Едгар Бъроуз
Синът на улицата (15)

XV. Опитомяването на Били Бърн

Младите хора застанаха един до друг в тесния процеп. Били присви очи, огледа внимателно долината и поклати глава. Никъде нищо не се виждаше.

— Изглежда, че страхът ви е подвел — констатира сухо той.

— Не, не, видях ги! — възрази тя. — Гледайте, гледайте! Ето, там… храсталака вдясно!

Били първо се възхити на ръката, която посочваше мястото и след това погледна. Веднага последва тиха ругатня.

— Китайците! Дявол да го вземе този проклет народ! Май са повече от стотина! Глупава работа! — извика горестно и огледа малката площадка. — Ще ни изловят тук като пилци… А-а, ще ги излъжем, ще ги метнем! Хайде да се опитаме да преминем от другата страна! Да вървим!

Той закрачи с големи крачки напред и Барбара послушно тръгна след него. Цели два часа се катериха по скалите, подхлъзваха се, задържаха се като по чудо, Били подлагаше рамо, за да се изкачи девойката по-горе или протягаше ръце и я издърпваше до следващата скална площадка. Понякога бяха принудени да удължават пътя, да избират опасни участъци, само и само да се скрият от вражеските наблюдатели. Най-после хребетът беше преминат. Пред очите им се откри нова долина и нов ручей, течащ в дъното на малко дефиле. Можеха малко да отдъхнат. Били разпали огън, прикри го така, че пушекът да не ги издава, приготви нова въдица. Трябваше да се подкрепят, време беше да обядват. Работеше и поглеждаше крадешком към девойката. Любуваше се на красотата й и вече не се гневеше на възхитата, както преди няколко дни. Все по-трудно откъсваше очи от нея. Дори на няколко пъти се улови, че я гледа прекалено втренчено и се смути, засрамено наведе глава.

Барбара нервничеше, ставаше напрегната в такива минути. Нима това, от което се опасяваше щеше да се случи толкова скоро?

Девойката не можеше да знае колко чисто е неговото възхищение и как сам той го счита за ненавременно, как се бори и се старае да не го проявява. Били не изпитваше никакви чувствени пориви в момента. Красотата й го вълнуваше безкрайно много и той беше безкрайно объркан. В бедната му глава не се бе родила мисълта, че може да посегне.

Хранеха се мълчаливо. Били мрачно гледаше в една точка, а смутената девойка предусещаше какво го измъчва и се чудеше как да го отклони от тези мисли.

— Не е ли време да продължим? — попита по едно време с треперещ глас.

Младежът веднага скочи.

— Да, да, трябва да се махаме оттук — каза бързо. — Не е удобно място за нощувка, прекалено открито е. Хайде да опитаме да намерим някаква пещера, сигурно ги има много. Това ще е най-доброто…

Отново се впуснаха в изтощително, безцелно лутане. И двамата отлично разбираха, че на острова няма местенце, където да са в безопасност. Те следваха една след друга. Едва избягваха една опасност и веднага се натъкваха на друга. Едно безкрайно мъчение!

Барбара вървеше след Били и сърцето й все повече се свиваше. В душата й нарастваше страха от уличника, недоверието, подозрителността. А той я поведе надолу по течението на ручея. Стигнаха долината и не спряха. Вървяха вече край река, която ставаше по-пълноводна с всеки изминат километър. Девойката едва креташе, но Били не знаеше какво е умора, не я щадеше, упорито търсеше безопасното място. Най-накрая спря и посочи малко островче сред буйните води на реката.

— Ето какво ни трябва! — изрече със задоволство. — Там може да се преживее цял живот и никой да не ни открие.

— Да, закътано е — съгласи се неуверено Барбара. — Но как ще стигнем до островчето?

— О-о, не е много дълбоко! — извика безгрижно младежът. — Да вървим, ще ви пренеса!

