Метаданни
Данни
- Серия
- Синът на улицата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Mucker, 1921 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Абаджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Едуард Бъроуз
Заглавие: Синът на улицата
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Боивест“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „График Амат“
Редактор: Румяна Абаджиева
Художник: Георги Васев
Коректор: Борислава Тенева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1210
История
- — Добавяне
XVII. Спасението
Били Бърн не позволи да го спрат. Той прекара остатъка от деня и цялата нощ в обикаляне на джунглата и планинското плато, стараейки се да повтори обратния път към селцето. И малко преди разсъмване видя спящото село на Ода Иоримото или на новия княз Ода Исека. Знаеше, че в някои от колибите пленниците очакват своя край.
Младежът дълго наблюдава селото. Не виждаше нищо подозрително, след малко щеше да приведе в действие плана си. Беше го обмислял по пътя, но съзнаваше, че той не е съвършен. Защото повече бе разсъждавал около това какво ще стане с него самия, ако случайно остане жив. Дори честно си призна, че нарочно е поел риска, за да намали тази възможност почти до нулата. От всички хора, които щяха да застанат между него и любимата — девойката, която сама призна любовта си — тези двамата бяха най-опасните, те първи щяха да го прогонят. Парадоксално беше, че именно той тръгна да ги спасява, но Били Бърн не можеше да обича с чиста любов Барбара, ако не опита да спаси баща й и Били Малори. Единият заради любовта, другият заради съвестта.
Били Бърн знаеше, че Антон Хардинг няма да приеме за зет един уличник от Чикаго. Били Бърн знаеше също така, че Барбара обича Били Малори. Може би не с онази обич на влюбените, но ако те се срещнат, старата обич може да припламне и да се превърне в истинска любов. Не се съмняваше в това. И Били Бърн щеше да загуби, защото не можеше да се състезава с Били Малори.
Наистина Барбара бе признала любовта си, беше го целувала дълго и страстно, но Били не смееше да повярва в тази смешна любов. Вече се съмняваше дали е чул правилно. Сигурно си е въобразил, приел е мечтата за реалност. Но дори и да бе чул правилно, вероятно изплашената девойка сама не е разбирала какво прави и какво говори и вече съжалява за това. Възможността мис Хардинг да се влюби в един уличник от Чикаго не се побираше във въображението на „най-силния“ от Голямата улица в Езерния квартал. Тя щеше да се опомни. Нечувано беше да го въведе в своя кръг. Всички щяха да й се смеят заради него, щяха да питат от кой зоопарк се е измъкнал. Барбара Хардинг бързо щеше да се опомни. Обществото, нейното особено, не прощава такива волности.
Той я обичаше така дълбоко и предано, че въпросът за собствената му съдба имаше второстепенно значение. Важното беше как ще се чувства тя, важното бе да е щастлива и само заради нея Били Бърн щеше да спаси баща й и вероятния съперник. Това беше негов дълг. Все едно му бе какво го очаква, щом я губеше. Дали жестока смърт или не по-малко жесток живот, нямаше значение. А може, би обятията на любимата? Тази мисъл го накара да се усмихне горчиво. Нямаше да се измъчва повече с бъдещето. Трябваше най-напред да изпълни обещанието си.
Ако Барбара Хардинг беше щастлива и доволна, Били Бърн, в случай че остане жив, можеше да се справи със своята съдба…
Селото спеше. С ловкостта на червенокож и опитността на нощен крадец, Били Бърн се промъкна на тихата улица, насочи се към голямата колиба, към „двореца“ и по-точно към прозорчето на задната стая, откъдето беше измъкнал Барбара. Добра се до отвора и се ослуша. Отникъде не долиташе шум. Изглежда всички спяха дълбок сън.
