Едгар Бъроуз
Синът на улицата (13)

XIII. Геройството на уличника

В голямата стая на княжеския дворец изплашените и плачещи жени разказваха какво се е случило. По улицата се носеха разтревожени хора, оттам долиташе глух шум. Барбара Хардинг стисна още по-здраво дръжката на меча.

Самураите бяха озадачени. Бялата жена, донесла нещастието в тяхното село, разбирала езика им, същата бяла жена придумала Ода Иоримото да влезе в малката стая и го убила, а после прерязала гърлото и на Хава Нишо. Слушаха и глухо ръмжаха, струваше им се невероятно техният велик вожд и повелител да бъде сразен от една жена. И не бързаха да влязат. Бялата жена и без това беше в ръцете им, а князът може да е жив и страшно да се разгневи за нахлуването.

Някой тежко похлопа по вратата и девойката я затисна с тялото. Чукащият се отдалечи и тя въздъхна. Но друг шум привлече вниманието й, накара я да погледне към прозорчето. Не можа да сдържи вика си. То беше изпълнено с широките рамене на уличника, главата му бе вече промушена и той се мъчеше някак да промъкне и тялото.

Барбара Хардинг не знаеше дали да се радва или плаши от новата опасност, дали да го счита за спасител или нападател. Спомни си поведението му при потъването на кораба, самоотверженото управление на „Полумесец“ до последния момент, собственото си спасение и надеждата припламна в гърдите й, за да угасне веднага при следващия спомен: размазаното лице на Били Малори, побоя над Териер, омразата, изпитвана и показвана към самата нея. И като заобиколена от кучета сърна, отскочи в ъгъла на стаята. Струваше й се, че със самураите щеше да се оправи някак, но не и с жестокия уличник.

Били Бърн само с един поглед беше схванал обстановката. Видя мъртвите тела и меча, опрян в гърдите на девойката и глухо, тревожно извика, защото разбра намерението й:

— Не правете това, мис! Сега ще ви помогна. Отвън чака Териер. Той ще довърши работата, ако аз не успея.

Барбара Хардинг чудесно го разбра. Били Бърн висеше на прозорчето и я гледаше с блестящи от възхищение очи. Тази изтънчена госпожица за пореден път го изненада с хладнокръвието и куража си. Тя отпусна меча и излая (на Били този език му звучеше като лай) японските думи. Извика на хората отвън:

— Почакайте, сама ще отворя. Трябва да махна мъртвите тела, те пречат на вратата да се отвори.

Голямата стая потъна в гробно мълчание. До този момент войните не приемаха разказа на жените за истина. Страхуваха се от Ода Иоримото. Нахълтването в малката стая щеше да им струва главите. Князът нямаше да им го прости. Но бялата жена сама им каза, че той е мъртъв. Тишината се разцепи от див вик и по вратата се изсипаха множество удари. Здравото дърво затрещя.

Девойката натискаше с цялата си тежест. Помагаха й телата на мъртвите японци. Зад гърба й Били Бърн яростно разрушаваше прозорчето, бързаше да разшири отвора, за да провре вътре огромното си тяло. И щом скочи на пода, грабна дългия меч на Ода Иоримото, опря широките си рамене във вратата и побутна Барбара, сочейки прозорчето.

— Бягайте! — прошепна трескаво. — Там ви чака Териер. Той ще ви види, когато се покажете на прозореца и ще ви помогне. Бягайте!

— А вие? — заекна тя. — Какво ще стане с вас?

— О-о, не се безпокойте за мен! — захили се уличникът с вълча усмивка и пак я побутна. — Хайде, ще ме слушаш ли! Бягай, бързо!

Вратата трещеше и се чупеше от дружния външен натиск. Барбара още се колебаеше. И видя как първият самурай, който се втурна в стаята, беше разсечен буквално на две с дългия нож на Ода Иоримото, княза на Йоки. Вторият остана с едно ухо и спря с полета си устрема на другите. Те крещяха, размахваха мечовете си, но не смееха да прекрачат прага, мъчеха се да достигнат врага с дългите остриета. Били скачаше и се извиваше като котка, играеше някакъв див танц на смъртта, отблъскваше ловко ударите и ругаеше с пълно гърло. Не толкова самураите, колкото девойката, която продължаваше да се колебае.

Барбара се втурна към прозореца. Показа се и видя позната фигура, стаена между дърветата.

