Джон Броснан
Небесните господари (27)

Глава двадесет и седма

— Знаеш ли какво най-много ми липсва от живота? — попита Ашли.

— Какво?

— Летенето. Страхотно беше да летя с моя планер. Толкова ми беше хубаво горе, в небето.

— Всичко друго би било по-хубаво, отколкото да се свира човек тук — натъртено каза Джан.

След само дванадесет дни в убежището това място вече й действаше смазващо. Отначало й харесваше, че намери подслон и защита срещу опасностите на пустошта, особено от Езекиил, имаше храна (макар и безвкусна) и вода. Но неочаквано бързо я заизмъчваха безпокойство и напрежение. Това, че не й позволяваха да излиза, само засилваше нейната неприязън към живота в убежището. Ако имаше свобода да избира, сигурно напълно щастлива би прекарала месец или повече долу. Но сега отчаяно желаеше да се върне горе, на повърхността, дори без да знае какво ще прави, щом се качи. Тя въздъхна. Ашли я погледна угрижено.

— Съжалявам, че не ти е приятно тук.

Него ден тя бе облечена в шорти, бяла фланела и бели обувки и чорапи. Наричаше тези дрехи своя „тенис костюм“. Два-три дни преди това Джан я попита защо се появява различно облечена всеки ден. Ашли сви рамене и каза:

— Това помагаше на моите родители да вярват в илюзията. Бяха ми направили холографски снимки с купища най-различни дрехи. Разбираш ли, всички те са запазени в компютъра заедно с мен. Пък и дори сега ми харесва да изглеждам привлекателно. Мамичка казваше, че съм малка празноглава ексхибиционистка, но бях красива, нали?

Тя се завъртя, за да се покаже. Джан отговори безизразно:

— Да, била си. Много.

Мисълта, че красивото тяло на Ашли не е по-живо от сянка, й въздействаше по различни начини, до един неприятни. Впечатляващата й прилика със Сирай не правеше нещата по-леки. Още една причина да иска да напусне убежището и да се върне горе…

— Не ми харесва да съм затворничка. Ако само ми позволявате да подишам свеж въздух по няколко минутки през деня, може би тогава няма да съм толкова зле тук.

— Джан, нали знаеш, че ако зависи от мен, ще ходиш където си искаш, но Карл заповядва тук, а той не ти вярва.

— Знам.

Джан няколко пъти се опита да говори направо с Карл. Оказа се твърде обезкуражително, разговаряше с безтелесен глас, който звучеше като човешки, но отговорите му бяха отчайващо нечовешки.

— Но да оставим това. Защо пак искаш да се сблъскаш с рисковете горе? Онзи смахнат кибероид най-вероятно още те търси.

— Нали ми каза, че Карл не го е забелязвал повече от седмица.

— Да, в околностите на вилата, но и обсегът на сензорите на Карл е ограничен. Кибероидът би могъл да те дебне някъде из близките горички.

— Да, би могъл — разтревожи се Джан.

Още сънуваше кошмари за Езекиил. Тичаше през безкрайни каменни плетеници, а кибероидът все приближаваше, крещеше лудите си приказки за смърт и възмездие и оставяше след себе си кървави стъпки.

Кръвта на Майлоу…

— А Небесните господари? Мяркали ли са се?

— Ще питам Карл. Ъхъ. Един от тях минал почти точно над нас преди около два часа.

— Да пукнат дано!

Почти всеки ден, откакто Джан дойде в убежището, Карл забелязваше „Господаря Панглот“ или „Ароматния бриз“. Военачалникът явно не се предаваше. Тя потрепера — въображението й показваше какво би направил с нея, ако пак му падне в ръцете.

— Виждаш ли? — Ашли сякаш прочете мислите й. — Много по-добре е да стоиш тук, долу. С мен. Хайде де, престани да се цупиш, разкажи ми още за твоите приключения.

Ашли проявяваше неизтощимо любопитство към живота на Джан, която се опита да го задоволи, като часове наред й разказваше за Минерва и събитията, последвали бомбардировката и нейното пленяване.

— Приключения ли? Не са ми се случвали никакви приключения. Само мъки.

„И сега не ми липсват“, промърмори тя беззвучно.

