Джон Броснан
Небесните господари (2)

Глава втора

Гъбичката, която бавно убиваше Началничката Аведон, беше измамно красива. Яркочервеното петно, покриващо лявата страна на лицето й, приличаше на мъха върху праскова. Джан не можеше да откъсне очите си от него, докато Аведон, като най-възрастна от Началничките и затова председателка на Съвета, обобщаваше плана на Мелиса и възраженията на групата негови противници. Джан се насили да гледа другаде и насочи погледа си към галерията за зрители, заобикаляща залата на Съвета. Забеляза Саймън в сектора на мъжете. Той се беше вторачил в нея с вечната си усмивка на пале, застинала на лицето му. Тя въздъхна беззвучно.

Аведон свърши и предаде жезъла на Речта на Началничката Ана, главната противничка на Мелиса. Стомахът на Джан едва не се обърна, щом Ана заговори. Ако успееше да убеди Съвета, че трябва да отхвърли плана на Мелиса… Джан не искаше да мисли за последствията, но в същото време споделяше съмненията на Ана за предложения бунт срещу Небесния господар.

Все пак Джан се безпокоеше в момента само за собствения си живот. Колкото и невероятно да изглеждаше в привичната обстановка на залата с древните й стенописи, тя знаеше — майка й наистина искаше да се самоубият тази нощ, ако загуби. Джан си представи как се опитва да забие острието на сабята, която сега висеше на колана й, в себе си… Не, не би могла да го направи. Невъзможно е! Ако откаже, какво ли би направила Мелиса? Сигурно нейната майка не би могла да я убие? Та това е немислимо! Но и времената не бяха нормални. Всичко би могло да се случи…

Тя потисна треперенето си и се опита да се съсредоточи върху думите на Ана. Ана стоеше насред кръглия подиум на залата и обвиняващо сочеше с пръст Мелиса, която й отвръщаше с гневен и мрачен поглед.

— … И пак ви казвам — планът на Началничката Мелиса ще доведе до гибелта на Минерва — казваше Ана със звънтящ глас. — Крайно безразсъдно е да си въобразяваме, че можем да свалим Небесен господар, или дори само да го прогоним. Ако беше възможно, отдавна да е било сторено от нашите прамайки или от някоя друга общност. Но не. Небесните господари управляват света вече почти три века и половина и е нужно нещо повече от фойерверките на Началничката Мелиса, за да променим този факт. Казвам ви, трябва веднага да се откажем от нейния план, да спрем подготовката и да унищожим ракетите, преди да е станало твърде късно!

Чу се одобрително мърморене и от вътрешния кръг кресла, където седяха Началничките, и от външните, заети от техните дъщери. Изражението на Мелиса стана още по-мрачно и за секунда погледът и се впи в очите на Джан, която седеше почти точно срещу нея. Джан откри, че се взира в очите на непознат. Нейната майка беше изчезнала и на мястото й се беше появила някоя друга. Някоя, която ужасяваше.

Мелиса вдигна ръка и Аведон й разреши да говори. Тя стана и каза:

— Нямаме друг избор, освен да следваме моя план. Ако не искаме да умрем от глад през идващата зима. Всички знаете, че ако дадем на Небесния господар обичайното, в хамбарите ни няма да остане зърно. Колкото до така наречената неуязвимост на Небесните господари, това е мит. Всички знаем, че преди петдесет-шестдесет години един Небесен господар се разби в северните земи по време на буря. Удари го мълния. Е добре, ние ще ударим „Господаря Панглот“ с нашата мълния!

И Мелиса получи своя дял одобрителен шум. Джан видя в залата няколко глави да кимат в знак на съгласие. Но Ана размаха жезъла на Речта, даващ й правото да се намесва, когато пожелае.

— Изобщо не сме сигурни какво се е случило. Просто един слух, пуснат от скитници. А даже и така да е било, станало е по волята на Майката богиня, която с природните си сили е поразила Небесния господар. Как можеш да знаеш, че твоите ракети ще причинят някаква вреда на „Господаря Панглот“?

Мелиса се обърна към Аведон.

— Ще разрешиш ли на Сестра Хелън да говори пред събранието?