— Мистър Териер! Мистър Териер! — извика с всички сили. — Те ще убият мистър Бърн! По-скоро! Мистър Териер!

Не, това момиче се държеше мъжествено като истински мъж! Изобщо нямаше намерение да бяга. Тя скочи обратно в стаята и въоръжена с късия меч застана до младежа. Той я погледна някак изплашено и смутено, умоляващо извика:

— Ей, оставете това, откажете се! Бягайте! Не разбрахте ли какво ви казах?

Девойката само се усмихна в отговор и застана така, че да посреща тези от самураите, които се промъкваха изотзад и можеха да ударят Били в гърба. Войните се бяха превърнали в някаква плътна маса със стърчащи остриета. Отзад го натискаха други и първите прекрачиха прага. Бяха трима и успяха да засегнат уличника. По широкия му гръб потече гъста струя кръв. В краката му вече лежаха няколко трупа, но отвън напираха още и още дребни жълтокожи човечета. Барбара ги гледаше с ужас и отвращение, но забрави за страха. Мяташе се като дива котка от една страна на друга, размахваше своя меч и пречеше на войните да заобиколят Били. Справяха се, но беше ясно, че няма да е задълго. Силите бяха неравни. Стаичката се изпълваше с още повече войни и кръгът около Били постепенно се стесняваше.

Барбара Хардинг помагаше с всички сили и с възхищение следеше как върти меча, как посича поредния самурай и пак замахва.

Той беше великолепен! Мигът бе страшен, но тя го видя някак прероден. Не грубият, злобен моряк от „Полумесец“, а могъщ великан, който се сражава с пигмеи. Мечът в огромните, покрити с червеникав мъх ръце, правеха чудеса: поваляше враговете на земята, избиваше оръжието от ръцете им, отблъскваше тълпата, караше я да отстъпва, да мачка стоящите отзад. Били се беше изхитрил и си помагаше и със свободна ръка. Железният юмрук успяваше да нанесе по някой страхотен удар в нечие жълто, скулесто лице.

Били тъкмо бе забил меча си в гърдите на поредния японец, когато един тъмнокож войн, приличен по-скоро на малаец, отколкото на японец, подскочи към него отстрани и вдигна дългия си нож, замахна към незащитения гръб. С лявата ръка младежът отклони удара, но изпусна меча. Тогава той сграбчи малаеца и вдигна тялото му над главата си. Човекът ужасено запищя. А уличникът го използва като шит ли, като боздуган ли, но го използва, хвърли го в купа от врагове, повали няколко души наведнъж.

Тълпата мигом се разпръсна. Великанът изглеждаше като страховито божество, което ги косеше един по един. Но някой от задните редици хвърли копие, което улучи рамото му. Били падна. Самураите извикаха като един, готови да се полепят към грамадното тяло като скакалци, да удрят и режат. В същия миг отекна изстрел. Териер скочи през прозорчето и прекрачвайки тялото на уличника, застана отпред, прикри го.

Това, което последва, беше и смешно, и страшно. В стаичката замириса на барут, но не това изплаши войните, а екота, божествения гръм. Дребните човечета панически се втурнаха към вратата. Териер стреля още два пъти и двама от враговете паднаха. Другите се тъпчеха помежду си, проправяха си с бой път към вратата, бягаха.

Стаята се изпразни за един миг. Но беше още много рано да празнуват победа.

Девойката коленичи пред тялото на Били, а Териер попита през зъби:

— Жив ли е?

— Да — отговори лаконично тя и на свой ред попита: — Ще имаме ли сили да го измъкнем през прозорчето?

— Трябва да имаме. Хайде да опитаме.

Двамата го домъкнаха до прозореца, но въпреки неимоверните усилия не можаха да повдигнат тежкото, голямо тяло. Безчувствената маса от мускули не можеше да се помръдне.

— Нямаме много време — прошепна Териер. — Какво да правим, боже мой?

— Нищо друго, освен да чакаме да се свести — заяви спокойно Барбара Хардинг. — Не мога да изоставя човека, който рискува живота си, за да ме спаси.

Французинът се усмихна.

— Не вие, а аз няма да го изоставя… Преди време той рискува живота си и заради мен, сега заради вас. Искате ли жертвата му да е безполезна?