Били пъхна дългите си крака в отвора и след миг беше в тъмната с тая. Претърси я пипнешком, не остави ъгълче, което не докосна. Стаята бе празна. Той отвори вратата. В голямото помещение, натъркаляни безразборно на пода, спяха жени и деца. Пленниците не бяха сред тях. Младежът прекрачи предпазливо през телата и се измъкна на улицата. Беше наясно, че ще трябва да претърсва по този начин и другите колиби и това никак не му харесваше.
Във втората и третата колиба белите мъже ги нямаше. В четвъртата един спящ войн трескаво се обърна в съня си. Били се хвърли като дива котка към него и зачака. Ще се събуди или не? Ако не отвореше очи, щеше да остане жив. Ако вдигнеше глава, щеше да го удари, преди да издаде звук.
Самураят нямаше късмет, отвори очи. Не можа да разбере откъде се е появило бялото лице над неговото, не му остана време да помисли. Железните пръсти се впиха в гърлото му, острието на меча прониза сърцето. Не простена.
Следващата колиба беше по-голяма. Голямата стая бе пълна със спящи хора. В дъното й се виждаше груба дървена врата, също като в „двореца“ на Ода Иоримото. Били се промъкна до вратата, прилепи ухо и долови предпазлив шепот. Ръката здраво стискаше меча, докато се мъчеше да разбере нещо. Накрая въздъхна. Нямаше съмнение, че вътре се говореше на английски. Той отвори предпазливо вратата и шепотът моментално престана. В тъмнината нищо не се различаваше, а трябваше много да се внимава да не се спъне в нещо, да не вдигне шум. Започна да опипва с ръце и бързо намери пленниците. Някакво тяло, което потрепери и се отдръпна, отчаяно промълви:
— Това е краят, Малори. Дошли са да ни вземат…
Тежката длан на уличника запуши устата на стария мистър Хардинг. После той се наведе над ухото му.
— Тихо — предупреди. — Само вие и Малори ли сте тук?
— Да — промълви смаяният, че чува английска реч, милиардер. — Кой сте вие и как попаднахте тук?
Били не отговори, разряза въжетата, с които бяха свързани пленниците и посочи вратата.
— Ще вървите след мен — прошепна. — Трябва много да внимавате. По-добре събуйте обувките си, вържете ги за връзките и ги окачете на шията…
Пленниците се подчиниха. Бяха безкрайно изненадани, но като истински мъже щяха да разпитват след това. Важното беше да използват неочаквания шанс и да избягат.
Уличникът ги поведе между спящите. До външната врата имаше стойка за оръжие и той ги въоръжи с два дълги меча. Само че нито един от тях не знаеше как да си служи с него. Едва бяха излезли навън и нещастието се случи — Антон Хардинг изпусна меча. Той се удари с ужасен звън в прага на вратата и разбуди всички в стаята. След секунда атмосферата в колибата закипя. Чуваха се викове и плачове, тропот на боси крака, същият звън на оръжие.
— По-бързо! — заповяда Били. — Тичайте след мен!
Но улицата вече оживяваше. Виковете на самураите бяха събудили войните от другите колиби. От всички врати изскачаха хора и размахваха мечове. Бегълците се оказаха обкръжени от дива, яростно ревяща тълпа.
Били извика на двамата мъже да го следват, да не се отделят от него и размаха меча, вряза се в тълпата. С едната ръка сечеше наляво и надясно, без да поглежда кървавата си жетва, в другата стискаше пистолета на Териер. Пълната луна осветяваше сражението и правеше картината призрачна.
Антон Хардинг достатъчно разбираше езика и скоро установи, че диваците ужасно се страхуват от великана. Никой не смееше да приближи близко до меча му. Това даваше възможност на Били да ги води напред и да си пробива път към джунглата. Средновековните самураи го смятаха за полубожество и панически се отдръпваха. Повечето подскачаха около него като смешни дяволи и се стараеха да нанесат удар преди белия великан да ги разсече или да вдигне чудната гърмяща малка пръчка и повали поредния от тях.