Аведон кимна и Мелиса махна на Хелън, която седеше на предния ред в галерията. Хелън стана, явно се чувстваше неудобно. Ниска, макар и не колкото Джан, и жилава, тя отговаряше за леярната и имаше особена роля за превръщането на Мелисиния план в действителност. Беше навлязла доста в скритото знание, подозираха я, че е твърде добре запозната и със забранените и зли науки на Мъжа. Затова и не я обичаха кой знае колко, но това изглежда не я притесняваше.

— Кажи отново пред Съвета това, което и аз преди се опитвах да им кажа — заповяда Мелиса. — Може би, ако го чуят от тебе, специалистката, и съмняващите се най-после ще се убедят.

Хелън преглътна нервно и каза с тънкия си глас:

— Както знаете, Небесните господари се държат над земята с помощта на газове, по-леки от въздуха. Има два такива — водород и хелий. Някога Небесните господари са били запълнени само с хелий, защото е най-сигурен. Това е инертен газ, а водородът може да се запали. С годините Небесните господари са загубили доста от своя хелий — от естественото пропускане, от злополуки и от какво ли не, а не са могли да го възстановят. Принудени са били да го заменят с водород в много от секциите. За разлика от хелия водородът се произвежда лесно чрез процес, наречен „електролиза“, който…

Мелиса я прекъсна с рязко движение на ръката си.

— Спести ни подробностите — каза тя. — Искаме да знаем дали Небесните господари носят големи количества от този опасен газ.

Лицето на Хелън се покри с ярка червенина.

— Ъ-ъ, да, Началничко Мелиса. Бих казала, че всички Небесни господари вече носят много повече водород, отколкото хелий.

— И това ги прави твърде уязвими спрямо огън?

— Да, твърде уязвими.

— И нашите ракети, носещи запалителни бомби, ще причинят сериозни повреди?

Хелън се прокашля и каза гръмко:

— Сигурна съм, че имаме много голям шанс да разрушим напълно „Господаря Панглот“.

Развълнувани реплики запълниха цялата зала. Но веднага затихнаха, когато Ана се намеси:

— Откъде знаеш, че не са намерили начин да получават по-сигурния газ? Хелий ли беше? Щом произвеждат другия газ, защо да не успеят и с хелия? Ами ако са открили съвсем нов газ?

— Не — твърдо каза Хелън, клатейки глава. — Това е невъзможно. Невъзможно е от научна гледна точка. Ако ми позволите да обясня…

Този път Аведон я прекъсна:

— Стига приказки за науката на Мъжа в тази зала. Ще се задоволим и с твоите уверения. Седни, Сестро Хелън.

Тя седна с още по-изчервено лице. Ана се възползва от момента и заяви на висок глас:

— Науката на Мъжа… ето това ни е проблемът. Планът на Мелиса прелива от тази наука. Ракети! — тя направо изплю думата с отвращение. — Тези оръжия не само нарушават конституцията, те са светотатство. Майката богиня ще отвърне лика си от нас, ако прибегнем до оръжията на Мъжа.

— Същото слушахме и когато започнахме да си служим с огнехвъргачките, а още не сме видели знак, че противоречим на Майката богиня — каза Мелиса.

— Така ли? Ами какво ще кажеш за нашите ниви, дето ги погълна пустошта? — попита Ана.

— Ако не ги използвахме, гъбичките щяха вече да покрият целия град. Огнехвъргачките са единственото действено оръжие срещу спорите. Да не споменавам и за повечето от големите животни, а те все по-често застрашават границите.

— И все пак Минерва е заплашена от гибел — настоя Ана.

Мелиса въздъхна.

— Ако успеем да победим Небесния господар, ще имаме достатъчно зърно да изкараме зимата. Да се надяваме, че дотогава ще си възвърнем поне част от земята. Но ако отстъпим, съдбата ни е предрешена.

— Можем да опитаме преговори с Небесния господар. Можем да му обясним положението си. Та то е толкова очевидно отгоре! — извика Ана. — Да речем, ще му предложим една трета от дължимия данък и ще обещаем останалото за по-късно. Нека разчитаме на милосърдието му.

Мелиса се изсмя горчиво.

— Кога ли някой от Небесните господари е имал милост? Сякаш не знаеш за какво ни смятат нас — земните жители. За земна сган. Ние не сме хора за тях. Нищо повече от част от пустошта, останала след Генетичните войни. По-добре искай милост от някой огромен гущер. Не, единственият ни шанс е да свалим „Господаря Панглот“ с огън. Време е ние, сестрите от Минерва, да се освободим от гнета на Мъжете!