— Знаете, че не мога да бягам сама — възрази простичко тя. — В джунглата ще загина така сигурно, както и тук. Значи спорът е излишен, оставам с вас. Може би той ще дойде бързо в съзнание.

Провидението я чу, защото при последните й думи младежът отвори очи и съвсем по детски попита:

— Кой ме фрасна по муцуната? Здравата ме удари!

Териер неволно се усмихна. Барбара се наведе над него.

— Никой не ви е бил, мистър Бърн — каза тихо. — Раниха ви с копие. Много ли боли?

Уличникът я погледна с широко отворени очи. За миг те се задържаха на развълнуваното красиво лице, после се затвориха.

— А-а — проточи отвратено, — не понасям това „мистър Бърн!“ Оставете тази работа. Вие си мислите, че аз съм същият като вашите пуяци с колосани яки!

Не, тя съвсем не мислеше така и никога не беше уважавала „пуяците с колосани яки“, но не му го каза. Той направи усилие да се изправи. Кръвта от раната прокапа по пода. Две малки рани на главата — над очите и до лявото ухо — също кървяха. Не помнеше кога точно ги е получил, вероятно в началото на боя, но си помисли, че както е изплескан с кръв сигурно прилича на току-що одран добитък в кланица. Тази мисъл го развесели и засрами в същото време. Огромният юмрук размаза кръвта по лицето още повече, но поне очите виждаха по-ясно.

— Здраво накълцахме китайците, нали? — усмихна се широко и разтърси рамене като бик. — Добре, че пристигнахте — обърна се към Териер. — Съвсем навреме беше. Иначе щяха да направят от мен огромно кюфте. Дали можех да ги заситя като обяд?

Барбара не сваляше възхитените си очи от него. Той беше вече прав и се шегуваше, сякаш нищо не се е случило, сякаш са играли детска игра. Бе великолепен! Не обръщаше внимание на кървящите рани, не усещаше болка…

— Ти си много изранен, приятелю — започна Териер, — но трябва да събереш силите си. Ще можеш ли да минеш през прозореца и да дотичаш до гората? Японците пак ще се върнат и това може да стане всяка минута.

— А-а, как така няма да мога! — извика Били и застана под прозорчето. — Сега ще видите!

Един лек подскок и той беше вече горе, протягаше ръце.

— Подайте ми момичето! — заповяда. — Бързо! Китайчетата вече тичат като луди насам.

Териер повдигна девойката и уличникът внимателно я спусна отвън, до стената. След това протегна ръка и на французина. Операцията беше мигновена. След секунда и тримата бягаха към гората. Десетина самураи тичаха след тях и яростно крещяха.

— Бягайте, мис Хардинг! — извика Териер. — Хайде, това е заповед! Аз ще ги задържа с пистолета, ще ви прикривам. Били направи едно неуловимо движение и я метна на широкия си гръб, затича с огромни крачки към гората. Не можеше да постъпи по друг начин, а и беше сигурен, че французинът ще се оправи.

— Дръжте се здраво! — помоли по едно време и се засили още повече, без да обръща внимание на кръвта, която шуртеше и обливаше и девойката.

Териер тичаше след тях и от време на време се обръщаше да види преследвачите, които ги гонеха с настървени викове. Не стреляше, пестеше патроните до последния момент, когато нямаше да има друг избор.

Фантастична картина! Едно изтънчено същество, родено в златна люлка и живяло в разкош, прегръщаше здраво с двете си ръце силния врат на детето от големия град, на момчето, израснало в най-тъмните му дупки. След тях размахваше пистолет един френски граф, живял дълго време като негодник и сред негодници. А преследвачите бяха дошли от петнадесети век — тълпа жълтокожи войни, истински самураи от далечното минало…

Войните ги настигнаха на двадесетина крачки от гората. Първият спря за миг и вдигна копието, за да го хвърли. Териер стреля и самураят падна с вик на земята. Но към бегълците полетяха рояк от други копия. Едно от тях засегна французина. Бърн стигна първите дървета. Беше готов да потъне навътре, когато девойката извика:

— Чакайте! Териер е ранен!

Младежът я пусна, бавно се обърна. Териер беше застанал на колене и стреляше.

— Почакайте тук! — каза властно той и посочи гъстите храсталаци. — Скрийте се и чакайте!

