Джон Броснан
Небесните господари (18)

Глава осемнадесета

Опитваха се да осъществят трудна маневра. „Господарят Панглот“ висеше почти над повърхността на едно езеро, за да качат горе големи количества прясна вода. Изпомпваха я през дълга тръба с окачена на нея тежест. Водата трябваше не само да попълни нормалните запаси, но и да послужи за производството на водород. Нужен им беше много газ, получаван чрез електролиза в една от инсталациите на въздушния кораб, за да запълнят до нормално налягане седма секция. Надяваха се, че ремонтът й е бил успешен.

Провеждането на операцията беше трудно, защото с качването на водата въздушният кораб естествено натежаваше и за да го уравновесят, съответно увеличаваха температурата в газовите секции за по-голяма подемна сила. В управлението имаше толкова тънкости, че временно позволиха на Гормън да излезе от жилището си и да ръководи всичко. Но от това атмосферата в командния пункт стана твърде напрегната, което се стори на Джан чудесна възможност да продължи опитите си с компютърния терминал. Майлоу й бе дал поредните варианти на сериите, които наричаше „код за достъп“, и тя се безпокоеше дали ще ги задържи в паметта си.

Напълно погълната от заниманията си, в първия момент не забеляза нищо нередно. Едва когато Каспар извика Гормън по име, тя разбра, че е обявена тревога. Дотогава принцът престорено не забелязваше присъствието на Гормън. Джан вдигна погледа си от отчайващо празния екран: всички се бяха вторачили надясно. Тя също видя какво става…

В началото се заблуди какво представлява кръглият предмет. Помисли го за още един балон с горещ въздух. После осъзна приближаването на друг въздушен кораб, насочващ се точно към тях на същата малка височина.

Друг въздушен кораб?

Всички в командния пункт говореха едновременно. През бъркотията от гласове тя долови недоумяващият вик на Каспар към Гормън:

— Гормън, как е възможно това? Как са успели земните червеи да направят въздушен кораб!

— Владетелю, не вярвам да има нещо общо със земните червеи — каза Гормън, вглеждайки се през бинокъла в наближаващото тяло. — Това е друг Небесен господар.

Каспар направи гримаса, сякаш някой го бе ритнал по задника. Не само неговото лице изразяваше такива чувства.

— Но това не може да бъде! — накрая успя да изломоти Каспар. Гормън не му обърна внимание.

— Групата на помпата, незабавно спирайте и приберете всичко вътре — викаше Гормън в микрофона. — Рулеви, започнете издигане. Не ги чакайте да приберат тръбата…

Джан отново погледна към приближаващия ги Небесен господар. Вече изглеждаше много по-голям, деляха ги не повече от две мили. Различаваше подробности по кръглата предна част. Долната половина преливаше в плашещо ярки цветове, от двете страни бяха нарисувани гигантски очи като на „Господаря Панглот“.

— Най-бързо издигане при пълна скорост! — заповяда Гормън и Джан трябваше да се вкопчи в облегалката на трона. Носът на „Господаря Панглот“ рязко се издигна нагоре при втурването напред на въздушния кораб.

— Всички на бойна позиция! — отново викна Гормън в микрофона.

Тя чуваше екота на усиления глас в другите части на „Господаря Панглот“. Чуваха се също сирени и алармени звънци.

— Но какво може да прави друг Небесен господар в нашата територия? — изкрещя принцът.

Гормън пусна и тези думи покрай ушите си. Пак разглеждаше с бинокъла нашественика.

— Това не е „Господарят Матаморос“, сигурен съм.

Джан знаеше, че „Господарят Матаморос“ е Небесният господар, чиято територия се намираше на юг от земите на „Панглот“.

— Защо не обръщаме, Гормън? — принцът настояваше за отговор. — Завийте и атакувайте нашественика!

Гормън свали бинокъла и погледна Каспар.

— Владетелю, бих препоръчал предпазливост. Нашественикът е в по-изгодно положение от нас и, като съдя по неговия курс, явно има някакъв определен план за атака срещу нас.