— Ами на мен ми изглеждат като приключения — рече й Ашли. — Продължавай, разкажи ми пак за принц Каспар. Почти си мечтая за него.

Джан въздъхна.

— Какво още да ти разкажа за него?

— Кажи ми какво правехте в леглото заедно.

Джан се опита да потисне лекия шок.

— Защо ти е да знаеш това?

Ашли се ухили като глезено дете.

— А ти как мислиш?

— Не искам да съм невежлива — бавно каза Джан. — Но не разбирам как може да те интересува сексът, щом… хъм, нямаш тяло.

— Но аз вече ти казах — още имам чувства. Е да, повече приличат на спомени за чувства…

— Да, чувства — намръщи се Джан. — Това разбирам, но нали сексът е… желание.

— О, ами аз си имам желания. Искам да кажа, нали са също като чувствата?

— Може и така да е — Джан не знаеше дали да се съгласи с това.

— Моите желания бяха записани заедно с всичко останало — каза Ашли. — Не бяха помислили за това навремето. Не би било проблем, ако ме бяха записали отново в клонирано тяло. Разбира се, сега ми е невъзможно да си задоволявам желанията. Отначало беше ужасно гадно, през цялото време ми се ядеше. После един техник регулира нещата и малко позатисна апетита ми. Учените казаха, че не могат да премахнат всичките ми желания, без да изтрият голяма част от личността ми.

Джан за кой ли път се опита да си представи какво е да си дух без тяло. Опитваше да си въобрази четиристотингодишен глад, заедно с увереността, че никога няма да хапнеш.

— Бедничката — промърмори тя.

— А не, свикнах вече — жизнерадостно сподели Ашли. — А и моят апетит лека-полека изчезва с останалите „чувства“. Някой ден вече няма да го усещам.

— Но все още имаш… е, сексуални нагони?

— Ъхъ. Нещо такова. Малко трудно ставаше, докато Вик беше тук. Казах ли ти, че беше доста хубавичък? — Тя съжалително погледна купчинката кости в ъгъла. — Май и на него множко му идваше. Нали не можеше да ме докосне и понякога изкукваше.

Джан за миг изпита жал към отдавна умрелия Вик.

— Имаше ли си любовник? Когато беше жива?

— Ами как иначе. Имах си двама. Единият беше моят инструктор по планеризъм. Беше прехвърлил трийсетака, но пък си беше жива мечта. Веднъж го направихме в неговия учебен планер, на петнайсет хиляди фута височина. Страхотно! — Тя завъртя глава, вкусвайки отново спомена. — Хайде, разкажи ми всички щуротии, които измисляхте с принц Каспар. Разкажи ми всичко!

 

 

Отминаха още три дни. Джан вече се задушаваше в убежището. Имаше пет отделни стаи. Освен голямата — хола, имаше две спални (в едната бяха и костите на родителите на Ашли), кухня и баня. Поне до тях Джан имаше достъп, но знаеше, че наоколо са скрити и различни машини, включително създаващите холографския образ на Ашли. Той се появяваше навсякъде из убежището. Източникът на енергия за всички машини, както обясни Карл, беше топлината дълбоко под земята.

В надеждата си да убеди Карл, че може да я пуска навън, Джан прекарваше все повече време в разговори с „него“. Ашли се дразнеше. Той упорито отказваше да обсъжда причините за задържането й долу, но охотно споделяше всякаква друга информация, стига тя да искаше да слуша. За да отпъжда скуката, тя го разпитваше за стария свят отпреди Генетичните войни. Любопитно й беше дали Майлоу е казвал истината, или си е измислял приказки. Карл угаси светлината и във въздуха пред нея увисна блестящ екран. Съобщи, че ще й пусне записи на новините от онова време. Ашли изръмжа:

— О, Господи, все едно съм пак в училище…

Два дена поред Джан увлечено гледаше образите и слушаше гласовете от миналото. Отначало трудно следеше ставащото, много от думите й звучаха безсмислено, но лека-полека схвана общата картина. Съвпадаше с казаното от Майлоу и с малкото неща, дочути от Сирай.