Той безцеремонно я взе на ръце и влезе във водата. Но внезапно почувства как кръвта му кипи и главата му потъва в някаква сладка, омайваща мъгла. През целия ден го бяха преследвали мислите за красотата й, а нейният страх и старанието да отклони тези мисли пораждаха и други желания в душата му. Той я носеше, но да чувства в ръцете си, близо до гърдите си нейното младо и някак покорно тяло, беше извън силите му. Влачеше се, но сам си знаеше колко е трудно и как му се иска да я притисне още по-силно към гърдите, да я целуне. Ужасно искаше да направи това, а я носеше като скъпа кристална купа, крепеше я да не се счупи. Лошият му двойник лукаво нашепваше; Защо да се сдържа, защо да проявява кавалерство и благородство? Тя му беше чужда, нали ненавиждаше всички хора от нейната класа, от нейното общество, такива като нея? По нея може би бяха пълзели ръцете на японеца…? И на кого друг трябваше да принадлежи тя, щом той два пъти беше спасил живота й? И изобщо имаше ли някакво значение това, щом никога нямаше да се измъкнат живи от този проклет остров?

Лошият двойник победи. Намираха се в средата на реката, преодоляваха най-буйното течение, но той не обръщаше внимание. Ръцете му изведнъж се сключиха около девойката, устните потърсиха нейните. Тя отдръпна глава, стисна своите и го погледна право в очите. Гледаха се дълго и двамата прочетоха по нещо там, което предпази Били от атака на грубо насилие и спаси нейния живот, защото тя се отказа от намерението да се хвърли в буйната вода.

Барбара видя в сивите очи онова, от което се боеше най-много, но прочете и нещо, което раздуха в душата й пламъчето на надеждата. Сивите очи излъчваха, сияеха от пламенна, още неосъзната любов.

А Били прочете страха в очите на жената, която обичаше, без да знае още, че я обича и почувства в сърцето си остра, непозната болка. Железните ръце отпуснаха обръча около тялото на девойката и тя доверчиво прошепна:

— Не трябва, моля ви, не трябва! Не искам да се страхувам от вас!

Преди седмица Били Бърн би посрещнал със смях това признание. Най-после тя признаваше своя страх! Преди седмица той щеше да сломи съпротивата й с един удар. Да, преди седмица… Но вече не можеше да й причини зло, никога нямаше да се зарадва, напротив щеше да страда непоносимо, ако види сълзи в очите й. Той не я пусна, не откъсна очи от нейните и цяла, съвсем невредима я пусна на брега.

В душата на младежа бушуваше буря. Незнайна сила не й позволяваше да се изтръгне и развихри, да помете всичко. Страх! Боже мой! Безкраен, панически страх се четеше в очите на девойката! Нима той вдъхваше такъв ужас на хората? Нали точно тя декларираше, че не се бои от него и че той никога няма да я уплаши? Нали на „Полумесец“ той мечтаеше само за това — да я накара да се страхува? Тогава това щеше да му достави огромно удоволствие, удоволствие от победата на духа.

Настъпи времето, когато тя сама призна страха си и с това го направи много нещастен. Нямаше я радостта, нямаше го тържеството, остана само странната неловкост и раздразнението… После се случи нещо, което преля чашата: красивите очи се изпълниха със сълзи и от гърдите на девойката се изтръгна глухо ридание…

— Точно когато започнах да ви вярвам — проплака тя и Били едва разбра думите й. — Точно когато…

Били гледаше разтърсващите се от риданията нежни рамене, сведената глава. Беше я оставил под едно голямо дърво и тя му се виждаше малка, беззащитна, безпомощна… Страстното желание не го бе напуснало, разкъсваше го, но нейната сила не му позволяваше да вдигне дори ръка, да погали девойката, да я утеши. В ушите му звучеше последната заръка на Териер: „Пази мис Хардинг, Бърн!“ Този спомен го ужаси. Та той беше дал дума на умиращия! Дума, която за малко да наруши… Преди една седмица… Не, не! Това искаше да извика… Стига с това „преди една седмица“, той бе вече друг, трябваше да го признае най-напред пред себе си и да го приеме, да се примири…