На петдесетина метра от гората Били Малори падна. Беше ранен със стрела в крака. Били Бърн се върна назад и го вдигна. Ръката с пистолета бе вече заета да придържа ранения, но другата продължаваше безмилостно да сече.
Стрели и копия летяха от всички страни. Последният облак ги обсипа, когато вече влизаха в гората. Кой знае защо диваците спряха. Може би се страхуваха от засада или сами бяха устроили такава? Може би бяха измислили някоя друга подлост? Били Бърн не знаеше. Той пусна ранения и обезсилен напълно се опря на едно дърво. Две стрели стърчаха от гърба му, една беше забита в гърдите.
Антон Хардинг бе ужасен. Бе стар и изтощен. Бе виновен за това преследване. Заради него двамата му по-млади спътника бяха извадени от строя, а дивите войни всеки миг можеха да нахлуят в гората. Малори се опита да го ободри. Беше седнал на земята и се мъчеше да издърпа стрелата от крака си. За щастие операцията излезе сполучлива, освободи краката си, без да разкъса мускул или сухожилие.
Били Бърн помоли със слаб глас Антон Хардинг да извърши същата операция със стрелите на гърба му. Тази от гърдите извади сам.
— Какво ще правим сега? — попита отчаяно старецът. — Те всеки миг ще ни нападнат!
— Докато сме цели, не трябва да се отчайваме — възрази философски уличникът. — Имам план… Кажете ми, Малори, можете ли да вървите?
— Веднага ще опитам — отговори младежът и пристъпи. — Да, мога! — съобщи радостно.
— Отлично! — зарадва се и Били Бърн. — Слушайте ме сега: на север оттук, зад планинската верига има долина. Там тече пълноводна река. Ще следите скалистия гребен и няма да се заблудите. За здрав човек това е около петнадесет часа път, вие ще го изминете за по-дълго време, но ще стигнете долината. Ще вървите по течението на реката и ще видите малък остров. Там ще намерите мис Хардинг, капитан Норис и Форстер. Тръгвайте, не бива да губите време!
— А вие? — възмути се Били Малори. — Не съм съгласен с вашия план! Не можем да ви оставим тук!
— По никакъв начин! — потвърди старецът.
— Ще се наложи да ме оставите — усмихна се уличникът. — Няма друг начин за измъкване. После ще се върнете с моряците да ме приберете. Аз съм непосилен товар и не виждам защо да ни избият и тримата, като може да загине само един. Не мислете за мен, аз и без това едва ли ще изкарам дълго.
Той вдигна пистолета и даде един изстрел.
— Нека знаят, че сме тук. От време на време ще стрелям, за да не тръгне потеря след вас. Не е трудно да се измамят тези глупаци. Те ще си мислят, че и тримата сме в гората, а през това време вие ще стигнете безпрепятствено реката.
— Не съм съгласен! — възрази повторно Били Малори.
— Не ви питам съгласен ли сте или не! — сряза го Били Бърн. — Ще направите това, което ви казвам! Не ме е грижа за вас, а за мис Хардинг. Трябва да я намерите на всяка цена и то час по-скоро. Не съм сигурен за безопасността й. Аз не мога да вървя. Ранен съм тежко и ще падна само след няколко крачки. И слепецът ще види в какво състояние съм. Защо трябва да стоите тук? Само да присъствате на смъртта ми ли? Излишно е, не желая това, не ми е приятно да се въртите край мен! Повярвайте ми, няма да се отърва, остават ми още няколко часа живот. Вървете, не можете да ме спасите! Всяка минута е скъпа и загубата й означава нова опасност за мис Хардинг. Вървете! Хайде, мистър Хардинг, нали затова сте дошли на острова!
— Истина ли е това, което говорите? — попита развълнувано старецът. — Нима дъщеря ми е на този остров с Норис и Форстер? Нима е жива?
— Да-а! Хайде, вървете. Не губете ценно време…
— В едно отношение сте прав — въздъхна старецът. — Трябва да помислим за Барбара. Но аз никога няма да си простя, че съм изоставил един благороден и самоотвержен човек да издъхне сам в джунглата.