После затича обратно. Второ копие беше ударило Териер в гърдите и той лежеше на земята. Били разбра, че трябва да финишира пръв, да спечели състезанието, защото и самураите тичаха към ранения. Успя! А французинът пък беше сварил да смени пълнителя, да зареди пистолета, преди да падне. Младежът изпрати четири точни изстрела. Четирима самураи заораха с глави земята и останалите спряха. Уличникът предизвикателно изруга и изстреля целия пълнител.

Врагът отстъпи. Беше зашеметен. Били бързо смени пачката и се огледа. Копията не можеха да го настигнат в този момент. Затова прекрати стрелбата и метна безчувственото тяло на Териер на гърба, затича към гората и не спря, само извика на девойката да го следва.

Бягаше и не чувстваше нито раните си, нито умора. Очите му шареха, търсеха удобно място. И след известно време го откриха — малка полянка с голямо дърво точно по средата. Сложи тялото на ранения под дървото, така че то да го прикрива поне от две страни. Девойка се наведе, разтвори ризата, изплашено извика, щом видя кървавата дупка на гърдите му. Струваше й се, че нейният приятел и защитник вече не диша.

Били Бърн не погледна към ранения. Бързаше да свали пояса с патроните от кръста му, да презареди оръжието. Тогава си спомни за плененото момче, което лежеше наблизо и го пренесе до дървото. Огледа се. Като че ли всичко беше свършено както трябва, можеше да чака атаката на самураите. Но му хрумна една нова мисъл и той се обърна към девойката.

— Говорите ли техния език или на мен само така ми се стори? — попита напрегнато и въздъхна, щом тя поклати утвърдително глава. — Вижте, измислих един трик… Но той зависи доколко можете да се разберете с тях, искам да кажа, те да ви разберат.

— Мисля, че ще ме разберат — прошепна тя.

— Тогава им кажете, извикайте високо, че ще откъсна главата на хлапето, ако те продължават да настъпват към нас и не ни позволят да се измъкнем. Маймунката май е новото им князче. Териер казваше така и щом баща му е предал богу дух, то князът е в наши ръце. Кажете им го, изплашете ги, че ще изпратим князчето да ври в дяволския котел, в ада, ако ни закачат!

Барбара оцени находчивостта му. Грубият речник този път никак не я подразни. В тази идея беше шансът за спасение и тя мислено подреди фразите, искаше да прозвучат убедително и категорично. После високо и отчетливо обяви, че синът на Ода Иоримото е при тях, че е пленник и ще заплати с живота си, ако войните не прекратят веднага преследването.

Новината спря самураите на почетно разстояние. Ужасна новина, която ги смути, разбърка редиците им. Десетина войни се обърнаха и хукнаха към селото — да проверят. А един от тях извика в отговор, че не вярват: Ода Исека, синът на Ода Иоримото е жив и здрав, намира се в селото и след малко ще, ги поведе, за да отмъсти за баща си.

Барбара извика, че са готови да покажат пленника. Били измъкна момченцето от храстите, вдигна го високо. Но във вражеските редици вече беше настъпил ужасен хаос. Войните, които бяха изтичали до селото, съобщиха, че князът го няма. А първите, които го видяха, нададоха отчаяни, ридаещи викове.

— Ако се откажете от преследването — зареди отчетливо Барбара, — ние няма да го докоснем! Ще ви го върнем жив, здрав и невредим, когато напускаме острова. Но ако вие посмеете да ни нападнете отново, този бял човек, който го държи, ще изтръгне сърцето му и ще го даде на дивите кучета. Той е страшен великан, ще го направи. Избирайте!

Уличникът беше очарован от речта, когато тя му преведе. Никога не си бе представял, че тя така красноречиво ще опише кръвожадните му намерения. Сваляше шапка пред нея, тя беше истински човек, а не префърцунена лигла. А Барбара достатъчно бе живяла в Япония, за да знае колко суеверни са японците, достатъчно познаваше историята й, за да се досети, че само така ще изплаши до смърт тези излезли от древността самураи. Да хвърли сърцето на княза на дивите кучета, това означаваше проклятието да падне върху цялото племе и да го унищожи.

Войните започнаха нещо като военен съвет. После се изправи един стар, побелял самурай, приличащ на човек с по-висш ранг и бавно заговори:

— Ние няма да ви навредим, ако вие не направите нищо лошо на Ода Исека. Ще ви следим постоянно и ще ви следваме, докато напуснете острова, но няма да нападаме. Ако само един косъм падне от главата на княза, няма да ви пуснем. Ще ви убием!

