — Да имаше защо, а то само за една фуста!

— Която сигурно вече са убили — допълни флегматично Уилсън.

— Разбира се, че са й видели сметката! — потвърди Сандерс. — За какво им е? А като се пъхнем там и нас ще убият! Горкият Милър, горкият Свенсон! Каква страшна картинка! Настръхвам от ужас, като си спомня… Видя ли колко майсторски са им отрязали главите?

Събеседникът му изплашено се озърна, преди да потвърди с глава. Жестът стресна Сандерс и той се втренчи в посоката, където гледаше Уилсън.

— Какво има? — раздруса го за раменете. — От какво се изплаши така?

— О-о, стори ми се, че има някой в храсталака и ни дебне! Не ми харесва това място, Сандерс, да бягаме, да се махаме по-скоро оттук!

Сандерс не чу последните думи. Вече летеше по пътеката. Уилсън дишаше тежко във врата му, но не изоставаше. Бягаха от невидимия преследвач, не смееха да се обърнат. И поеха дъх чак когато стигнаха крепостта.

Сайер Кокала тъкмо се готвеше за втори поход до рекичката. Видът на другарите му го разтревожи. Изплаши се и Дивайн.

— Какво се е случило? — извика той. — Защо сте пребледнели така? Къде са другите?

— Мъртви са — съобщи задъхано Сандерс. — Главите им са отрязани. Ние се натъкнахме на диваците, които бяха заловили Милър, Свенсон и госпожицата. Тъкмо пируваха с човешкото месо. Не успяхме да се опомним, когато повече от хиляда души ни нападнаха, бяха като рояк скакалци. Трябваше да се пръснем. Когато се убедихме, че Териер и Били са убити, хукнахме насам, за да предупредим. Господи, ужасен бой беше! Спасихме се просто по чудо!

Червения Сандерс лъжеше вдъхновено и сам си вярваше. Дивайн веднага се разтрепери.

— Преследват ли ви? — попита изплашено. — След вас ли са?

Главите на моряците се обърнаха като по команда към пътеката. Точно тогава остър вик разцепи тишината. Диваците бяха забравени. И петимата се втурнаха към скалата. Трябваше да надникнат, да видят какво става долу при залива.

Всъщност знаеха, предусещаха сцената. Капитан Симс крещеше като луд и тичаше по пясъка. Бяха открили бягството и липсата на голяма част от сандъците — най-важната, с храната. Но Уорд се оглеждаше на всички страни и пръв забеляза надничащите глави. Извика, посочи ги на останалите. Най-напред към скалите долетя ехото на проклятията и ругатните на капитан Симс.

— Мерзавци! — ревеше той. — Подлеци! Крадци! Предатели! Ще ви дам да разберете! Ще ви избия до един, ще ви избеся по дърветата! Бъдете проклети, проклето да е и потомството ви… Напред, момчета! Ударете ги…

Уорд го спря, махна властно с ръка и на останалите.

— Почакайте! — каза ясно. — Не можем да хукнем просто така. Ще се води истински бой и трябва да сме подготвени. Съберете се под скалата, момчета! Ще потеглим в боен ред… Вие, капитане, сте твърде дебел, за да ни водите. Ще останете в лагера, а пистолета ще дадете на някой от моряците.

Боцманът чудесно знаеше от какво тесто е замесен неговият началник и предпочиташе той да не се пречка в краката на останалите. Освен това знаеше колко заразителен е страхът и не желаеше да види как и другите бягат по примера на достойния си шеф. Пистолетът на капитан Симс щеше да е по-полезен във всяка друга ръка, освен в неговата.

Уорд не обичаше битките. Печелеше сражения или си отмъщаваше със съвсем други средства, не в открита борба. Но обстоятелствата в момента налагаха бой, друг изход нямаше. Ако не успееха да си върнат припасите обратно, бяха обречени на гладна смърт. Заради храна и пари и хора по-страхливи от Бендер Уорд са отивали срещу смъртта. Злобата щеше да тласка напред и другите моряци…

Те се скупчиха под скалата. Изслушаха внимателно нарежданията на боцмана, започнаха да ги изпълняват.

Дивайн и останалите с тревога и страх следяха тези приготовления. Бяха много смутени. Усещаха се в капан, попаднали между два огъня.

Уорд изкачи половината пътека, но защитниците не направиха нищо. Дивайн гледаше повече назад към гората, очаквайки диваците да ги нападнат в гръб. И трепереше все повече и повече.

— Предайте се, мръсници! — изрева отдолу Уорд. — Иначе ще ви изтърбушим червата и ще ги хвърлим на дивите кучета!