Той пак заприлича на наказано дете. Стоеше с отпуснати ръце до девойката, гледаше объркано встрани, избягваше очите й. А тя, малко по-опитна в отношенията между мъжа и жената, разбираше как собственият й страх е предизвикал бедата и неволно съжаляваше младежа. Но страхът в очите й оставаше…

Били плахо я погледна. Идеше му да потъне от срам и мъка. Та тя се държеше като осъден на смърт, трепереше в очакване на ужасната присъда! Изведнъж истината блесна в съзнанието му. Той беше лудо влюбен в това момиче, обичаше я със страстна и вдъхновена обич и никога не би посмял да вдигне ръка, да посегне, да й причини зло! Само да не бе този страх в очите й. Тя не биваше да се бои, любовта беше превърнала грубия мъж в роб.

Странно чувство, странна мисъл, причиняваща болка, защото предизвика и друга, още по-мъчителна: любовта му бе съвсем безнадеждна, тази девойка, тази изтънчена аристократка не можеше, нямаше как да го обикне. Те принадлежаха на два различни свята.

Барбара нямаше как да разбере какво става с него. Виждаше, че е отчаян, че страда, забеляза как пламъчето изгасна в очите му и те помръкнаха. Не разбираше вече и самата себе си, защото усети, че въпреки страха, се любува на мъжествената му красота.

— Моля ви да не се боите от мен — произнесе с ужасно усилие той. — Моля ви… Аз… аз никога няма да ви докосна…

Девойката изпита такава радост, че пак се разтрепери. Не се беше излъгала, Териер вярно бе прозрял. Този груб наглед великан всъщност беше порядъчен и добър. Можеше да му има доверие.

— Няма да се повтори, повярвайте ми — каза по-твърдо Били и протегна ръка. — Хайде да вървим! Трябва да се скрием във вътрешността на островчето, да построим някаква колиба и да преживеем на това място, докато те се откажат да ни преследват. Надявам се да не попаднат на следите ни… Знам колко сте изморена, аз също едва се държа на краката си. Хайде, след малко ще почиваме!

Барбара доверчиво пое ръката му и така ръка за ръка тръгнаха да търсят подходящо място. Бяха красиви като млади богове, като Адам и Ева в този райски кът и си търсеха място за колиба… Нямаше я само ябълката…

Полянката, на която попаднаха, хареса и на двамата. Барбара беше забравила умората. Някакъв бент се бе срутил, беше разрушил преградата на кастови предразсъдъци и недоверие между тях. Тя забрави предишната си сдържаност и весело командваше другаря си, възлагаше му задачи една след друга.

Били беше щастлив да ги изпълни с най-голямо старание. Не разбираше какво става с него, но изпитваше доволство, лекота и щастие. Неудовлетворената страст беше забравена, на душата му кой знае защо бе радостно и той възбудено сновеше около нея.

Дългият меч на Ода Иоримото вършеше прекрасна работа, беше направо универсален. С него Били насече клони и тънки бамбукови стебла. После с увлечение започна да строи колибата. Барбара събираше мъх и сухи листа, постилаше „пода“, добре отъпканото пространство, за което Били доста се беше потрудил.

— Ривърсайд Драйв, номер едно! — обяви тържествено той, щом привърши работата.

Беше покрил колибата с големи листа и се радваше, че има къде да се скрият и от проливните дъждове.

— Вие от Ню Йорк ли сте? — попита учудено девойката.

— Нищо подобно — отсече гордо Били. — Аз съм гражданин на славния град Чикаго! В Ню Йорк съм ходил само два пъти, но го познавам добре: простият народ живее в Бовъри, а приличните, хм-м-м, хора на Ривърсайд Драйв, не е ли така? Което ще рече, че трябва да построим още една колиба. И тук ни се полага да живеем в различни квартали.

Барбара се смути, лицето й стана алено, шегата не й хареса.

— Нима вие не искате да станете „приличен“ човек и да живеете на една улица с мен? — попита строго тя.