Това реши спора. Джан физически усети, как вълната от чувства в залата се обърна безпрекословно в полза на Мелиса. Тя спечели. След малко и гласуването го потвърди. Преброяването на вдигнатите ръце й даде предимство от 23 гласа. Джан си отдъхна. Не се налагаше да умира. Все още не. Оставаха й поне две седмици.

 

 

Но двете седмици отминаха с плашеща бързина. Джан искаше да им се наслади, но не й остана време.

Мелиса я принуждаваше, както и всеки друг от останалите, да работи до изнемощяване, за да успеят с подготовката. Джан отговаряше за една от многото групи от по три жени, които трябваше да изстрелят ракетите. Те безкрайно повтаряха процедурата на изстрелването, монтираха ракетите в стартова позиция, махаха маскировъчната мрежа, закриваща устройството, преструваха се, че палят заряда и хлътваха зад набързо изградената защитна стена.

Според Хелън, ракетите бяха съвсем просто нещо. Задвижваха ги взривове на барутни заряди и, както показаха изпитанията, можеха да стигнат височина около хиляда фута. При удара взривател задействаше химически заряд. А той възпламеняваше спирта в носовия резервоар и го разпръскваше на широка площ. Никой не задаваше въпроса, поне официално, как Хелън се е добрала до начина за приготвяне на барут, който заемаше почетно място в списъка на забранените вещества. Джан подозираше, че Хелън сама бе стигнала до всичко, помагайки си само с оскъдни познания.

Макар и да се предполагаше, че сега Мелиса управлява Минерва, Ана не се отказа от противопоставянето почти до самия край. Най-сериозният им сблъсък се случи в началото на втората седмица. Ана, нейната дъщеря Тасма, Началничката Джийн и Адам — говорителят на мъжете, дойдоха онази вечер в дома на Мелиса. Тя ги прие с пресилена вежливост и каза на Джан да поднесе питиета. Ана обаче я посъветва да не си създава грижи, защото това съвсем не е светско посещение и Джан остана в преддверието.

— Вярно ли е — попита Ана обвиняващо, — казала си на Аведон, че искаш мъжете да бъдат въоръжени?

— Вярно е — каза Мелиса и млъкна очаквателно.

— Нямат ли край твоите светотатства? — изкрещя Ана. — Против всичко свято за нас е мъж да носи оръжие в пределите на Минерва. Сигурно вече сестрите, създали Минерва, ридаят от срам в небесата!

— Сестрите, създали Минерва, са били реалистки — отговори Мелиса. — Аз също. Следващият понеделник ще се нуждаем от всеки, способен да защити Минерва. Даже и да запалим „Господаря Панглот“, може би някои групи войници ще имат време да връхлетят върху ни.

— По-добре това да стане, отколкото да оскърбим Майката богиня по този начин! — извика Ана. Тя се обърна към Адам, който се опитваше да се затули зад Джийн и Тасма. — Кажи на Началничката Мелиса, че ти като говорител на всички мъже отказваш да носите оръжие.

Адам с нежелание застана между Джийн и Тасма. Гледаше Мелиса с тревога.

— Не се отказваме, началничко Мелиса, само дето ще е загуба на време да ни въоръжавате. Нали и вие знаете, мъжете от Минерва не са бойци. Майката богиня се е погрижила за това. Каква полза от нас в битка с Небесните воини?

— Ще ви се наложи да научите каква може да бъде — каза му Мелиса грубо. — Когато те доближи Небесен воин с намерението да ти разцепи черепа с брадва или да те изкорми със сабя, ще имаш избор — или ще го спреш с твоето оръжие, или ще му позволиш да прави с тебе каквото пожелае. Не очаквайте сестрите да ви защитават. Ще бъдем твърде заети със собственото оцеляване. Тъй че решавайте сами.

Адам пребледня.

— Но… през целия ни живот ни е внушавана абсолютната забрана да докосваме оръжие или да използуваме сечиво за заплаха. Нима очаквате от нас изведнъж да прекрачим през основните правила?

— Прав е — каза Ана.

Другите две жени кимнаха в съгласие. Мелиса сви рамене.

— Само това ще ви кажа — според конституцията имам правата в тези обстоятелства да предприема всички извънредни мерки, които според мен спомагат за оцеляването на Минерва. Затова наредих да се даде оръжие на всяко лице от мъжки пол на възраст над дванадесет години. Дали ще го използва или не, нека решава всеки поотделно. Това е.