Дивайн трепереше и мълчеше. Негърът Бланко отговори по друг начин — бутна огромен камък, засили го по нанадолнището право към Уорд. Боцманът едва успя да отскочи встрани. Камъкът прелетя край него и със страшен тътен спря на брега на залива. Той вдигна пистолета и стреля. Куршумът мина край главата на Дивайн.

Лари Картрайт Дивайн, този маскараден вожд и началник на крепостта, зарева с глас, рухна на земята, заби нокти в пръстта. Сайер Кокала и Червения Сандерс моментално последваха примера на доблестния военачалник. Но Бланко и Уилсън успяха да отблъснат нападението.

Великанът изтича при хленчещия Дивайн и черната ръка сграбчи пистолета. Върна се светкавично на мястото си, намери пролука и стреля по Уорд. Куршумът пощади боцмана, но улучи следващия го моряк, който падна с жалостив вик. Всички хукнаха надолу в безреден, панически бяг. Уилсън мяташе хазартно камъни след тях и чудесно са забавляваше. Първата атака беше отбита.

— Избягаха ли? — попита Дивайн и с мъка се надигна от земята, краката и ръцете не го слушаха, тресяха се от страх.

— Ах, ти страхливо куче! — изрева срещу него негърът. — Как така ще избягат? Нима се въобразяваш, че само двама души ще се бият, а ти ще изчакваш скрит в миша дупка? Двама срещу петима, как стана така? Ако не бяхте такива подли страхливци и се биехте като хората, можехме да ги заврем в морето и да ги издавим. Уууу! Не мога да ви гледам! И това ми били мъже! Малко е да те убия, лигав заек! Ако не беше ти и другите нямаше да се крият като страхливи псета!

Лари Картрайт Дивайн трепереше и стискаше с ръце главата си. Беше прекалено изплашен, за да се обижда, но можеше да хленчи жаловито:

— Защо да се бием с тях? Не трябваше да се делим… Имаме по-страшни врагове. Този глупак Териер е виновен за всичко! Как ще се справим с диваците, ако воюваме едни срещу други? Ще ни изколят като пилета… Нали изклаха другите? Трябва да предупредим Уорд и да се помирим с капитана…

— Прав е — поде Сайер Кокала. — Къде се е видяло да се бият свои хора, когато черните муцуни могат да ни нападнат в гръб и да ни клъцнат главите? Не, не разчитайте повече на мен! Отивам долу при другите! Главата ми е по-мила…

— О-о, и аз идвам с теб! — подкрепи го Червения Сандерс.

Бланко и Уилсън се спогледаха. Досега случилото се им изглеждаше като игра, но вече ставаше опасно и страшно. Негърът нямаше нищо против да получи повече сигурност в по-голяма група, но при условие че нощният инцидент се забрави. Можеха да върнат провизиите и водата… Само че капитан Симс и Уорд не бяха хора, на чиято дума се вярваше ей така, без условия. И двамата веднага щяха да се откажат от обещанието…

Но щом чуеха разказа на Сандерс и Уилсън, те сами щяха да се зарадват на завръщането на дезертьорите. Пред новата опасност нямаше място за наказания. Заедно по-лесно ще се защитават от диваците и вече всеки човек беше от значение. От двете злини трябваше да се избере по-малката или поне известната.

— Аз също не виждам причини да се бием — обади се Уилсън и мнението му натежа на везните. — Госпожицата не е вече между живите, няма за какво друго да спорим и да се караме, няма и какво да делим. Да се опитаме да поговорим и да видим какви условия ще ни предложи боцманът.

— Добре — съгласи се мрачно черният великан. — Не мога да се бия сам, макар че предпочитам боя. Ей, Кокал, какво правиш?

Сайер беше намерил дълга пръчка и привързваше бял парцал в края й. Беше откъснал ръкава на ризата си за тази цел. Той свърши работата си, без да дава обяснения и издигна предпазливо пръчката нагоре.

Отдолу долетя гласът на Уорд.

— Предавате ли се? Вразумихте ли се, дяволи проклети?

Лари Картрайт Дивайн изведнъж се съживи. Не го заплашваше повече куршум в главата и той се наведе над каменната стена, извика силно, постара се гласът му да звучи любезно.

— Трябва да ви съобщим нещо важно, мистър Уорд!

— Добре, да ви изтърбуши дяволът дано! — долетя не толкова любезен отговор. — Говорете, слушам ви!

— На острова има диваци, сър — направо проплака Дивайн. — Мис Хардинг, Териер, Бърн, Милър и Свенсон загинаха. Диваците ги взеха в плен и ги избиха…

— Видяхте ли какво направихте, глупаци! — изрева злобно боцманът. — Загубихте кокошката, която щеше да снесе златните яйца и сега се молите за закрила! Но доскоро не мислехте така, нали? Искахте сами да пипнете всичко! Сега заради вашата глупост и алчност никой няма да получи нищо… Струваше ли си да се мъчим толкова? За кой дявол сме им сега? Смрадливи глупаци и страхливци! Вървете по дяволите! Но преди диваците, аз ще ви видя сметката, после ще ви слагат на трапезата си!