Дълго преди Генетичните войни светът стоял лице в лице с две основни заплахи. Едната идвала от ядрените оръжия, които в първия период били под контрола на две големи империи от втората половина на двадесети век — Съветския съюз и Съединените американски щати. Когато към края на века тези оръжия се разпространили и в много други страни, империите доста се нервирали. После дошъл и „Малкия Армагедон“ в Близкия изток, където били използвани ядрени оръжия за пръв път след Втората световна война. Това направило управниците на двете империи много упорити и довело до образуването на Американо-съюзното споразумение в началото на двадесет и първи век. Първата стъпка на Споразумението била да се наложи забрана върху всички ядрени оръжия. Този ултиматум бил посрещнат със значителна съпротива не само от страни, отдавна притежаващи ядрени оръжия, като Франция, но и от Федерацията на ислямските държави, победили в „Малкия Армагедон“.

Споразумението безмилостно смазало недоволните. Употребили собствените си ядрени оръжия с „хирургическа точност“, както се изрази коментаторът, заедно с „орбиталните лъчеви оръжия“ и „почистили проблематичните райони“. Когато се разсеял димът, Ислямската федерация пак била сборище от самостоятелни държави, а Франция се превърнала в чисто аграрна страна. Останалите сметнали аргументите на Споразумението за достатъчно убедителни и се разделили със своите ядрени оръжия. Когато империите от Споразумението се убедили, че вече никой друг не притежава такива оръжия, нито пък ще може да ги произвежда, те унищожили и своите ядрени арсенали заедно с останалите ядрени реактори. Така свършила атомната епоха.

Другата заплаха се появила в началото на 80-те години на двадесети век, макар че сигурно биха могли да я забележат и по-рано. Вирус, който обикновено засягал само животните, постепенно се превърнал в епидемия. Според теориите той прескочил „между-видовата бариера“, като бил пренесен от някакъв вид африкански маймуни.

Но какъвто и да бил произходът му, вирусът се разпространявал бързо и към края на века всеки десети бил заразен. Това била буквална „децимация“ на земното население. А генетичните му характеристики правели борбата с него твърде трудна. Генинженерите (Джан забеляза, че в по-ранните коментари ги наричат „микробиолози“) години наред се опитвали да създадат ваксина срещу вируса, но безуспешно.

Но някои генинженери вече водели атака срещу вируса от друга посока. Те се опитвали да създадат свой вирус — изкуствен „вирус-ловец“, като вземат за основа генетичен материал от първоначалния. Вирусът е генетичен паразит — той се вмъква в клетката и използва нейната ДНК, за да се размножава. На теория „вирусът-ловец“ трябвало не само да търси и да унищожава епидемичния вирус, но и да прониква в заразените клетки и да замества ДНК на вируса с променена ДНК, която да предотвратява по-нататъшното развитие на заразата. Това предвиждала теорията, но за да я приложат в живота, необходим бил голям напредък в създаването на структурни карти и на начини за манипулиране на човешката ДНК. Колко непосилна била тази задача, ясно показвало едно изчисление — опъната в линия, ДНК само от едно човешко същество би покрила разстоянието от Земята до Луната 8000 пъти.

Но най-накрая успели — техният изкуствен вирус действал и като лекарство, и като суперваксина. Епидемията скоро била ликвидирана.

Основополагащите пробиви, направени в генното инженерство на човека по пътя към създаването на изкуствения вирус, имали и други последствия за човечеството. Както вирусът бил използван, за да лекува поразените клетки, така било възможно вече да се внасят всякакви изменения в човешката ДНК. Могли да я променят, за да усъвършенстват имунната система, да премахнат болести като рака, да увеличат продължителността на живота… Всички онези промени, довели до създаването на Висшия стандарт.

Генното инженерство в други области също направило доста крачки напред — създадени били нови сортове зърнени култури, устойчиви на болести и на суша. „Биочипът“ заместил силициевия чип и позволил проектирането на много по-производителни компютърни системи. Създадените нови бактерии изпълнявали широк набор от промишлени функции — от производството на евтини горива до изкуствената целулоза за производство на хартия. Биологичните енергийни клетки и изкуственият хлорофил превръщали слънчевите лъчи в електричество…

Списъкът на чудесата сякаш нямал край. Изглеждало, че вечните тегоби на човечеството ще изчезнат най-после. Генинженерите довели света до прага на истинския „златен век“.

Но той никога не настъпил.