— Това ще е ужасно подло — обади се Били Малори. — Трябва да измислим нещо друго. Но позволете ми да попитам кой сте вие, приятелю, и как попаднахте тук?
Били Бърн се изви така, че луната да освети лицето му.
— Няма защо да обяснявам дълго, Малори. Погледнете ме внимателно, не ме ли познавате?
Били Малори внимателно, наистина много внимателно, разгледа лицето на Били Бърн и поклати глава.
— Не — отговори тихо. — Чертите ви ми изглеждат познати и само това, друго не си спомням. Но който и да сте, вие спасихте живота ми и аз няма да ви изоставя! Нека мистър Хардинг да тръгне сам. Аз… аз оставам с вас!
— Вие и двамата ще тръгнете заедно — настоя уличникът. — А сега ще разберете има ли значение дали ме познавате или не. Не ми е приятно да си го припомня, но виждам, че нямам друг избор. Аз съм онзи от пиратите, който ви преби на палубата на „Лотос“. До днес смятах, че съм ви убил и много се зарадвах, когато капитанът ми каза за вас. Аз съм този злодей, който преследваше постоянно мис Хардинг, докато накрая капитан Симс не ме затвори в карцера. Аз прекарах последните седмици с нея сам на това островче. Другото не е интересно, тръгвайте сега!
Той се обърна и пак даде един изстрел към селото.
Антон Хардинг избухна, изригна страшни, жестоки проклятия и вдигна меча над главата на Били. Били Малори изтръгна меча от ръцете на стареца.
— Какво правите? — извика възмутено. — Как можахте да забравите какво дължим на този човек? Да тръгваме, мистър Хардинг!
Мъжете не се сбогуваха със своя спасител. Били Бърн беше доволен. Все пак ги принуди да тръгнат. Но усмивката, с която гледаше след тях, докато потъваха в гората, бе много тъжна. После стреля още веднъж и заби глава в тревата…
Антон Хардинг и Били Малори вървяха бързо и мълчаха. Изстрелите ставаха все по-редки, чуваха се по-слабо. Те свидетелстваха, че спасителят им е още жив и продължава да се държи. Опасността оставаше зад тях. После всичко утихна. Били Малори спря.
— Убиха го — прошепна потресено.
Антон Хардинг не отговори.
В джунглата царуваше тъмнината и тишината. Хардинг и Малори вървяха цяла нощ. Младият страдаше, раната го болеше ужасно и все по-трудно пристъпваше. Само мисълта за Барбара го държеше прав, даваше му сили да върви, въпреки болката.
Вървяха и през деня. Най-после стигнаха долината, видяха реката и с последни сили затътриха крака по брега. Настъпваше нова нощ и луната посребряваше всичко на грешната земя. Тогава Били Малори посочи островчето. Антон Хардинг се прекръсти. Най-после стигнаха, най-после щеше да прегърне любимото дете.
Били Малори извика името й. Почти веднага се показаха три човешки фигури — двама мъже и една жена.
— Барбара! Барбара! — извика силно мистър Хардинг, забравил всичко от радост и щастие. — Дъщеря ми! Барбара!
Норис и Форстер бързаха да минат по брода. Трябваше да укротят стареца. Опасно беше да се вика. После преведоха пътниците. Барбара падна в обятията на баща си. Били Малори целуваше ръцете й и шепнеше нещо неразбрано. Но тя погледна през раменете му и потърси с очи някой друг.
— Бърн? — извика приглушено. — Къде е Били Бърн?
— Умря — отговори бавно баща й.
Девойката го погледна някак учудено, устните й помръднаха, повториха ужасната дума. След това тя се отскубна от прегръдките на баща си, обхвана главата си с ръце и олюлявайки се направи няколко крачки към реката. Там рухна. Потъна в мрака на черната нощ. Съзнанието й помръкна. Сърцето и душата не издържаха страшната мъка.