Ана се озъби, с намерение да спори, но веднага премисли. Тя гневно се завъртя в робата си и тръгна към вратата. Другите я последваха, само Адам промърмори „Лека нощ“ на излизане.

Когато си отидоха, Джан попита майка си:

— Наистина ли вярваш в това — някой от мъжете да се сражава?

Мелиса отново сви рамене.

— Някои може и да се бият. Желанието за оцеляване е доста силен мотив. Ще видим. Но се надявам да не се налага. Ако имаме късмет, ще унищожим „Господаря Панглот“, преди Небесните воини да слязат.

— Ако някои от тях наистина се бият — каза бавно Джан, — току-виж им харесало, а? После никога няма да можем да им се доверим напълно.

— Предразсъдъци — каза Мелиса. Тя влезе от преддверието в дневната и седна уморено в едно надуваемо кресло. Джан я последва в стаята.

— Но нали точно тази бе причината винаги да им се забранява да опознават оръжията? — попита тя. — Страхът, че у тях ще се събудят пороците на Древните Мъже, които още се крият в душите им?

Мелиса каза, без да я погледне:

— Майката богиня ги е променила завинаги. Не могат да се върнат към старото.

— Тогава за какво е законът за оръжията? Защо живеят в лагер? Защо им налагаме комендантски час? Защо се страхуваме от тях и досега?

— Това е традиция. И така трябва да бъде. Даже мъжете от Минерва, колкото и да са променени, не могат да изкупят греховете на своите предшественици спрямо нашите прамайки, защото тези грехове са продължили безбройни хилядолетия. Нито пък греховете, които Небесният господар „Панглот“ извършва спрямо нас. Затова всяка неделя мъжете трябва да се молят в Залата за изкупление на катедралата. Те отдавна са загубили правото да бъдат равни с нас и никога няма да си го възвърнат. Сега си отивай в стаята и ме остави на спокойствие. Имам да мисля за много неща.

Джан се подчини. Докато седеше и чистеше сабята си за трети път през този ден, тя размишляваше какво би станало с мъжете след понеделник, ако успее планът на Мелиса за унищожаване на Небесния господар. Дали пък у сестрите няма да се появи желанието за окончателното прогонване на мъжете от Минерва? Изглеждаше твърде вероятно. Вероятно и тя самата би подкрепила такова искане, но не й се искаше дори да си представи как изгонват и нейния баща. Или Саймън. И какво ли бъдеще очакваше Минерва без мъже? Следващият период за зачеване трябваше да настъпи след по-малко от три години…

 

 

В неделя, деня преди пристигането на Небесния господар, катедралата едва събра всички молещи се. Никой не се молеше по-горещо от Джан пред символа на Майката богиня, изваяна от дънера на древен свещен дъб. Молеше се да се събуди на другата сутрин и да открие, че всичко си е както в предишни години, че нивите не са погълнати от пустош, че под покривите на града не са скрити оръжия, насочени към Небесния господар… Но най-много се молеше да изчезне студената и жестока жена, в която Мелиса се беше превърнала, и майка й да се върне.

Джан не можа да спи през тази нощ. Отначало кръстосваше неспокойно из празната къща (Мелиса проверяваше за последен път разположените ракети), разглеждаше и докосваше познати домашни вещи и се стараеше да се убеди, че всичко е нормално и ще бъде нормално, дори след утрешния ден. Към два часа сутринта тя чу далечен рев, последван от гръмовен трясък. Викове, писъци, накрая и резкия звън на тревогата от една от стените. Тя набързо си сложи бронята и колана с оръжията, взе студеносветеща лампа и изтича навън.

Тясната улица вече бе запълнена от други сестри, излизащи тичешком от домовете си към мястото на тревогата. Джан също се втурна натам. Ако съдеше по звука, случило се беше нещо сериозно, може би нападение на голямо влечуго. Тя се надяваше стената да не е пробита. След последното си дежурство не се бе сещала често за опасностите извън защитения периметър, твърде много я занимаваха други грижи. Каква ирония — ами ако Минерва бъде смазана от обитателите на пустошта точно преди пристигането на Небесния господар?

Тя се стресна, когато нещо докосна голото й бедро. Оказа се Марта. Шимпанзето успяваше да тича заедно с нея, беше вързало здраво на кръста си чантата с инструменти.

