Едгар Бъроуз
Синът на улицата (1)

I. Чикаго

Били Бърн се роди и израсна по улиците в западната част на Чикаго. Той познаваше почти всички улични скитници от крайезерната част на града и се възхищаваше от тях. Не беше толкова интимен с постовите полицаи от квартала, не държеше на „приятелството“ им.

Детинството му започна в задния двор на един овощарски дюкян. Този двор беше любимо място за момчетиите и подрастващите дрипльовци. Там се забавляваха в свободното си време или когато не искаха да се мяркат много пред очите на полицаите.

Били растеше в обществото на джебчии, дребни крадци, хулигани. Заедно с тях се забавляваше, макар да не разбираше солените думички, а се смееше, когато закачаха всяка минаваща по улицата жена, когато подхвърляха по-пиперливи приказки на безобидните минувачи и не пропускаха да задигнат онова, което не лежи добре на мястото си.

Нощно време тази пъстра сбирщина „работеше“, а дните прекарваше в двора на овощарския дюкян и опустошаваше безбройно количество бирени бутилки. Носеха ги малките момчета, които не ставаха още за сериозна работа. Правеха го с удоволствие, не можеха да се нарадват на героите, от които се възхищаваха. Шестгодишният Били се гордееше с приятелството на Еди Уелш и с факта, че е чул със собствените си уши как Еди една нощ светил маслото на някакъв детектив от Западната Езерна улица.

Били беше момче за всичко, като в същото време се обучаваше, някъде до към десет годишна възраст. След това и той доста ловко можеше да сваля медни дръжки или да задига други неща от къщите и да ги предава на прекупвача на крадени вещи, който имаше дюкянче на улица „Линкълн“. Именно от него момчето научи много полезни за занаята неща и на двадесет години извърши първата си истинска кражба. От това време започнаха и епичните му схватки със съперниците. Той беше нов и отвоюваше своя терен с безпощадна борба. Имаше си свои норми за отношения със себеподобните си и започваше деленето на плячката с ругатни, за да премине към юмручна защита на правата си.

Момчетиите на негова възраст бяха образували своя банда, която често защитаваше правото си на действие и съществуваше в жестоки схватки с шайката от съседния квартал. Биеха се с крака, колене, зъби, нокти, чупеха си пръстите, използваха всички забранени в честния бой средства. Всяко момче си имаше някакво оръжие за лична защита. Били се снабди с железен бокс. И изведнъж трябваше да се крие цяла седмица, защото момчето, опитало силата на бокса, беше отнесено в болница.

Той изпита огромно облекчение, когато разбра, че момчето ще оживее. Наистина хубаво щеше да е тарикатите от улицата да го сочат с пръст и да говорят: „Този е Били, който пречука Шигена“, но все пак момчето разбра, че ще е по-добре да е жив и на свобода, отколкото легенда, но в затвора или още по-лошо — на електрическия стол. Точно затова реши да усвои както трябва хватките на юмручния бой. По-малко опасно и много по-достойно щеше да бъде да побеждава противниците си със силата на собствените си мускули и юмруци. Помогна му Лари Хилмър, негов приятел, който всеки ден посещаваше градската гимнастическа зала. Така в живота на Били се появи още едно увлечение — спортът. Имаше талант, ставаше добър, започна да мечтае за победи на боксови мачове и да изчезва от редовните сбирки в задния двор на овощарския дюкян. Били инстинктивно усещаше, че може да плува в други води и само носталгията по старите дни го връщаше от време на време при старата компания.

Обикновено това се случваше, когато джобовете му бяха съвсем празни. Можеше да си изкара джобните пари или с някоя малка нощна кражба, или от игра на карти в мръсен и вонящ салон, в задната стаичка на кръчма с подозрителна слава. И точно по време на един такъв нощен поход се случи събитието, което напълно промени хода на живота му.

В западната част на Чикаго всяка банда си има своя територия и ревниво пази правата си. Чужд човек не може да си пъхне носа там и да остане ненаказан. Били се роди и израсна в царството на Кели, простиращо се от езерото до Голямата улица. Кели държеше овощарския магазин и хранеше дрипльовците по време на безработица, пак той обираше лъвския пай от плячката в дни на „работа“.

Полицията и мирните жители на този обширен квартал бяха естествените врагове на бандата. Кели и придворните му пазеха територията си като древно феодално владение. Външен човек не можеше да ловува в забранените земи.

Една нощ Били се връщаше у дома, след като беше оставил празна масата в „салона“ на Шнайдер, а самият Шнайдер ревеше заключен в избата. Вървеше безгрижно и в отлично настроение, когато попадна на жесток уличен бой. И беше възмутен, защото чужденци от Дванадесета улица се бяха осмелили да нападнат местния полицай Ласки.

Ласки беше от квартала, Ласки принадлежеше на квартала и патрулираше в територията на Кели. Не, той не му беше приятел! Напротив беше от категорията на естествените врагове, но бе прекарал живота си в участъка на Езерната улица и беше станал съставна част от квартала. Самият Били не би имал нищо против да му покаже силата на юмруците си при удобен случай, но да го бият „чужденци“ — не, това бе прекалено! Мръсниците от Дванадесета улица нямаха никакво право да си пъхат носа в чужди владения…

Един неопитен и по-безразсъден младеж вероятно щеше да се хвърли към биещите се и да си загине така безславно, че да не намерят дори и тялото му. Били не беше нито безразсъден, нито неопитен. Той чудесно знаеше, че със здравеняците от Дванадесета улица не може да се шегува. Но беше ловък и хитър. Промъкна се като котка в сянката на къщите, въоръжи се с голям камък и се впусна към групичката на сплетените тела.