— А-а, къде мога аз?

Били Бърн през целия си съзнателен живот беше презирал и ненавиждал „приличните хора“ и точно сега, на този остров, му предлагаха да стане като тях. Невероятно! В душата му пак трепна нещо, спомни си как бе посещавал гимнастическия салон и как още тогава му беше минало през главата да се отдели някак от бандата. После нещо друго се размърда там и той разбра, че би искал да прилича на Териер, че няма нищо против да е като онзи нещастник Били Малори, че дори е съгласен да вземе нещичко и от подлеца Дивайн. Щом жената, която обичаше, ценеше тези качества, той искаше да стане такъв. Истински, достоен мъж. Вече се досещаше, че грубостта и физическата сила не са единствените качества на истинския мъж, че жестокостта направо се отхвърля.

— Късно е! — отговори остро, точно защото страшно му се искаше да живее в един „квартал“ с любимата. — Вие сте се родили такава, за мен е късно да ставам друг! Можете ли да си ме представите с колосана яка на този врат и бели ръкавици на тези лапи? Можете ли да си представите как се кълча на паркета, как превивам кръст и ви питам: „Желаете ли да се поразходите с моята яхтичка?“. Та аз ще се пръсна…

Веселият смях на девойката го накара да замлъкне.

— Господи! — смееше се тя. — Аз съвсем не говорех за това и нямам никакво желание да ви видя точно такъв! Има толкова мъже, които не уважавам в моя кръг, които са много по-лоши… Не, нямах предвид облеклото… Но защо не желаете да заимствате някои неща, които, уверявам ви, ще ви дадат ново чувство за свобода. Защо да не научите да се държите прилично във всяко общество, да говорите възпитано, да сте непринуден, а не груб? Спомнете си мистър Териер! Нима той не бе мъж, не беше силен, смел, горд? Но по цялото му държание личеше, че освен всичко друго е и джентълмен, въпреки негодниците, сред които живееше!

— Аз не съм и никога не мога да стана джентълмен!

— О-о, това не е истина! Вие сте джентълмен по душа и в това се крие силата и обаянието ви. Трябва ви само шлифовка.

— Можете да си говорите, но това няма да промени нещата — поклати глава Били. — Господинчо от мен не става. Аз съм дете на улицата, вие сама го казахте на „Полумесец“. Няма да забравя думите ви. Права сте. Аз съм син на улицата и нищо друго. До днешния ден не желаех да бъда друг. Сега може и да искам, но за съжаление е много късно.

— Защо да е късно! — не се предаде Барбара, една Хардинг никога не се предаваше. — Опитайте заради мен! Много ви моля!

— Добре — засмя се младежът. — За вас съм готов на всичко! Ако заповядате, ще си пусна и бакенбарди!

— Какъв ужас! Само да сте посмели, няма да ви погледна!

— Хайде, разправете ми тогава какво трябва да правя!

Мис Хардинг внимателно го погледна. Лицето му изразяваше пълна готовност да я слуша. Задачата никак не беше лесна, трябваше да нарани самолюбието на Били, без това нямаше да мине, но щом се налагаше, тя щеше да го направи. Налагаше се да кове желязото, докато е горещо и да не се плаши от риска… Но защо точно той, защо именно неговото превръщане в друг човек я вълнуваше така? Не се замисляше много над това, не можеше да отговори. Но добре помисли, преди да започне да говори.

— Най-напред, мистър Бърн — започна сериозно, — трябва да се научите да говорите прилично. Нужно е да се избавите от ужасното произношение, от жаргона, от грубите изрази и ругатните. Това е много важно. Във висшето общество мнозина не могат да се избавят от диалекта, но трябва да се спазват определени граматически правила, да се обогати лексиката…

Били не я разбираше добре. Граматика, лексика, нямаше си понятие от тези думи, но не се обиди, изяви готовност да следва съветите й.

— Добре — въздъхна комично. — Вие ще ме учите… Щом това ви харесва, готов съм да разговарям като вашите пуяци!