— Ами защо да не го атакуваме първи? — извика Каспар, загубил търпение. — Гормън, заповядвам ти: завой и атака срещу нашественика.

Джан видя подскачащия мускул в бузата на Гормън и очакваше повторение на инцидента отпреди седмица. Но Гормън се овладя и внимателно попита:

— Владетелю, как да атакуваме нашественика?

Принцът го погледна тъпо.

— Как ли, просто приближаваме и откриваме…

Той не продължи. Погледът му стана по-осмислен. Гормън кимна.

— Точно така. Неговите лазери ще спрат всеки наш снаряд или куршум.

— Но… но… — опитваше се да възрази Каспар, докато обмисляше появилия се проблем.

Гормън чакаше търпеливо. Щом стана очевидно, че принцът няма да бъде осенен от внезапен проблясък на мъдрост, той каза:

— Не можем да направим нищо, за да навредим на нашественика.

Джан, която никога не се обаждаше в командния пункт, ако някой не я заговореше пръв, се възползва от необичайните обстоятелства, за да наруши правилото:

— Господин Главен инженер, както не можем да достигнем нашественика с куршуми и снаряди, така и той не може да ни улучи.

Каспар се извъртя към нея.

— Ха! — провикна се той. — Амазонката е права! Няма от какво да се страхуваме! — Той пак се обърна към Гормън. — Та каква е причината да бягаме?

Гормън изгледа Джан, преди да отговори.

— Може би нямаме никакво основание. Но той идва към нас толкова уверено, че според мен е по-разумно да се съмняваме. Може би са изобретили непознато за нас средство за нападение срещу Небесни господари.

Всички пак се вгледаха към все по-близкия въздушен кораб, който вече беше зад „Господаря Панглот“. Завиваше, за да ги последва, и Джан забеляза, че ярките цветове се простират по цялата му дължина. Видя и огромния червен кръг, нарисуван на стабилизатора му.

— „Ароматният бриз“ — промърмори Гормън.

— Знаеш името му? — остро попита принцът. — Откъде е? Коя е територията му?

— Един от Небесните господари на Изтока. Далечният изток. Отдалеч е дошъл.

— Но защо! — принцът все още не разбираше. Гормън сви рамене.

— Каквато и да е причината, можем със сигурност да си направим извода, че не е от добра воля към нас.

— Господине, нашественикът ни настига! — съобщи един от Инженерите.

— Не съм изненадан — каза Гормън. — Седма секция е само частично запълнена и сме значително по-бавни от него — Той огледа чистото синьо небе. — Няма и облаци, в които да се скрием.

— Какво можем да направим? — попита принцът.

— Не можем да го изпреварим, затова ще трябва да маневрираме по-умело от него — каза Гормън. — Рулеви, рязко надясно!

Започна въздушна игра на котка и мишка, която продължи към пет часа. Но въпреки умението на Гормън, краят на дуела беше ясен почти отначало. Главният инженер можеше само да отлага неизбежното…

През тези пет часа неколцина от висшите Аристократи слязоха в командния пункт. Дойдоха лейди Джейн и принц Мажид. Лейди Джейн бързо схвана положението и след два-три резки кратки въпроса към Гормън, застана мълчаливо до Джан с мрачно стиснати устни. Но принц Мажид, подобно на Каспар, досаждаше на Гормън с безполезни въпроси и предложения.

Накрая, към два и половина следобед, „Ароматният бриз“ летеше до „Господаря Панглот“ на по-малко от петстотин фута. Нашественикът беше достатъчно близо, за да могат да различат множеството от хора, струпано по палубите и върха на корпуса му. Но засега нямаше признаци на явна агресивност.

— Не можем ли да постреляме по тях? — мечтателно изрече принцът. — Знам, че само ще е загуба на време, но поне е някакъв жест.

— Жест, който може да се превърне в провокация — каза Гормън. — Да не говорим за хабенето на ценни боеприпаси.

— Съгласна съм — тихо просъска лейди Джейн. — Нека изчакаме, за да видим какво ще предприемат срещу нас.