Той вдигна пистолета и Дивайн се строполи с ужасен рев на земята, преди да е чул изстрела.

— Почакайте, боцмане! — извика Сайер Кокала. — Не трябва да се сърдите така, по-добре първо чуйте това, което ще ви кажа! И моля ви не ни ругайте! Този проклет пуяк и Териер ни завъртяха главите… Казаха ни, че капитан Симс иска да ни изостави на острова. Разправяха ни, че имате намерение да задигнете целия откуп за госпожицата и да ни оставите с празни ръце… Какво трябваше да направим според вас? Защитихме правата си както можахме! Но нещата се промениха… Диваците могат да ни нападнат всяка минута. И за нас зле, и за вас, защото след като ни изколят, ще се нахвърлят върху вас. Червения Сандерс и Уилсън са видели с очите си хиляди чернокожи. Това са истински човекоядци! Ще ни излапат вместо прасета! Можем да се надяваме на спасение само ако сме заедно!

Уорд подозрително врътна глава. Кокала беше практичен човек и мислеше трезво. Всеки човек бе от значение. Имаше време за разправа с бунтовниците, диваците бяха по-страшни… Повечето ръце означаваха по-голям шанс за спасение.

— Ще се закълнеш ли в библията, че ще се подчиняваш на мен и капитан Симс, ако те приемем при нас? — извика той.

Сайер тържествено се закле. Останалите закимаха с глави. Лари Картрайт Дивайн пръв изскочи от укритието и се втурна към боцмана.

— Не, господинчо, ти ще почакаш — озъби се Уорд и спря радостния порив на страхливеца. — Условието не се отнася за теб. Договорът е между капитан Симс и моряците, които ти си подвел с приказките си. Ти не си от екипажа, а тъкмо ти започна бунта. Ако се предадеш, ще те съдим, разбра ли?

— Не се предавайте, мистър Дивайн — посъветва го флегматично Уилсън. — Ще ви обесят.

Дивайн обречено спря. Лицето му стана мъртвешки сиво, безкръвно. Не можеше да очаква пощада от Уорд и Симс. Щяха да го осъдят и да го обесят. Но гората беше по-страшна. Там също го очакваше смърт и то много по-ужасна… Той падна на колене. По лицето му се стичаха едри сълзи, но не ги усещаше, вдигна умолително ръце към боцмана.

— За бога, мистър Уорд! — изплака. — Пощадете ме! Териер ме подлъга… Той ми наговори ужасни лъжи за вас. Кълна се, че е така. О-о, той жестоко ме измами, излъга всички ни! Вие няма да посмеете да ме лишите от живот! Това ще си е чисто убийство! След време вас ще обесят заради това деяние…

— Нас ще ни обесят и без това — ухили се със зла усмивка боцманът. — И трябва да ви кажа, че вие ще сте виновен за смъртта ни, както и за всичко, което ни се случи до този момент. Ако не бяхте изпуснали момичето, щяхме да имаме достатъчно пари да се изнижем някъде, да се запилеем по света. По ваша вина всичко пропадна. Не, преди да обесят нас, ние ще те обесим, куче сине!

— Вие можете да получите откуп и за мен! — умоляваше Дивайн. — Ще ви дам сто хиляди долара в деня, когато ме оставите на някое пристанище.

Уорд се изсмя в лицето му.

— Ти нямаш пукнат цент! Клинкер ни каза това, когато тръгнахме от Сан Франциско.

— Клинкер лъже! Клинкер нищо не знае… Аз съм богат!

Бланко презрително мина край пълзящия по земята нещастник и отвратено се изплю. Знаеше, че думите, които ще каже, ще харесат на Уорд и Симс и това ще намали донякъде вината му. Знаеше, че ще ги каже и не изпитваше никакви угризения. Това пълзящо страхливо влечуго представляваше омерзителна гледка.

— Обесете го, боцмане — каза отчетливо. — Стига сме си губили времето с това нищожество. Обесете го на първото дърво, ние ще ви помогнем! Но преди това искам да чуя обещанието от устата ви. Нали няма да ни закачате и мислите за наказание, ако се подчиним, ако ви служим честно?

Уорд вдигна ръка, закле се. Бланко хвана Дивайн за раменете и го повлече като кукла надолу по пътеката.

С бунта беше свършено. Лари Картрайт Дивайн беше новият пленник. Не, не пленник, а истински затворник, обвинен в престъпление, което по всички морета се наказва със смърт. Богатият и изискан джентълмен от Сан Франциско се беше превърнал в дрипа, в отчаяна човешка отрепка, която никой не желаеше да погледне…