Барбара Хардинг нямаше още точен план, но знаеше, че е постигнала голяма победа. От тази минута започваше превъзпитанието на уличника.

Обучението се оказа забавно и за ученика, и за учителката. Нямаха много задължения. Природата ги обсипваше с плодовете си и уроците се очакваха с нетърпение и от двамата. Първите успехи се почувстваха много скоро.

Уроците забавляваха Били. Будният ум беше жаден за всякакви знания, а радостта, с която Барбара посрещаше поредния успех, му доставяше огромно удоволствие. Били преживяваше най-щастливия период от несретния си живот. Харесваше му да играе на Робинзон Крузо (девойката му разказа за него), приемаше с отворено сърце верния Петкан.

Нищо не ги разделяше вече. Отношенията между аристократката Барбара Хардинг и уличника Били Бърн станаха прости, откровени, изпълнени с чисто приятелство.

 

 

Живееха на островчето вече трета седмица. И двамата се освободиха от напрежението, лицата им загоряха, отпочинаха. Много рядко пресичаха реката и събираха плодове на другия бряг. Само когато искаха да разнообразят с нещо трапезата си.

Били Бърн укрепна, но раната на гърдите не заздравяваше. По едно време дори имаше опасност от заразяване на кръвта. Той вдигна висока температура, бълнуваше, мяташе се в треска. Барбара прекара край леглото му цяла нощ. Слагаше студени компреси на челото му, мъчеше се да изцеди огъня от тялото му. И, разбира се, да скрие мъчителния страх. Били й беше станал скъп, как можеше смъртта да й го отнеме?

Силният организъм преодоля кризата. Но младежът беше изтощен и нито един от двамата не помисляше за напускане на убежището, докато той не се възстанови напълно. Освен това нищо не ги притесняваше, не тревожеше спокойните им дни. На два пъти съзряха туземци на брега на реката. Очевидно бяха рибари, не приличаха по нищо на ловците на черепи. Може би те бяха изгубили следите им?

Хранеха се с риба, диви плодове, сладки корени. От време на време Били хващаше за разнообразие някоя кокошка и още едно животно, което му приличаше на дива лисица, но с приятно месо. Той се гордееше много с примките, които беше направил. Изобщо младежът много бързо се приспособи към първобитния начин на живот. Неговата изобретателност често удивляваше Барбара. Но колкото и безгрижни и сигурни да се чувстваха на островчето, трябваше да го напуснат. Времето неумолимо им го подсказваше. Най-напред храната им стана по-оскъдна. Рибата не кълвеше така охотно, дивите животни започнаха да бягат от примките, а и липсата на сол скоро щеше да се отрази зле на състоянието им.

За Барбара беше по-леко, но Били с мъка издържа двудневната плодова диета и заяви, че има намерение да ловува на отсрещния бряг.

— Няма да е лошо да похапнем дивеч — подхвърли хитро той.

Барбара се хвана на уловката.

— О-о! — възкликна. — Мечтая за месо и ми се струва, че мога да го ям и сурово!

— На вас само ви се струва, а аз сигурно ще го изям — захили се доволно младежът. — Няма да мога да дочакам да се изпече… Не бих искал да съм на мястото на сърната или козата, които ще срещна. Те са любопитни и пистолетът на Териер ще свърши работа. Толкова съм гладен, че ще я изям с копитата, рогата, опашката…

— Няма ли да ми оставите поне едно парченце? — разсмя се девойката. — Желая ви успех! Само ви моля за едно — не отивайте далеч. Не знам как ще дочакам да се върнете, през цялото време ще се безпокоя.

— Елате с мен.

— Не, само ще ви преча. Не можете да ходите на лов за сърни и да ме влачите след себе си.

— Ще се навъртам само край брега — обеща тържествено Били. — Освен това ще се върна преди залез-слънце.