— И сега какво? — каза сякаш на себе си намръщеният Гормън.

„Ароматният бриз“ увеличи скоростта и мина пред „Господаря Панглот“. После, като че обзет от лудост, препречи пътя на „Панглот“. В командния пункт се чуха тревожни викове.

— Ще се сблъскаме! — изпищя някой.

— Пълен назад! — викна Гормън. — По-бързо!

Моторите изреваха, но пролуката между „Панглот“ и другия въздушен кораб, който сега беше точно пред носа му, се смаляваше заплашително бързо. Най-после започна бавно отдалечаване, щом виещите мотори затласкаха назад „Господаря Панглот“. Но Джан затвори очи и се приготви за сблъсъка. Не го дочака. Чу дългата въздишка на лейди Джейн.

Джан погледна. Корпусът на другия въздушен кораб все още беше на около двеста фута. Лека-полека разстоянието се увеличаваше. Но от почти всички палуби на другия въздушен кораб скачаха хора. И увисваха под някакви широки триъгълни конструкции в ярки цветове.

 

 

Гормън сграбчи микрофона.

— Всички стрелци, открийте огън по приближаващите цели! Огън!

Въздухът между двата въздушни кораба бързо се изпълваше с дъгоцветни плющящи триъгълници и техните, облечени в черно, пътници. Бяха стотици.

— Но що за парашути са тези? — закрещя Каспар. — Те не падат, носят се по въздуха!

— Не се носят, а планират — каза Гормън. — От това се страхувах. Владетелите или владетелят на „Ароматния бриз“ са измислили начин да нападат други Небесни господари. Нашата лазерна защита няма да задейства срещу тях…

С приближаването неколцина от нападателите бяха улучени от куршуми и паднаха с крясъци от своите планери, които се завъртяха в спирала, щом загубиха управление. Но повечето продължиха полета си невредими и скоро изчезнаха от погледите на хората в командния пункт, явно искаха да кацнат върху корпуса.

Последва вълна от по-големи планери. Под всеки имаше по двама души, които рисковано балансираха в мрежести чували и държаха някакви тръби, явно управляващи движението на планера.

На Джан й се стори, че нещо проблясна между двойка наближаващи големи планери, нещо като нишка от паяжина, отразила слънчев лъч. И Гормън беше забелязал това.

— Рулеви, веднага надолу, бързо…

Но както „Господарят Панглот“ се снижаваше, със същото темпо го правеше и нашественикът. В безсилен гняв Гормън удари с юмрук по дланта си и нареди на един от подчинените си:

— Прайс, иди горе и виж какво става! Мърдай, трябва да знаем положението!

Мъжът се втурна по стръмната стълба, асансьорът беше привилегия само на Аристократите. Джан видя черни линии да се носят към тях от другия въздушен кораб.

— Въжета — горчиво промълви Гормън, когато принцът го попита за тях. — Последните планери влачеха след себе си тънки върви. Сега с тях издърпват по-дебелите въжета. Искат да ни привържат към себе си.

— Няма да търпя повече! — внезапно се провикна принцът. Той измъкна сабята си, размаха я яростно и тръгна към асансьора. — Отивам да се бия с тази сган! Кой ще дойде с мен?

Никой от Аристократите не прояви желание да го последва. Лейди Джейн пристъпи напред.

— Каспар, не ставай безразсъден. Не бива ненужно да рискуваш живота си. Остави на Небесните воини да се справят.

— Защо пък само за тях да остава цялото забавление? Не, отивам горе.

— Не, Каспар — каза лейди Джейн още по-настоятелно. — Трябва да останеш тук. Може би ще ми е нужна твоята защита.

Това го разколеба.

— Но майко… — изскимтя той. — Не ти е нужна моята защита, ти си в пълна безопасност тук. Но ако толкова се тревожиш, ще ти оставя Далуин…

— Искам ти да останеш при мен, Каспар — твърдо повтори лейди Джейн. — Това е твое задължение.