— Марта, уплаши ме.

— Съжалява… Господарке… — задъхваше се то, препускайки на четирите си крайника. — Ти знаеш защо… Тревога?

— Не. Но сигурно е гущер. Много голям.

 

 

Оказа се, че Джан е познала. Когато стигнаха стената, видяха, че масивната западна порта е съборена и сред пръснатите парчета лежи чудовищното тяло на едно от гигантските влечуги. Беше се омотало в стоманената мрежа над стената и очевидно само това му беше попречило да влезе в Минерва. От тялото стърчаха арбалетни стрели, но то още се гърчеше и потреперваше. Джан забеляза, че е от вида, който ходи на два крака като хората. И се отличава със свирепостта си.

Тя си пробиваше път през нарастващата тълпа, като търсеше Алза, знаеше че е дежурна на стената тази нощ. Видя я между няколко стражарки. Бяха наобиколили нещо, лежащо на земята. Когато наближи, Джан видя тяло, покрито с окървавена роба.

— Коя е? — попита тя уплашено Алза.

Алза се обърна и я погледна потресено. Отначало като че не позна Джан, после погледът й се изясни и тя каза:

— О, това си ти, мъничката ми.

Отново се обърна към тялото на земята.

Умиращото влечуго удари оглушително с опашката си и Джан подскочи уплашено. Докато се обръщаше, видя как стражарка се доближи опасно до звяра и заби стрела в едно от очите му. Той трепна конвулсивно и затихна, макар че гръдният му кош още се повдигаше и отпускаше. Джан погледна към Алза.

— Коя е? — попита пак.

— Карла — каза Алза.

Тя се наведе и леко дръпна надолу напоената с кръв роба. Щом видя какво имаше под робата, Джан усети, че й се гади. Едното око на Карла сякаш я гледаше от смазаното лице. Изведнъж, съвсем нелогично, на Джан й хрумна, че Карла е още жива, даже в този ужасен вид, и усеща всичко, случило се с тялото й. Джан поиска да се втурне с писък към дома си и да се скрие под завивките на леглото, докато светът не стане отново нормален. Докато не стане какъвто беше в детството, когато не беше принудена да вижда такива неща… даже не знаеше, че се случват такива неща. И дори отстъпи крачка назад, преди да се овладее. „Дъщеря си на Мелиса, каза си тя, не бива да се излагаш!“

— Бяхме заедно при портата — обясни Алза, докато покриваше за облекчение на Джан нещото, което преди беше на Карла. — Аз успях да отскоча, но тя остана на поста си. Портата падна и я смаза, когато гущерът нахълта.

— Но какво се случи? — попита Джан. — Защо е връхлетял върху портата? Големите влечуги понякога блъскат стената, но никое не се е държало така преди.

Алза потърка бузата си и Джан видя на нея голям лилав оток.

— Не съм сигурна… но като че преследваше нещо.

— Какво преследваше?

— Видях само за миг, но май беше котка. Черна котка. Голяма. Тичаше точно пред гущера, после отскочи встрани и изчезна.

— Голяма котка ли? — попита Джан. — Пантера ли беше?

— Може и пантера да е била. Нали ти казвам, едва я видях.

Джан си спомни деня, когато пантерата поиска убежище. На същата тази порта. И Карла беше с нея.

Заобикаляйки отдалеч влечугото, Джан отиде до дупката, останала от разбитата порта. Вгледа се в тъмнината оттатък.

— Внимавай — предупреди я стояща наблизо стражарка. — Не знаем какво има наоколо заради шума, да не говорим пък за миризмата на кръв.

Джан не й обърна внимание. Оглеждаше напрегнато дърветата и търсеше някакво движение. Тогава видя очите. Гледаха в нея от висок клон, горящо зелени в отразената светлина на многото лампи, но тялото на пантерата изобщо не се виждаше.

— Дай ми това! — изръмжа Джан, изтръгвайки арбалета от ръцете на учудената стражарка.

Тя вдигна оръжието към клона, където видя очите, но вече ги нямаше.

— Какво стана? Какво има там? — попита я стражарката.

Джан не отговори. Тя се ослушваше за звук, какъвто и да е звук, който да й посочи мястото на пантерата. Но чу само екота на далечна гръмотевица. После и светкавицата проблясна на хоризонта.

След дълга пауза тя върна арбалета на стражарката и промърмори:

— Наближава буря.