Барбара го изпрати. Наблюдаваше го и весело се смееше на гигантските крачки, на босите крака, с които прецапваше брода. Нито единият, нито другият подозираше, че от храстите на отсрещния бряг две полегати черни очи ги следят, а една жълта, полудетска ръка здраво стиска копието. Девойката не откъсваше очи от стройната фигура на Били. Истински великан! Точно мъжът от мечтите й! Звяр! Не си даваше сметка, че се възхищава от нещо, което преди беше събуждало само страх и отврата в душата й. Сърцето й сладко замираше пред първичната му сила, пред мъжествената красота.

Били Бърн не усещаше възхитения й поглед. Той излезе на другия бряг. И точно тогава девойката забеля за движението в храстите. Не знаеше какво точно мърда там, почувства съвсем инстинктивно опасността и извика с пълен глас предупреждението.

— Били! Били! — нарече го за пръв път по име и сърцето й замря. — Били! — повтори. — Внимавайте! Погледнете… храстите вляво, о-о, Били!

Младежът трепна. Беше доловил само, че произнасят името му и веднага се обърна. Това спаси живота му. Защото видя пред себе си полугол дивак с копие в ръце. И копието бе вдигнато за удар. Той машинално сви глава между широките си рамене, също както при боевете в Езерния квартал, наведе се и копието със съскащ звук прелетя край ухото му.

Войникът нададе яростен вик, размаха меча и се хвърли напред. Барбара видя как Били вади пистолета и го насочва към дивака. Изстрел не последва, оръжието засече и тя ужасено затвори очи. След това изпищя. Жълтоликият войн размахваше меча над главата на Били. А той се измъкна от удара с ловкостта на маймуна и се нахвърли като звяр върху дивака. С лявата ръка сграбчи война за тила, а с дясната жестоко и методично започна да нанася удар след удар. Дивакът изпусна меча, загърчи се като червей, за да се освободи от железните ръце. Ударите продължаваха да се сипят…

Затаила дъх, Барбара наблюдаваше схватката. Лицето на дивака се превърна в кървава пихтия. С голи ръце уличникът от Чикаго убиваше един въоръжен дивак, самурай от древността… Беше нещо невероятно! Никой не бе способен на такова нещо — нито Териер, граф Кадене, нито Били Малори!

Били Малори! Барбара се възхищаваше на неговия убиец!

А той най-после реши, че е приключил. Ръцете му се отпуснаха, но само след миг безжизненото тяло полетя в буйните води на реката. След него цопна тежко и стоманеното му въоръжение…

Били Бърн се върна на острова извънредно доволен от себе си. Първото нещо, което Барбара чу, бяха кротките, разумни думи:

— По-добре да се откажа от лова. Не бива да ви оставям сама, толкова много неща могат да се случат… Ужасно се радвам, че смачках тази жълта маймуна! Какво ли щеше да стане, ако се бях отдалечил, без да го забележа? Направо настръхвам от ужас!

Барбара мълчеше и трепереше. В очите й се беше затаило някакво страхопочитание, непонятен израз, сякаш бе пред свръхчовек и сякаш неговата сила я измъчваше. По същия начин май го гледаше и на „Полумесец“.

— Какво има? — попита изплашено той. — Пак ли направих нещо лошо? Господи, не можех да помилвам китаеца по главата, той щеше да ме разсече преди това! А след това наред щяхте да сте вие! Как можех да ви оставя в ръцете им? О, никога, никога! Съжалявам, че видяхте всичко това.

— Аз… аз не ви упреквам — отговори с усилие девойката. — Вие ми изглеждате като великана от приказките, но неволно си помислих за Били Малори. О-о, Били, как можахте да постъпите така?

Младежът наведе глава.