Каспар тропна с крак по пода.

— Но аз трябва да направя нещо, майко! Не мога да стоя тук и да чакам!

— Владетелю, съгласен съм с Вас — намеси се Гормън. — Предлагам да заповядаме на предните батареи да започнат обстрелване на „Ароматния бриз“.

Всички се обърнаха към него.

— Но лазерите… нашите снаряди няма да стигнат до целта — каза принцът.

Гормън махна с ръка.

— Може би, но на такова разстояние имаме своите шансове. Даже да не ги улучим, взривовете и лазерните лъчи вероятно ще скъсат поне няколко от проклетите въжета.

— Тогава направи го! — заповяда принцът. — Открийте огън!

Гормън взе микрофона.

— Внимание, предни батареи! Започнете стрелба по цялата цел! Започнете стрелба по цялата цел!

След двайсетина секунди долетя приглушеният гръм от изстрела на оръдие. Всички в командния пункт с изумление видяха експлозията в корпуса на нашественика. Снарядът се заби близо до един от двигателите и с разсейването на дима се откри назъбена дупка, широка към двадесет фута.

— Нямат лазери! — извика принцът сред радостните възгласи. — Лазерите им са повредени!

Гормън вече ревеше в микрофона.

— Внимание за всички батареи! Огън! Огън! Целта не е защитена! Повтарям — целта не е защитена!

Вслушваха се в очакване на оръдейните изстрели. Но те не започваха.

— Какво им стана на тези глупаци? — избухна принцът. — Защо не стрелят?

— Струва ми се, че зная защо — каза Гормън със сгърчено лице.

— Дотук ми беше търпението — каза Каспар. — Отивам горе. Лично ще поема командването на една от батареите и ще очистя небето от тази шайка пирати!

Но преди да помръдне, по спиралната стълба затропаха стъпки. Беше инженерът, когото Гормън прати да огледа положението.

— Лоши новини — задъхваше се той по стълбата. — Нападателите са проникнали в „Господаря Панглот“. Стотици са. Бият се като зли духове. Нашите Небесни воини изобщо не могат да им се опрат.

Принц Каспар направи няколко крачки и хвана човека за рамото.

— В кои части на кораба са проникнали?

— Не съм сигурен, горе е страшна бъркотия. Хората бягат от нападателите в една посока и срещат бягащите срещу тях. Но чух някой да казва, че нападателите със сигурност са в покоите на Ваши Височества, владетелю.

„Майко богиньо, каза си Джан, там е Сирай“.

— Свършено е с нас — промърмори принц Мажид.

— Може би още не — каза Гормън. — Все още контролираме нервния център на „Господаря Панглот“. Ако заключим входа и повредим асансьора, ще задържим положението.

— Но какво ще ни помогне това? — попита принцът. — Безпомощни сме? Я погледнете тези въжета: Ако опитаме да избягаме, само ще повлечем тези пирати след себе си.

— Но нищо не ни пречи да потеглим напред, владетелю — каза му Гормън.

— Искаш да кажеш, да ги ударим! Но нали ще унищожим и себе си.

— Предлагам да използваме заплахата срещу „Ароматния бриз“. Така ще принудим нашествениците да преговарят с нас. Ако помислят, че блъфираме, какво пък… — Гормън сви рамене. — По-добре да умрем доброволно, отколкото да ни накълцат тези типове от Изтока.

Тишината в командния пункт продължи няколко мига, после Каспар кимна одобрително.

— Прав си, Гормън. Нареди на хората си веднага да заключат входа.

Но преди някой да помръдне, пак се чу тропот от горната част на стълбата. Като очакваха първите нападатели да влизат в командния пункт, Каспар и Далуин измъкнаха сабите си и скочиха към стълбата.

Появи се окървавена фигура. Облечен в накъсана дреха, мъжът държеше меч, какъвто Джан никога не бе виждала. Не можа да разпознае опръскания с кръв човек от пръв поглед. Но щом той стъпи на пода, тя хлъцна от учудване. Беше Майлоу.