Ласки се защитаваше отчаяно, отвръщаше, ако успее, на ударите на тримата нападатели. Били се появи изневиделица отзад и хлопна първия по главата. Камъкът се оказа по-здрав от главата му и той опъна крака на земята. Чак тогава младежът нададе тържествуваш вик и се зае с втория… Третият беше най-упорит, най-пъргав. Той отскочи, измъкна пистолет, стреля.

Всеки друг на мястото на Били щеше да избяга. Дори и Ласки би го разбрал. Но това беше Били и той не постъпваше така. Той наведе глава като младо биче и се хвърли срещу притежателя на пистолета. Пистолетът изхвърча надалеч преди той да успее да натисне спусъка. Противниците сплетоха ръце и крака и се затъркаляха по улицата, като хапеха, ругаеха, плюеха се.

Настъпи времето на полицая Ласки. Бяха го нападнали толкова изненадващо, че не успя дори да посегне към кобура с пистолета. При вида на оръжието първите двама си плюха на петите и изчезнаха. Третият се мяташе съвсем безпомощен в ръцете на Били. Ласки трябваше да напрегне всичките си сили, за да го измъкне.

— Стига толкова! — изръмжа той — Остави го на полицията!

Били изчезна преди пристигането на полицейския автомобил. Но Ласки не забрави никога помощта му и любезно кимваше с глава при случайна среща на улицата…

… Били продължи да си живее постарому. Той стана един от най-ловките членове на бандата. Беше безразсъдно смел и в същото време достатъчно умен, за да обмисля всяко свое действие. Така си „работеше“ и живееше, без да попадне в ръцете на полицията, без да полежи в затвора. Съдбата го покровителстваше цели две години.

През нощта, която изцяло промени живота му, Били бродеше около заведението в долния край на Езерната улица. То бързо се пълнеше и Били кимаше с глава на познатите си, разменяше по някоя приказка с тях. Но много от тях проявяваха признаци на страхлива почтителност и той недоумяваше. Не разбираше каква е тази дяволска работа, каква муха е влязла в главите на хората от неговия квартал. Реши да попита първия, който пак се появи и това се оказа… Ласки.

Полицаят разтвори широко очи, после премига и направи знак на Били да си върви. Любопитството надделя и Били го последва до ъгъла на улицата, спря до телефонната кабина.

— Защо се влачиш насам? — попита направо Ласки. — Не знаеш ли, че Шиген влезе в дупката?

Преди две нощи стопанинът на известното заведение, същият този многострадален Шнайдер, не издържа поредното нападение и направи опит да окаже съпротива. Естествено получи куршум в главата и Шиген се оказа зад решетките по подозрение за извършено убийство.

Били избягваше да участва в работите на Шиген. Боят от детските години не беше забравен и младежите не се разбираха. Нямаше нищо общо с нападението и убийството, но веднага усети в какво се опитват да го забъркат.

— Шиген твърди, че аз съм пречукал Шнайдер, нали? — попита шепнешком той.

— Точно така.

— Но през тази нощ аз бях на другия край на града! — възмути се Били.

— Комисарят предпочита другия вариант — ухили се Ласки. — Много му се иска най-после да те хване. Ти единствен не си залавян и това накърнява професионалната му чест. Има заповед за арестуването ти и на твое място не бих се въртял тук. Нямам право да ти казвам това, но ти веднъж ме спаси и затова послушай съвестта ми: измитай се, докато е време! Помни, че полицията на Чикаго те търси, че има отличителните ти белези… Учудвам се как не са те пипнали досега?

Били не благодари. Тръгна по улица „Линкълн“, после в северна посока. Мнозина го видяха, но никой не посмя да го спре. След три седмици той беше в Сан Франциско.

Нямаше пари, но знаеше много начини как да си ги достави. Защо да не може да постигне в Сан Франциско това, което така лесно му се удаваше в Чикаго? Имаше само една малка пречка — не познаваше града и не знаеше коя част ще е най-подходяща за „работа“. Но след няколко дневно обикаляне на улиците попадна на едно кварталче със „салони“ за моряци и веднага разбра, че това е неговото място. Пияните моряци бяха лесна плячка.

Той се вмъкна в едно заведение и се залепи до група картоиграчи, започна да изучава посетителите. Всред тази шумна и пияна тълпа трябваше да открие най-щедрия, най-пияния и най-непредпазливия гуляйджия. Човек с повече пари.

Намери го много бързо. Човек с вид на моряк, който седеше край една маса заедно с двама приятели. И тримата изглеждаха порядъчно пийнали. А когато човекът извади портфейл да плати, очите на Били светнаха. Пияницата срещна този хищно светещ поглед и се ухили. Направи знак, покани Били да се присъедини към компанията. Младежът не чака да го молят, съдбата сама му поднасяше плячката. След секунда вече се чукаше с новите си „познати“. Паралията беше поръчал поредната бутилка вино.

Непознатият не бе в състояние да говори, но се държеше здраво на крака и пиеше като кон. Той постоянно доливаше чашата на Били. И пришелецът почувства как главата му се върти. Това беше последното пиянство на Били Бърн.