— Моля ви, недейте! — промълви. — Готов съм да дам половината от живота си, за да го възкреся… Знам, че го обичахте и се старая с всички сили да загладя някак вината си. Тогава бях друг, а когато се бия, аз губя контрол… Така че вината ми е преди всичко към Малори, но аз искам да я изкупя пред вас. Стараех се да бъда честен и порядъчен с Териер, след като забелязах как ви обича той, колко иска да ви помогне… Териер беше човек като вас. Мислех си, че ако му помогна, вие ще ми простите за Малори, ще забравите, защото ще бъдете щастлива. Излъгал съм се… Повярвайте ми, ще съжалявам винаги…

Той преглътна, направи дълга пауза и бавно продължи мъчителното обяснение:

— Аз гледам на живота вече по съвсем друг начин и сам се отвращавам от това, което съм направил, гледам се през вашите очи. Но ще призная честно, че ако не бяхте вие, сигурно още щях да се гордея как съм го повалил с първия удар. Териер и вие ме научихте да мисля другояче… Лошо или хубаво е това не зная, но скъпо бих платил това да не се беше случило, да не го нося на съвестта си. Моля ви, мис Хардинг, много ви моля, не ме гледайте с такива очи! Ей богу, не мога да издържа този израз!

За пръв път Били Бърн откриваше душата си, говореше честно и откровено и което бе най-странно, изразяваше се правилно, почти изискано, като току-що завършил колежанин. Барбара беше дълбоко трогната.

— Глупаво е да ви казвам, че някога ще забравя онзи ужас — промълви тихо тя. — Но понякога ми се струва, че това не сте били вие, а друг човек… Вие сте толкова мил и грижлив, че аз…

— Не, това бях аз — прекъсна я остро Били, — не се самоизмамвайте! Няма как да си припомните мистър Малори и да не си спомните и уличника, който го преби… А аз, глупакът, си мислех тогава, че съм свършил хубава работа…

Той се усмихна и в сивите му очи се появи израз, който би поразил „силните мъже“ от Чикаго и Ню Йорк, всички до един.

— Вие сигурно не можете да си представите, мис Хардинг — продължи да излага съкровените си мисли, — колко много съм се променил. Не искам да се оправдавам пред вас, искам само да ви кажа, че вие наистина извършихте чудо с мен. Никога не съм си помислял, че мога да стана приличен човек, че това е приятно. Други, освен крадци, мошеници и убийци, не познавах, откъде можех да предполагам, че по света съществува и нещо по-различно? Други понятия за морал и чест, за приятелство и благородство. Та аз нямах и други приятели… Но аз не бях толкова ловък и хитър. За да не остана по-назад усъвършенствах тялото си, мускулите. Те бяха ловки и хитри, а аз силен, най-силният… Но никой не ме научи как се води честен бой. В Езерния квартал не можеше да се говори за правила на боя. О, ако бях съблюдавал правилата, поне едно от тях, щяха да ме пречукат още в първата тупаница! Да се удря и пребие падналия, това се считаше за съвсем правилно. Важното бе това, което си направил, а не как… Ще ви призная и друго. Можех да водя и друг живот, сигурно можех. Имаше момчета, които напускаха квартала, намираха си работа, започваха да живеят по друг начин, имаха други интереси. Но на мен ми се повдигаше като ги гледах, презирах ги. Здравата бяха объркали мозъка ми. Въобразявах си, че съм неотразим, ходех по кръчмите, закачах жените, лъжех на карти. Противно ми беше да мисля за друг живот, много рядко подобни мисли минаваха през главата ми, докато… докато не срещнах вас и не… почувствах…

Той се заплете в думите, лицето му се обля с гъста червенина и някак безнадеждно довърши:

— С една дума, поиска ми се вие да промените мнението си за мен…

Не това искаше да каже и не това очакваше да чуе Барбара. Изведнъж дъщерята на милиардера закопня за думите, които някогашният уличник преглътна, не посмя да изрече. Този копнеж я накара да се засрами за себе си и тя побърза да се скрие в колибата. Били я следваше като провинено дете и мълчеше.

На Ривърсайд Драйв тя ласкаво му кимна с глава и сякаш нищо не се е случило, сякаш нищо не си бяха казали, го помоли да налови риба за обяд. После потъна в колибата… Много й се искаше да се оправи в собствените си чувства и вълнения, преди да укорява или поучава някой друг. Мис Барбара Хардинг също минаваше школа за превъзпитание.