Барбара тихичко превеждаше.

— Може ли да им се вярва? — попита Били.

— Донякъде — отговори девойката. — Мисля, че няма да посмеят да ни нападнат открито. Заложникът е много важен за тях и те наистина са ужасно суеверни. Но през цялото време трябва да сме нащрек, сигурна съм, че ще се опитат да си вземат момчето и да ни убият.

— Аха-а! — озъби се младежът. — Ще видим кой кого! Свършихте голяма работа, мис! По-добре от рота стрелци! Да идем и видим сега как е боцманът. Тогава ще решим какво да правим по-нататък.

Боцманът беше в безсъзнание. Младежът измъкна кърпата от устата на момчето и нареди на Барбара да попита, да го накара да им посочи къде има вода.

— Той казва — преведе тя, — че близо до нас има някакъв дол и в дъното му тече поток, малка рекичка.

Били освободи краката на момчето и го привърза към колана си като кученце, оставяйки му свободни един-два метра за движение. После вдигна Териер на могъщите си рамене и побутна япончето — то трябваше да ги заведе до този дол, до водата.

— Вървете до мен — нареди на Барбара, — и внимавайте да не ни нападнат в гръб!

Тръгнаха по тясна пътека, вървяха и се заплитаха в пълзящите растения, спъваха се в буци и камъни, а след тях също като зверове пълзяха и дебнеха самураите. Били инстинктивно ги усещаше, те сякаш лазеха по кожата му, но не това го тревожеше в момента, а отслабването на силата му. Беше изгубил много кръв и това се отразяваше, накърняваше физическата му мощ. В един момент се закашля, задави се, кръвта от раната на гърдите бликна с нова сила. Усещаше, че няма да издържи дълго. Външно си оставаше силен, направо величав и много спокоен, но си знаеше, че няма да е за дълго. За Барбара неговата физическа издръжливост беше истинско чудо. Виждаше, че той напряга последните си сили и се молеше в душата си да не падне на пътеката. Защото тогава върху тях щяха да се хвърлят стотици хищни животни и мигом да ги разкъсат.

Били Бърн удържа победа. Стигна до дола, до водата, намери входа на малка пещера, където можеха да се скрият, остави ранения на земята и сам рухна до него, потъна в страшен мрак.

Девойката се изплаши. Беше започнала да вярва, че младият великан е непобедим. Той бе направил и невъзможното за нейното спасение, за спасението на Териер и тя с цялото си сърце и душа се възхищаваше от несъкрушимата, свръхестествената сила на този младеж. Не че не разбираше какво е изпитал великанът, не че не знаеше защо рухна, нали виждаше как изтича кръвта му. И все пак неистово вярваше, че е непобедим… Той наистина беше направил и невъзможното. Но силите му стигнаха до тази пещера, където девойката можеше да се скрие. Тя оставаше сама в джунглата, с двама умиращи мъже край себе си и едно момче, което я гледаше враждебно. Със стотици кръвожадни врагове, които я дебнеха от всички страни.

Сърцето й кървеше, душата й отчаяно молеше: „О, Били, не умирай! Не ме оставяй, Били!“.

— Войни! — стресна я викът на момчето заложник, което се опитваше да прегризе със зъби здравото въже. — По-скоро елате тук, войни! Двамата бели мъже умират!

Откъм джунглата се донесе дружен, ликуващ вик и Барбара Хардинг се опомни. Чуваше като ехо, като ужасна монотонна песен речитатива на японците: „О, Ода Исека, идваме! О, княже на Йоки, твоите верни синове и самураи идват!“. Този отвратителен речитатив я накара да скочи и да изтръгне от безчувствената ръка на Били пистолета. После като шибната с бич, като тигрица се хвърли към момчето, изправи го, опря дулото на пистолета до главата му и заповяда:

— Бързо, кажи им бързо да спрат, да се върнат назад! Ще те убия с вълшебното оръжие, ако те дойдат наблизо! Заповядай да спрат или ще умреш!

Детето се ококори, изплашено отскочи от бялата жена, толкова, колкото позволяваше въжето и отчаяно закрещя на самураите да спрат, да не идват, ако искат княза им да остане жив.

Джунглата внезапно потъна в тишина. Ужасна, зловеща тишина.