Според отдавна мъртвите гласове, съпровождащи образите на екрана, създаването на Висшия стандарт послужило като косвена причина за Генетичните войни. До този момент и малко след него, Обединените нации имали реална власт, защото зад тях стояло Споразумението. Били достатъчно силни, за да наложат забрани за микробиологичните изследвания и генетичните манипулации в някои области, но както беше казал Майлоу, началото на епохата на Висшия стандарт довело до разпадането на големите държави. И Америка, и Русия се накъсали на по-малки държавици. Това, разбира се, означавало край на Споразумението и на свой ред отнело основата на властта, упражнявана от Обединените нации.

В последвалия хаос именно многонационалните корпорации, които създали богатството си върху многобройните генинженерни патенти, станали истинските властници. И щом Обединените нации не можели да налагат волята си, паднали всякакви забрани върху генното инженерство. Корпорациите започнали да правят каквото си поискат.

Даже преди това се носели слухове, че богатите и силните на деня провеждат забранени опити. На ухо се разказвали истории за заключени зад стоманените врати невероятни създания. Говорело се, че милиардери пълнели своите острови и имения със сексуалните си фантазии, въплътени от техните генинженери. Тук-там се чувало, че някои държавни ръководители и шефове на корпорации създавали тайни армии от ужасни същества, които не били нищо друго, освен живи оръжия.

Всички слухове се оказали истина.

Нямало Обединени нации, нямало Споразумение. И затова корпорациите се вкопчили във война една с друга. Независимите държави били въвлечени в конфликта, трябвало да застанат на страната на една или друга корпорация. Започнали Генетичните войни.

След десетилетие битки между създадените от генинженерите армии, настъпило истинското опустошение. Една от корпорациите започнала бактериологична война — нещо, което отначало всички корпорации се заклели да не допускат. Наближавал краят.

Първите мишени били в селското стопанство — зърнените култури и останалите. После се появили гъбичките, проектирани да унищожават електронните системи. Но се справяли и с всичко друго. Случило се и неизбежното — на свобода се изтръгнали епидемичните вируси, създадени специално за унищожаване на хора.

Умирали милиони след милиони. Цели градове опустявали за една нощ. Цивилизацията рухнала.

Карл съобщи на Джан, че не разполага със записи за последвалите събития.

Джан се потресе от видяното през тези два дена пред екрана. Но най-много се развълнува от репортажа за Минерва малко след отделянето й като самостоятелна държава. Джан се разплака, виждайки какво е представлявала Минерва някога и колко жалка останка от предишното величие беше нейната Минерва. С нежелание призна, че първите обитатели на Минерва наистина са използвали Старата наука. Точно както й каза Майлоу. Самото създаване на общество, в което жените да отхвърлят природното неравенство, наложено им от техния пол, трябвало да се основава на генното инженерство.

Но макар че това противоречеше на всичко, чуто от преподавателите по религия, тя успя да се примири с наученото. Важен беше идеалът на Минерва и тя усети тежестта на дълга, стоварил се върху раменете й. Майката богиня я бе оставила като последното живо въплъщение на този идеал. Длъжна беше да съхрани идеала. Не само да го съхрани, но и отново да му вдъхне живот…

„Да, мога да си се надявам, колкото си искам“, горчиво си каза тя.

След два дена уклончивите отговори на Карл на всички нейни молби да я пусне на свобода вдъхнаха подозрения у Джан, че не той, а Ашли я е превърнала в затворничка.

Така всичко се връзваше. Във всичко останало Ашли като че ли напълно контролираше Карл. Беше решила да не позволи на Джан да си отиде, но прехвърляше вината върху Карл, за да не предизвика враждебността на Джан. Щом реши, че си е обяснила положението, Джан се съсредоточи върху възможните начини да убеди Ашли, че трябва да я освободи.

Но как да го направи?

Сутринта на шестнадесетия ден Джан подкъсяваше косата си в банята. Не й харесваше да я носи дълга, както беше обичайно сред Аристократите, пречеше й и започна да се подстригва късо. Гледаше отражението си в огледалото, когато й хрумна как би могла да се справи с проблемите си. Замръзна. Планът избуяваше в нея като покълнало семе. Кълновете растяха… пускаха корени, разпростираха листата си и накрая цветето разтвори чашка.

Знаеше какво да прави.